Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (8)

7

Райли Пейтриът живееше в Нашвил, Тенеси, в бяла тухлена къща с шест колони, бели мраморни подове и блестящ бял мерцедес-бенц в гаража. В дневната върху белия килим бяха разположени бял роял и два бели дивана. На Райли не й бе позволено да влиза в дневната, откакто на шест години разля върху килима гроздов сок.

И макар че сега момичето беше на единайсет, майка й никога нищо не забравяше и не прощаваше — не само гроздовия сок, но и много други неща — а сега вече беше твърде късно. Преди десет дни пред очите на множество свидетели Марли Мофат се облегнала на счупеното перило и паднала в река Къмбърланд от горната палуба на стария параход „Олд Глори“. За нещастие, падайки във водата, тя си ударила главата, било нощ и я открили, когато вече било твърде късно. Ава, десетмилионната au pair^[1] на Райли, я събуди, за да й съобщи тъжната новина.

Сега, седмица и половина по-късно, Райли бягаше от къщи, за да намери брат си.

При все че беше изминала само пресечка от дома си, тениската й беше залепнала за гърба и тя смъкна ципа на пухкавото си розово яке. Бледолилавите й панталони от рипсено кадифе бяха дванайсети размер, за пълни фигури, но пак й бяха тесни. Братовчедката й Тринити носеше осми, за слаби фигури, но само костите на Райли бяха по-голям номер. Тя премести тежката раница в другата ръка. Багажът й щеше да тежи много по-малко, ако беше оставила у дома албума с изрезки, но не можеше да го направи.

Къщите на улицата, където живееше Райли, бяха разположени доста надалече от шосето, някои зад високи огради, затова нямаше тротоари, но уличните лампи светеха и момичето се стараеше да ги избягва. Не че някой щеше да я търси. Краката я засърбяха и тя се опита да ги почеше през панталона, но само я засърбяха още повече. Когато видя червената раздрънкана кола на Сал в края на следващата пресечка, целите й крака вече пламтяха.

Като пълен тъпак, той беше паркирал под една улична лампа и пушеше нервно цигара. Щом я видя, се заозърта трескаво, сякаш очакваше всеки момент да се появи полицията.

— Давай мангизите — заповяда й, когато Райли приближи до колата.

Райли не искаше да останат под лампата, където от всяка минаваща покрай тях кола можеха да ги видят, но щеше да е по-бързо, ако даде парите, вместо да спори с него. Райли мразеше Сал. В свободното си време той работеше в озеленителната фирма на баща си, откъдето тя го познаваше, но не го мразеше заради това. Повдигаше й се от него, защото се чешеше по слабините, когато си мислеше, че никой не го гледа. Освен това плюеше и говореше мръсотии. Но той беше на шестнайсет и откакто преди четири месеца взе шофьорска книжка, момичето му плащаше, за да я кара с колата. Той беше скапан шофьор, но докато не навършеше необходимата възраст, Райли нямаше друг избор.

Тя извади парите от предния джоб на зелената си раница.

— Сто долара сега. Останалото, след като стигнем до фермата. — Беше гледала доста стари филми и знаеше как трябва да се действа с подобни типове.

Гаднярът имаше такъв вид, сякаш искаше да грабне раницата й и да духне, но нямаше да има голяма полза, защото тя бе скрила остатъка от парите в чорапа си. Сал преброи парите, което Райли сметна за доста грубо от негова страна. Според нея да се държи така в нейно присъствие беше все едно да я нарече в очите лъжкиня и мошеничка. Най-сетне той пъхна парите в джоба на джинсите си.

— Ако моят старец разбере за това, ще ме съдере от бой.

— От мен нищо няма да научи. Ти си единственото дрънкало.

— Ами Ава?

— Тази вечер Питър ще остане при нея. Тя нищо няма да забележи.

Ава, германската au pair на Райли, беше пристигнала преди два месеца от Хамбург. Питър беше нейно гадже и двамата постоянно се чукаха. Докато майката на Райли беше жива, Ава не си позволяваше да води Питър у дома, но сега, когато майка й бе мъртва, той почти всяка вечер преспиваше у тях. Ава щеше да открие, че Райли я няма чак на закуска, а дори и тогава можеше да не разбере, защото утре нямаше да ходят на училище заради конференцията на учителите по случай края на годината. А и Райли бе залепила една бележка на вратата на стаята си, в която пишеше, че я боли стомахът и да не я будят.

Сал продължаваше да стои до колата.

— Искам двеста и петдесет. Забравих за бензина.

Райли дръпна дръжката на вратата, но той я бе заключил. Момичето се почеса по краката.

— Ще ти дам двайсет отгоре.

— Ти си богата. Не бъди такава скръндза.

— Двайсет и пет и нито цент повече. Говоря сериозно, Сал. Пък и чак толкова много не ми се заминава.

Опашата лъжа. Ако не успееше да стигне до фермата на брат си, щеше да се заключи в гаража, да запали мерцедеса на майка си — знаеше как — да седне в колата и да се задуши до смърт. Никой нямаше да я накара да излезе — нито Ава, нито леля й Гейл, нито дори баща й. Макар че на него едва ли му пукаше дали ще умре.

Сал сигурно й повярва, защото най-сетне отключи вратите на колата. Тя пусна раницата на пода пред предната седалка, после се качи и закопча колана. В колата миришеше на цигари и престояли хамбургери. Райли извади от предния джоб на раницата листа с прерисувания от MapQuest маршрут. Сал потегли, без дори да погледне дали не идва друга кола.

— Внимавай! — извика Райли.

— Споко. Вече е полунощ. Наоколо няма никой. — Имаше твърда кестенява коса и по брадичката му стърчаха няколко косъма, които според него го правеха да изглеждаха много яко.

— Трябва да излезеш на междущатската магистрала I-40 — каза Райли.

— Сякаш не го зная — сопна се Сал и метна фаса си през отворения прозорец. — През цялото време въртят по радиото парчетата на сестрите Мофат. Сигурно ще спечелиш милиони.

Сал не говореше за нищо друго, освен за пари и секс, а Райли определено не искаше да слуша приказките му за секса, затова се престори, че изучава вглъбено маршрута, макар че вече го знаеше наизуст.

— Голяма си късметлийка — продължи досадният й спътник. — Изобщо не е нужно да работиш, а получаваш всички тези мангизи.

— Не мога да ги харча. Всичко отива в попечителски фонд.

— Можеш да харчиш парите, които ти дава баща ти. — Сал караше с една ръка, но тя не му направи забележка, за да не го ядоса. — Видях баща ти, когато дойде за погребението. Той дори поговори с мен. Много по-готин е от майка ти. Честно ти казвам. Някой ден и аз ще имам тузарски дрехи като неговите и ще се разхождам с лимузина.

Райли не обичаше, когато хората говореха за баща й, но те вечно го правеха. Изглежда, смятаха, че може да ги запознае с него, макар че самата тя много рядко го виждаше. Сега, след смъртта на майка й, баща й смяташе да я изпрати в девическия пансион „Чатсуърт“. Там всички щяха да й се присмиват, задето е дебела, и никой нямаше да иска да се сприятели с нея, освен ако не реши, че така може да се запознае с баща й. Сега учеше в Кимбъл, но това не беше пансион и Райли предпочиташе дори да е в един клас с братовчедка си Тринити, отколкото да учи в училище с преспиване. Беше умолявала баща си да й позволи да остане в Кимбъл и да живее на квартира с Ава, но той заяви, че това няма да стане.

Заради това трябваше да намери брат си.

Всъщност той й беше полубрат и това беше тайна. Само малцина знаеха за роднинството им. Дори самата Райли нямаше да знае, че баща й има голям син, ако веднъж не бе подслушала разговора на майка й със старото й гадже. Майка й беше едната от сестрите Мофат. Другата беше леля Гейл, майката на Тринити. Двете гастролираха като дует от петнайсетгодишни, но от шест години не оглавяваха кънтри класациите. Новият им албум „Вечни дъги“ не се продаваше добре и точно заради това през онази нощ бяха отишли на онзи параход, за да го представят на неколцина шефове на радиостанции, пристигнали в Нашвил на някаква конференция. Сега, след целия шум около удавянето на майка й, албумът се изкачи на върха на класациите. Райли мислеше, че майка й щеше да бъде много щастлива, ако можеше да го узнае, но не беше съвсем сигурна.

Когато умря, майка й беше на трийсет и осем, две години по-голяма от леля Гейл. И двете бяха кльощави, руси, с големи цици. Две седмици преди смъртта си майката на Райли беше отишла при козметика на леля Гейл и си бе направила инжекции в устните, от които бяха станали по-големи и по-пухкави. Райли смяташе, че майка й прилича на риба, но Марли я скастри, заповядвайки й да задържи глупавото си мнение за себе си. Ако знаеше, че майка й ще падне от парахода, Райли за нищо на света нямаше да си отвори устата.

Ъгълът на албума с изрезките дращеше глезена й през раницата. Жалко, че сега не можеше да го извади и да погледа снимките. Това винаги й подобряваше настроението.

Момичето сграбчи арматурното табло.

— Гледай къде караш! Светофарът е червен!

— И какво от това? И без това няма никакви коли.

— Ако направиш катастрофа, ще ти вземат книжката.

— Няма да направя катастрофа. — Той включи радиото, но после веднага го изключи. — Обзалагам се, че баща ти е оправил не по-малко от хиляда момичета.

— Няма ли да млъкнеш! — На Райли й се искаше да затвори очи и да си представи, че е на друго място, но ако не наблюдаваше Сал, той сигурно щеше да се разбие някъде.

За милионен път се запита дали брат й знаеше за нея. Миналата година, когато за пръв път чу за съществуването му, това беше най-вълнуващото събитие в живота й. Започна да събира изрезки за него и си направи таен албум. Вътре лепеше разпечатки на статиите, които сваляше от интернет, и негови снимки от списания и вестници. На всички снимки той винаги изглеждаше щастлив, сякаш никога не мислеше лоши неща за хората и харесваше всички, дори ако не бяха красиви, кльощави или единайсетгодишни.

Миналата зима му изпрати писмо в централата на „Чикаго Старс“. Не получи отговор, но Райли знаеше, че хората като баща й и брат й получават толкова много писма, че никога не ги четат лично. Когато „Старс“ пристигнаха в Нашвил, за да играят срещу „Тайтънс“, тя измисли план как да се види с него. Смяташе да се измъкне тайно от къщи и да хване такси, което да я закара до стадиона. Там щеше да разбере от коя врата излизат играчите и да го чака. Представяше си как ще го извика, как той ще я погледне, а тя ще каже: „Здравей. Аз съм Райли. И съм твоя сестра“. Лицето му ще се озари от щастлива усмивка и след като я опознае, той ще я покани да живее с него или да му гостува по време на ваканциите, така че нямаше да й се налага, както сега, да живее с леля Гейл и Тринити.

Но вместо да отиде на мача с титаните, я хвана силна настинка и се наложи да прекара цялата седмица в леглото. Оттогава Райли много пъти се бе обаждала в централата на „Старс“, но колкото и да се молеше на телефонистките, не й дадоха номера на брат й.

Излязоха от Нашвил и Сал включи радиото толкова силно, че седалката на Райли се разтресе. Тя харесваше силна музика, но не и тази вечер, когато нервите й бяха толкова опънати. Узна за фермата на брат си в деня след погребението, когато чу баща си да говори с някого по телефона. Когато потърси на картата града, споменат от баща й, тя откри, че се намира в източната част на Тенеси. Толкова се развълнува, че главата й се замая. Баща й не бе казал къде точно се намира фермата, а само че е близо до Гарисън. По разбираеми причини не можеше да го попита, затова се наложи да прибегне до детективските си умения.

Момичето знаеше, че хората купуват къщите и фермите от агенти по недвижими имоти, защото старото гадже на майка й беше точно такъв. Затова потърси в интернет списък на фирмите за недвижими имоти в Гарисън, след което започна да звъни на всяка една поред, като обясняваше, че е на четиринайсет и пише есе за хората, принудени да продадат фермите си.

Повечето от агентите бяха много любезни и й разказаха всякакви истории за някои от фермите, но след като те все още се продаваха, Райли заключи, че нямат нищо общо с брат й. Преди два дни попадна на секретарка, която я осведоми за фермата на Калауей, която купил известен спортист, но нямала право да разкрива името му. Жената й каза къде се намира фермата, но когато Райли попита дали прочутият спортист в момента е там, тя явно заподозря нещо и побърза да сложи край на разговора. Момичето реши, че брат й в момента е във фермата. Или поне се надяваше. Защото, ако не беше там, не знаеше какво да прави.

Сега Сал караше по-добре, може би защото магистралата беше съвсем права. Той завря пръсти в раницата й и изкрещя, за да надвика музиката:

— Имаш ли нещо за ядене?

Не й се щеше да дели с него храната си, но не искаше и да спират. Щеше да я накара да плати, а и щяха да се забавят. Затова разрови в раницата и му подаде пакет крекери със сирене „Чийз Нипс“.

— Какво каза на баща ти?

Сал разкъса пакета със зъби.

— Той смята, че ще спя у Джоуи.

Райли бе виждала Джоуи само веднъж, но й се стори много по-симпатичен от Сал. Каза на Сал на кой изход трябва да отбие от магистралата, макар че имаше още доста време, докато стигнат до там. Но се страхуваше, че може да заспи и той да профучи покрай него, защото колкото повече гледаше белите осеви линии на шосето, толкова по-трудно й бе да държи очите си отворени…

Явно бе задрямала, защото се събуди от ужасяващо скърцане на спирачки, когато колата поднесе и се завъртя. Рамото й се блъсна във вратата, а коланът се вряза болезнено в гърдите й. По радиото се дереше Фифти Сент, а един билборд летеше право към тях. Райли изкрещя диво, единствената й мисъл беше, че никога няма да види брат си, нито ще има ферма за кучета, когато порасне.

Миг преди да се ударят в билборда, Сал завъртя рязко волана и колата спря. Тя видя лицето му на светлините на арматурното табло. Устата му бе отворена, а очите му бяха огромни и изплашени. Райли не искаше да умре, независимо от фантазиите си за мерцедеса на майка й в гаража.

Навън цареше мъртвешка тишина. В колата Фифти Сент продължаваше да рапира, Райли тихо хлипаше, а Сал се опитваше да си поеме дъх. Изходът от магистралата беше останал зад тях, а отпред шосето тъмнееше, осветявано единствено от билборда с рекламата на „Капитан Джийс Маркет“. Колкото и да й се искаше да намери брат си, в този миг единственото й желание беше да си е у дома, в леглото. Часовникът върху таблото показваше два и пет.

— Престани да цивриш като бебе! — избухна Сал. — По-добре погледни тъпата карта.

Той завъртя колата надясно по средата на тъмното шосе и тя разбра, че през цялото време са пътували в грешната посока. Мишниците й бяха потни, а косата й бе залепнала за главата. Ръцете й трепереха, докато приглаждаше листа с маршрута. Сал бе изключил радиото, без да чака тя да го моли. Райли прочете, че трябва да изминат десетина километра по Смоуки Холоу Роуд, след това да завият надясно по Калауей Роуд и да карат още километър и половина, докато стигнат до фермата.

Сал я изнуди да му даде още един пакет „Чийз Нипс“. Тя също изяде един и тъй като бе прекалено изплашена, омете и няколко оризови десерта. Ужасно й се пишкаше, но не можеше да каже на Сал, затова стисна още по-силно крака и се помоли мислено по-бързо да стигнат до фермата. Сал вече не караше толкова бързо, както досега. След като едва не катастрофираха, стискаше волана с две ръце, а радиото бе изключено. Беше толкова тъмно, че пропуснаха табелата за Смоуки Холоу Роуд и трябваше да се връщат.

— Защо постоянно се въртиш и подскачаш на седалката? — злобно просъска Сал, като че ли тя бе виновна, задето той обърка пътя.

Не можеше да си признае, че й се пишка.

— Защото се радвам, че почти пристигнахме.

Райли се взираше напрегнато напред, за да не пропусне табелата за Калауей Роуд, когато мобилният телефон на Сал иззвъня. И двамата подскочиха.

— Мамка му! — изруга Сал и удари лакътя си във вратата, докато измъкваше телефона от джоба на якето си. Изглеждаше адски изплашен, а когато заговори, гласът му прозвуча пискливо. — Ало?

Даже от мястото си Райли чуваше крясъците на баща му, който питаше сина си къде, по дяволите, се е запилял и заплашваше, че ако не се прибере веднага у дома, ще се обади в полицията. Сал ужасно се страхуваше от баща си и малко оставаше да заплаче. Когато най-после затвори, спря колата по средата на пътя и се разкрещя на Райли:

— Дай ми останалите мангизи! Веднага!

Приличаше на луд. Райли се отдръпна към вратата.

— Когато пристигнем.

Той я сграбчи за якето и я разтърси. От ъгълчето на устата му потече слюнка.

— Дай ги веднага или ще съжаляваш!

Райли се отскубна, но той толкова много я бе изплашил, че обувката й се събу.

— Парите са тук.

— Побързай. Дай ми ги!

— Първо ме закарай до фермата.

— Ако не ми ги дадеш веднага, ще те цапардосам.

Тя не се съмняваше, че ще го стори, затова смъкна чорапа си и извади банкнотите.

— Ще ти ги дам, когато стигнем там.

— Дай ми ги веднага! — изръмжа той и изви китката й.

Дъхът му миришеше на крекерите и на нещо вкиснато.

— Пусни ме!

Сал разтвори пръстите й и измъкна парите. После разкопча колана й, пресегна се през нея и отвори вратата.

— Слизай!

Райли беше толкова изплашена, че се разплака на глас.

— Заведи ме първо до фермата. Не прави това. Моля те.

— Изчезвай веднага! — изкрещя той и я бутна грубо. Момичето се опита да се вкопчи в дръжката на вратата, но не я улучи и се изтърколи на пътя. — И да не си посмяла да кажеш на някого — заплаши я той. — Ако се раздрънкаш, ще съжаляваш. — Хвърли раницата след нея, затръшна вратата и потегли.

Тя лежеше по средата на шосето, а шумът от отдалечаващата се кола заглъхваше. Само плачът й нарушаваше тишината. Беше толкова тъмно, най-тъмната нощ в живота й. Нямаше улични лампи като в Нашвил. Дори не виждаше луната, а само едно сивеещо петно в тъмните облаци на мястото, където би трябвало да бъде. Чу шум, приличащ на тътрене, и си спомни за един филм, в който някакъв маниак изскочи от гората, похити героинята, завлече я в дома си и я накълца на ситни парченца. От тези мисли съвсем я достраша. Грабна раницата и хукна през шосето към полето.

Лакътят й пулсираше болезнено, кракът я наболяваше. Толкова отчаяно й се пикаеше, че леко подмокри гащичките си. Прехапала устни, Райли се опитваше непохватно да свали ципа на панталоните. Те й бяха толкова тесни, че едва можа да ги смъкне. Докато пишкаше, не спираше да се взира в гората от другата страна на шосето. Докато свърши и намери книжна салфетка, очите й вече бяха привикнали с мрака. Никакъв маниак не излезе от гората, но зъбите й продължаваха да тракат от страх.

Успя да си припомни маршрута от листа с разпечатаната карта. Калауей Роуд трябваше да е наблизо, а когато го намери, й оставаше да извърви километър и половина до фермата; километър и половина не беше чак толкова далеч. Само дето не си спомняше в каква посока пътуваха с колата.

Избърса носа си с ръкава на якето. Когато Сал я изблъска от колата, тя се изтъркаля малко по шосето и обърка посоките. Взря се в мрака, за да открие някаква табела, но тъй като пътят вървеше през гората, не успя да различи нищо в тъмнината. Може би щеше да мине някоя кола? Ами ако я шофира маниак, който ще я отвлече? Или сериен убиец?

Реши, че когато бащата на Сал позвъни, навярно са се изкачвали нагоре по хълма. При все че не беше сигурна, вдигна раницата и закрачи напред, защото не можеше да остане тук. Нощта се огласяше от странни звуци. Отнякъде се разнесе зловещият крясък на сова, клоните на дърветата проскърцваха от вятъра, а из тревата шумоляха някакви твари. Райли се надяваше, че не са змии, защото ужасно се страхуваше от змии. Колкото и да се опитваше да се сдържа, от устата й продължаваха да се чуват сподавени хлипове.

Замисли се за майка си. Когато Ава й каза, че е умряла, Райли повърна в кошчето за боклук. Отначало мислеше единствено за себе си и какво ще стане сега с нея. Но сетне си спомни как майка й й пееше глупави песнички. Тогава Райли беше малко сладко момиченце, преди да стане дебела и майка й да спре да я обича. По време на погребението Райли не спираше да си представя колко уплашена е била майка й, когато водата е започнала да изпълва дробовете й. Накрая се разплака толкова силно, че се наложи Ава да я изведе от църквата. След това баща й забрани тя да ходи на гробището и между него и леля Гейл избухна голяма разправия. Но за разлика от всички останали, баща й не се боеше от леля Гейл, така че Ава я отведе у дома и й позволи да изяде колкото иска пасти „Поп тартс“, след което я сложи да си легне.

Вятърът разроши косите й, които бяха тъмнокестеняви, а не блестящо руси като на майка й, леля Гейл и Тринити.

Много красив цвят, Райли. Като на кинозвезда.

Това си представяше, че ще каже големият й брат и ще я погали по главата. Щеше да стане най-добрият й приятел.

Колкото по-високо се изкачваше по хълма, толкова повече се задъхваше, а вятърът все по-упорито я дърпаше назад. Зачуди се дали майка й е горе на небето, дали гледа сега към нея и се опитва да й помогне. Но ако майка й беше на небето, в момента сигурно щеше да говори по телефона с някоя приятелка и да пуши.

Кожата между краката й пламтеше, а гърдите й изгаряха. Ако вървеше в правилната посока, досега трябваше да е видяла табелата. Раницата й ставаше все по-тежка и тя се принуди да я свали и да я влачи. Ако умре тук, някой вълк може да изяде лицето й, преди да я намерят, и тогава никой нямаше да знае, че това е била тя — Райли Пейтриът.

Още не бе стигнала до билото на хълма, когато видя металната табела. КАЛАУЕЙ РОУД. Стрелката сочеше нагоре. Асфалтът на планинския път беше изронен отстрани и тя се спъна. Панталоните й се скъсаха и Райли отново се разплака, но събра сили да стане. Това шосе не беше право като другите, а със завои, които я плашеха, защото не знаеше на какво ще се натъкне зад следващия.

Вече почти не я интересуваше дали ще умре, но не искаше някой вълк да изяде лицето й, затова продължи да върви. Накрая се изкачи на билото. Опита се да погледне надолу, може би ще успее да види фермата, ала беше прекалено тъмно. Когато започна да се спуска, палците й се притискаха болезнено в предницата на маратонките. Накрая гората се разреди и тя видя телена ограда. Студеният вятър бръснеше страните й, но беше потна под розовото пухкаво яке. Струваше й се, че е извървяла поне сто и петдесет километра. Ами ако е подминала фермата и дори не е разбрала?

В подножието на хълма видя някакъв тъмен силует. Вълк? Сърцето й бясно заби. Момичето замря. Имаше чувството, че скоро ще се съмне, но още не се беше развиделило. Тъмният силует не помръдваше. Райли пристъпи предпазливо напред, после направи още една крачка и когато приближи, видя, че това е стара пощенска кутия. Отстрани беше написано нещо, но беше твърде тъмно, за да различи буквите. А и едва ли ще е името на брат й, защото хора като него и баща й криеха от останалите къде живеят. Все пак това навярно беше неговата ферма и тя зави в тази посока.

Тук пътят беше още по-разбит — само чакъл без асфалт, а големите дървета от двете страни още повече сгъстяваха мрака. Тя отново падна и дланите й се ожулиха от чакъла. Най-накрая зад един завой дърветата съвсем оредяха и Райли видя къщата, но прозорците не светеха. Нито един. В тяхната къща в Нашвил имаше специално устройство, което включваше лампите, ако приближеше крадец. Щеше да е хубаво и в тази къща да има такова устройство, но в това затънтено място едва ли бяха чували за подобни неща.

Нарами раницата и приближи. Видя още сгради. И нещо като обор. Трябваше да помисли какво ще прави, ако всички спят. Майка й мразеше да я будят прекалено рано. Сигурно и брат й също не беше от ранобудните. Ами ако той изобщо не беше тук? Ако все още беше в Чикаго? Това бе едно от нещата, за които се стараеше да не мисли.

Трябваше да намери място, където да дочака утрото. Боеше се да влезе в обора, затова огледа къщата и бавно тръгна по пътеката, водеща към нея.