Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (12)

12. Чай и съчувствие

В средата на февруари Анджелина се чувстваше като насред океан и копнееше да зърне далечните брегове на пролетта. Навън бе мразовито, при това от две цели седмици. Арктическият студ и състоянието й я принуждаваха да стои затворена вкъщи и не бе излизала от пет дни. Спомняше си една книга от Джейн Остин, която бе чела в училище, в която една от героините бе семейна и всички говореха за нейното „затворничество“. Най-сетне разбираше какво означава това.

Нещата се подреждаха добре. Бебето растеше, риташе за поздрав по всяко време, денонощно. Бременността й понасяше отлично, както всеки поглед в огледало или отразяваща повърхност биха я уверили, но днес не се чувстваше така страхотно. Чувстваше се нервна и огромна, сякаш влачеше топка за боулинг под пуловера си.

Бе преброила всяка пукнатина и всеки отлепен край на тапетите по четирите стени на всяка стая в къщата. На всичко отгоре беше събота, което означаваше, че никой нямаше да дойде, а и без друго не обичаше да гледа телевизия, беше гладна, но не знаеше какво й се яде. Изгаряше от затворническа треска.

Анджелина отиде в кухнята, единствената й надежда за убежище и започна да прави няколко сандвича. Препече малко италиански хляб, бекон на дебели филийки, наряза домат, накълца на кубчета твърдо сварено яйце, няколко свръхтънки резенчета червен лук, постави няколко сардини, покри ги с маруля и намаза щедро количество майонеза върху хляба. После си направи голяма чаша горещ ментов чай и седна на масата да обядва.

Тъкмо дояждаше последния залък от втория си сандвич, когато дочу почукване на вратата. Потърка ръцете си една о друга, за да събори трохите, и се втурна да отвори. Дори и да беше пощальонът, щеше да влезе на чаша кафе и ронлив сладкиш, независимо дали иска, или не.

— Джери! — извика тя, когато отвори.

— Здравей…

Тя го дръпна от студа за китката и тръшна вратата.

— Брр, о, господи, ама че е студено! — Пъхна ръце под мишниците си. — Кога ще се свърши това? Толкова се радвам, че дойде. Тъкмо пиех чай, но какво ще кажеш да ти направя кафе и да ти предложа парче сладкиш? Тъкмо го приготвих за закуска тази сутрин, но…

— Задръж — каза ухилен Джери. — Не искам сладкиш.

— Трябва да хапнеш. — Анджелина го улови за ръката и го задърпа към кухнята.

Той се засмя.

— Не, почакай! Заета ли си?

— Толкова съм незаета, че дори не е смешно.

— Хубаво. Вземи си палтото.

Блясъкът се върна в очите й.

— Палтото? Защо? — попита нетърпеливо.

— Излизаме, ти и аз.

— Къде? — попита, като едва сдържаше нарастващото си вълнение.

Джери пъхна ръце дълбоко в джобовете на якето си и сведе нос в дебелия си шал, преди да отговори.

— Ами, събрахме пари, господата и аз, и ме избраха като представител.

Анджелина се раздвижи напред-назад в трепетно очакване.

— Представител в какво?

— Отиваме да пазаруваме за бебето.

Нужни й бяха цели петдесет и седем секунди, за да се появи отново пред него, облечена в топло палто, обута в ботуши, с шал, шапка и ръкавици. Дори бе имала време да грабне овесени бисквити със стафиди от килера и му подаде една, докато минаваха през вратата. Отвън ги чакаше жълто такси с работещо отопление, за да поддържа приятна уютна температура вътре.

Анджелина бе развълнувана. Ужасният й ден на затворничество магически се бе превърнал в експедиция.

Кратко пътешествие по Броуд стрийт в центъра на града и покрай помпозните, натруфени балюстради на Градския съвет ги отведе до стъпалата на „Уонамейкър Билдинг“. Слязоха от таксито, втурнаха се през вратите към главното лоби, подминаха големия златен орел и монументалния орган, но едва когато се запътиха към ескалатора, водещ до отдел „Бебешки и детски стоки“, Анджелина започна напълно да осъзнава, че й остават само два месеца до термина и е безнадеждно неподготвена.

Избягваше закупуването на множество бебешки дрешки и бе взела няколко незначителни плюшени животни за детската, но сега рязко се бе сблъскала с неизбежния факт, че тъкмо тя бе пренебрегнала да се погрижи подобаващо за всичко, което щеше да й е необходимо, за да обзаведе стаята на бебето. Това бе непростим пропуск.

Бебето се очакваше през април и бе решила, че ще изчака до раждането, за да разбере дали е момче или момиче. Докато търсеше по рафтовете дрешки в неутрални цветове (без камиони или феи и принцеси), с радост установи, че много от най-сладките артикули бяха в разпродажба и за нула време събра впечатляващ ансамбъл от миниатюрни панталонки, блузки, ританки, пуловерчета, долни ризки, мънички гащеризончета, бебешки чорапки с пискюлчета, поло фланелки и тениски, и ги натрупа в ръцете на Джери.

— О, Джери, виж! — Вдигна очарователна пижамка „Доктор Дентън“ с ританки в червен като пожарна кола цвят, със зайче отпред.

— Мислиш ли, че имат такава в моя размер? — попита той, кимвайки й да я прибави към купчината.

Наредиха всичко пред касата и отидоха при мебелите за детска стая, където Анджелина веднага изприпка до красиво резбовано дървено кошче. По лицето й премина непогрешима преценка за пълното му съвършенство… докато не видя цената.

— Това ще е — заяви Джери.

Тя побутна с пръст етикета и въздъхна.

— Не, прекалено скъпо е — каза със съжаление.

Джери се приближи, нежно взе етикета от ръката й и го обърна.

— Ще ти кажа, когато стане твърде скъпо — изрече твърдо той. — Имам нареждане да похарча и последния цент. Ще го вземем.

Анджелина извика от радост, преди да успее да се сдържи, и хвана решетката на кошчето, замаяна от въодушевлението на собственик. Намериха една продавачка, дадоха й информация за доставката и замаршируваха нататък.

Когато стигнаха до играчките, Джери усети по-твърда почва под краката си. Анджелина прекара двадесет минути в редицата за образователни играчки, подбирайки подходящи за най-ранна възраст и книжки от дебел картон. Взе „Лека нощ, месечинке“, естествено, и една книжка за Мама Гъска с великолепни илюстрации с молив и туш, а сърцето й прескочи, когато видя ново издание на класическата „Малкият принц“ от Екзюпери, книга, която майка й трябва да й бе чела хиляда пъти. Бе потънала в спомени за Емалин, когато Джери дойде иззад ъгъла с бейзболна бухалка, ръкавица, футболна топка, пушка играчка и каубойска шапка на главата.

— Обзалагам се, че ще е момче — каза той.

Анджелина се разсмя с глас.

— В такъв случай по-добре да се махаме оттук, преди да си открил стиковете за голф.

Джери понесе всички торби, пълни с дрешки, и уреди доставка за следващата седмица за кошчето, столче за хранене, масичка за преобличане, кошара за игра, ваничка, бебешка люлка, килим с Мечо Пух, чаршафи, калъфки, одеялца и биберони. Последната покупка бе смайващ бял плюшен полярен мечок, почти в естествен размер, с червена панделка, вързана около врата му, който се мъдреше на раменете му като спортна звезда след голям мач, докато шестваха към изхода.

— Анджелина — извика един глас.

Обърнаха се и видяха позната фигура да се приближава забързано към тях, безукорно облечена в костюм от три части, в комплект с верижка за часовник и бяла розова пъпка в бутониерата.

— Господин Петибоун — поздрави го Анджелина. — Забравих, че работите тук.

— Така е. Аз съм основният снабдител за отдел „Козметика“. Какво правите вие двамата?

Джери заговори изведнъж и хвана господин Петибоун за ръката.

— Хей, радвам се да те видя. Всъщност трябва да те помоля за нещо. Би ли изчакала тук за момент, Анджи?

— Разбира се — отвърна тя.

Джери издърпа господин Петибоун малко настрана, колкото да не ги чуват. Предимно говореше той, докато Петибоун кимаше, после двамата се върнаха при Анджелина.

— Не знаех, че ще идвате днес — каза приятелят им, — иначе щях да ви посрещна на входа. Анджелина, пазиш ли касовите бележки за всичко?

Тя потупа чантата си.

— Да. Джери ми каза да ги съхранявам, в случай че се наложи да върна нещо.

— Мога ли да ги взема, моля? Искам да използвам моята отстъпка от двадесет процента за персонала. Само ще отида до отдела за обслужване на клиенти и ще уредя всичко.

— Можете ли? — попита Анджелина.

— Определено. И това се отнася за всичко друго, което купите, млада госпожо. А къде смятахте да обядвате?

— Щяхме да си вземем по един голям сандвич от ъгъла — услужливо обясни Джери.

— Не и днес.

Петибоун моментално ги отведе до асансьорите и ги съпроводи до деветия етаж, до „Кристъл Тий Руум“. Спиращият дъха ресторант се помещаваше на огромна площ с множество маси, покрити с безупречни бели покривки, всяка украсена с великолепна цветна аранжировка в средата, с безукорни прибори и чаши, обиколени от златни столове с високи облегалки. Стаята гъмжеше от усърдни сервитьори с черни сака, движещи се с отличната прецизност на стария континент, които пренасяха от и до масите чинии, покрити с лъскави похлупаци, които биваха тържествено повдигани, за да разкрият обилни порции изкусителни предястия. Потракването на ножове и вилици и звънтенето на порцелан и стъклени чаши се сливаше с класическата музика, изпълнявана от струнен квартет на малък издигнат подиум в единия край на залата. Пространството, с цялото си великолепие, бе увенчано от най-огромния, най-внушителен кристален полилей, който Анджелина бе виждала някога — само като вдигнеше поглед към него и главата й се замайваше.

Петибоун ги отведе до облечения в смокинг управител и каза:

— Гари, да ти представя Анджелина и Джери. Можеш ли да ги настаниш веднага? Те са мои гости.

Гари се усмихна и с почти едва доловим поклон отвърна:

— Разбира се, мога да ви настаня веднага. На обед ли сте дошли или на следобеден чай?

Очите на Анджелина се ококориха, а Джери се разсмя.

— Имам чувството, поправете ме, ако греша — започна той, — че сме дошли…

— На следобеден чай, моля — изчурулика Анджелина.

Докато Гари им даваше менюто и проверяваше схемата на масите, тя прегърна и целуна господин Петибоун.

— Много ви благодаря за всичко.

— Мисля, че е крайно време да започнеш да ме наричаш Дъглас.

— Благодаря ти, Дъглас — искрено каза тя.

Той протегна ръка към салона.

— Заповядайте. Приятно прекарване.

— Благодаря, Дъги — добави Джери. — Ти си номер едно.

— Дъги? — повтори Анджелина.

— Може би с теб е по-добре да се придържаме към Петибоун, а? — отвърна по-възрастният мъж.

— Може би — съгласи се Джери, докато се ръкуваха и сбогуваха.

Когато стигнаха до масата си в центъра на салона и управителят отмести стола й, разгъна салфетката й и постави подвързаното с кожа меню до чинията й, Анджелина вече не бе на себе си.

— Джери, това е толкова необикновено! Вие сте страхотни.

Един помощник-келнер се приближи и наля вода в чашите им.

Джери гледаше Анджелина, докато тя отпиваше първата глътка. Младата жена сияеше.

— Заслужаваш го — каза той, — както и малчо.

— Откъде знаеш, че ще е момче? Може пък да е малка балерина.

— Смело боядисай всичко в синьо, гарантирано е. Имам предчувствие.

Тя се засмя.

— О, тогава трябва да е вярно.

— Казвам ти, имам ли предчувствие, никога не греша.

Сервитьорът дойде и взе поръчката им, а Анджелина се отпусна в сатенения стол.

— Значи си в строителния бизнес, Джери, така ли? Преди работех в офиса на строителна фирма.

Той се наведе напред и премести цветната аранжировка, за да вижда събеседничката си по-добре.

— Сериозно? Да, ремонтирам къщи. Идеята е, че ги купувам евтино, оправям ги и ги продавам с печалба. Поне така се предполага. През последната година направих три такива, та работата върви доста добре.

— Е-ха! Впечатлена съм.

Пристигна чаят им „Ърл Грей“ и известно време тя въртя лъжичката си в чашата, преди да заговори.

— Нека ти задам един въпрос — каза, впила поглед в очите му. — Днес беше толкова мил, но кога смяташ да си намериш момиче и да се ожениш?

Джери се изкиска, докато сипваше две пълни лъжички захар в чашата си.

— Не, това не е за мен. Прекалено много ми харесва ергенският живот.

— Да не би да имаш нещо против брака?

Той пресуши на един дъх елегантната си, но мъничка порцеланова чаша и посегна да си налее още.

— Всъщност не съм против брака като институция. Но… разбираш ли, родителите ми се разделиха веднага след смъртта на брат ми.

— Съжалявам — изрече съчувствено тя.

— Честно казано, изобщо не се погаждаха.

— Много жалко.

— Така е. Но знаеш ли кое ме плаши най-много? Вратовръзката.

За момент тя бе озадачена.

— Каква вратовръзка?

— Онази на баща ми. Той беше търговски представител и всеки божи ден отиваше на работа с тясна черна вратовръзка. Слагаше си я щом станеше, и я сваляше, когато си лягаше. Носеше я дори през почивните дни. Доколкото си спомням всеки ден се събуждаше и правеше точно каквото всички останали искаха от него — носеше целия свят на раменете си, а това видимо го изтощаваше, и за мен онази вратовръзка бе равносилна на каишка.

Джери направи пауза, но в гласа му Анджелина бе доловила смесица от възхищение и разочарование.

— След като почина преди няколко години, разглеждах стари снимки на родителите си от времето преди да се оженят. Не носеше вратовръзки. Нямам ни една снимка на баща си с вратовръзка от младежките му дни. За мен този факт беше много красноречив.

Анджелина си каза, че това е странна приумица, но виждаше, че Джери я възприема сериозно.

— Значи не обичаш вратовръзки?

— Просто не зная дали съм готов да си сложа такава за остатъка от живота си.

Тя разбираше, че доста е размишлявал над тази идея, но не можеше да не се запита дали е толкова сигурен в това, колкото се опитваше да го представи.

— Никой не казва, че трябва да носиш вратовръзка — разумно предложи тя.

— Добре. — Той отпи от чая си.

— Освен в деня на сватбата си. Тогава е необходимо.

Джери се разсмя.

— Може би. Може би ще си сложа вратовръзка за подходящото момиче. По това ще познаеш, нали?

— Добре. — Тя вдигна чаша към устните си, за да прикрие усмивката си.

Тъкмо тогава дойде сервитьорът, бутайки дървена количка с орнаментиран сребърен поднос, отрупан с разнообразни сандвичи за чай във всякакви форми и размери, с вкусна рибена и пилешка салата, с пушена сьомга, сметана и малки стръкчета кресон, миниатюрни кифлички, разноцветни тарти и петифури. Сервитьорът постави на масата купичка с гъст каймак, прясно масло и фруктиера с потопени в шоколад ягоди.

— Приятен апетит — пожела той и се отдалечи.

— Мили боже! — възкликна Анджелина. — О, не са ли красиви?

Джери изглеждаше приятно объркан.

— Мислех, че ще ни донесат поднос със сандвичи.

— Та това са чаени сандвичи. — Тя взе миниатюрен сандвич с мус от сьомга и краставичка върху черен хляб и го опита. — О, много е вкусно.

— Освен това не виждам никаква туршия или пържени картофи — добави той.

Анджелина се пресегна за мъничка хапка от ръжен хляб с пилешка салата и къри.

— Мъжете не ги разбират тези работи. Хапни това.

Той го изяде и кимна одобрително.

— Уха! Бива си го. Още осемдесет и три от същия и няма да се наложи да се отбиваме за сандвичи на път към къщи.

Тя се разсмя. После си помисли, че идеята за сандвичите на път за къщи не беше толкова лоша.

В края на краищата, се хранеха за трима.