Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (17)

17. Доставка на Коледа

Тази година на Бъдни вечер не се състоя Пиршеството със седем рибни блюда. Празникът щеше да бъде тих не поради липса на настроение или уважение към случая, а защото явно всички имаха други планове. Петибоун бе отишъл у Лесли; дон Еди и Фил решиха да посетят по-възрастната сестра на Еди, Рони, която живееше охолно в хубава къща в предградията; Джони и Тина бяха поканили Джо, Мария, Джия и госпожа Капучио на спагети и кюфтенца. Поканиха и Анджелина с Франсис, разбира се, но тя бе решила да прекара последните четири дни преди Коледа само със сина си. Празникът се падаше в четвъртък, затова във вторник затвори „Il Primo“, украси коледната елха и смогна да напазарува всичко до сряда сутринта.

Подаръкът, който сама си направи, бе да посвети всеки миг от деня на малкото си момченце. Обеща на семейството, че с бебето ще ги посетят след вечеря в деня на Коледа, за да отворят подаръците, но остро чувстваше нуждата да изиграе ролята на Дядо Коледа сама, може би да вдигне тост с коняк за Франк, да се отмори, да си пусне коледни песни по уредбата и да празнува с Франсис. Най-хубавата идея, струваше й се, бе да престане да тича подир миналото, сякаш то се опитваше да й се изплъзне, и, макар само за един ден, да се замисли какво може да й предложи бъдещето.

Базил бе прекарал деня в пазаруване на лакомства и се върна по здрач на Бъдни вечер, но завари празна къща и бележка от Доти, която го уведомяваше, че е отишла да вземе шунка за вечеря, а Гай бил в „Нешънъл“. Базил отново си сложи шапката и палтото и реши да се поразходи до закусвалнята за хубаво парче торта.

През последните няколко седмици се тревожеше за Гай. Младият мъж бе станал по-мълчалив и не го свърташе много у дома. Когато го попиташе какво става, отговаряше, че пишел в библиотеката или е ходил на дълга разходка. Затова Базил реши, че това може да е шансът му да разнищи нещата.

Когато влезе, в „Нешънъл“ беше непривично тихо като за Бъдни вечер. Огледа сепаретата и забеляза Гай да седи на бара, стиснал чаша кафе пред поставка за салфетки, декорирана с пластмасов имел.

Базил остави сакото и шапката си на закачалката.

— А, ето те — каза той и тупна Гай по рамото, докато сядаше до него.

— Здравей — поздрави го младият мъж.

Сервитьорката зад бара остави меню пред Базил. Той го отвори и разгледа с престорен интерес.

— Напоследък не те виждам често — отбеляза.

Гай сви рамене.

— Прекарвам доста време в библиотеката…

— … и в разходки, зная.

Гай отпи от чашата си, но кафето отдавна бе изстинало. Избута я настрана към сервитьорката.

— Странно място, на което да прекараш Бъдни вечер — отбеляза Базил, връщайки менюто на мястото му.

— Просто исках да поседя и да поразмишлявам.

Сервитьорката се приближи и доля горещо кафе в чашата му. Базил й кимна.

— Чаша кафе и парче торта „Бънд“, ако обичате, госпожице.

— Добре — отвърна тя и се отдалечи.

Базил плесна с ръце.

— Седиш си и си мислиш, а? И у дома имаме столове.

— Реших да си хапна и пай.

— Това вече е друга приказка. Та за какво си мислиш, докато седиш?

— За Коледа. За младенеца Исус. За бъдещето.

— А — каза Базил, когато тортата му пристигна, — като стана дума за бъдещето, мисля, че трябва да опиташ да придумаш Анджелина да ни гостува за вечеря утре. Сигурно ще можеш да се отбиеш у тях в ранния следобед и да я поканиш. Вече я питах, но не може да откаже лична покана от теб на Коледа, когато е сама с бебето вкъщи.

Гай се обърна и го погледна.

— Ще бъде съвсем сама на Коледа?

Базил си взе от тортата с вилицата.

— И аз не намирам това за добра идея.

Гай потъна в замислено мълчание, както често се случваше.

Базил бутна тортата настрана. Беше малко суха за неговия вкус, но кафето бе силно и горещо.

— Нали харесваш Анджелина?

Младият мъж видимо живна при споменаването на името й.

— Много. Базил, не познавам друга като нея. Докато седях тук, си мислех най-вече за нея.

— И…

Устата му се сви в тънка линия от чувството на безсилие.

— Но усещам и един зов… Зов към живота, който изоставих. Когато бях с нея, особено в деня, когато се роди бебето… Не съм ти казвал, но отначало сметнахме, че има някакъв проблем с бебето, че не диша. Помоли ме да го кръстя.

— Направи ли го? — изненадано попита Базил.

За момент Гай се върна в онзи ден в спалнята на Анджелина и я чу да го вика.

— Не. Не се наложи. То беше добре. Но видях колко важно бе за нея. Колко важна бе душата му за нея.

Базил кимна. Гай говореше за сериозни неща, а тази вечер те отекваха по-ясно от всякога.

— Някои мъже не биха искали да излизат с вдовица и бебе — отбеляза Базил, после отпи.

— Не става дума за това. Нищо подобно. Просто чувствам, че в главата ми има повече въпроси, отколкото отговори. Анджелина ме привлича и мисля, че помощта ми при раждането на бебето бе най-вълнуващото и силно преживяване, което съм имал. Но имам въпроси — въпроси за вярата, за мен самия. Къде ми е мястото, къде ще бъда най-полезен? Може би тя заслужава някого, който не се съмнява във всичко непрекъснато. Някой, който ще бъде до нея при нейните условия.

Базил реши, че е дошло време да говори откровено.

— Гай, може би тя заслужава добър човек с добро сърце, който може да бъде до нея и да обича нея и детето й. Условия? Те винаги могат да бъдат договорени. Ако искаш откровеното ми мнение, нужно й да продължи напред, както и ти. Но нищо не може да се случи, докато някой не предприеме ход. Трябва да направиш избор. Ако не го сториш, някой друг може да те изпревари.

Младият мъж кимна тържествено, знаейки, че Базил е прав. Сервитьорката дойде с бяла картонена кутия за пай, вързана с канап, и я постави пред Гай заедно със сметката.

— Между другото, предложиха ми работа.

— Нима? — Базил изглеждаше стъписан, но се опита да се съвземе.

— Да. В един вестник в Бъкс Каунти, като журналист и редактор. При това с доста добра заплата, като се има предвид, че вестникът не е голям. Явно всички онези часове в библиотеката в усъвършенстване на писателските ми умения са дали резултат.

— Ще я приемеш ли?

Гай се засмя, тъй като знаеше каква реакция ще предизвика отговорът му.

— Не съм решил.

Базил също не се стърпя и се разсмя.

— О, и като стана дума за пари — каза той, — имам въпрос към теб. На сватбата Анджелина ми спомена, че Джери я е завел да купят кошчето и всички неща за бебето, и ми благодари, че съм дал пари. Не й казах нищо, но не съм участвал с никакви средства, а ти?

— Не. Джери никога не ми е искал.

— Нито пък от мен — каза Базил. — Попитах и другите, дали са се включили, но не е искал и от тях.

— Значи сам е платил за всичко?

— Предполагам.

Базил тръсна малко захар в чашата си и я разбърка с дръжката на лъжицата си.

Гай хвърли поглед към вратата и отново към събеседника си, сякаш бе чул да звъни звънец и бе видял да влиза неочаквано някой познат. Обзе го някаква промяна, нещо му просветна, като че се бе сетил за най-сложната дума в заплетена кръстословица.

Изправи се без предупреждение и хвърли някакви пари на бара.

— Трябва да вървя. Имам малко работа.

Базил вдигна поглед сепнато.

— Кога ще се върнеш у дома?

— Не зная. — Облече палтото си и взе кутията с пая.

Базил се завъртя на стола си, докато застана право в лице с него.

— Гай, ако желаеш да приемеш съвет от старец като мен, нека ти кажа, че някой ден, някак си, ще трябва да вземеш решение.

Младият мъж постави ръка на рамото му и се взря в очите му.

— Знаеш ли? Мисля, че току-що го направих. Весела Коледа!

 

 

Коледната утрин настъпи слънчева и ясна, а Анджелина чуваше църковните камбани в далечината. Предишната вечер бе облякла Франсис топло и го бе завела на любимата си среднощна литургия. Църквата винаги изглеждаше великолепно и всички помощници на свещеника получаваха възможност да участват с яркочервените си раса и бели роби, а песнопението бе най-пламенното през годината. Франсис проспа цялата служба.

Станаха късно и закусиха заедно, след това Анджелина го пренесе в дневната и той ококори очи, когато видя цветовете, формите и размерите на всички кутии и пакети, които бе подреждала под елхата до късно миналата нощ. Отвориха няколко, но други остави за след обяд. Искаше й се денят да няма край.

Рано в коледната сутрин сънува Франк, което я изненада. От месец-два не беше го сънувала, макар че си мислеше за него поне по няколко пъти всеки ден, най-често, когато погледнеше бебето.

В съня й Франсис беше по-голям, може би на около пет, и двамата с баща му бяха в мазето. Заедно майсторяха детско писалище, тъкмо навреме за началото на първи клас. Франк го учеше как да държи чука и да удря гвоздей, как да го забива право и равномерно. Известно време ги наблюдава как работят, после каза на съпруга си:

— Не знаех, че сте тук, момчета.

Франк отвърна:

— Естествено. Мястото е приятно. Ако ти потрябвам, ще съм тук долу.

— Не е ли прекрасен? — попита тя.

— Ами ти какво очакваш? Нали е наше дете.

Точно в този момент се събуди.

 

 

С Франсис гледаха „Чудо на 43-та улица“, тя — за стотен път, а момчето — за първи. Плака на сцената, в която Крис Крингъл говори на холандски на малкото осиротяло момиченце, а Франсис се разплака, когато стана време за обяд. Нахрани го с бебешко пюре, а самата тя хапна печен сандвич със сирене и домат. Не бе запланувала абсолютно нищо за вечеря, ситуация, в която не се бе озовавала отдавна, и й се струваше странно освобождаваща. Смяташе да спретне нещо простичко по-късно през деня, а след това, около шест, щеше да вземе бебето и да иде у Тина и Джони надолу по улицата на коледното гостуване с бабата на Франсис и роднините си.

Докато в ранния следобед седяха на пода, отваряйки последните пакети, и на заден план припяваше Бинг Кросби, отекна звънецът на вратата.

Анджелина вдигна очи и през пердетата успя да различи фигурата на мъж с някаква кутия в ръце.

Седна и се почуди дали Базил не бе изпратил Гай до дома й на поредната милосърдна мисия. Или пък беше самият той, дошъл да я покани у тях още веднъж.

— О, боже мой, кой може да е? — прошепна на Франсис. — Може да е Дядо Коледа, който се връща за още бисквитки! Хайде, ела да видим.

Вдигна го в обятията си и стана да отвори.

— Джери, какво правиш тук?

Джери се огледа, преструвайки се, че проверява дали е дошъл на правилния адрес. Под всяка мишница стискаше по един подарък, а в ръцете си държеше голям захлупен съд от стъкло. Усмихна се и един от пакетите започна да му се изплъзва. Анджелина посегна със свободната си ръка и му помогна да го стисне отново под мишницата си.

— Коледа е! И реших да дойда да те видя. И бебето.

Анджелина просто се усмихна в отговор и го изчака да продължи.

— Говорих с наш общ приятел… и разбрах, че двамата сте съвсем сами тук на празника. Без друго имах подаръци за вас и… ето ме!

Анджелина се засмя.

— Влизай — покани го. — Франсис, виж кой е тук!

Джери влезе и остави подаръците на дивана един по един, после се обърна с лице към Анджелина.

— Щях да дойда по-рано, но… — Смутено й подаде стъкления съд.

— Какво има вътре? — попита тя с искрено любопитство.

— Мислех, че не бива да готвиш на Коледа, затова спретнах нещо.

Със същия успех можеше да я нокаутира с гирлянд.

— Ти си сготвил?

— Да. Не се плаши.

Изведнъж й се прииска да надникне под капака.

— Какво е това?

— Stracotto. Италианско задушено. Открих рецептата на мама и от ранна утрин започнах да готвя. Получи се доста добре, мисля.

Анджелина премести Франсис в извивката на ръката си и се наведе, докато Джери повдигна капака. Надникна вътре, пое дълбоко дъх, опита соса с пръста си и след това се разсмя.

— Какво смешно има?

— Ти ли си го сготвил? — попита, ококорена от учудване.

— Да.

— Изглежда идеално.

— Не е нужно да си толкова изненадана.

Вече и двамата се смееха. Размениха товара си и Анджелина държеше ястието, а Джери — бебето. Тя остана на мястото си за известно време, наблюдава го, докато правеше гримаси на Франсис и го огледа щателно, от глава до пети.

— Много ти благодаря за печеното. — Усмихна се. — Просто нямам думи. Толкова се радвам, че дойде. Виж се само! Изглеждаш някак различен.

Той само сви рамене, свали сакото си и отнесе Франсис до дивана. Анджелина поклати глава и отново хвърли поглед към него през рамо, докато отнасяше ястието в кухнята. Минута по-късно се върна с бутилка червено вино и две чаши.

— Хайде да празнуваме — предложи тя.

— Какво да празнуваме?

— Коледа. И знаеш ли? Сигурна съм, че за пръв път идваш сам. Имам предвид на гости.

Джери се замисли за момент.

— Не. Наистина ли?

Тя се усмихна.

— Съвсем сигурна съм. — Махна тапата и наля виното.

Джери седна на дивана и настани Франсис удобно на скута си. Изглеждаха добре заедно, помисли си тя, като стари приятели. Седна до тях. Когато се чукнаха, чашите им звъннаха с ясна, приятна кристална нота, и двамата едновременно казаха:

— Весела Коледа!

— Искате ли да отворите подаръците си? — попита той.

— Не, искам просто да поседим тук за малко. — После, след няколко секунди мълчание, най-сетне я осени прозрението: — Това е!

— Кое?

— Вратовръзката! Сложил си си вратовръзка.

— О, това ли? Просто идвам от църквата. — Джери бе напълно невъзмутим и се държеше сякаш и двамата са забелязали факта едновременно.

— О, от църквата? Нима?

Той се ухили.

— Хайде де, Коледа е! Пък и зная, че си падаш по вратовръзки, затова…

— Исках да кажа само, че е хубава. Искаш ли да пусна музика?

Джери вдигна бебето срещу лицето си и го погъделичка.

— Какво ще кажеш, Франсис? Искаш ли музика?

 

 

Отвън, на отсрещния тротоар, Гай затвори входната врата зад себе си. Току-що се бе сбогувал с Базил и Доти, които искрено се радваха за него и за решението, което бе взел. Спря и хвърли поглед към прозорците на къщата на Анджелина. Видя Франсис да се издига и спуска, смеейки се, а главата на Джери се поклащаше в синхрон.

Дръпна шала над свещеническата си якичка, побутна куфара си на колелца и го затика към автобусната спирка. Гай не умееше много да следва съвети, но го биваше в раздаването им — и се радваше, че Джери бе приел неговия.

 

 

Вътре Анджелина пусна любимата си коледна плоча, онази, която пазеше за края на празника — „Коледна песен“ на Нат Кинг Коул. Плочата се завъртя и тя намести игличката. Прозвучаха мелодични звуци на пиано и струнни инструменти и кадифения, приятен глас запя: „Кестените се пекат на огъня…“.

Анджелина се завъртя и погледна към Джери, който бе застанал пред вратата й на Коледа, който й бе сготвил вечеря и сега седеше на дивана и си играеше с момченцето й. И носеше вратовръзка.

Не знаеше какво да си мисли.

Сякаш бе заспала до елхата и се бе събудила в коледната утрин. Човек не знае какво ще види, когато отвори очи.

Върна се до дивана и седна. Целуна Франсис по главичката, но не го взе от скута на Джери.

Каза си, че би било идеално, ако навън завали сняг.

„О, виж, ето че наистина вали.“