Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (1)

1. Мечтание в черен шоколад

— Идеално — прошепна Анджелина.

Застанала сама в топлата, обляна от лунна светлина кухня, тя нежно погали всеки от блатовете и ги натисна леко с опитна ръка. Вече бяха изстинали, надигнали се равномерно от всички страни, с еднаква форма и консистенция, подредени спретнато на захабената дървена маса. Наситеното ухание на черен шоколад витаеше във въздуха и полепваше по пръстите й.

Дочу лекото просъскване на изстиващ метал зад себе си. Бе оставила фурната включена с полуотворена врата и топлината се разнасяше из стаята. Пристъпи, обута в дебелите си вълнени чорапи, и я изключи от копчето. Когато затвори вратата, фин аромат на какао облъхна лицето и раменете й. Вдиша дълбоко, отметна непокорната си черна коса и попритегна колана на халата си.

А сега да се заеме с настоящата задача: торта Шоколадова мечта с „Франджелико“^[1].

Докато репетираше наум предстоящите стъпки, както винаги, когато усъвършенстваше приготвянето на някоя нова рецепта, Анджелина се замисли за тази „мечта“. Не й бе присъщо да кръщава рецепта с такова екстравагантно име. Предпочиташе практични наименования, които общо взето подсказваха какво е нужно за приготвянето им. Редовно правеше торти за рождени дни и празнични поводи, но тази за двадесет и първата годишнина на племенницата й Тина бе специална. Тя щеше да се запомни.

Представи си как Франк ще се смее, когато сервира голямо парче пред него и обяви причудливото й име. Щеше да се смее, тъкмо защото не й бе присъщо. Харесваше й да вярва, че след петгодишен брак все още може да го изненада от време на време. Помисли си как той опитва първата хапка. Едва сдържаше нетърпението си.

Това щеше да му е за урок.

Анджелина знаеше, че с тази торта отправя послание — по възможно най-любящ и апетитен начин, но все пак достатъчно категорично. То нямаше нищо общо със суетата. Просто искаше да се увери, че съпругът й може да долови определени нюанси, да разбере, че при готвенето не става дума само за храната, а за характера й.

Няколко седмици по-рано двамата с Франк бяха поканени на вечеря в дома на Винс Кунио. Винс беше преуспяващ местен предприемач, който през последните четири години осигуряваше доходоносна работа на семейството — на Франк като дърводелец по довършителните работи, а на Анджелина като офис мениджър и почасов счетоводител.

Винс наближаваше шестдесет, а жена му, Ейми, бе едрогърда и по-млада с двадесет години. Не беше нужно човек да я познава дълго, за да забележи нейното подплатено от пластичната хирургия предизвикателно поведение. Напусна квартала на седемнадесет и замина за Невада в преследване на два пъти по-възрастен женен мъж. Преди четири години се завърна без обяснение и на бърза ръка замъкна Винс пред олтара. Тя едновременно се вписваше и не беше на мястото си, като зряла жена, принудена да се нанесе отново в тийнейджърската си стая, кроейки женски номера, докато лежи сред момичешки плюшени играчки и трофеи от училищния шампионат.

Четиримата се държаха приятелски и се познаваха доста добре, тъй като бяха израсли в същия квартал на Южна Филаделфия. Но Анджелина все си напомняше, че няма смисъл да се самозаблуждаваш, като разчиташ твърде много на близки лични отношения с шефа си. В един миг сте голямо щастливо семейство, а в следващия случайно си пристъпил някаква граница, която постоянно се мести, и също толкова бързо се озоваваш на улицата. Никога не можеш да бъдеш равен с онзи, който подписва чека за заплатата ти.

Беше приятно, мило събиране в онази съботна вечер — Винс и Ейми, Анджелина и Франк и още две двойки. Започна невинно с питиета, бухтички с раци и коктейлни хапки от щанда за замразени храни, чипс и сос. Вечерята беше доста обикновена — голяма купа салата, хубави пържоли, печени картофи със заквасена сметана и див лук и задушени в плик броколи, плувнали в предварително приготвен сос със сирене чедър. Отвориха няколко бутилки вино, които бяха твърде скъпи за случая, и прекараха приятно вечерята в разговори за времето, хората от квартала и забавянето на разрешителното за огромната веранда, която Винс искаше да построи около крайбрежната си къща.

После дойде ред на кафето и тортата. Тя беше красива, с бяла глазура, декоративна спирала от шоколадов топинг отгоре и потопена в шоколад ягодка в средата, а отстрани бе поръсена с филирани бадеми. Анджелина знаеше, че ще е вкусна, още преди да я е опитала. Веднага разпозна стила. Бе купена от пекарната на Толерико, а старият господин Толерико си разбираше от работата. Мъжете се нахвърлиха лакомо.

— Леле, Ейми — каза Франк, който винаги гореше от желание да направи искрен комплимент — едно от качествата, които Анджелина обичаше у него. — Каква е тази торта?

— Италианска торта с ром.

— Сама ли я направи? — попита Франк.

— Разбира се — отвърна тя.

„Лъжкиня“ — помисли си Анджелина.

Нямаше никакво съмнение, че тортата е от Толерико. Разпозна я толкова лесно, като че ли старецът я беше подписал. Познаваше украсата, вкуса, вероятно би могла да напише рецептата и в съня си. Всъщност можеше да напише по-добра рецепта в съня си.

Анджелина усети как топлината плъзва нагоре по тила й. Заради принципите си не можеше просто да остави случката да се размине, но да разобличи Ейми пред всички останали бе изключено. Може би просто й бе нужно леко насърчаване, за да си признае. Без да сваля очи от тортата, тя заговори:

— Масленият крем е много хубав. В сиропа ли пошира^[2] яйцата, или първо приготви млечния крем?

Всеки сладкар щеше да знае кой е по-стабилният емулгиращ метод, онзи, който придава по-голяма трайност на крема в хладилника, ако го приготвяте ден-два предварително. Съвсем сигурна беше, че Ейми не знае.

Анджелина имаше тъмни, пронизващи очи. Неведнъж й бяха казвали, че често изнервя хората, които едва познава, като ги гледа твърде настойчиво, затова умишлено сведе поглед към чинията си в очакване на отговора.

— Направих го по обичайния начин — отговори Ейми след явно колебание.

— О! — възкликна Анджелина, а после си помисли: „Разкрита си!“.

Беше толкова присъщо на Ейми да си припише заслугите за торта, която не можеше да приготви, ако ще животът й да зависеше от това, и която вместо това бе купила. Би изрекла същата лъжа пред първия човек, който я попита. По случайност това бе Франк. Но начинът, по който го каза — перчейки се, флиртувайки, сякаш едва ли не правеше шоу за съпруга й пред самата нея и при това с преструвка — беше като да галиш котка обратно на посоката на косъма. Именно това подразни Анджелина.

Или, може би, помисли си тя, ако трябваше да е напълно честна, просто ревнуваше. Не ревнуваше от Ейми — това би било повече от нелепо и несправедливо спрямо мъж като Франк. Но ревнуваше, че съпругът й може да хареса прекалено много тортата на друга. Може би фактът, че ставаше дума за тортата на лъжливата Ейми преля чашата.

Докато шофираха към дома си след партито, тя подпита Франк за измамата, а той реагира лековато, както и очакваше от него.

— Значи, ако се нуждаеш от сърдечна трансплантация, а Ейми е твоят лекар и ти съобщи, че може да я извърши, но всъщност е педикюристка, няма да имаш нищо против? — възрази Анджелина.

— Скъпа, да ми кажеш, че Ейми не е сладкар, е все едно да ми кажеш, че не е лекар. Изобщо не ме изненадва — отвърна Франк.

Анджелина изви очи в престорено раздразнение.

— Мъжете не разбират нищо!

Тя се наслаждаваше на пресиленото си морално негодувание, както и Франк. Харесваше й чувството, което изпитваше всеки път, когато успееше да го разсмее.

И все пак щеше да му даде да разбере. Защото го обичаше и трябваше да се увери, че никога повече не ще забрави разликата между купешка и домашна торта, особено пък нейната. Тя щеше да е неустоима.

Когато слезе в кухнята след душа, нарочно не светна лампата. Харесваше й как ще изглежда тортата на ярката лунна светлина, която струеше през прозорците. В малка тенджерка на кухненската маса имаше дървена лъжица, с натрошени лешници, накиснати и загрети във „Франджелико“, точно до купата гъста, кадифена сметана, която бе приготвила по-рано. Освободи един от блатовете от формата му и го постави в чинията за торта. Още докато бяха топли, ги беше сиропирала със същия ликьор, затова сега излъчваха хармоничното благоухание на цариградски лешник и шоколад. Умело размаза сметаната върху първия блат и поръси една супена лъжица от натрошените ядки отгоре му. Постави втория блат, още сметана и ядки.

Когато създаваше някоя рецепта, винаги се стремеше да добави още един нюанс, нещо, което да допълни и подсили доминиращия вкус на ястието, нещо, което галеше небцето и въображението. Тук бе избрала землистия аромат на лешници, за да придаде още едно измерение на текстурата и вкуса. Някъде бе чула, че според някои композитори в музиката са важни паузите между нотите. И в готвенето бяха важни малките детайли.

Всеки слой от плътната торта покриваше предишния като тъмни дискове от шоколад, прихлупващи пълни бели луни, направени от пухкав крем англез. Съвсем скоро и последният блат бе умело положен на мястото си. Тя се отдръпна леко назад, за да провери симетрията и баланса, после се зае с глазурата.

Изля в купа сместа от масло, мляко и шоколад, която чакаше на печката, добави щипка сол и съвсем мъничко ванилова есенция и започна да я разбива заедно с пудрата захар, която пресяваше на порции, за да е сигурна, че ще се поеме напълно.

Отнесе купата до плота и включи електрическия миксер.

„Твърди връхчета“ — помисли си тя, когато бъркалките се задействаха в ръката й.

Първия път, когато майка й Емалин й бе позволила да използва миксера сама, бе на седем.

— Върти го леко, чак до дъното, докато получиш твърди връхчета — каза майка й.

Като малко момиче Анджелина нямаше представа какво означава това, но упорстваше в работата и започна енергично да разбива сметаната, приемайки, че майка й ще й каже точно кога да спре, както винаги.

— Мамо, вече има ли твърди връхчета? — попита след минута-две.

Майка й погледна небрежно и отвърна:

— Не още.

Половин минута по-късно.

— Ами сега?

— Не още.

После таймерът на фурната звънна. Когато Емалин отиде да извади тортата от нея, не покри ръката си с кърпата и се изгори. Не беше голяма работа и бързо го изплакна под студена вода, докато Анджелина продължаваше да бърка. Миг по-късно Емалин посегна и изключи миксера.

Наведоха се над купата заедно. Майка й топна пръста си и опита.

— Опа. Избила си масло.

Анджелина също бръкна с пръст и опита. Беше сладко, но не беше бита сметана. По чудо бе направила масло.

Докато приготвяха нов крем, Емалин обясни мистериозната връзка между сметаната и маслото по начин, който бе разбираем и лесен за запомняне за седемгодишно дете. Емалин беше французойка, ухажвана и доведена в Америка от бащата на Анджелина след войната, и чудесна готвачка. Хранеше дълбока и трайна почит към кулинарията, която бе предала на дъщеря си, подобно на цвета на очите и замислеността.

Докато бе потънала в спомени за майка си, глазурата се бе сгъстила. Придърпа висок дървен стол към масата и леко приседна с кръстосани крака — навик от юношеските години. Притежаваше усета на художник с шпатулата за глазиране и скоро тортата засия царствено, с гладко тъмнокафяво покритие.

Посегна за блокче бял шоколад и започна да стърже тънки светли лентички с белачката за зеленчуци. Когато пред нея се натрупа обилно количество, тя остави белачката, вдигна две шепи от стърготините и поспря за малко, оглеждайки повърхността на тортата така, както играч на голф хладнокръвно преценява разстоянието. С едно-единствено грациозно движение прекара ръце над произведението си и завеса от бели завъртулки се посипа по повърхността, подобно на дъжд от конфети, като всяка попадна точно там, където Анджелина бе искала.

Едва тогава изпусна облекчена въздишка и започна да почиства. От всички щедри дарове на живота, тя чувстваше, че сътворяването на торта трябва да е един от най-удовлетворяващите, ако си достатъчно вещ сладкар.

След като върна всичко на правилното му място, отвори дневника си с рецепти.

Когато беше на петнадесет, майка й й подари екземпляр от „Изкуството на френската кухня“ от Джулия Чайлд и „Ларус Гастрономик“. Анджелина ги бе изучила систематично и задълбочено и скоро след като завърши гимназията, бе започнала да си води собствени бележки в дневника — занятие, което упражняваше прилежно до ден-днешен. Натрошените лешници бяха ново изобретение и искаше да се увери, че ще го запише на датата, когато й бе хрумнало за пръв път, както правеше отдавна.

Сложи стъкления похлупак над поставката на тортата и я пренесе в хладилника. Наля малко „Франджелико“ в две миниатюрни чаши за аперитив и ги понесе със себе, когато се отправи обратно към горния етаж.

 

 

Франк влезе в спалнята, навличайки чиста бяла фланелка. Анджелина обичаше да го гледа как се облича, как се движат гърдите и раменете му, докато опъваше фланелката надолу, или още по-добре — докато я събличаше. Той прокара пръсти през леко посивяваща си коса, все още влажна от душа. Беше по-възрастен от Анджелина с почти шест години. Красотата му се бе запазила и дори с възрастта ставаше по-красив, защото беше по-уверен в себе си. Изкарваше прехраната си с много труд, но работата като че никога не го изтощаваше. Тя го успокояваше, поддържаше го във форма, учеше го колко ценно е да си способен да се концентрираш върху живота си стъпка по стъпка и му показваше, че постоянството се отплаща с времето.

Франк беше най-малко суетният мъж, когото бе срещала. Тази вечер обаче, той се увери, че го наблюдава, после направи малко шоу, като се завъртя да огледа тялото си в огледалото и потупа корема си.

— О-ох — каза, — мисля, че напълнявам.

Анджелина се засмя и се включи в играта.

— Някое допълнително килце ще ти дойде добре, твърде много се тревожиш.

Посегна и му подаде чашата от нощното шкафче. Чукнаха се и отпиха. Той се приближи и седна на ръба на леглото.

— Не бива да продължавам да се храня като тази вечер. Но не можах да спра. Ако продължавам така, ще стигна двеста килограма. Ще трябва да дойдеш да ме посетиш, когато стана дебелакът от цирка.

Тя застана на колене и пропълзя по леглото към него.

— О, не се бой, скъпи, ще си пусна брада и пак ще можем да бъдем заедно.

Той се засмя и тя го прегърна откъм гърба.

— През петте години, откакто сме женени, не си качил и три килограма — успокои го Анджелина. — Освен това аз си знам работата. Да не мислиш, че бих рискувала да съсипя хубостта ти?

— Еха, добра готвачка с омаен език, а? Как съм имал късмета да те убедя да се омъжиш за мен?

— На мен ми провървя.

— И на двамата.

Целунаха се и както ставаше повечето пъти, Франк задържа целувката малко по-дълго и я остави да реши кога да я прекъсне.

Тя въздъхна. В началото това бе едно от нещата, които я накараха да се влюби лудо в него. Анджелина се отпусна отново върху възглавниците си. Франк се изтегна по гръб на леглото и замислено разтри гръдния си кош.

— Днес в работата получих странно обаждане — каза Анджелина.

— Как така странно?

— Позвъни една жена от банката, търсеше Винс. Когато попитах за какво става дума, преди да я прехвърля, тя отвърна, че някакъв „депозит“ от фирмената сметка се е оказал без покритие.

— Е, и? — попита Франк. — Вероятно не е прехвърлил навреме всички пари, които има, в правилната сметка.

— Не става дума за върнат чек, поне аз не мисля така. Тя каза „депозит“. Това означава, че може да е бил директен депозит от строител. Би било зле.

— Защо?

— Ако Винс има строител, който пропуска депозити, може да фалира. Сериозно. Виждам счетоводните книги веднъж на четиримесечие, той ръководи бизнеса на ръба. Прекалено много му харесва да купува крайбрежни къщи и да води Ейми на почивка.

— Може да е имала предвид „чек“.

— Може би. Бих била по-спокойна, обаче, ако имахме повече спестени пари, в случай, че стане нещо.

— Ако наистина се тревожиш, вероятно трябва да пропуснем празненството.

Тя го погледна и видя искрената му загриженост за нея. Толкова й беше лесно да прочете мислите му.

— Не, имаш само една племенница — нежно го сгълча тя. — Ти си й като втори баща и тя те обожава. Тина ще навърши двадесет и една само веднъж. Аз съм се заела изцяло с готвенето, така че няма да струва скъпо. Освен това вече купих всички необходими продукти.

— И все пак, ако се чувстваш напрегната, може да ти помогна. — Пресегна се назад, накара възглавницата си да бухне и се ухили.

— Не зная, май по-добре да се обадиш на Ейми. Може би тя веднага ще пристигне с хубаво парче торта за теб.

Франк се засмя.

— Не искам парче от нейната торта. Искам парче от…

— Не ставай груб! — сгълча го тя, а по страните й изби руменина.

Анджелина прокара пръсти през косата му. Франк посегна край нея и угаси нощната лампа. Плъзнаха се под завивките, притиснаха се нетърпеливо един към друг и се сляха нежно и чувствено, както винаги.

 

 

2:00 сутринта

Франк се въртеше вече повече от час. Сега лежеше и се взираше в тавана. Жена му бе сгушена до него, обърната с гръб, и спеше тихо, а краката й леко докосваха прасеца му под завивките.

— Анджелина — прошепна той.

Тя се обърна и стисна завивката в юмрука си под брадичката.

— Не мога да заспя.

— Ще ти приготвя топло мляко.

— Не, не се буди, аз ще го направя. Заспивай отново, чу ли?

— Добре. Не докосвай тортата, тя е за празненството — добави тя. — Обичам те.

— И аз те обичам.

Анджелина се сгуши още по-дълбоко в топлината, която остана в леглото след него. Беше абсолютно сигурна, че той ще се опита да си вземе парче торта, и мисълта за това я накара да се усмихне. Докато заспиваше, му прости предварително. Нямаше начин Франк да устои на такава торта.

Франк потръпна леко, докато вървеше по коридора. Лявата му ръка се беше схванала и той разтвори и затвори дланта си няколко пъти, за да раздвижи кръвта отново. Цял ден усещаше болка в кръста и около рамото, което бе странно, защото не помнеше да си е разтягал мускул скоро. „Чукнеш ли четиридесетте, край“ — помисли той.

Мина по коридора и слезе по стълбите, без да светне лампите. От опит знаеше, че ярката светлина в коридора ще събуди Анджелина по-сигурно, отколкото шумолене в мрака.

Франк спеше леко, а през последните няколко месеца бе усетил, че това състояние се влошава. На старини баща му постоянно имаше проблеми със съня, а Франк помнеше как като дете го чуваше да крачи из къщата нощем, когато всички други бяха в леглата. Крушата не пада по-далече от дървото, предполагаше той.

Влезе в кухнята. През прозореца все още проникваше достатъчно лунна светлина, за да не се налага да пали лампата. Сякаш включването на осветлението в къщата посред нощ щеше да попречи на повторното заспиване. Включеше ли го, бе въпрос на време да пусне и телевизора и тогава край — на сутринта щеше да се събуди с болки в гърба и премръзнал на дивана.

Отвори вратата на хладилника и застина благоговейно, когато видя тортата в цялото й великолепие, стъпила здраво на ярко осветения рафт, върху своя пиедестал. Във въздуха долови нежния аромат на шоколад, който го примамваше и съблазняваше. Отвори широко вратата и възхитено вдигна тортата в ръце.

Постави я на масата и внимателно свали похлупака. Наведе се, разпери длани на плота и вдъхна. Ако все още имаше някаква воля и самоконтрол, този невероятен аромат ги довърши.

Франк си имаше способ, който използваше при тортите на Анджелина, и понеже го бяха хващали само веднъж (или поне така си мислеше), се чувстваше доста уверен в ефективността му. Щеше да вземе големия кухненски нож, да си отреже тъничко, съвсем тъничко парченце, а след това щеше да затвори празнината и да я прикрие с останалата глазура, която Анджелина винаги пазеше в хладилника за поправянето на малки дефекти.

Отиде до шкафа, безшумен като дива котка, после плъзна малка чинийка и една чаша на масата. Взе каната мляко и непохватно я постави до тортата с шумно тропване. За малко да я изпусне. Ръката му все още беше полусхваната. Трябваше да внимава или щеше да събуди цялата къща. Отиде до чекмеджето за големия нож и за вилица. Вилицата му се изплъзна и той се сгърчи, когато тя изтрополи на пода.

— Това е нелепо — промърмори на себе си. Наведе се да я вдигне.

Тъкмо тогава сякаш усети експлозия и в гърдите му се забиха горещи, остри метални парченца.

Стаята притъмня като при затварянето на блендата на фотоапарат. Болката, парещ железен шиш в ребрата му, го повали и той силно се удари в земята, опитвайки се да се задържи на ръце и колене. Докато зрението му бавно се проясняваше, единствената му мисъл бе да се изправи.

Беше загазил. Имаше смазващото чувство, че ако остане на пода, може никога да не се изправи отново. Стигна до един от кухненските столове, който все още бе подпъхнат под голямата маса. Опита се да вдигне дясната си ръка до седалката. Пробва да се оттласне до изправено положение.

Втората шокираща вълна отметна главата му назад и той с трясък се удари в масата. В мъглата изригнаха проблясващи светлинки и щеше да извика, ако можеше да си поеме въздух.

Изведнъж някакво яростно и неочаквано спокойствие го обзе и вдигна на крака. Беше изтощен от напрежението и безчувствен от липсата на кислород, от острите убийствени болки в гърдите, а сега и от току-що преживяното сътресение. Нищо не му изглеждаше познато, нищо не му се струваше реално и той залитна, опитвайки се отчаяно да намери нещо, за което да се хване.

Съсредоточи се върху тортата.

Тортата на Анджелина, окъпана в ореол от лунна светлина, му махаше, глазурата й блестеше и го зовеше. Франк залитна несигурно с подгъващи се колене и се отпусна на един стол на една ръка разстояние от нея.

Подобно на дете в столче за хранене, той се протегна и изпъна два пръста чак до масата, загреба трошаща се, сладка и сочна лешникова хапка и инстинктивно я насочи към устата си. Усмихна се блажено.

Истинско шоколадово удоволствие.

Последният му дъх бе въздишка на чиста наслада.