Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (6)

6. Яйца по бенедиктински с Базил

Базил Купертино беше взискателен човек, обсебен от педантичния си подход към живота. Старателно се бе погрижил за финансовата страна на пенсионирането си, но знаеше, че за да се възползва изцяло от новооткритото свободно време, се искаше планиране от съвсем друг вид. Бе обмислил възможността да пътува, може би до Италия, Флоренция и Рим, но доста бързо реши, че в най-добрия случай подобен род приключения могат да се предприемат откъслечно. Познаваше себе си достатъчно добре, за да разбира, че пътуването не му се отразява много добре, и никога не гореше от желание да наруши удобния дневен режим, като започнеше със събирането на багажа и тътренето до някоя неизследвана страна. Не би го изключил, но и не би се посветил на превръщането му в основна част от плановете си. С достойна за възхищение усърдност бе заключил, че вместо това би се задоволил с интелектуални приключения.

Филаделфия разполагаше с музеи от световна класа, симфоничен оркестър и чудесна библиотека, а Ню Йорк и Вашингтон бяха достатъчно близо, което означаваше „Метрополитън“, Националната галерия, Центърът „Линкълн“ и „Смитсониън“. Щеше да има време да вкуси и да се наслади на всичко това — като започне с храната, която имаше пълни основания да вярва, че ще се окаже най-хубавата, която е ял през живота си, и още по-добре, сервирана редовно, по график, два пъти дневно, шест дни в седмицата.

Що се отнасяше до останалото, нямаше по-хубаво време от настоящето. Щеше да започне четенето с признатите класици. Веднага след като си тръгна от Анджелина, отиде до обществената библиотека, направи си читателска карта и започна организираното си изследване на огромната й сбирка. За начало не искаше някое твърде езотерично четиво. Постепенно щеше да стигне до по-сложни творби като „Ад“ или „Илиадата“, когато естетическият му усет укрепнеше. Шекспир не го вълнуваше. Искаше нещо стойностно, но вълнуващо, книга с истински емоции, определено поезия, но и малко екшън. В края на краищата се спря на Сервантес. Така че, когато в осем без три минути на следващия ден излезе от къщи, за да прекоси улицата, носеше в джоба си издание на „Дон Кихот“ на „Пенгуин Класикс“. Измина първата си разходка за две минути и половина и почука на вратата с приятния аванс от тридесет секунди.

— Здравейте, господин Купертино — посрещна го Анджелина, отваряйки вратата. — Ау, съвсем точен сте. Влезте.

Базил пристъпи в топлото антре и веднага бе насърчен от аромата, който се носеше от кухнята. Последва домакинята до трапезарията и видя, че му е отредено място на масата, която бе застлана с чиста ленена покривка. В центъра й бе поставена малка кашпа с африкански виолетки, а до неговата чиния имаше чаша прясно изцеден портокалов сок.

— Седнете — покани го Анджелина. Излезе и се върна с кана горещо кафе в ръка. — Искате ли да включа телевизора или да пусна някаква музика? — попита младата жена, докато се връщаше към кухнята.

— Не, благодаря, имам си книга.

— О, какво четете?

— „Дон Кихот“. Нали знаете, „Човекът от Ла Манча“.

Анджелина отново се появи на прага, като с вещина и сръчност бъркаше нещо в метална купа.

— О, господи, обичам тази книга! Неговата любима беше ненадминатата Дулсинея, нали?

— Да — отвърна той.

Таймерът за яйцата звънна и Анджелина изчезна. Базил опита кафето, което само по себе си си струваше цената на посещението. Домакинята бе сервирала малка порцеланова каничка мляко и захарница, но днес той го предпочете черно.

Анджелина бе станала в четири и половина и се чувстваше неспокойна. Въпреки че не бе отпочинала много, сънят по принцип й се изплъзваше, когато на следващия ден й предстоеше нещо важно, а тази работа бе такава. Рядко или почти никога не се съмняваше в уменията си в царството на храната, особено в собствената си кухня, но днес бе различно. Този път й плащаха, за да готви за някого, когото всъщност не познаваше много добре — задача, много по-различна от готвенето за приятели или семейството й, които биха й направили комплимент при всякакви обстоятелства. Този път нямаше представа какво да очаква. Цяла сутрин бе крачила и пила кафе, и започна да готви към седем и тридесет, а в осем без десет, когато бе твърде късно да се откаже, вече се самопорицаваше.

Защо, за бога, приготвяше закуска на човек, за когото не знаеше дали обича спанак? Ами ако го мразеше? Ами ако сосът „Холандез“ се пресечеше? Защо първия път просто не му сервира бекон, бъркани яйца и препечена филийка?

Потопи чисто кутре в соса в купата. Той обгърна пръста й като жълто кадифе. Въпреки нервността си, сервира бързо и уверено. Извади яйцата от къкрещата гореща вода и с безгранично внимание постави всяко от тях на мястото му върху основата от английски мъфин и канадски бекон. Копринена струйка „Холандез“, малко пресен магданоз, млян черен пипер, и всичко това заобиколено от спанак със сметана, поръсен с червен пипер. Готово.

Базил не бе прочел повече от страница от книгата си, когато Анджелина се втурна в стаята със закуската му. Облачета уханна пара се издигаха, когато чинията благополучно се озова пред него.

— О, боже — възкликна той. — Това спанак ли е? Ами това какво е?

Сърцето й прескочи.

— Яйца по бенедиктински „Флорентин“.

Той се наведе и пое по-дълбоко аромата.

— Не обичате ли яйца по бенедиктински? — попита тя.

— Не зная. Никога не съм ял такива. Какво има в ястието?

Анджелина бързо си пое дъх.

— Поширани яйца върху английски мъфин с канадски бекон и сос „Холандез“. Освен това приготвих малко спанак с индийско орехче, сметана и пармезан. Майка ми ме научи как да ги приготвям. Правеше ги за баща ми в неделя на Великден. Надявам се да ви харесат.

— Ухае великолепно. Благодаря ви.

— Да ви е сладко — каза тя и напусна стаята.

На стената на трапезарията висеше малко огледало, сувенир с орнаментирана рамка, който бе купила импулсивно в Ню Хоуп, и Анджелина изведнъж осъзна, че е бил поставен на идеалното място, за да шпионира господин Купертино от убежището си в кухнята.

Базил взе ножа и вилицата си и сряза яйцето и бекона надолу до хрупкавия, идеално зачервен мъфин. Златистият жълтък, нито прекалено твърд, нито пък прекалено течен, се процеди, криволичейки, в богатия сос „Холандез“, който бе деликатно поръсен с пушен червен пипер. Набоде яйцето, шунката и хляба, добави с ножа върху вилицата си малко от спанака, който ги заобикаляше, и вдигна тази изкусно аранжирана хапка към устните си.

Съсредоточи се върху вкуса й в продължение на дванадесет секунди, преди да въздъхне.

Анджелина бе чувала този звук и преди. Баща й го издаваше на Великден, а Франк — когато за пръв път опита това ястие.

— Великолепно! — извика Базил. — Всеки ден ли ще бъде така?

Анджелина погледна право в сиянието на слънцето, проблясващо през прозореца на кухнята. Това беше трик, до който винаги прибягваше като дете, за да не се разплаче. Не можеше да си го позволи — никога нямаше да успее да му обясни защо.

— Искате ли още кафе? — извика му тя.

— Да, моля.

Погледна се в малкото огледало, върна се до масата и отново напълни чашата му.

— Много се радвам, че ви харесва — каза почти самоуверено. — И не, ако всеки ден се храните така, ще се разглезите. И ще напълнеете. Утре ще закусите овесена каша. С малко сладко от френско грозде.

— Нямам търпение. — Очите му се присвиха блажено от хапката.

Анджелина го остави насаме с ястието му и се зае с работа в кухнята. Базил изостави всяка преструвка, че чете, защото му бе невъзможно да се концентрира върху каквото и да е друго, освен блюдото пред себе си. Наслади му се без да бърза, но само за няколко минути то свърши.

На Анджелина й бе нужно съвсем малко време, за да приключи с миенето, докато Базил се бавеше над остатъка от кафето си. Тя заяви намерението си да отиде на пазар, след като той, верен на думата си, й подаде чека за първата месечна такса по сделката, която сега повече от всякога бе сигурен, че ще бъде дългосрочна и успешна. Помогна й да облече палтото си и заедно напуснаха къщата.

 

 

Едва бяха слезли до тротоара, когато едно петгодишно момченце изтича към тях, задъхано. Беше изпратено с куриерска мисия от майка си, която водеше оживен разговор с пощальона надолу по улицата, но помаха на Анджелина и посочи към момчето, когато то изведнъж подскочи с два крака и се закова пред тях.

— Здравейте, госпожо Д’Анджело!

— Здравей, Доминик. Много си пораснал!

— Зная. Това баща ви ли е? — То посочи въпросително с показалец към Базил.

— Не, сладурче, не ми е баща. Това е моят приятел господин Купертино от нашата улица.

— Добре — каза момчето, — мама ме помоли да ви предам, че госпожа Капучио иска да идете да я посетите.

— Веднага ли? — попита Анджелина.

— Да.

— Добре, кажи й, че идвам. Но не тичай.

Той хукна да достави съобщението на майка си, а Анджелина се обърна към Базил.

— Е, господин Купертино, искате ли нещо специално за вечеря?

— Мислите ли, че някога изобщо би ми хрумнало нещо подобно на яйцата по бенедиктински?

Тя се засмя и го потупа по гърба.

— Ще се видим в седем часа — извика, докато той се отправяше към дома си.

Минута по-късно Анджелина почука на вратата на семейство Капучио. Джони й отвори и я въведе. Взе палтото и чантата й и внимателно ги закачи в коридора. Винаги се държеше малко срамежливо с нея. Беше мило момче и тя обичаше да го закача, но обикновено изчакваше няколко минути, за да свикне с присъствието й в стаята.

— На работа ли си днес, Джони? — попита.

— Не. Тоест, да, отивам след малко. Мога ли да ви предложа нещо?

— Не, благодаря, миличък. Малкият Доминик каза, че баба ти иска да ме види.

— Качете се горе, тя е в стаята си — отвърна той. — Ще й предам, че сте тук.

Той пристъпи към подножието на стълбите и извика:

— Бабо! Госпожа Д’Анджело е тук!

Далечен женски глас отвърна от мрака в юрната част на стълбището:

— Крещи по-силно, та да те чуят чак в Сицилия!

Джони се обърна към Анджелина целият поруменял.

— Съжалявам — каза тихо. После извика с всичка сила: — Отивам на работа!

Баба му отвърна: „Довиждане!“ с игрив тон, в който сякаш се съдържаше „и прав ти път!“, което накара гостенката да се усмихне.

— Анджелина, ще се качиш ли да ме видиш?

— Здравейте, госпожо Капучио, идвам след малко.

Джони облече якето и се отправи към вратата.

— Благодаря, че се отбихте, госпожо Д’Анджело. Трябва да вървя.

— Тръгвай. Ще заключа след това. Върви и приятен ден.

Джони се втурна през вратата. Анджелина я затвори след него и се заизкачва по стълбите. Много пъти бе идвала в къщата, но никога не се бе качвала горе в стаята на госпожа Капучио. Знаеше, че милата жена остарява и й е все по-трудно да се справя със слизането до първия етаж. Един от недостатъците на къщите в Южна Филаделфия беше стръмното стълбище, което беше голяма мъка за хората в напреднала възраст.

Стаята на старицата излъчваше неизменната старческа миризма на застоял парфюм, камфор и потпури, които се смесваха в успокоителен мускус, особено след като отоплението беше постоянно засилено. Из цялата стая, заковани за стената или подредени на малки лавици, стояха икони и религиозни картини на Святото сърце на Исус, Богородица от Фатима, на Мария и Йосиф, наведени в захлас над новородения Исус.

Госпожа Капучио седеше изправена в леглото. Изглеждаше стара и твърде слаба, но косата й все още бе почти черна, с ярки сиви кичури и хваната на дълга красива плитка, която се подаваше от черно-оранжевото й одеяло. Усмихна се на Анджелина и потупа завивките до себе си.

— Здравей, Анджелина. Ела да седнеш до мен.

Гостенката се приближи, седна на края на леглото и попита:

— Как сте?

— Добре съм, скъпа. Съжалявам, че не можах да дойда на погребението.

— Няма нищо. Не се чувствате добре. Беше мило, че Джони дойде.

Старицата се облегна, настанявайки се удобно. Анджелина виждаше, че самото споменаване на името на внука й я радваше.

— Където е вашата Тина, там е и моят Джони — каза тя вещо.

— Да, мисля, че сте права.

— Това е лош момент — продължи възрастната жена, — но е добре да се получи хубаво погребение. Идват всички, виждаш ги, става ти по-леко. Когато Бил почина, погребението продължи три дни. Беше пълно с хора.

— Три дни! Леле!

— Моят Бил много тачеше църквата. Виждаш ли всичките тези боклуци из стаята, разпятията и статуетките? Всичките бяха негови. Беше луд по Исус Христос и Богородица. Аз, лично, харесвам картини с кучета и птички.

— Кучетата и птичките са приятни — съгласи се Анджелина. — Е, за какво искахте да поприказвате с мен?

Госпожа Капучио се сгуши удобно и се наслади на пълното внимание на гостенката, преди да заговори.

— Значи готвиш за брата на Доти?

Анджелина се зарадва, когато видя леко тържество да преминава по лицето на възрастната жена, изражение, което говореше, че въпреки възрастта си и принудителното затворничество, тя все още беше добре осведомена за събитията в квартала.

Младата жена отвърна с любезно удивление:

— Откъде знаете? Започнах едва тази сутрин.

Госпожа Капучио продължи небрежно, като че ли подобни неща стават всеки ден:

— Доти ми носи малко от нейната пилешка супа с фиде веднъж-дваж седмично. Тя ми каза. Смята, че идеята е добра. Не обича да готви, освен супи.

— А как е пилешката супа?

— Налага се да я ям, тя се качва до стаята ми, не мога да се измъкна. Е, както и да е, щом си се нагърбила с готвене, искам да вземеш и моя Джони. Има добра работа, не е проблем да ти плаща.

Анджелина се стъписа. Това беше последното, което бе очаквала, но веднага съзря примамливостта на идеята, предвид настоящото й състояние. Госпожа Капучио бе подготвена за следващия й въпрос, преди да го зададе.

— Ами вие?

— О, не се безпокой за мен. Ще се преместя в „Небесния хотел“. Вече не мога да се катеря по стълбите, така че отивам в дом „Свято сърце“. Всичко съм уредила.

— О, съжалявам.

— Недей. Светското име на игуменката беше Маргарет О’Хийли. Бяхме най-добри приятелки в училище. Гонехме всички момчета, но само аз можех да ги хвана. Вероятно затова тя стана монахиня. — Старата жена се засмя весело на спомена от младостта си. — Сега се нарича „Сестра Бартоломю от Огнения меч“. Маги изкарва акъла на всички, но ще се погрижи да се отнасят добре с мен.

Ето, всичко се нагаждаше повече от добре.

— Разбира се, че ще се погрижа за Джони — отвърна Анджелина. — Изпратете го у нас и ще го нахраня.

Госпожа Капучио се ухили и сделката беше сключена. Джони щеше да дойде на вечеря същата тази вечер, точно в седем.

— Ти си добро момиче, Анджелина. Би ли ми направила една услуга, преди да си идеш, скъпа?

— Разбира се, каква?

— Направи ми един сандвич и чаша чай. И изхвърли проклетата супа.

Анджелина слезе, прерови хладилника на госпожа Капучио и намери малко ръжен хляб, парче пушено свинско и малко швейцарско сирене. Замисли се коя храна ще й липсва най-силно, ако бе прикована на легло цял ден, и веднага се сети за деликатесите. Огледа рафтовете в хладилника и откри малко индийски сос, който смеси с кетчуп и майонеза, за да направи импровизиран дресинг. Когато намери малко бурканче с кисело зеле в шкафа, вече знаеше, че е отговорът е ясен. Изпече сандвич „Рюбен“ в лят тиган и свари силен чай с две лъжички захар и малко мляко, и ги качи в стаята на поднос, гарнирани със стръкче маринован копър.

През следващия час бъбриха като стари приятелки и Анджелина използва възможността да проучи какви гозби харесва Джони. Когато забеляза, че старицата се уморява, тя се сбогува и обеща да я посети отново същата седмица, за да види как е. Остави я да дреме доволно, почисти кухнята набързо, преди да си тръгне, и заключи вратата след себе си.

Отправи се към банката, като докато вървеше, попипваше чека на господин Купертино в джоба си. Почти не можеше да повярва, че едва вчера се бе съгласила да готви за него и тази сутрин бе проумяла какъв риск е поела. Парите, които се бе съгласил да й плаща, бяха щедро предложение, щяха да й позволят закупуването на качествени продукти и приготвянето на отлични ястия за него, и въпреки това да й остане печалба, но и дума не можеше да става да се издържа с тях. Дори и с малката застрахователна полица на Франк нямаше да успее да оцелее сама с подобна сума. Като се замисли за това, й прилоша.

Минало й бе през ума още миналата вечер, че положението би било далеч по-добро, ако готвеше за повече от един човек. Беше й трудно да откаже на госпожа Капучио, независимо от всичко, а Джони беше сладур, но също така съзнаваше, че този скорошен обрат подпомага финансовата й кауза.

После й хрумна, че преди да се е впуснала и приела още един „клиент“, може би трябва да се посъветва с господин Купертино, първият й и най-важният клиент, за да се увери, че той няма нищо против.

Ами ако идеята го разочарова? Мислено си обеща да не отлага и да повдигне въпроса пред него възможно най-скоро.

Навън бе хладно, но слънцето грееше, така че след като направи депозита в банката, тя се запъти към италианския деликатесен магазин на Сако. Докато вървеше по тези познати тротоари, остави ума си да блуждае и си помисли: „Сардините в консервна кутия имат повече пространство, отколкото къщите на Таскър стрийт“.

Върна се в спомените си при приятелката си от осми клас Линда Спинели, която някога живееше на улица Таскър. Двете с Анджелина мажеха бял хляб с масло, загряваха тиган и си приготвяха шоколадови сандвичи с блокчета шоколад „Хърши“, после си ги поделяха, докато притискаха уши към електрическия контакт на общата кухненска стена и слушаха как съседите се карат след вечеря. Всеки в Южна Филаделфия си вреше носа в чуждите работи, но общо взето се гордееха, че са почтена общност. Всяка веранда, покрай която минаваше, блестеше от чистота. В този квартал домакинята третираше стъпалата пред къщата си като огледало на дома си.

Като влизаше в „При Сако“, звънецът над вратата звънна. Семейният магазин предлагаше чудесни сирена и колбаси, прясна паста и хляб, приготвяни всеки ден. Магазинът си беше на този ъгъл, откакто тя се помнеше. Старецът и жена му стояха отзад, готвеха супи и салати, сладкиши и джелато, а техният син, който беше минал шейсетте, и когото знаеха като господин Сак, въпреки че не му го казваха в лицето, обслужваше щанда и приготвяше сандвичи с двамата си синове, Дони и Сал. Анджелина си взе номерче и докато чакаше, се загледа в изложените на рафта видове зехтин. Скоро Дони извика нейния номер и тя го остави в мъничка плетена кошничка на плота.

— Здравей, Дони.

— Как сте, госпожо Д’Анджело?

Преминаха направо към познатия ритъм на поръчване. Дони можеше да запомни до около четиринадесет артикула, без да се наложи да записва, но непрекъснато държеше малко моливче зад ухото си, просто за всеки случай.

— Нужно ми е сирене. Дай ми двеста грама сирене „Проволоне“.

— Добре, какво друго?

— … Двеста грама моцарела…

— Добре, какво друго?

— „Капикол“, четиристотин и петдесет грама, двеста грама прошуто…

— Добре, какво друго?

— … маслини „Калабрезе“, от онези дребните чушлета… май майка ти ги правеше?

— Точно така. Това ли е всичко?

— И един голям самун хляб — каза тя, посочвайки го. — Точно така, благодаря ти, Дони.

— Готово. — Докато говореше, първият пакет сирене, опакован в бяла хартия, се появи на плота, и той отиде да подготви останалите й поръчки.

Анджелина помаха леко на господин Сако, който гледаше ядно иззад щанда.

— Здравейте, господин Сако.

Гледаше я ядно, но по приятен начин, не по начина, по който обикновено гледаше всички други.

— Здравей, скъпа, как си? — избоботи той.

Звънецът на вратата зад нея дрънна и за нейна изненада влезе Джери Манчини. Видя го първа и неволно се усмихна. Двамата се познаваха от началното училище „Сейнт Тереза“, преди да го съборят и всички да се преместят в „Сейнт Джо“. Беше с една година по-възрастен от нея, един от онези, които никога не ти стават гаджета, но неизменно са наоколо, неизменно са забавни и неизменно те разсмиват. През цялото време, докато бяха в училище, той бе с няколко сантиметра по-висок от Анджелина, а и сега също, тъмнокос, с кафяви очи. Имаше приятно телосложение, никога не се бе занимавал със спорт, никога не си загащваше ризата, никога не си решеше косата, но така му беше добре и му се разминаваше, защото учителите го харесваха. Той определено имаше високо мнение за себе си, поне по онова време. Анджелина не помнеше откога не го е виждала. Но Джери изглеждаше добре.

Той се отправи към щанда.

— Здравей, Дони.

Докато работеше, Дони вдигна поглед съвсем за кратко, сякаш едва забеляза поздрава.

Джери се ухили.

— Здравейте, господин Сак.

Ако човек можеше да убие с поглед, господин Сако щеше да го е сторил. Джери беше съвсем наясно какво прави, когато го каза, и явно се наслаждаваше на презрението на стареца, когато се обърна и забеляза Анджелина.

— О, господи, Анджелина!

— Здравей, Джери.

Той се приближи и я прегърна сърдечно.

— Как я караш? — Простичкото, искрено съчувствие в гласа му й показа, че е чул вестта за Франк.

— Добре… съм.

— Научих едва вчера. Не можах да повярвам. Съжалявам. Държиш ли се?

— Оправям се. Скърбя.

— Франк — каза Джери, — беше от онези мъже, които уважаваш, разбираш ли ме?

Анджелина кимна.

— И не само защото те убеди да се омъжиш за него.

Тя се усмихна и сведе поглед. Джери разбра, че вероятно за момента е най-добре да не продължава, затова извика през рамо:

— Ей, Дони, помниш ли онова число?

— Да, какво за него? — Дони стовари още един пакет на плота.

— Ами, уцелих го.

— Провървяло ти е — отвърна Дони.

Джери остави Анджелина и взе пакет чипс от рафта. Отвори го и започна да дъвче.

Господин Сако изръмжа:

— Ей, баровец! Ще купуваш ли нещо или само ще правиш реклама?

— О, ще купувам, господин Сако — отвърна Джери. — Но трябва първо да обслужите госпожа Д’Анджело.

Тя се приближи и започна да прибира продуктите в пазарската си кошница.

— Вече поръчах. Твой ред е.

Джери дъвчеше и размишляваше.

— Добре, ъм… може ли половин килограм салам и един хляб? И една кола.

Господин Сако поклати глава, сякаш току-що му бе поискал телефонния номер на дъщеря му, и започна да реже колбаса.

— Това за закуска, обед или вечеря е? — попита Анджелина.

— И за трите. Зависи по кое време ще го ям.

Тя прибра последните си покупки в кошницата.

— Възрастен мъж си, а след всичките тези години още не си се научил да си готвиш?

— Ей — каза Джери, — мога да готвя, но не зная нищо за приготвянето на храна.

Господин Сако плесна последното парче от салама, сякаш пляскаше муха.

Анджелина изведнъж видя една картина в главата си, Джери, прегърбен на стола, осветен само от печалното сияние на телевизора, обут в чорапи, да дъвче жалко окаяно прост сандвич със салам, да пие кола и да гледа „Колелото на късмета“ съвсем сам.

— Нужна ти е жена, която да ти готви — каза тя, изненадвайки себе си, докато се отправяше към касата.

Джери се повлече след нея.

— Нима?

— Да.

— Сериозно?

— Да, сериозно.

Изведнъж той засия в усмивка.

— Не се вълнувай толкова — порица го тя. — Приемам малко поръчки за храна, това е всичко. Просто казвам, че може да си помислиш дали да не идваш да се храниш у нас.

— Анджелина Кучината, да не би да ме каниш на вечеря?

— И на закуска. Сервирам две ястия дневно, но срещу заплащане. Има такса.

Джери вече бе сериозно заинтригуван.

— Всеки ден?

— Всеки ден, освен събота.

Той се подпря на плота. Правеше се на срамежлив, но Анджелина виждаше, че е налапал кукичката.

— Колко ще ми струва?

Тя дръпна въдицата.

— Слушай какво, ела довечера, виж дали ще ти хареса храната, после ще ти кажа колко ще ти струва.

— Чухте ли това, господин Сако? — каза Джери. — Безплатна мостра, чудесна идея.

Старецът бе приключил с таксуването на поръчката на Анджелина и пъхаше всичко в една торба. Ако разполагаше с по-голяма, щеше да натъпче вътре и Джери.

— Е? — попита тя.

— Ами, ако наистина ме каниш на вечеря, след всичките тези години, какво друго да кажа, освен да приема?

Хвърли триумфиращ поглед към Дони, който изви очи нагоре, докато подаваше рестото на Анджелина.

— Значи ще те очаквам довечера в седем? — каза тя, вземайки торбата си от щанда.

— Срещата е уговорена — отвърна той.

— Довиждане, момчета — каза Анджелина.

Докато вървеше към вратата, почувства неочакван прилив на вина, сякаш бе флиртувала с друг мъж зад гърба на съпруга си. Джери трябва да го бе усетил, защото я изпрати до вратата и почтително й отвори. Докосна я успокояващо по рамото, когато минаваше покрай него и каза:

— Много се радвам, че те срещнах, Анджелина. И много съжалявам за Франк.

— Благодаря, Джери. Доскоро.

Когато затвори вратата, тя леко се просълзи, но докато стигне средата на пресечката, вече се чувстваше по-добре. Като че ли току-що бе взела първото си самостоятелно бизнес решение.

Джери затвори зад нея. Погледна към господин Сако.

— Какво мислите за това, господин Сак?

Старецът протегна дланта си.

— Млъквай и ми дай парите.