Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (3)

2.

Докато заспиваше, Дафни си спомни една нощ преди няколко месеца. Сънуваше, че я-я е с нея, всичко изглеждаше толкова реално в съня й. Я-я стоеше съвсем близо до нея, Дафни виждаше лицето й и долавяше лекия аромат на кухненски огън от дрехите й. Когато Стивън я беше събудил, тя седеше в леглото, протегнала ръце в тъмното, сякаш се опитваше да погали обветрената кожа на я-я. Дори в най-натоварените моменти на вечерите поръчки в ресторанта на другия ден Дафни се чувстваше умиротворена само при мисълта, че я-я я беше споходила в съня й. Тя знаеше, че отстрани изглежда глупаво, но сякаш усещаше как ръката на я-я насочваше всяко нейно движение с ножа, всяко поръсване с подправки и умело подхвърляне на продуктите в тигана. Дафни интуитивно знаеше какво трябваше да направи. Не разбираше защо, но просто не можеше да се отърси от нуждата да се прибере у дома при я-я. Тя винаги бе постъпвала като послушна, отговорна внучка, обаждаше се на я-я всяка седмица и никога не пропускаше да отскочи до пощата веднъж в месеца, криейки двайсетдоларови банкноти между картичките и снимките. Със стъписване Дафни си даде сметка, че бяха изминали шест години, откакто беше посетила за последно баба си. Тя все се беше канила да се върне, да заведе Еви у дома. Но между отговорностите на самотна майка и самостоятелното управление на ресторант времето се беше изнизало неусетно.

Не й беше лесно да убеди Стивън да отменят официалната сватба за двеста гости и да я заменят с простичка церемония на острова, в Ерикуса, но ето че сега тя беше тук.

Двамата бяха водили този разговор дни наред. Стивън уж все я слушаше внимателно, разбираше нуждата на Дафни да отиде при я-я, но твърдо отказваше да замени пищния прием в Нова Англия^[1] за селска сватба на глух гръцки остров. Накрая той се съгласи. И то заради калдерата^[2] Дафни му беше показала снимки на забележителните залези в Санторини, снимани от прекрасна частна вила, разположена на белите, огладени от вълните скали над морето и с изглед към вулканичната калдера на острова. По време на минойската цивилизация катастрофално вулканично изригване беше опустошило острова, превръщайки го в удивителния полумесец, любимо място на съвременните туристи. Когато тя каза на Стивън, че могат да наемат вилата за медения си месец и че братовчедка й Попи щеше да гледа Еви, за да се насладят на медения си месец сами, той накрая склони да преместят сватбата в Гърция. Стивън получи, каквото искаше; скъпоценно уединение с бъдещата си жена, а Дафни щеше да се прибере у дома при я-я. Всички бяха доволни.

Въпреки протрития матрак в свободната стаичка в апартамента на Попи и неспирното тракане на чинии от ресторанта долу Дафни от години не беше спала по-спокойно и непробудно. Щеше да спи до още по-късно, ако познатият рингтон, съобщаващ за повикването на Стивън, не я беше събудил.

— Добро утро, мили — тя разтърка очи, за да прогони съня.

— Съжалявам, че те събудих. Сигурно си капнала.

Тя чуваше почукването на пръстите му по клавиатурата, докато той говореше.

— Не, добре съм, дори чудесно. Как е положението в Ню Йорк?

— Натоварено. Самотно. Мразя да спя в това голямо легло без теб. Опитвам се да приключа нещата тук, за да мога да дойда и да те направя почтена жена. Има ли нещо, което си забравила или което искаш да донеса? Имаш ли нужда от нещо?

— Нищо друго, освен теб. Нямам търпение да дойдеш тук и да се запознаеш с всички.

Попи влезе в стаята, носейки поднос е фрапе, пресни смокини и цуреки, ароматния козунак с плетеници, който Дафни обожаваше, но не беше вкусвала, откакто диетологът й не й беше наредил да изключи всички бели храни от менюто си. Дафни забеляза лекотата, с която братовчедка й крепеше тежкия поднос с едната ръка и й поднасяше кафето с другата. Движенията на Попи бяха плавни, сякаш с вродена лекота. Но Дафни знаеше истината. Нямаше нищо естествено или лесно в това да превиваш гръб години наред в някой ресторант, за да развиеш подобни умения.

— Ще ти се обадя веднага щом пристигнем в Ерикуса. Обичам те — добави Дафни, преди да прекъсне разговора и да приседне в леглото. Тя потупа мястото до себе си.

— Какво искаше да ти каже моят бъдещ зет? — попита Попи, оставяйки подноса върху леглото.

— Обажда се, за да провери дали всичко е наред — тя отхапа от козунака, а Попи се намести до нея. — И се пита с кого от своите много богати, много красиви и много свободни приятели да те запознае — пошегува се Дафни, като изтупа трохите от скута си.

— Хайде, елла Дафни. Това не е шега, нали? — въздъхна Попи.

— Хм, я да видим кой е изгубил чувството си за хумор? — Дафни се разсмя, а Еви влезе в стаята, гушнала плюшеното си кученце.

— Елла, Еви. Ела при теа — Попи потупа мястото до себе си, където да седне момиченцето. Трябва да ти кажа някои неща за Ерикуса, преди да отидем там. Нашият малък остров е само на няколко километра оттук, но е съвършено различен.

Дафни винаги беше описвала острова на я-я като красиво и вълшебно място и Еви нямаше търпение да чуе какво ще й разкаже Попи за него. Тя погледна леля си с очакване.

— Първо, трябва да се пазиш от черните вдовици — предупреди я Попи.

— Мразя паяци — Еви зарови пръсти в плюшената козина на кученцето и го притисна до гърдите си.

— Това не са паяци! — разсмя се Дафни. — Попи говори за бабичките — тя се обърна към Попи. — Те още ли са там?

— Да, разбира се — увери я Попи. — Еви, винаги трябва да носиш кърпичка в джоба си. Това е много важно.

— Защо, теа Попи?

— Когато слезеш от лодката в Ерикуса, ще видиш много яи^[3] да чакат на пристанището. Те излизат от къщите си при всяко пристигане на ферибота, за да видят кой идва и кой си отива. Правят го, за да могат да клюкарстват за хората по-късно. Те обичат да посрещат всеки, който пристига на острова, като го целуват по двете бузи — Попи се наведе и целуна нежните розови бузи на момиченцето. Ето така. Но за разлика от твоята теа Попи тези яи ще те наплюнчат и олигавят. — Еви направи съответната физиономия, а Попи продължи — Ето защо ти трябва кърпичка, за да избършеш лицето си от лигите и плюнките им. Разбра ли?

— Ама че гадост! — Еви сбърчи нос. — Отивам да гледам телевизия — обяви тя, преди да се изниже от стаята. Дафни и Попи чуха звука на телевизора от другата стая. Еви се кикотеше, докато Бъгс Бъни режеше моркови.

— Това е добър начин да научи езика. Може би Бъгс Бъни ще свърши онова, което не е направила майка й — Попи пусна една от пакостливите си усмивки. Дафни само поклати глава и се насили да се усмихне кисело.

За да смени темата, тя стана от леглото и се спусна към белия калъф с роклята, който висеше над вратата на килера.

— Не мога да повярвам, че още не съм ти показала роклята ми — каза тя, като свали ципа на калъфа. Отдолу се показа рокля от кремава коприна и дантела. После се обърна към братовчедка си за одобрение.

— О, Дафни, това е най-красивата рокля, която съм виждала някога.

Дафни извади роклята от калъфа и я разстла върху леглото.

— Наистина ли мислиш така? Не е ли прекалено натруфена? — Дафни прехапа устни, докато разстилаше внимателно роклята, така че Попи да може да разгледа всеки детайл на дантеления корсаж без презрамки, изящните очертания на корсета и правата копринена пола, украсена с ефирна бродерия от миниатюрни морски перли и кристални мъниста.

— Прекалено ли? — възкликна Попи. — Прекалено за кое? Това е сватбената ти рокля. Тя трябва да бъде специална. А това… — погледна към Дафни, прокарвайки пръсти по нежното дантелено деколте, — … това е нещо много, много специално.

— Ох, добре — Дафни вдигна ръка към шията си. — Надявах се да кажеш това.

Да носиш дълга до земята дизайнерска рокля на сватба в кънтри клуб за галеници на съдбата, беше едно нещо, да носиш същата тази рокля на гръцки остров с черни пътища, беше съвсем друго. Дафни изобщо не беше възнамерявала да облече толкова претенциозна рокля дори преди промяната в плановете за сватбата. Но Стивън я беше изненадал с посещение в елегантен сватбен салон на Пето авеню. Той я беше уловил за ръката, беше я въвел в салона и беше помолил безупречно облечените и соанирани дами да помогнат на годеницата му да си избере рокля, която да подхожда на красотата й. След това беше подал на касиерката кредитната си карта, беше целунал Дафни за довиждане и беше излязъл от салона, оставяйки я с чаша шампанско в едната ръка и огромен избор от прекрасни рокли.

Утринното слънце се отрази в диамантения й пръстен и изпрати отблясъци във всички цветове на дъгата върху белите стени на стаята.

— Чакай да ти покажа гърба — Дафни обърна внимателно роклята, за да покаже на Попи двойния ред перлени копченца, които украсяваха корсажа по цялата му дължина.

Попи се прекръсти.

— Това не е възможно! Толкова е красиво! Обаче има един проблем — палавото изражение се върна върху лицето на Попи, когато тя погледна братовчедка си в очите.

— Какъв проблем? — попита Дафин, като се зае да оглежда роклята за петно или нещо скъсано.

— Проблемът е, че никой мъж няма да си губи времето да разкопчава всичките тези копчета в сватбения си ден. Твоята красива рокля ще бъда разкъсана на парцали, докато той се опитва да докопа онова, което се крие под роклята.

Дафни се разсмя.

— Много смешно, Попи. Но Стивън е търпелив мъж. Не мисля, че трябва да се тревожа за това.

— Ти си луда. Никой мъж не е търпелив в сватбената си нощ.

— Е, той чака две години, преди аз дори да се съглася да изляза с него — Дафни премести роклята по-навътре и седна на леглото до Попи.

— Наистина ли е чакал толкова дълго? Не знам кой от вас двамата е по-луд — ти, задето си чакала толкова дълго да кажеш да, или той, задето е чакал толкова дълго, когато аз през цялото време съм била тук, докато ти си се правила на недостъпна.

Дафни взе една възглавница от леглото и я запрати срещу братовчедка си.

— Аз не се правех на недостъпна. Аз бях недостъпна. Не бях готова. Не мислех, че някога ще бъда готова.

Това беше вярно. След загубата на Алекс Дафни изобщо не си представяше, че някой ден щеше да намери отново любовта. Но по някакъв начин, въпреки нейната неохота и колебание в началото, въпреки всички препятствия и усложнения, някак си, по някакъв чудотворен начин, това се беше случило.

Тя си спомни първия път, когато го видя, седнала зад голямото бюро на кредитния чиновник в банката, да се върти притеснено на стола си. Дафни имаше отчаяна нужда от този заем и трябваше да попълни и оформи необходимите документи бързо, тъй като не можеше да си позволи да плати на детегледачката за още няколко часа. Влизайки в банката онзи ден, Дафни беше съвсем наясно с положението си. Тя знаеше, че ако мъжът зад бюрото не видеше потенциала в нейния бизнес план, съдбата й щеше да бъде решена веднъж завинаги и тя до края на дните си щеше да се бъхти в някой крайпътен ресторант.

Докато седеше и излагаше плановете си, Дафни се опитваше, но не успяваше да разгадае изражението на мъжа зад бюрото. Имаше моменти на надежда, когато той кимаше на онази част, където тя обясняваше своя бизнес план, и моменти на ужас, когато лицето му ставаше безизразно като бялото платно на художник. Тя нямаше представа как се развива ситуацията: знаеше само, че времето й изтича. Отначало се подразни, когато вратата се отвори и в помещението влезе високият, елегантно облечен мъж с копринена кърпичка, затъкната в горния джоб на сакото. Той се извини за прекъсването и се доближи до бюрото на чиновника, подавайки му някакви документи. След това се усмихна на Дафни, забелязвайки първо краката й, които играеха нервно под полата, а след това нейните черни като маслини очи.

— Здравейте, аз съм Стивън — той се представи и я помоли да му каже името си. Дафни се представи и му каза защо беше тук, молейки се мъжът в костюма с безупречна кройка да можеше да й помогне по някакъв начин. Той й пожела късмет и излезе от стаята. Тя не знаеше защо, но неговият дълбок, кадифен баритон я беше успокоил моментално.

Когато телефонът позвъни няколко дни по-късно и думите „Одобрена сте“ иззвънтяха в ухото й. Дафни си помисли за безупречно облечения мъж и за един съвсем кратък миг се запита дали той и беше помогнал по някакъв начин. Следващите няколко месеца отлетяха като в мъгла; планиране, ремонт, обзавеждане, готвене… Тя вложи сърце и душа в отварянето на ресторанта и мъжът скоро беше забравен… до онази вечер, когато той влезе в наскоро отворения ресторант, при това сам.

Той седеше на масата в дъното, похапваше с апетит агнешкото фрикасе и попиваше обстановката в салона до най-малката подробност. Когато Дафни излезе от кухнята малко преди затварянето на ресторанта, тя го забеляза и веднага отиде да го приветства с добре дошъл в „Кукла“. Той я покани да се присъедини и да му прави компания на чаша вино и двамата се увлякоха в разговор, който продължи с часове, а опияняващият му глас едновременно я хипнотизираше и отпускаше. Той се оказа фантастичен събеседник, а също и съюзник. Нищо не оставаше незабелязано. Посочи й кои келнери се бавеха прекалено много с обслужването и кои ястия се харесваха най-много на гостите.

Вечер след вечер, почти две години, те затваряха ресторанта заедно, на чаша вино. Постепенно стана ясно, че Стивън беше помогнал за благоприятното решение на кредитния чиновник. Също така стана ясно, че той искаше от Дафни повече, отколкото вкусна храна и чаша вино. В началото Дафни не беше сигурна, не знаеше дали беше готова да даде нещо повече на този мъж, на който и да е мъж. Но дълбокият кадифен глас умееше да я предразполага, да й помага да казва да.

Първото да беше най-трудното, после той много я улесни да го каже отново… и отново, и отново, и отново.