Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (26)

25.

— Дай да ти помогна — Дафни се наведе над огнището и вдигна тежкия метален съд от решетката.

— Ентакси, добре, кукла му. Внимавай да не се разпечата — все още по чорапи, я-я седна на дървения стол.

— Знам, знам — Дафни напрегна мускули под тежестта на тенджерата. Тя разклати съда в кръг няколко пъти. Внимаваше да не размести капака, който баба й беше залепила с изолирбанд, така че да прилепне плътно към тенджерата и да не пропуска парата. Въпреки че тя самата не беше приготвяла стифадо от години, Дафни знаеше, че тайната на вкусната ароматна яхния беше в запечатването на парите, така че къкрещият оцет да се превърне в основата на ароматния сос.

— Готово — тя върна тенджерата върху металния триножник.

— Искаш ли кафе? — попита я-я и приглади няколко дълги сиви кичура, които се бяха измъкнали от плитките й.

Дафни се пресегна и прибра кичурите зад ухото на я-я.

— Ако искаш, довечера ще ти измия косата и ще ти я сплета на плитки — тя се усмихна на баба си, знаейки, че болките в ставите я затрудняваха да сплита дългата си коса всеки ден.

— Благодаря, кукла му — кимна я-я. — Гладна ли си?

— Да, но ще изчакам стифадото — Дафни придърпа стола си по-близо до я-я и седна. Радостните възклицания на Еви долитаха от градината.

— Какво има, Дафни му. Какво те безпокои? — я-я умееше да чете по лицето на Дафни със същата лекота, с която гадаеше по утайката в кафейната чаша.

— Яни ми разказа всичко.

— Ах, кала, добре — тя затвори очи. — Мислех си, че ще ти разкаже.

— Защо, я-я? Защо не си ми казала? Защо си го крила от мен? Винаги съм смятала, че си казваме всичко. Че между нас няма никакви тайни.

Очите на старицата бяха натежали и зачервени.

— Това не беше тайна, Дафни му. То беше нашата история. Ти си имаш твоята собствена — гласът й беше тих, почти шепот. — Дафни му. Кукла му. Ужасен е денят, когато човек осъзнае, че в света има зло. Че дяволът ходи по земята. Аз разбрах това в момента, когато погледнах в ужасените черни очи на Дора и видях какво й бяха направили тези мъже, какво й бяха отнели. Тези животни смятаха, че имат правото да изтребват хората, както се гаси огънят в камината вечер, както се гаси свещ в църквата. Те бяха отнели толкова много човешки животи, бяха разрушили толкова много семейства. Не можех да им позволят да го направят отново. И то защо, защото народът на Дора наричаше своя бог с друго име? Бог не ни съди според името, с което го наричаме. Той не ни съди по това.

Дафни взе ръката на я-я и видя как първата сълза се търколи по хлътналата й буза, оставяйки влажна пътека за другите сълзи, които щяха да последват. Но старицата не пусна ръката на Дафни, за да избърше лицето си, а я стисна по-силно.

— Понякога тези чудовища не искат само кръв, а искат да откъснат и парче от душата ни — а това е опасно, много опасно. Прекалено опасно — тя вдигна показалеца си, изкривен и осеян с белези, и изтри мокрите вадички под очите си. — Ако не бях помогнала на Дора в онзи ден, те щяха да изтръгнат и моята душа. Аз не можех да изгубя душата си, не исках да я изгубя.

Я-я продължи, гласът й все така потреперваше, но сега набираше сила, ставаше по-ясен, по-силен и страстен.

— Понякога, когато се изправя пред тези чудовища, човек открива своята сила, намира своето предназначение — тя погледна към хоризонта. — Аз никога не съм подозирала, че притежавам едното или другото. Не трябваше да имам сила и мисия, но се оказа, че имам. Открих ги в Еврейския квартал в онзи ужасен ден, Дафни.

Старата жена притегли Дафни по-близо и също както беше направила по-рано със Стивън, тя надникна в дълбините на черните като маслини очи на внучка си, очи, които бяха също толкова ясни и пълни с живот и същевременно объркани и питащи като нейните навремето.

— Понякога срещата с дявола ни прави по-силни, Дафни. Ти никога няма да узнаеш колко си силна, коя си и на какво си способна, докато не се изправиш пред дявола.

— Значи затова ти и Яни сте толкова близки. Той ти е задължен… задето си спасила семейството му.

— Не, не аз ги спасих — убедеността в гласа на я-я стресна Дафни. — Те ме спасиха.

Имаше толкова много неща, които тя не знаеше за своята баба, толкова много неща, за които така и не си беше направила труда да попита. Толкова много години тя бе седяла на същото това място, слушайки приказките на я-я за Хадес, Медуза и неумолимите фурии; Дафни винаги беше смятала, че я-я повтаряше древните митове за разтуха, за убиване на времето. Но сега тя осъзнаваше, че зад древните предания имаше нещо по-голямо. Подобно на великите герои от тези притчи я-я се беше изправила лице в лице с митичното зло.

— Как така те спасиха?

Я-я пусна ръцете на Дафни и се облегна на стола си.

— Как ме спасиха? Как ме спасиха? — повтори няколко пъти тя.

Дафни долови напевния тон в гласа й. За момент й се стори, че я-я ще започне да нарежда напевно, както правеше понякога. Но това не я плашеше. Дафни искаше отговори. Тя се доближи, стиснала длани в очакване да чуе думите, които щяха да разбудят голямата мистерия, която не й даваше мира. Дафни изгаряше от желание да научи повече за тази история от мига, когато Яни беше нахвърлял първото описание на процъфтяващия Еврейски квартал. Сега тя искаше да чуе версията на я-я, за да прозре в тайните на острова, в тайната, която нейната баба беше крила толкова много години — и може би, по някакъв начин да разбере как техният живот и тези легенди бяха толкова необяснимо преплетени.

Но докато Дафни тръпнеше в очакване я-я да разбуди мистерията, гласовете от градината станаха по-високи. Тя чуваше ясно смехът на Еви и успяваше да различи някои думи в бърборенето на Попи — думи като възможност и инвестиция и риск. Думи, които Дафни дори не предполагаше, че Попи знае.

— Как те спасиха? — попита отново Дафни, решена да научи отговора, преди другите да се присъединят към тях. Но вече беше късно. Топуркането на балеринките на Еви по стъпалата стана съвсем отчетливо, когато момиченцето изкачи последните няколко стъпала, прекоси тичешком вътрешния двор и се хвърли в скута на я-я.

— Внимавай, Еви — Дафни се устреми напред, ядосана, че разговорът беше прекъснат толкова внезапно. Вече нямаше как да научи края на историята, налагаше се да изчака до по-късно тази вечер, когато двете с я-я щяха да останат насаме — едва тогава Дафни щеше да подхване отново темата.

На този остров нямаше много тайни, нямаше много прошепнати разговори. Всичко тук беше споделено и провикнато над короните на дърветата; новини, готварски рецепти, прогнози за времето и клюки. Колкото и първичен да изглеждаше този метод за комуникация, той беше реалността на тукашния живот, хората се нуждаеха едни от други. Те имаха нужда да знаят чуждите работи не само заради липсата на други развлечения, но и за да оцелеят. Но този разговор беше различен. Еви беше твърде малка, Попи беше прекалено фриволна, а Стивън все още не беше свикнал с тази култура и нейните обичаи. Не, разговорът щеше да бъде завършен край гаснещата жарава по-късно вечерта, запазен само за я-я и Дафни.

— Може ли? Може ли? Може ли? — питаше непрекъснато Еви, като се друсаше на коленете на я-я, които бяха малко по-отекли от обикновено, както беше забелязала Дафни.

— Еви, бъди по-внимателна. Стига толкова — Дафни се пресегна, за да сложи край на акробатичните изпълнения на дъщеря си. — Причиняваш болка на я-я. Какво дали може?

— Всичко е наред, Дафни му. Това дете не може да ми причини болка. Тя е моето най-добро лекарство — я-я зарови изкривените си пръсти в косата на Еви.

— Може ли да пояздя Джак? — примоли се Еви.

— По-късно, миличка. Обещавам ти. Стивън току-що дойде тук, не е учтиво да го оставиш сам. Той иска да прекара известно време с теб, домъчняло му е за теб.

— Щом му е домъчняло толкова, тогава защо си играе с теа Попи, а не с мен?

Въпреки че Еви говореше на английски, я-я закима с глава в знак на съгласие. Не й беше нужно да говори езика, за да разбере какво ставаше. Старицата умееше да чете по лицата на онези, които обичаше.

— Стивън, не позволявай на Попи да те обсеби, всички искаме да те опознаем — извика Дафни.

— Не, на мен ми е приятно. Братовчедка ти има някои страхотни идеи.

— Да, да. Съжалявам. Не исках да отнемам толкова много от времето ти. Събрали сме се да отпразнуваме предстоящата сватба в края на краищата. Дафни, наистина съжалявам, ти си булката и това е твоят празник. Но и на мен ще ми излезе късметът, знам това. Пък и сега, когато сме едно семейство, ще има достатъчно време за бизнес след сватбата. Каква беше думата… — Попи се порови в паметта си за изплъзващата се дума. — Сливане — тя плесна с ръце, доволна от словесната си победа. — Да, това е сливане на семействата ни и от него ще се родят големи неща за всички ни. Елла — тя вдигна ръце и запляска отново, сега над главата си. — Хайде, всички на масата.

Дафни проследи как Попи пристъпи кръшно към масата. Можеше да се закълне, че видя как братовчедка й овлажни с няколко капки зехтин своите полюшващи се бедра.

— Благодаря ти, че я търпиш. Тя е малко досадна понякога, но е добър човек. Добронамерена е — Дафни придърпа Стивън по-близо.

— Не, аз не я търпя. Всъщност тя е страхотна — Стивън продължи да гледа Попи, която седна на масата. — Тя наистина има добри идеи. Много добри идеи — той се засмя, сякаш беше изненадан, че това място можеше да роди нещо друго, освен кокошки, мухи и магарешки фъшкии. — Тя е умно момиче, Дафни, като теб — Стивън стисна ръката й. — Ще има сватба… както каза твоята братовчедка, предстои интересно сливане.

— Хайде, време е за вечеря. Стига толкова бизнес за днес — Дафни плесна с ръце и подкани всички към масата. — Едно от най-хубавите неща в тази яхния е ароматът, когато се свали капакът на тенджерата. Невероятен е. Много ще ти хареса — тя се усмихна на Стивън и го поведе към мястото му.

— Аз говоря сериозно, Дафни — той се наведе съвсем близо до лицето й и постави ръце върху рамената й. — Когато завърша този проект, ние ще бъдем най-голямото нещо, което Ню Йорк е виждал някога. По дяволите, което Гърция е виждала някога. Имам големи планове за нас.

От поколения, откакто се помнеха хората, сватбите на Ерикуса се празнуваха като радостно, но същевременно жизненоважно сливане на две семейства. Никъде изразът „с удвоена сила“ не звучеше по-вярно от тук, където съединените от брака семейства споделяха своите реколти, добитък и всички неща от първа необходимост. Дафни беше участвала в толкова много сватбени тържества заедно с Попи и я-я. Като онова лято, когато Дафни беше на девет години… тя никога нямаше да забрави удоволствието от танците по прашните селски пътища сред пъстра процесия от жени, които носеха на главите си вързопи с дрехи, одеяла и хавлии, изпълнявайки руха, красив ритуален танц, в който жените от острова пренасяха вещите на булката в дома на младоженеца. Или пък смразяващия срам, който изпита онзи път, на дванайсет години, когато изпусна купата с ориз, която притискаше към гърдите си в очакване булката и младоженецът да излязат от църквата, стовари я върху гърба на теа Анна, която беше облякла единствената си „хубава рокля“ за случая и до края на вечерта ръсеше оризови зърна по дансинга. Но в спомените на Дафни нямаше друг по-отчетлив образ на сватбите на Ерикуса от историите, които й беше разказала я-я, за изцапаните с кръв бели чаршафи, които се провесваха по клоните на маслиново дърво, развявани от утринния бриз след първата брачна нощ на младата двойка.

Нямаше да има танцуващи жени, които да носят на главите си вещите на Дафни, нямаше да посрещнат младоженците с купа с ориз, тъй като тя беше настояла да ги обсипват с розови цветове и определено нямаше да има изцапан с кръв чаршаф, който да засвидетелства непорочността на булката. Нямаше да има зестра, добитък, чаршафи и черги, които да преминават от едни ръце в други. Нейната сватба нямаше да бъде типичната сватба за Ерикуса. Щеше да бъде модерна и елегантна — по американски. Но след като видя как Попи беше омагьосала Стивън и чу колко развълнувано говореше той за потенциала за предстоящите нови бизнес начинания, Дафни неволно се запита дали в някои отношения не беше по-голяма традиционалистка, отколкото си представяше, а и че нея също донякъде я измерваха според зестрата й.

Когато яхнията най-сетне беше готова, я-я настоя да се хранят на масата под голямата маслина. Но това беше нейната единствена отстъпка пред американските официалности. Кръглата погача селски хляб беше поставена в средата на масата и начупена с ръце, какъвто беше обичаят. Нямаше фин порцелан или блюда за сервиране, очуканата тенджера беше свалена от огъня и сложена директно на масата, а Дафни щеше да сипва в чиниите.

— Готово е, можеш да свалиш лепенката — оповести я-я, давайки знак на Дафни, че можеше да отлепи обгорялата лента изолирбанд около капака.

— Защо правите това? — попита Стивън и проточи врат, за да вижда по-добре. Той беше прекарвал безброй часове с Дафни в кухнята на „Кукла“, но никога не я бе виждал да приготвя ястие, използвайки изолирбанд за уплътняване на капака.

— За да се запазят вкусовете и ароматите — отговори Попи. — Тук знаем някои специални номера, чудни трикове — тя се изправи на крака, като за малко да събори стола със силата на бедрата си. Наведе се напред, с навирен задник и се облегна с цялата си тежест на масата. Попи взе едно парче хляб с плътна хрупкава коричка и го натика в лицето на Стивън. — Ето, помириши — изкомандва тя.

Стивън изпълни заповедта.

— Мирише чудесно.

— Да, така е — Попи закима оживено. — Виж, братовчеде Стивън, ние тук много държим на гостоприемството. Правим всичко за нашите гости.

— Това е вкусно. Невероятно вкусно — той отчупи един залък хляб и го потопи в гъстия сос. — Много ми харесват тези малки лукчета — потопи вилицата си в яхнията и загреба една съвършено кръгла главичка арпаджик. — Вкусно — Стивън излапа първата порция и попи устата си с хартиената салфетка, докато Дафни напълни отново дълбоката му чиния. — Дафни, сериозно. Трябва да добавиш това нещо в менюто на „Кукла“. Говоря сериозно, ще го направиш веднага щом се върнеш на работа.

— Сега яж, наслаждавай се… нали? — Дафни му сипа допълнително.

— Добре. Но трябва да поговорим за много неща, когато тази малка ваканция свърши.

Я-я наблюдаваше как Стивън поглъщаше ароматната яхния, над която тя се беше бъхтила от ранни зори. Старата жена се наведе и прошепна в ухото на Дафни:

— Твоят младеж има вкус. Но ти предупреди ли го как действат тези малки лукчета, които той толкова много харесва?

Дафни вдигна ръка към лицето си и се засмя. После поклати глава.

— Ах, кала. Значи ще има хубав сувенир от първия си ден в Ерикуса — промърмори я-я едва чуто.

Друго не беше нужно. В опит да преглътне смеха си Дафни прехапа устните си навътре, затискайки със зъби горната и долната си устна. Тя наведе глава, така че косата да падне като завеса пред лицето й. Покривалото от черни къдрици пред лицето й можеше да скрие това, че Дафни се смееше, но конвулсивното разтърсване на цялото й тяло я издаде.

— Какво е толкова смешно? — Стивън набоде още една перличка арпаджик и я захапа със зъби.

— Нищо — Дафни се опита да се съвземе, но един поглед към я-я я накара отново да се разтресе от кискане.

— Наистина, какво е толкова смешно? — попита отново той.

— Лукът — предположи Попи и си наля още една бира.

— Какво му е смешното на лука?

— От него… как се казва… — Попи почука с вилица по чашата си, докато търсеше подходящата дума. — Лукът, нали знаеш… Прави въздух.

— Хъх — Стивън отпи жадно от бирата си.

— Прави въздух — Попи размаха ръце наоколо, сякаш искаше да улови правилната дума в морския бриз.

— Предизвикват газове — Дафни отпи голяма глътка от бирата си, без да знае как щеше да реагира Стивън на посоката, в която беше поел този разговор. Стивън имаше фино чувство за хумор, но за него това бяха непознати води. За гърците нямаше неуместни теми за разговор; нищо не се смяташе за прекалено просташко, неуместно или деликатно за обсъждане на масата за вечеря. Телесните функции бяха източник на първичен, грубоват хумор и гърците не пропускаха да оценят добрата шега за сметка на добрите маниери и благоприличието.

— Пръдня — изрева Попи и тресна празната бутилка от „Митос“ на масата. — Да, това беше думата. Пръдня.

Дафни отново скри лице зад косата си.

Попи сложи ръка на рамото на Стивън и се наведе по-близо до него.

— Братовчеде, радвай се, че си тук навън с нас, а не вътре на някоя важна среща. Стифадото е хубаво ядене — тя млясна с устни. — Но не е добро за бизнеса.

И съдейки по това как Стивън потъна в стола си и попи челото си с носната си кърпичка, явно не беше добро и като тема за разговор на масата.