Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (22)

21.

Минаваше 9 часът вечерта, когато най-сетне излязоха от хотела изкъпани, облечени и гладни до прималяване. Докато вървяха хванати за ръце по променадата към града, Дафни реши да не се прави на екскурзовод. Първоначално възнамеряваше да поглези Стивън и да го разведе по всички забележителности на Керкира. Но вечерта беше толкова прекрасна, че този път Дафни предпочете да остави острова да говори сам за себе си. Тя не каза нищо, когато минаха покрай голямата беседка в парка, където Филхармонията на Корфу забавляваше публиката с безплатен концерт. Лиричните гласове на цигулките и деликатните ударни инструменти осигуриха съвършения музикален съпровод за тяхната разходка. Преплели ръце, те продължиха до края на парка, където подрязаната трева се срещаше със стария венециански плочник на площад „Спианада“. Там те спряха и погледаха циганите на площада, които продаваха стоката си: балони, играчки, десетминутно возене на детска количка, печена на жар царевица и дори спанакопита.

Дафни спря директно пред стария циганин, който беше привлякъл вниманието й. Нямаше начин да се определи истинската му възраст, може би беше на 50, а може би на 95 години. Кожата му беше мургава, лъскава и дебела като шевро. Лицето му беше набраздено с дълбоки бръчки. Когато някой се спираше да си купи царевица, широката му усмивка разкриваше няколко липсващи зъба. Въпреки че все още беше доста горещо, той носеше изтъркано старо сако, което несъмнено не му беше по мярка, а около врата му беше завързан пъстър шал.

Загледаха се как пече царевицата. Вдигаше всеки мамул с почернели щипци, доближаваше го до лицето си, за да го огледа и да се увери, че е обжарен и препечен, но без да е изгорял. Когато се убедеше, че царевицата е опечена до съвършенство, той я поставяше в друга тава и я поръсваше щедро с морска сол.

— Хайде, да си вземем царевица — Дафни задърпа Стивън към циганина с печената царевица.

— Ти шегуваш ли се? — Стивън се отдръпна. — Дафни, той няма зъби. Ти видя ли ръцете му, под ноктите му има мръсотия. Няма начин…

Но Дафни не искаше да слуша възраженията му. Тя пусна ръката му и се доближи до продавача с широка усмивка.

— Два мамула, моля — каза на гръцки тя, като бръкна в чантата, за да извади портмонето си.

Циганинът посрещна поръчката на Дафни с широка усмивка, а в ъглите на устата му се насъбра пенеста слюнка.

— За теб, красива госпожо, две евро. Специална цена — той уви кочаните в обикновена амбалажна хартия и ги подаде на Дафни.

— Ефхаристо — отговори тя, подаде му банкнота от 20 евро и се отдалечи, преди той да може да й върне рестото.

Старият циганин проследи как Дафни се обърна и се отдалечи. После погледна банкнотата в ръката си, малките му, замъглени от пердета очи се разшириха от изненада. Старецът смачка банкнотата в юмрука си, огледа се, за да се увери, че никой не го гледаше и напъха парите в джоба на сакото си, преди да се върне към кочаните върху жаравата.

— Заповядай — каза тя и подаде царевицата на Стивън. — Довери ми се. Вкусно е — Дафни заби зъби във вкусните, сочни зрънца. Въпреки че беше изпечена върху гореща жарава, царевицата не беше изсъхнала. Дафни захапа отново и в устата й избухна вкусът на десетки зърна със сладък сок, балансирани от съвършеното количество хрускаща морска сол.

Все още въртейки кочана в ръцете си, Стивън наблюдаваше Дафни.

— И това от жена, която отказва да яде хотдог от улична количка в Манхатън. Лицензирана и одобрена от здравните служби улична количка — той размаха кочана срещу Дафни.

— Да, но онези мърляви хотдози са гадни. Кой знае колко дълго са киснали в мътната вода, преди някой наивен турист да реши да си купи кренвирш — тя се засмя.

— Добре, щом настояваш. Когато си в Рим… — той отхапа няколко зърна и се усмихна, щом вкусовете се разгърнаха в устата му.

— Позволи ми да ти напомня, че тук е Гърция — тя отново промуши ръка под лакътя му и продължиха разходката си.

Спряха се още веднъж, за да си вземат нещо за хапване, следващата спирка беше също толкова необичайна, непретенциозна, но вкусна като първата. „Мик-Мак Фаст Фууд“ беше любимата верига на Дафни и Попи. Мазните сандвичи сувлаки, богато гарнирани с дзадзики, лук, домати, парченца печено свинско и дори пържени картофи бяха задължителен елемент от програмата, когато двете братовчедки бяха заедно в града. Дори я-я, която рядко се хранеше навън, настояваше да й донесат сувлаки от „Мик-Мак“ всеки път, когато идваше в Керкира.

— Ето това е добро, много добро — каза Стивън, като отхапа отново от сувлакито, а по брадата му потече дзадзики. Дафни се пресегна и избърса соса от лицето му, след което избърса устата си със същата салфетка. — Трябва да предлагаш това в „Кукла“. Сериозно — каза той с пълна уста.

— Не, не в „Кукла“ — тя поклати глава. — Но нещо такова ще има огромен успех в близост до университета. Навремето, когато аз следвах, наблизо имаше една малка закусвалня за мазен фелафел, но заведението не струваше. Представи си какво можеш да направиш с модерно фаст фууд бистро с гръцки специалитети. С ето такива класически неща като сувлаки, печена царевица и спанакопита в хубави опаковки, за да подхождат на нюйоркските студенти — тя замълча и огледа екстериора на „Мик-Мак“ с дръзката червена неонова табела и опашката от туристи и местни, която се точеше от вратата по тротоара. — Да, нещо като „Мик-Мак Манхатън“.

— Това може да се получи — съгласи се Стивън и захапа второто сувлаки.

— Знам — отговори Дафни. Не беше сигурна дали трябваше да се радва, или да се страхува, че Стивън хареса нейната идея. Вярно, с помощта на Стивън нейният ресторант „Кукла“ се беше превърнал в печеливш, но такъв беше и генезисът на 18-часовите работни дни далеч от Еви. Дафни беше напълно наясно, че като всичко останало, успехът си имаше своята цена.

— Хайде — каза тя и го улови под ръка, нетърпелива да смени темата. — Има нещо, което искам да ти покажа.

Стивън дояде сувлакито и Дафни го поведе по тесния лабиринт от улички, съставляващи историческата търговска част на стария град. Накрая, след като се спуснаха по още една уличка, се озоваха на широк площад.

— Какво е това? — попита Стивън, избърсвайки последните следи от сувлакито от лицето си.

— Ох, добре че е отворена — въздъхна с облекчение Дафни, когато видя отворените двойни врати. — Не знаех в колко часа затварят.

— Кое затварят?

— Това е Агиос Спиридон, („Свети Спиридон“). Ела — тя тръгна към старата църква.

Познатият аромат на пушек и тамян посрещна Дафни в мига, щом приближи дървените врати на църквата. Всичко беше точно както го помнеше; голямото помещение беше осеяно от облечени в черно вдовици и белокоси мъже в сака, които не им бяха по мярка, коленичили пред олтара с иконите. Тя улови ръката на Стивън и се потопи в усещането, спомняйки си историята, която й беше разказал Яни. Дафни си представи как я-я, Дора и момичетата се криеха тук, докато кръвожадните отряди на смъртта дебнеха пред вратите на църквата. Тя се опита да си представи сцената и отново потъна в печал. И отново пропъди тези образи от ума си. Не сега. Това не можеше да бъде осмислено, не можеше да бъде преглътнато. Трябваше да прогони Дора и момичетата от ума си, пък макар и само за тази вечер.

Дафни погледна към поставките за свещи на входа на църквата. Тя видя как майките помагаха на децата, които с неуверените си малки ръчички палеха свещи и ги поставяха в сандъчетата с пясък. Отвътре църквата беше изпълнена със сребристо сияние. Там други майки вдигаха на ръце най-малките дечица, които не можеха сами да стигнат до иконите. Жените шепнеха нещо в ушенцата на децата си, казваха им да целунат светеца. Дафни гледаше как тези жени сееха първите семенца на традицията и вярата в децата си и си даде сметка колко много й липсваше Еви. Беше оставила дъщеря си при я-я само за една нощ, но сега, като гледаше другите майки с техните деца, й се прииска Еви да беше тук с нея.

Тя беше планирала да доведе Еви в църквата, да й разкаже за техния любим светец, но така и не й остана време. След сватбата, обеща си тя. Дафни запали една свещ и я постави при другите. Събра трите пръста на дясната си ръка и се прекръсти три пъти, както я беше учила я-я, когато беше малка. Прихвана косата си и се наведе да целуне поставената в сребърна рамка икона на свети Спиридон. Но за разлика от другите поклонници Дафни се постара да целуне стъклото далеч от следите от червило и отпечатъците от чужди устни, оставени от вярващите.

Стивън остана край вратата за момент, удивен от мистериозно екзотичната сцена. Това беше антитезата на аскетичния бял епископален параклис, който посещаваше неговото семейство в Ню Йорк.

— Това е някаква църква — прошепна той в ухото й.

— Знам — кимна Дафни. — Но още нищо не си видял — тя се обърна и му се усмихна. — Хайде, ела с мен — улови го за ръката и го поведе навътре. Вдясно от олтара имаше друга врата, покрита с богато украсени икони. Стивън проточи врат, но наоколо имаше десетки хора, които влизаха и излизаха през вратата и той не можа да разбере каква беше причината за стълпотворението.

— Това е светецът — прошепна Дафни и посочи отворената врата.

Стивън се напрегна да разгледа внимателно, без да знае какво точно трябваше да гледа.

— Това е светецът — повтори Дафни. — Свети Спиридон, нашият светец покровител.

— Как така, той в този храм ли живее?

— Не, той е вътре. Тялото му е там.

Стивън се отдръпна като ужилен.

— Той е закрилник на острова, нашият светец покровител. Свети Спиридон е много специален за жителите на Корфу. Неговите мощи лежат тук от векове, но все още са непокътнати. Той защитава острова, пази ни и прави чудеса за нас.

— За нас? — Стивън извърна глава от олтара и погледна Дафни. — Стига, Дафни. Ти нали не вярваш в подобни неща?

Дафни се сепна. До този момент тя никога не се беше замисляла да окачествява вярванията си. В Ню Йорк тя не стъпваше в църква и не говореше по религиозни въпроси, така че нищо чудно, че Стивън бе изненадан от нейната привързаност към светеца. Но вярата в Агиос Спиридон беше даденост за хората от Керкира. Никой не се съмняваше в нея. Всяко дете, родено с връзка към този остров, беше закърмено с вярата в Агиос Спиридон. Сякаш самият светец благославяше всяко новородено дете и вървеше до него, пазеше го и бдеше над него през целия му живот. И да, сега дори повече отпреди, особено след като чу историята на Яни, Дафни вярваше без капчица колебание.

— Да — тя погледна Стивън право в очите. — Да, вярвам. Вярвам.

— Стига, Дафни — той наклони глава и я погледна. — Наистина ли?

— Да, наистина. Винаги съм вярвала и винаги ще вярвам.

Преди да може да каже нещо повече, малкото помещение, където лежаха мощите на светеца, започна да се изпразва. Няколко жени и мъже излязоха, някои носеха малки деца, наред с неколцина любопитни туристи с озадачени от видяното лица.

— Хайде — Дафни промуши ръка под лакътя на Стивън. — Службата свърши. Ела да влезем.

Той изглеждаше разколебан и се отдръпна назад, когато Дафни го побутна към вратата.

— Хайде — тя го дръпна решително.

Малкото помещение се беше изпразнило. Освен Дафни и Стивън вътре имаше две възрастни жени и свещеник, който говореше нещо край отворения сребърен ковчег с мощите на светеца. Дафни се усмихна доволно на късмета да заварят ковчега отворен. Свещениците отваряха сребърния ковчег само на църковни празници и специални служби. Дафни се поклони на брадатия свещеник, който й кимна.

Без да изпуска ръката на Стивън, тя го поведе през малкото помещение със сребърни кандила и стенописи, изобразяващи живота на свети Спиридон. Дафни спря първо в долния край на ковчега и посочи червените кадифени чехли на краката на Агиос Спиридон.

— Това са обувките му — прошепна Дафни, като се приведе към Стивън, за да не смущава другите поклонници, които отново бяха започнали да изпълват стаичката. — Всяка година свещениците обуват на краката му нови чехли — обясни тя. — И в края на годината отварят ковчега и виждат, че чехлите са износени.

Стивън стисна ръката й. Дафни знаеше, че не му беше лесно да повярва на думите й, но тя държеше да довърши историята.

— Износени са, защото всяка нощ свети Спиридон се вдига и тръгва по улиците на Керкира, за да пази острова и неговите жители — и тя обиколи ковчега, за да стигне в другия край. — Ето, виж.

Под оскъдното осветление беше трудно да се различат детайлите, но пред тях беше лицето на Агиос Спиридон. Лицето му беше мумифицирано, тъмносиво и сухо. Орбитите на очите му бяха хлътнали, бузите бяха изпити, а на мястото на устата имаше тънка чертица. Онези, на които не им достигаше вяра, можеха да се потресат от гледката. Но за Дафни и вярващите гледката на техния закрилник беше източник на утеха.

Дафни изрече наум кратка молитва, докато Стивън разглеждаше ковчега. Когато тя благодари на Агиос за щастието и късмета си и за здравето на дъщеря си и я-я, Дафни му благодари и задето беше приютил и запазил живота на я-я, Дора и децата.

Знам, че твоите чудеса са многобройни, каза Дафни. Благодаря ти, че винаги помагаш и пазиш нашето семейство. Моля те, Агиос Спиридон, помоли се тя. Моля те, върви до мен и ме напътствай. Дръж ръката ми и ми помагай да вземам правилните решения в живота ми. Моля те, дай ми сила, като силата, която си дал на я-я_. Моля те, напътствай ме така, както си напътствал и нея и ми помогни да поведа Еви към щастлив и пълноценен живот._

Когато завърши молитвата си, Дафни отново се прекръсти три пъти. Тя коленичи и целуна ковчега, преди да хване Стивън за ръката и да го поведе към вратата.

— Да. Това беше потресаващо — той прокара ръка през косата си. — Значи, той става и се разхожда наоколо нощем — Стивън вдигна вежди и изгледа Дафни с ирония. — По чехли.

Опитът да се пошегува не остана незабелязан за Дафни. Но шегата не й се видя смешна, затова тя предпочете да замълчи. Тя просто избра да подмине забележката.

— Ела, не сме свършили — Дафни го поведе към главния кораб на църквата и взе един молив и малко листче хартия от кошницата на пейката.

— Какво правиш? — попита Стивън.

— Тук традицията повелява да напишеш върху листче хартия имената на онези, които искаш да пази светецът.

Дафни състави своя списък: Еви, я-я, Попи, Ница и Стивън. Тя целуна листчето, сгъна го на две и го постави във втората кошница, която бързо се пълнеше с листчетата на вярващите.

Дафни се обърна. Усмихна се на годеника си и вдигна ръката му към устните си за целувка. Тя знаеше, че Стивън не разбира действията й, че според него цялата идея за чудеса и поклонение пред мумифицирано тяло е някак архаична и смахната. Той беше човек на разума, на фактите, а не на сляпата вяра. Дафни знаеше, че между техните култури и истории имаше някои кардинални разлики. Но в крайна сметка Дафни нямаше нищо против. Тя отдавна се беше отказала от идеала за съвършения другар, който щеше да разбира и обожава всеки неин нюанс. Дафни беше погребала тази мечта в деня, когато положиха тялото на Алекс в земята.

— Хайде, да вървим — тя отново го дръпна за ръката. — На покрива на хотел „Кавалиери“ има прекрасна тераса, която искам да ти покажа.

— Хм, това се доближава до моята идея за приятно прекарване. Хайде да се изнасяме оттук. С удоволствие ще пийна нещо — той прегърна Дафни и я поведе към вратата.

— Да, аз също — Дафни се обърна към олтара за последен път, преди да излезе от църквата. И замръзна, когато погледна към гробницата на светеца.

— Какво има? — попита Стивън.

Там, застанал до входа за гробницата, стоеше Яни. Дафни почувства как стомахът й се преобърна. Опита се да преглътне, но в трахеята й сякаш хвърчаха ято пеперуди, а пърхащите им крилца й пречеха да поеме въздух. Тя стоеше до Стивън и гледаше как Яни се поклони пред иконата. Дафни забеляза, че за разлика от другите поклонници той не се прекръсти. Разбира се, той е евреин, спомни си тя. Но той се наведе към основата на иконата и целуна краката на светеца, който беше помогнал за спасяването на майка му и баба му преди толкова много години. Яни мина през вратата и изчезна в малката стаичка, където спеше агиос.

— Какво става? — попита отново Стивън.

— Нищо — тя се усмихна на годеника си. — Просто един познат.

Двамата излязоха от църквата хванати за ръце в прохладния нощен въздух и се озоваха на калдъръмения площад. Дафни хвърли един прощален поглед към църквата.

— Просто един стар приятел от Ерикуса.