Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (2)

1

Не всеки ден един мъж може да види бобър без глава да крачи до крайпътната канавка, дори във вълнуващия и ексцентричен свят на Дийн Робилард.

— Дявол да го взе… — промърмори Дийн, удари спирачките на новия си спортен астон мартин ванкуиш и го закова пред бобърчето.

Без да му обръща внимание, животинчето мина покрай него. Голямата опашка се влачеше по чакъла, а острото носле бе вирнато нагоре. Толкова нависоко, че май нищо не виждаше. По всичко личеше, че е едно много ядосано бобърче.

Несъмнено беше момиче, защото вместо мустакатата, дългоуха и космата глава, от разреза на бобровия костюм стърчеше малко личице с тъмна, мокра от потта коса, завързана небрежно на конска опашка. И тъй като му беше писнало от собствената му потискаща компания и жадуваше за малко разсейване, младият мъж отвори вратата и стъпи на банкета на шосето в Колорадо. Първо се показаха най-новите му боти от „Долче и Габана“, а след тях последва и останалото — метър и деветдесет и един стоманени мускули, остри като бръснач рефлекси и несравнимо великолепие, съчетано с вроден чар… или поне така обичаше да казва неговият пиар. И не беше далеч от истината, при все че Дийн не беше дори наполовина толкова суетен, на какъвто се правеше пред хората. Но беше удобен начин да ги държи на разстояние и да не ги допуска твърде близо до себе си.

— Ъ, госпожо… Нуждаете ли се от помощ?

Долните лапи на бобърчето продължиха да шляпат напред в същия ритъм.

— Имаш ли пистолет?

— В момента не е в мен.

— В такъв случай не ми трябваш — отсече създанието и продължи енергично напред.

Дийн се ухили и тръгна след нея. И тъй като късите космати лапи на женския бобър не можеха да си съперничат по бързина с дългите му крака на футболист, той я настигна само с няколко крачки.

— Хубав ден — подхвана Дийн светски разговор. — Наистина малко по-топъл за края на май, отколкото съм свикнал, но не се оплаквам.

Тя го стрелна със светлозелените си очи, една от малкото части от тялото й, притежаващи извивки. Всичко останало се състоеше от остри ъгли и прави линии, като се започне от деликатните скули, леко вирнатото носле и се стигне до брадичката, достатъчно остра, за да среже стъкло. Но по-надолу всичко се променяше неочаквано. Извита като лък, широка и удивително пухкава горна устна. Долната беше още по-пълна, създавайки смущаващото усещане, че някак си е изскочила от неприлично детско стихче.

— Актьор — процеди тя с лека насмешка. — Все такъв ми е късметът.

— Защо си мислиш, че съм актьор? — премина на „ти“ младият мъж.

— По-красив си от приятелките ми.

— Това ми е проклятието.

— Дори не се преструваш на смутен?

— Налага се да се примиряваме с някои неща — обобщи Дийн философски.

— Братче, каква тежка участ… — промълви тя отвратено.

— Казвам се Хийт — представи се той, когато тя ускори крачка. — Хийт Чампиън.

— Звучи ми като измислено.

Така беше, но не в смисъла, който тя имаше предвид.

— За какво ти трябва пистолет?

— За да убия бившето си гадже.

— Той ли ти е избирал гардероба?

Тя се извъртя така чевръсто, че бобровата опашка го плесна по крака.

— Няма ли да изчезнеш?

— И да пропусна най-интересното?

Тя погледна назад към спортната му кола — убийствен черен астон мартин ванкуиш с V-образен 12-цилиндров двигател. Бижуто му струваше двеста хиляди долара, но дори тази безбожна сума не се отрази чувствително на огромното му богатство. Да си титулярен куотърбек в отбора на „Чикаго Старс“, беше почти все едно да притежаваш банка.

Тя едва не си извади окото, докато се опитваше да отмахне слепнат от потта кичур коса от бузата си с бобърската лапа, толкова здраво пришита към костюма, че едва се движеше.

— Няма да ти откажа, ако малко ме повозиш с твоята кола.

— Нали няма да изгризеш тапицерията?

— Не се заяждай с мен.

— Извинявай. — За пръв път през този ден Дийн се зарадва, че се е отклонил от магистралата. Кимна към колата. — Скачай.

Тя се поколеба, при все че предложението беше нейно. Накрая се затътри след него. Трябваше да й помогне да се настани — всъщност й отвори вратата — но отстъпи, за да се наслади докрай на зрелището.

Разбира се, най-атрактивното в костюма беше опашката. Тази гадост се крепеше на една пружина и когато тя се опита да се настани на седалката отдясно на шофьорската, опашката се навири неприлично и я цапардоса по главата. Тя толкова се разстрои, че понечи да откъсне косматата напаст, но не успя и я настъпи.

Дийн се почеса замислено по брадичката.

— Не си ли прекалено жестока към добрия стар бобър?

— Е, дотук беше! — просъска тя и закрачи отново по шосето.

— Извинявай! — извика той след нея, едва сдържайки се да не прихне. — Тъкмо заради подобни коментари жените са изгубили уважението си към мъжкия пол. Срамувам се от себе си. Нека да ти помогна.

След това прояви благоразумието да наблюдава мълчаливо вътрешната й борба между гордостта и умората. Не се учуди, че умората победи. Тя се върна при него и го остави да й помогне да сгъне опашката. Докато я притискаше към гърдите си, той я побутна внимателно вътре. Наложи й се да седне на едната страна на дупето си и да се взира през косматата опашка, за да вижда през предното стъкло. Дийн се настани зад волана. От бобърския костюм се разнасяше мускусна миризма, която му напомни за шкафчетата в мъжката съблекалня в гимназията. Отвори малко прозореца и излезе отново на шосето.

— И така, къде отиваме?

— Право напред, около километър и половина. После завий надясно покрай църквата „Вечен живот“.

Тя се потеше под дебелата боброва кожа като полузащитник на терена, затова Дийн включи климатика на максимум.

— Има ли много възможности за кариера на бобърското поприще?

Съдейки по презрителния й поглед, тя беше съвсем наясно, че той искрено се забавляваше за нейна сметка.

— Рекламирам склада за дървен материал на Бен. Казва се „Големият бобър“. Сега ясно ли е?

— И под реклама разбираш…

— Напоследък бизнеса на Бен не върви много добре… или поне така ми казаха. Пристигнах в града преди девет дни — осведоми го тя и кимна към шосето. — Този път води към Ролинс Крийк и склада на Бен за дървен материал. А по онази магистрала с четирите платна се стига до товарните складове.

— Започвам да се ориентирам.

— Добре. Всеки уикенд Бен се опитва да наеме някой, за да виси край магистралата с плакат, който да привлича купувачи. Аз съм последната балама, която се хвана на тази скапана работа.

— Защото си отскоро в градчето.

— Трудно се намират кандидати за такава работа, при това за два уикенда подред.

— А къде е плакатът? Нищо, няма значение. Сигурно си го захвърлила заедно с главата на бобъра.

— Дори и на теб трябва да ти е ясно, че едва ли мога да се върна пешком в града с бобърска глава на раменете.

Изрече го с тон, подсказващ съвсем ясно, че говори на малоумен. Дийн подозираше, че тя едва ли би се появила в градчето в това атрактивно одеяние, ако имаше дрехи под бобърския костюм.

— Не видях паркирана кола близо до мястото, откъдето те взех — отбеляза той. — Как изобщо си дошла дотук?

— Докара ме жената на собственика, след като камарото ми реши точно тази сутрин да предаде навеки богу дух. Тя трябваше да се върне след час и да ме вземе, но така и не се появи. Точно се опитвах да измисля какво да правя, когато зърнах един жалък негодник да профучава покрай мен със същия форд фокус, за който му помогнах да си изплати кредита.

— Гаджето?

— Бивше.

— Същото, което се каниш да убиеш?

— Продължавай да се преструваш, че се шегувам. — Тя се взря през косматата опашка. — Ето я църквата. Завий надясно.

— Ако те откарам до местопрестъплението, това ще ме превърне ли в съучастник?

— Искаш ли?

— Разбира се. Защо не?

Той зави по тясната неравна улица, където зад буренясали предни морави се виждаха няколко къщи в смесен ранчерски стил. Макар че градчето Ролинс Крийк се намираше само на трийсетина километра на изток от Денвър, явно нямаше опасност районът да се превърне в популярно курортно селище.

— Ето там, зелената къща, онази с табелата в двора — насочи го тя.

Младият мъж спря пред една постройка с хоросанова мазилка, където метална фигура на елен пазеше редица от слънчогледи до табела с надпис „Стаи под наем“. Някакъв шегобиец беше добавил една буква и надписът вече се четеше „Стаи тоалетни“^[1]. Мръсен сребрист форд фокус беше спрян на алеята за коли. Дългокрака брюнетка бе подпряла небрежно бедро до дясната врата и пушеше цигара. Изправи се рязко, когато видя колата на Дийн.

— Това сигурно е Сали — изсъска бобърът. — Последното увлечение на Монти Загубеняка. Аз бях нейната предшественичка.

Сали беше млада и слаба, с голям бюст и обилен грим, с което явно засенчваше невзрачното бобърче с прилепнала потна коса, макар че появата му в луксозния астон мартин с неотразимия Дийн зад волана донякъде изравняваше резултата. През предното стъкло Дийн видя как от къщата излезе дългокос тип, с псевдоартистичен вид и с малки очила в телени рамки. Това трябва да беше самият Монти. Издокаран с брезентови панталони и трикотажна риза, сякаш сътворена от банда южноамерикански революционери. Беше малко по-възрастен от бобърчето — може би на около трийсет и пет — определено по-стар от Сали, която навярно нямаше повече от деветнайсет.

Като видя ванкуиша, Монти се закова на място. Сали стъпка фаса с върха на яркорозовия си сандал и остана със зяпнала уста.

Без да бърза, Дийн слезе от колата, заобиколи я и отвори другата врата, за да може бобърчето да приведе в действие убийствения си план. За нещастие, докато се опитваше да стъпи с лапите на земята, опашката й препречи пътя. Тя се опита да я наклони, но опашката щръкна и я цапардоса по брадичката. Това толкова я вбеси, че тя замахна с юмрук по нея, загуби равновесие и се пльосна по лице в краката на Дийн. Опашката се заклати над дупето й като голямо кафяво весло.

Монти се облещи и се втренчи сащисано в нея.

— Блу?

— Това ли е Блу? — изуми се Сали. — Да не би да е клоун или нещо такова?

— Не беше при последната ни среща — промърмори Монти и пренасочи вниманието си от бобърчето, което се опитваше да се надигне на четири лапи, към Дийн. — Кой сте вие?

Типът говореше с онзи нафукан акцент, имитиращ стила на изисканите университети, при което на Дийн му се прииска да изплюе сдъвкан тютюн в краката му и да промърмори: „Здрасти, пич“. Но вместо това изрече провлечено:

— Загадъчен непознат. Обичан от някои. Всяващ страх у мнозина.

Озадачен, Монти повдигна вежди, но като видя бобърчето, което най-сетне бе успяло да се изправи, лицето му тутакси доби враждебно изражение.

— Къде е, Блу? Какво направи с него!

— Ти, лъжлив лицемерен боклук, декламиращ тъпи стихчета! — изсъска тя и се затътри по чакълестата алея.

Върху острото й лице блестяха капки пот, а в очите й гореше убийствен пламък.

— Не съм те излъгал — обяви той с покровителствен тон, който раздразни дори Дийн, затова можеше отлично да си представи как се чувства бобърчето. — Никога не съм те лъгал — продължи той. — Всичко ти обясних в писмото.

— Което получих чак след като отказах на трима клиенти и изминах две хиляди километра през цялата страна. И какво заварих, като се добрах до тук? Същият мъж, който през последните два месеца ме умоляваше да напусна Сиатъл и да се преместя тук? Човекът, който ридаеше по телефона като дете, заплашваше, че ще се самоубие, твърдеше, че аз съм най-добрата приятелка, която някога е имал, и единствената жена, заслужаваща доверие? Нищо подобно. Вместо това намерих писмо, в което се обясняваше, че мъжът, който ми се кълнеше, че освен мен нищо друго не го задържа на този свят, вече не се нуждае от мен, защото се влюбил в деветнайсетгодишно момиче. Писмо, което ме поучаваше да не се ожесточавам, задето пътищата ни са се разминали. Дори не събра смелост да ми го кажеш в лицето!

Сали изскочи напред и заговори с искрено настървение:

— Всичко това се случи, защото си командаджийка, Блу.

— Та ти дори не ме познаваш!

— Монти ми разказа всичко. И не го казвам от злоба или защото съм кучка, но няколко сеанса при психиатър няма да ти се отразят зле. Навярно ще ти помогнат да се избавиш от завистта към чуждия успех, особено към успеха на Монти.

Бузите на Бобри пламнаха.

— Монти си изкарва хляба, като критикува настървено стиховете на другите и пише курсовите работи на колежанчетата, които ги мързи да си ги напишат сами.

Съдейки по виновното изражение, мярнало се в очите на Сали, Дийн заключи, че тя се е запознала с Монти тъкмо при подобни обстоятелства. Но трябваше да се признае на момичето, че не се даваше лесно.

— Прав беше, Монти. Тя е истинска отрова.

Бобърчето стисна зъби и отново впери гневен поглед в Монти.

— Казал си й, че съм отрова?

— Нямах предвид буквално — подметна Монти надменно и с привичен жест бутна очилата по-нагоре на носа си. — Имах предвид, че влияеш опустошително върху творчеството ми. А сега ми кажи къде е дискът на Боб Дилън. Зная, че си го намерила.

— Ако влияя толкова опустошително върху творчеството ти, защо не си написал нито една поема, откакто напусна Сиатъл? Защо все ми повтаряше, че аз съм твоето шибано вдъхновение?

— Това е било, преди да срещне мен — уточни Сали. — Сега аз съм неговото вдъхновение.

— Та това беше само преди две седмици!

Сали оправи презрамката на сутиена си.

— Сърцето знае кога е намерило сродна душа.

— По-точно сроден боклук — коригира я бобърчето.

— Това беше много грубо, Блу. И адски обидно — възмути се Сали. — Сама знаеш, че именно уязвимостта прави Монти голям поет. И точно поради това го нападаш така яростно. Защото завиждаш на таланта му.

Сали започваше да лази дори по нервите на Дийн, затова той не се изненада, когато Бобри се нахвърли върху нея.

— Още една дума и така ще те фрасна, че ще паднеш на земята. Загря ли? Това е само между мен и Монти.

Сали отвори уста, но нещо в изражението на Бобри я накара да размисли и побърза да я затвори. Жалко. Дийн с удоволствие щеше да наблюдава как развихрилата се Бобри я налага с юмруци. Макар че Сали изглеждаше в доста добра физическа форма.

— Разбирам, че си разстроена — поде Монти, — но някой ден ще се радваш на успеха ми.

Този тип явно е бил отличникът на класа на глупаците. Дийн наблюдаваше как Бобри се надигна застрашително на задните си лапи.

— Ще се радвам ли?

— Няма да се бия с теб — побърза да я увери Монти. — Ти винаги превръщаш всеки спор в бой и скандал.

— Вярно е, Блу — вметна Сали.

— Много си прав! — изрева Бобри и изненадващо се нахвърли върху Монти, който с трясък рухна на земята.

— Какво правиш? Престани! Махни се от мен! — разпищя се той като момиче, а Сали се втурна на помощ.

— Махай се от него!

Дийн се облегна на ванкуиша, за да се наслади докрай на представлението.

— Очилата ми! — изкрещя Монти. — Внимавай с очилата ми!

Опита се да се свие на кълбо точно в момента, в който Бобри го цапардоса по главата.

— Аз платих за тези очила!

— Престани! Махни се от него! — Сали грабна опашката на Бобри и я дръпна с все сила.

Монти се разкъсваше между дълга да защитава семейните драгоценности и безценните си очила.

— Съвсем си откачила!

— Под твое влияние! — Бобри се опита да му удари една яка плесница, но не успя. Пречеха й лапите.

А бицепсите на Сали се оказаха доста яки — малко й оставаше да издърпа Бобри назад за опашката, но Бобри явно нямаше намерение да се предава, преди да се пролее кръв. Толкова забавен тупаник Дийн не помнеше от последните трийсет секунди на финалния мач с „Джайънтс“ миналия сезон.

— Счупи ми очилата! — изхленчи Монти и притисна длани към лицето си.

— Първо очилата, а сега и главата! — кресна Бобри и отново замахна.

Дийн потръпна, но Монти най-сетне си припомни, че притежава мъжки Y-хромозоми, и с помощта на Сали успя да оттласне Бобри и да се изправи на крака.

— Ще те тикна зад решетките! — изпищя като малко момиченце възмутеният поет. — Ще повдигна обвинение!

Това дойде малко множко за Дийн и той пристъпи напред с ленивата грация на хищник. През последните години се беше нагледал на достатъчно телевизионни кадри за себе си и отлично знаеше какво впечатление създаваше от екрана, когато извисеше снага във въздуха. Освен това подозираше, че следобедното слънце засилва ефекта, хвърляйки златисти отблясъци върху тъмнорусите му коси. До двайсет и осмата си година в ушите му искряха впечатляващи диамантени обици, но това беше младежко залитане и сега носеше само часовник.

— Ти си свидетел — запелтечи Монти, който го съзря дори през счупените стъкла на очилата и пребледня като платно. — Видя какво направи тя.

— Това, което видях — заговори Дийн провлечено и презрително, — … е още една причина да не те поканим на нашата сватба. — Приближи до Бобри, прегърна я през раменете и се вгледа нежно в смаяните й светлозелени очи. — Извинявай, скъпа. Трябваше да ти повярвам, когато ми каза, че този новоизлюпил се Уилям Шекспир не заслужава да приключиш на чисто с него. Виновен съм, задето настоях да дойдеш и да поговориш с този жалък кучи син. Следващия път ми напомни да се доверявам повече на преценката ти. Но трябва да признаеш, че бях прав, като те убеждавах първо да свалиш костюма. Нашият сексуален живот не засяга никого.

Бобри не беше от жените, които можеш лесно да шашнеш, но явно Дийн успя. За човек, който си изкарваше хляба с думи, словесният кладенец на Монти, изглежда, внезапно пресъхна и той само се пулеше насреща им, очевидно загубил дар слово.

— Вие ще се жените за Блу? — едва успя да изграчи слисаната Сали.

— Повярвай ми, самият аз съм не по-малко потресен. — Дийн скромно сви рамене. — Кой би се надявал, че ще избере тъкмо мен?

След подобно заявление какво можеха да кажат?

Когато Монти най-после започна да диша нормално, отново захленчи, настоявайки Блу да му каже какво е направила с „онова“. Това „онова“, досети се накрая Дийн, беше дискът с албума „Кървави следи“ на Боб Дилън, забравен от Монти в квартирата му.

— От него има само хиляда екземпляра! — ревна той.

— Е, сега има само деветстотин деветдесет и девет — тросна му се Бобри. — Твоят екземпляр полетя към кошчето за боклук в момента, в който дочетох писмото.

Монти изглеждаше напълно сломен, но Дийн не се стърпя да забие нож още по-дълбоко в раната. Когато поетът и Сали седнаха в колата си, той заговори на Бобри достатъчно високо, за да е сигурен, че те ще го чуят:

— Да вървим, сладурче. Трябва да отскочим до града, за да ти купя онзи пръстен с двукаратов диамант, който толкова ти легна на сърцето.

Можеше да се обзаложи, че чу как Монти тихо изскимтя.

 

 

Но триумфът на Бобри не продължи дълго. Фордът на Монти едва бе стигнал до шосето, когато предната врата на къщата се разтвори със замах и на верандата се изтърколи едра и невероятно дебела жена с боядисана черна коса, оскубани и изрисувани с молив вежди и подпухнало лице.

— Какво става тук?

Бобри остана втренчена в прахоляка след отдалечаващия се форд, а раменете й увиснаха леко.

— Семейна разправия.

Жената скръсти ръце пред пищната си гръд.

— В мига, в който те видях, разбрах, че от теб само неприятности мога да очаквам. Не биваше да ти давам стаята под наем.

Продължи да кастри Бобри и Дийн се сдоби с достатъчно информация, за да навърже фактите. Изглежда, допреди десет дни Монти бе живял в пансиона, след което изчезнал заедно със Сали. Бобри пристигнала на следващия ден, намерила прощалното писмо и решила да остане, докато не реши какво да предприеме по-нататък.

Големи капки пот избиха по челото на хазайката.

— Не те искам в къщата си!

Явно Бобри окончателно бе изгубила войнствения си дух.

— Още утре ще си тръгна.

— Но преди това трябва да ми платиш онези осемдесет и два долара, които ми дължиш.

— Разбира се, че ще ги… — Бобри рязко вдигна глава, изруга тихо и се втурна вътре.

Чак сега хазайката насочи вниманието си към Дийн и скъпата му спортна кола. Обикновено цялото население на Северна Америка се редеше на опашка, за да му целува задника, но тази жена май не се интересуваше много от американски футбол.

— Ти да не си наркопласьор? Ако си натъпкал колата си с наркотици, веднага ще се обадя на шерифа.

— Нямам нищо, освен силно действащ тиленол. — Имаше и няколко шишенца от предписаните му болкоуспокоителни, но реши да не ги споменава.

— Виждам, че си умно момче — заключи хазайката, метна му един мрачен поглед и се прибра в къщата.

Дийн я изпрати с разочарован поглед. Явно шоуто бе свършило.

Не бързаше отново да потегли на път, при все че бе предприел това пътуване, за да си изясни някои неща. И най-вече причината за края на вечния си късмет. За всички години на спортната си кариера бе получил своя дял от контузии и синини, но нищо съществено. Осем години в Националната футболна лига и нито веднъж дори не си навехна глезена, не пострада коляното му, нито му се скъса ахилесово сухожилие. Дори и пръст не си счупи.

Но всичко това приключи преди три месеца, при плейофа за четвъртфинала срещу „Стийлърс“. Тогава си извади рамото и си повреди ключицата. Операцията се оказа успешна. Рамото му щеше да му служи през още четири сезона, но никога нямаше да бъде както преди. Тъкмо в това се коренеше проблемът. Той бе свикнал да се мисли за неуязвим, за непобедим. От травми страдаха другите играчи, но не и той. Или поне не досега.

Приказният му, вълнуващ живот се обърка и пое в друга посока. Започна да прекарва твърде много време в нощните клубове. Не след дълго стаите му за гости започнаха да се пренаселват от хора, които той почти не познаваше. Голи жени влизаха и излизаха от ваната му. Накрая реши да поеме на самотно пътешествие, но на осемдесетина километра от Лас Вегас му хрумна, че Градът на греха не е най-подходящото място за душепречистващи размишления. Затова зави на изток и продължи през щата Колорадо. За нещастие, се оказа, че самотата никак не му понасяше. Вместо да избистри мислите си и да види нещата в перспектива, Дийн още повече се депресира. Приключението с Бобри беше страхотно развлечение, което за зла участ, изглежда, свърши.

Още не бе седнал в колата, когато от къщата се разнесоха пронизителни женски писъци. Мрежестата врата се отвори рязко и през нея към тревата полетя един куфар. Тупна на двора, отвори се и съдържанието му се разсипа наоколо: джинси и тениски, тъмночервен сутиен и няколко чифта оранжеви панталони. Последва го тъмносин платнен сак. А накрая, като завършек на процесията, изхвръкна и Бобри.

— Муфтаджийка и безделница! — изкрещя хазайката, преди да затръшне вратата.

Наложи се Бобри да се улови за металната колона до стъпалата, за да не падне от верандата. След като си възстанови равновесието, тя се огледа объркано. Явно не знаеше какво да прави, затова се отпусна на най-горното стъпало и захлупи лице в лапите си.

Тя му бе споменала, че колата й е развалена, което му предоставяше удобен предлог да отложи раздялата им, още повече че собствената му компания съвсем му бе опротивяла.

— Да те откарам ли? — провикна се Дийн.

Бобри вдигна глава, очевидно смаяна, че той още е тук. Фактът, че една жена бе способна да забрави за съществуването му, беше доста необичаен и това още повече засили интереса му към нея.

Тя се поколеба, сетне се надигна сковано.

— Добре.

Младият мъж й помогна да си събере вещите, предимно деликатни предмети, изискващи внимателно и ловко пипане. Като например гащичките. Като вещ ценител на прекрасния пол и финото бельо, той тутакси установи, че тя е по-скоро редовна клиентка на евтината верига „Уол Март“, отколкото на „Ейджънт Провъкейтър“^[2]. Все пак притежаваше приятен асортимент от бикини в различни цветове с дръзки щампи. Но никакви прашки. И най-смущаващото — никакви дантели. А след като нежното лице на Бобри с остра брадичка — без потта и бобровите атрибути — несъмнено беше достойно да се подвизава на страниците на „Мама Гъска“^[3] — дантелите трябваше да са задължителна част от гардероба й.

— Съдейки по поведението на бившата ти хазайка — отбеляза той, като постави куфара и сака й в багажника, — предполагам, че не ти достигат осемдесет и два долара за наема.

— Не ми достигат много повече. Криех още двеста долара в онази стая.

— Май те преследва лош късмет.

— Свикнала съм с това. И не е само лош късмет. Повечето е обикновена глупост, стара като света. — Озърна се назад към къщата. — Знаех, че Монти ще се върне тук още в мига, в който намерих под леглото диска на Боб Дилън. Но вместо да скрия парите си в колата, ги пъхнах в новия брой на „Пийпъл“. Монти не понася „Пийпъл“. Казва, че само кретените го четат, затова бях сигурна, че малкото ми богатство е в безопасност.

Самият Дийн не беше редовен читател на „Пийпъл“, но някак си не беше прилично да хули списанието, в което снимките му се появяваха редовно, още повече че хората от Рекламния отдел бяха изключително любезни.

— Предполагам, че искаш да отидеш до склада на Бен? — попита я той, докато й помагаше да се настани в колата. — Освен ако не си решила да създадеш нова модна линия.

— Няма ли да престанеш да се заяждаш? — Бобри явно беше изпълнена с въпиеща неприязън към него, което беше малко озадачаващо, след като беше жена, а той беше… ами… Дийн Робилард. Тя видя пътната карта, оставена на седалката. — Тенеси?

— Имам там лятна къща. Недалече от Нашвил. — До миналата седмица му харесваше как звучаха тези думи. Сега не беше толкова сигурен. Макар че Дийн живееше в Чикаго, той си оставаше момче, отрасло в Калифорния, така че защо му трябваше да купува ферма в Тенеси?

— Да не си кънтри певец?

Младият мъж се замисли за миг.

— Не. Но ти позна още от първия път. Аз съм кинозвезда.

— Никога не съм чувала за теб.

— Гледала ли си новия филм на Рийз Уидърспун?

— Да.

— Аз се снимах в предишния й.

— Да бе, как не! — Тя въздъхна дълбоко и облегна глава на седалката. — Имаш страхотна кола. Скъпи дрехи. Животът ми с всяка минута се скапва все повече и повече. Натресла съм се на крупен наркопласьор.

— Не съм наркопласьор! — възмути се той.

— Но не си и кинозвезда.

— Не сипвай сол в раната. Истината е, че съм неособено известен модел, с амбицията да стана кинозвезда.

— Значи си гей!

Изрече го като твърдение, а не като въпрос, което навярно би разстроило доста спортисти, но сред феновете му имаше немалко „меки китки“, а Дийн не можеше да се отнася с презрение към тези, които го поддържаха.

— Да, но това е голяма тайна.

Да си гей, може би си имаше своите предимства, реши той. Не че ставаше дума за нещо реално — дори не си представяше нещо подобно — но така можеше да се среща с интересни жени, без да се тревожи, че ги подвежда относно намеренията си. През последните петнайсет години Дийн изхаби твърде много енергия, за да убеди няколко прелестни красавици, че няма да станат майки на децата му. Гейовете нямаха подобни проблеми. Те можеха да се отпуснат и да бъдат просто добри приятели. Погледна спътницата си.

— Ако се разчуе за сексуалните ми предпочитания, това ще съсипе кариерата ми, така че ще ти бъда безкрайно благодарен, ако запазиш тази информация за себе си.

Бобри повдигна изпотената си вежда.

— Като че ли е кой знае каква тайна. Разбрах, че си гей на петата секунда, след като те срещнах.

Сигурно го поднасяше.

Тя задъвка замислено долната си устна.

— Имаш ли нещо против днес да попътувам с теб?

— Нима ще оставиш колата си тук?

— Не си струва да се поправя. Бен ще уреди да я откарат на буксир с влекача. С изгубената бобърска глава и всички останали разправии, мога да се хвана на бас, че няма да ми плати, така че ще ми бъде длъжник.

Дийн се замисли върху думите й. Май Сали беше права. Бобри беше командаджийка, от жените, които най-малко понасяше. Но в същото време беше забавна.

— Можем да пробваме да попътуваме заедно час-два — реши той, — но нищо повече не мога да обещая.

Спряха пред една постройка от гофрирана ламарина, боядисана в дразнещ окото тюркоазен оттенък. Понеже беше неделя следобед, на застлания с чакъл паркинг на склада за дървен материал на Бен, наречен „Големият бобър“, имаше само два автомобила — стар, ръждясал шевролет камаро и един пикап последен модел. На вратата висеше табела „Затворено“, макар че самата врата беше леко отворена, за да влиза свеж въздух. Като истински джентълмен, Дийн изскочи от колата, за да й помогне да слезе.

— Внимавай с опашката.

Тя го изгледа кръвнишки, но все пак се съобрази със съвета му и успя да слезе малко по-елегантно, сетне се затътри към вратата на склада. Когато я отвори, Дийн зърна широкоплещест здравеняк, който вземаше проби от дървения материал. Бобри изчезна вътре.

Дийн тъкмо завършваше с оглеждането на скучния пейзаж — колекция от контейнери за боклук и електропроводи — когато тя се появи отново с купчина дрехи в ръце.

— Жената на Бен си порязала ръката и се наложило да я закара в болницата. Затова тя не дошла да ме вземе. За съжаление, не мога да се измъкна сама от тази проклетия. — Хвърли раздразнен поглед към мъжа в склада. — А няма да позволя на един сексуален извратеняк да ми разкопчае ципа.

Дийн се усмихна. Кой да предположи, че алтернативната сексуална ориентация имала толкова предимства?

— С удоволствие ще помогна.

Те заобиколиха склада и се озоваха пред метална врата с олющена боя, върху която се виждаше избледнял силует на бобър с панделка върху косматата глава. Вътре имаше тоалетна, не много чиста, но все пак приемлива, само с една тоалетна чиния, стени с бели фаянсови плочки и оплюто от мухите огледало над мивката. Докато тя се оглеждаше къде да си остави дрехите, той пусна капака на тоалетната чиния и — от уважение към събратята си „с лява резба“ — го покри с две книжни кърпи. Тя остави дрехите и се обърна към него.

— Отзад има цип.

В задушната тясна тоалетна бобровият костюм вонеше още по-отвратително, но като ветеран, преживял безброй упорити и продължителни тренировки, Дийн помнеше и по-лоши миризми. Много по-гадни. Част от потната, мека като на бебе коса се бе измъкнала от жалкото подобие на конска опашка и той я отмести от тила й с млечнобяла кожа, ако не се смяташе едва забележима светлосиня вена. Наложи се да порови в сплъстената боброва кожа, докато напипа ципа. Беше дяволски добър в разсъбличането на жени, но проклетият цип заяде почти веднага след като започна да го спуска. Освободи зъбците от заплелите се косъмчета, но след няколко сантиметра ципът отново заяде.

Продължи все така мъчително — спускаше се с няколко сантиметра, сетне пак заяждаше и тръгваше, разкривайки все повече от млечнобялата кожа. И колкото повече напредваше, толкова по-малко се чувстваше гей. Опита се да се разсее с разговор.

— Интересно, какво ме издаде? Откъде разбра, че съм обратен?

— Сигурен ли си, че няма да се обидиш? — попита тя с престорено съчувствие.

— Напротив, ще ми стане по-леко на душата.

— Е, ти си много як, но всичките ти мускули са напомпани с тренировки. Не можеш да се сдобиеш с такива плочки с поправка и облицовка на покриви.

— Много мъже ходят на фитнес — възрази той, опитвайки се да сподави желанието си да духне върху влажната й кожа.

— Да, но кой нормален мъж няма белег по брадичката или гърбица на носа от счупване? А твоят профил е изсечен като гигантските статуи в планината Ръшмор.

Вярно беше. Лицето на Дийн бе останало гладко и недокоснато от яростните схватки на игрището. Но травмата на рамото беше съвсем друга работа.

— Ами косите ти? Гъсти, блестящи, руси. Колко козметични продукта използва днес? По-добре не ми казвай. Само ще се почувствам като нищожество.

Единственият продукт, който Дийн бе използвал, беше шампоанът. Нищо друго. Наистина шампоанът беше качествен и скъп, но все пак си оставаше само шампоан.

— Цялата работа е в прическата — увери я той. И наистина беше така, след като се подстригваше при стилиста на Опра.

— Джинсите ти не са от магазин на „Гап“^[4].

Съвсем правилно.

— И имаш много гъзарски ботуши, точно каквито носят гейовете.

— Нищо подобно! Платих за тях хиляда и двеста долара!

— Именно! — възкликна тя тържествуващо. — Кой нормален мъж ще изръси толкова мангизи за ботуши?

Дори пренебрежителните й забележки за дизайнерските му ботуши не успяха да го охладят, защото Дийн беше стигнал до кръста й и както предполагаше, тя не носеше сутиен. Фините гръбначни прешлени се губеха в сплетените власинки на изкуствената козина на костюма й като изящен наниз от перли, изчезващ в отворената паст на Снежния човек. Трябваше да събере цялата си воля, за да не плъзне пръсти по-навътре, да пошари наоколо, изследвайки какви съкровища крие Бобри.

— Защо се бавиш толкова много? — ядоса се тя.

— Ципът все заяжда — процеди вкиснато той, тъй като тесните джинси не бяха пригодени да поберат това, което в момента ги издуваше. — Ако смяташ, че можеш да се справиш по-бързо, пробвай сама.

— Тук е много топло.

— На мен ли го казваш! — Едно рязко последно дръпване и стигна до края на ципа, на петнайсетина сантиметра под кръста й. Успя да забележи примамливата извивка на бедрото и тясната лента на яркочервените еластични гащички.

Тя се отдръпна и като се обърна към него, скръсти ръце пред гърдите, за да задържи бобровия костюм.

— Нататък мога и сама.

— О, моля те. Като че ли имаш нещо, което ще ми е интересно да видя.

Крайчето на устните й потрепна, но не му стана ясно дали от присмехулна гримаса, или от раздразнение.

— Излез.

Е, добре… Поне се опита.

Но преди да излезе, тя му подхвърли ключовете и му нареди, неособено любезно, да й донесе вещите от нейната кола. В багажника Дийн намери две пластмасови касетки от мляко, наблъскани с бои и четки, няколко куфарчета с инструменти, оплескани с боя, и голям платнен сак. Дийн тъкмо ги товареше в своя автомобил, когато младият работник от склада излезе навън, за да огледа ванкуиша. Косите му бяха мазни и имаше бирено коремче. Нещо подсказваше на Дийн, че именно този тип беше сексуалният извратеняк, навлякъл си гнева на Бобри.

— Човече, това се казва кола! Видях една такава в онзи филм за Джеймс Бонд. — Вдигна глава и се вторачи в Дийн. — Мамка му! Да пукна, ако ти не си Дийн Робилард! Кой вятър те довя тук?

— Просто минавам.

— По дяволите! — разпеняви се хлапакът. — Бен трябваше да остави Шерил да замъкне сама тлъстия си задник в болницата. Ще умре от мъка, като му кажа, че самият Бу е бил тук!

Прякорът бе измислен от съотборниците му в колежа, защото пилееше цялото си свободно време на плажа „Малибу“, който местните наричаха „Бу“.

— Видях как те събориха в мача срещу „Стийлърс“. Как е рамото ти?

— Оправя се, лека-полека — увери го Дийн. Щеше да се оправи много по-бързо, ако престанеше да скитосва из страната, в плен на самосъжалението, и се захванеше здраво с физиотерапията.

Младежът се представи като Глен, след което се впусна в живописно описание на целия последен сезон на „Чикаго Старс“. Дийн кимаше машинално, призовавайки мислено Бобри да побърза. Но изтекоха цели десет минути, преди тя да се появи. Той огледа дрехите й.

Не можа да повярва на очите си.

Приличаше на Бо Пийп^[5], похитена от бандата „Ангелите на ада“^[6]. Вместо рокля с воланчета, розово боне и овчарска гега, тя се беше издокарала в избеляла черна мъжка тениска без ръкави, торбести джинси и големи груби боти, които той видя в тоалетната, но не им обърна особено внимание. Без мъхестия бобров костюм тя изглеждаше съвсем дребничка, не повече от метър и шейсет и три, и много слаба, точно както си представяше. Гърдите й несъмнено бяха женствени, но едва ли заслужаваха особено внимание. Очевидно през цялото това време се бе търкала и мила старателно, защото, когато приближи, до ноздрите му достигна уханието на сапун, а не на вмирисана боброва кожа. Мократа й тъмна коса бе прилепнала към главата, напомняйки на разлято черно мастило. Нямаше и следа от грим, не че млечнобялата й гладка кожа се нуждаеше от някаква козметика. При все това малко спирала и червило нямаше да й навредят.

Подхвърли най-безцеремонно бобърския костюм на Глен.

— Главата и плакатът останаха на кръстовището. Пъхнах ги зад един трафопост.

— И какво ще заповядаш да направя по въпроса? — тросна се Глен.

— Сигурна съм, че ще измислиш нещо.

Дийн побърза да й отвори вратата на колата, преди да е решила да се нахвърли с юмруци върху нещастника. Докато се качваше в колата, Глен протегна ръка към Дийн.

— Беше страхотно да си поговоря с теб! Чакай само да кажа на Бен, че самият Дийн Робилард е бил тук!

— Поздрави го от мен.

— Каза ми, че името ти е Хийт — промърмори Бобри, когато колата потегли.

— Хийт Чампиън е сценичният ми псевдоним. Истинското ми име е Дийн.

— И откъде Глен знае истинското ти име?

— Срещнахме се миналата година в един гей бар в Рино — осведоми я Дийн и нахлузи на носа си слънчевите очила „Прада“, тип „Авиатор“, със зелени стъкла и метални рамки.

— И Глен ли е гей?

— Не се преструвай, че не го знаеше.

В дрезгавия смях на Бобри определено се долавяха ехидни нотки, сякаш се радваше на някаква своя шега, понятна само на нея. Но щом се извърна към прозореца, смехът й секна и светлозелените й очи помръкнаха. Дийн неволно се запита дали зад енергичното, игривото и често нападателното поведение на Бобри не се крие някоя и друга тайна.