Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (21)

20

В източен Тенеси настъпи юни и донесе със себе си жега и влага. Всяка нощ Дийн прескачаше през балкона на Блу за тайните им срещи, като понякога се появяваше само минути след като най-учтиво и благоприлично я бе изпроводил до предната врата след вечеря в „Барн Грил“. Оказа се, че е невъзможно да му устои, при все че тя отлично знаеше, че си играе с огъня. Но сега, след като вече не зависеше от него за работа, пари и покрив над главата си, реши, че можеше да рискува. В крайна сметка след няколко седмици щеше да си замине. Загледа се втренчено в голия Дийн, разположил се сред разхвърляните възглавници.

— Струва ми се, че пак те избива на приказки.

— Тъкмо щях да кажа, че…

— Никакви разговори, забрави ли? Искам от теб единствено секс. — Тя се претърколи настрани, повличайки чаршафа със себе си. — Аз съм мечтата на всеки мъж.

— Ти си кошмар с фантастични размери. — С едно рязко движение помете чаршафа от телата им, придърпа я на коленете си с лицето надолу и я шляпна здраво по дупето. — Постоянно забравяш, че съм по-голям и по-силен от теб. — Още едно пошляпване, последвано от нежна ласка. — И хрускам малките момиченца като теб на закуска.

Блу се извърна и го стрелна с поглед през рамо.

— Закуската е чак след осем часа.

Дийн я обърна по гръб.

— В такъв случай какво ще кажеш за едно среднощно похапване?

 

 

— Съветвам те да помислиш два пъти, преди да ми противоречиш, госпожице Блу Бейли — предупреди я Нита няколко дни по-късно, когато Блу заяви, че възнамерява да довърши портрета, вместо да пече шоколадовия кекс, който работодателката й пожела за десерт. — Онзи така наречен дърводелец? За глупачка ли ме мислиш? Познах го от пръв поглед. Джак Пейтриът, ето кой е той. Колкото до икономката на Дийн… И слепият може да види, че му е майка. Ако не искаш да се обадя на приятелите си от пресата, предлагам без помайване да се отправиш към кухнята и да се заемеш с кекса.

— Вие нямате приятели в пресата — сряза я Блу, — и въобще никъде другаде, с изключение на Райли, и само един господ знае какво ви свързва. Изнудването е нож с две остриета. Ако не си държите устата затворена, ще разкажа на всички за онези документи, на които се натъкнах, когато ме накарахте да разчистя бюрото ви.

— За какви документи дрънкаш?

— Разписки за паричните преводи, които сте изпратили анонимно на семейство Олсън, когато са изгубили всичко в онзи пожар, фактурата за новата кола, която се е появила мистериозно пред дома на онази жена, когато съпругът й починал и тя е трябвало сама да се грижи за цял орляк деца, сметките за лекарства, платени по същия тайнствен начин на повече от десетина нуждаещи се семейства. Бих могла да продължа да изреждам списъка, но няма да го направя. Искате ли всички да узнаят, че злата вещица на Гарисън, Тенеси, има сърце по-меко от памук?

— Нямам представа какви ги плещиш — сопна се Нита и излезе от кухнята, като тропаше раздразнено по пода с бастуна.

Блу бе спечелила поредната битка със старата драка, но все пак изпече кекса. От всички хора, с които бе живяла младата жена през годините, Нита беше първата, която не искаше да се раздели с нея.

 

 

Същата нощ Дийн седеше със скръстени крака върху леглото на Блу, а кракът й бе преметнат през голото му бедро. Докато си отдъхваха от поредния див секс, той разтриваше стъпалото й, което се подаваше изпод чаршафа. Когато стигна до извивката на ходилото, тя простена.

Ръката му застина.

— Няма пак да повърнеш отгоре ми, нали?

— Това беше преди три дни. — Блу размаха стъпало, подканвайки го да продължи със заниманието си. — Знаех си, че нещо не беше наред с онези скариди от „При Джоузи“, но Нита твърдеше, че били съвсем пресни.

Дийн притисна по-силно палец върху извивката на ходилото.

— И ти прекара цялата нощ с глава, завряна в тоалетната, или лазейки по коридора, за да се грижиш за онази властна старица. Бих искал поне веднъж да вдигнеш телефона и да ме помолиш за помощ.

Тя се престори, че не е забелязала саркастичните нотки в гласа му.

— Всичко беше под контрол и нямаше смисъл да те безпокоя.

— Страх те е, че ще проявиш слабост, ако помолиш за помощ? — Пръстите му замасажираха възглавничките на стъпалата й. — Животът невинаги е индивидуален спорт, Блу. Понякога трябва да разчиташ на отбора.

Не и нейният живот — той беше индивидуална игра от началото до края. Бореше се с притеснителната смесица от лошо предчувствие, отчаяние и паника. Беше изминал почти месец от първата им среща и вече бе време да продължи по пътя си. Портретът на Нита беше почти завършен, а и Блу нямаше да я остави сама и безпомощна. Преди няколко дни бе наела страхотна икономка — жена, отгледала шест деца, обръгнала към най-безочливи обиди. Нямаше защо да остава повече в Гарисън, ала все още не бе готова да напусне Дийн. Той беше любовникът на мечтите й: изобретателен, щедър, сладострастен. Не можеше да му се насити и тази вечер смяташе да забрави за всичко останало.

Погледът й се спря върху черните му боксерки „Енд Зоун“.

— Защо си ги обул? Аз те харесвам гол.

— Забелязах. — Докосването му стана по-леко, когато откри вълшебното чувствително място под коляното й. — Ти си ненаситна. Това е единственият начин малко да си отдъхна.

Тя сведе очи към истинската „Енд Зоун“.

— Очевидно Тор, богът на светкавиците, напълно се е възстановил.

— Почивката след първото полувреме определено приключи. — Дийн отметна чаршафа. — Обявявам началото на следващото.

 

 

Джак извади малкия пътнически сак от багажника на колата си, паркирана близо до обора. Отдавна не му се бе налагало сам да носи багажа си, но го правеше през последните две седмици, когато трябваше да напусне фермата за кратко пътуване до Ню Йорк или за по-продължително до Западното крайбрежие. Разписанието на поредното турне постепенно се очертаваше. Вчера беше одобрил маркетинг плановете, а днес засне рекламен клип за новия си албум. За щастие, окръжното летище беше достатъчно голямо, за да се приземи частният му самолет, затова можеше да излита и да каца без проблеми. С помощта на предания си пилот дори успяваше да се качва и слиза от колата си, без да го разпознаят.

Дийн трябваше да замине след месец за тренировъчния лагер на „Старс“ и се съгласи дотогава Райли да остане във фермата. Това означаваше, че Ейприл отлагаше завръщането си в Ел Ей, а Джак знаеше, че синът му не беше във възторг от това. Изглежда, всички бяха готови да се жертват заради дъщеря му.

Наближаваше седем часът вечерта и работниците си бяха отишли. Джак остави сака до страничната врата и заобиколи къщата, за да провери дали електротехникът бе прокарал електрическия кабел за вентилаторите, монтирани на тавана на верандата. Стените и покривът бяха издигнати и го посрещна свежата миризма на прясно рендосани греди. Изведнъж до слуха му достигна слаб женски глас, толкова невинен, толкова сладостен и чист, че за миг си помисли, че му се причува и е само плод на въображението му.

„Помниш ли, когато бяхме млади?

И се будехме само за да видим слънцето?

Бейби, защо не се усмихваш?“

Дъхът му секна.

„Зная, животът е жесток.

Ти го знаеш по-добре от мен.“

Непознатата имаше глас на паднал ангел — невинност, бистра като роса, но докосната от преждевременно разочарование. Джак си представи белоснежни криле, леко зацапани по краищата, едва изкривен ореол. Певицата импровизираше с финалните тонове, вдигайки ги с октава, наблягайки на всяка нота. Изглежда, диапазонът й превъзхождаше хрипливия му рокаджийски баритон. Той тръгна след звуците на музиката и заобиколи верандата.

Тя седеше, подпряна на бетонната основа, скръстила крака, със старата му китара „Мартин“ в скута. Отстрани се бе сгушило кучето. Детската пухкавост почти се бе стопила, лъскав кестеняв кичур галеше страната й. Както и той, тя лесно почерняваше и въпреки слънцезащитния крем, с който Ейприл настояваше да се маже, кожата й бе добила същия тъмнокафяв загар като неговия. Райли бе съсредоточила всичките си усилия да свири вярно акордите и невероятно чистото й пеене изглеждаше почти само като фон.

Последните акорди на „Защо не се усмихваш?“ заглъхнаха.

Райли, която все още не бе забелязала баща си, се обърна към кучето:

— Добре, сега какво искаш да ти изпея?

Пъфи се прозина.

— Браво! Обичам това! — Прозвучаха встъпителните акорди на „Мрачен и мръсен“, един от най-големите хитове на сестрите Мофат. Но в изпълнението на Райли непретенциозната кънтри мелодийка придоби неочаквана дълбочина. Джак долавяше оттенъци от блусарското мъркане на Марли и собствения си провлечен изговор, но гласът на дъщеря му беше своеобразен и неповторим. Тя бе наследила най-доброто и от двамата, пречупвайки го през своята призма. Пъфи най-сетне благоволи да го поздрави с жизнерадостен лай. Ръцете на Райли спряха по средата на акорда и той видя, че се смути и разстрои. Шестото чувство му подсказа да бъде по-внимателен.

— Изглежда, упражненията ти дават резултат. — Джак заобиколи купчината трески, които никой не си бе дал труда да почисти.

Момичето притисна по-силно китарата към гърдите си, сякаш се боеше, че ще й я вземат.

— Не очаквах да се прибереш преди полунощ.

— Домъчня ми за теб и се върнах по-рано.

Тя не му повярва, но това беше самата истина. Ейприл също му липсваше — повече, отколкото му се искаше. По някакъв перверзен начин дори тъгуваше по болезненото жегване, което го пробождаше всеки път, докато наблюдаваше как Дийн си играе с Райли, смее се с Блу и дори се препира с онази заядлива възрастна дама. Седна на земята редом с единственото дете, което имаше. Малкото момиче, което толкова неумело бе обикнал.

— Как се справяш с фа мажор?

— Добре.

Джак вдигна един гвоздей, паднал в тревата.

— Имаш невероятен глас. Знаеш го, нали?

Райли сви рамене.

Изведнъж си спомни какво му бе казала Марли по време на един от миналогодишните им кратки телефонни разговори: Учителката й твърди, че Райли притежава удивителен глас, но аз никога не съм го чувала. А и сам знаеш как всички се лепят по знаменитостите. Няма да им мигне окото да използват детето ти, за да се сближат с теб.

Още една грешка от негова страна. Съвсем слепешком бе предположил, че за Райли ще е по-добре да остане при бившата му съпруга, отколкото с него, при все че отлично знаеше колко себелюбива и егоистична беше Марли. Завъртя гвоздея между пръстите си.

— Райли, нека поговорим.

— За какво?

— За пеенето.

— Няма какво да кажа.

— Не увъртай. Имаш невероятен глас, но когато те помолих да пееш с мен, ти ми каза, че не можеш. Не ти ли хрумна, че ще ми е интересно?

— Аз съм си все същата — промълви момичето.

— За какво говориш?

— Не съм станала по-различна само защото умея да пея.

— Не разбирам какво имаш предвид. — Джак хвърли гвоздея в купчината с дървесните отпадъци. — Райли, наистина не разбирам. Кажи ми какво мислиш.

— Нищо не мисля.

— Аз съм ти баща. И те обичам. Можеш да говориш с мен.

Кафявите очи, толкова приличащи на неговите, се замъглиха от откровено недоверие. Думите не можеха да я убедят в чувствата му. Тя скочи, все още притискайки китарата до гърдите си. Шортите, които Ейприл й бе купила, се свлякоха от кръста й.

— Трябва да отида да нахраня Пъфи — избъбри момичето и побягна.

Джак се облегна на бетонната основа на верандата. Дъщеря му не вярваше, че я обича. А и защо да му вярва?

Пет минути по-късно от горичката изскочи Ейприл, облечена с тъмночервен спортен сутиен и плътно прилепнал черен три четвърти клин. Тя се чувстваше удобно с него само когато наоколо имаше и други хора и сега неволно ритъмът на бягането й се наруши. Джак си помисли, че ще продължи, но тя забави ход и отиде при него. Здравото й мускулесто тяло с блестящи капки пот по голия корем накара кръвта му да кипне.

— Не те очаквах толкова рано — рече тя, опитвайки се да си поеме дъх.

Той стана и едното му коляно изпука.

— Някога казваше, че спортните занимания са за неудачниците, които не могат да измислят по-интересен начин да си пилеят времето.

— Навремето съм говорила какви ли не глупости.

Той с мъка откъсна поглед от ручейчето пот, стичащо се в падината между гърдите й.

— Не искам да прекъсвам бягането ти.

— Тъкмо смятах да почина.

— Ще повървя с теб.

Джак закрачи редом с нея. Ейприл започна да го разпитва за турнето. В миналото щеше да се интересува кои жени ще пътуват с бандата и къде ще отседнат. А сега задаваше въпроси, типични за една бизнес дама — за режийните разноски и за предварителните продажби на билетите. Двамата вървяха към наскоро боядисана дървена ограда около окосеното пасище.

— Чух как Дийн говореше на Райли, че следващата пролет смята да купи коне.

— Той винаги е обичал конете — отбеляза Ейприл.

Джак опря крак на долната дъска на оградата.

— Знаеше ли, че Райли може да пее?

— Току-що си направил това откритие, така ли?

Вече му беше писнало всички да посочват недостатъците му, когато самият той отлично ги виждаше.

— Ти какво мислиш? — попита я Джак.

Ейприл, както винаги, се прицели в най-уязвимото му място.

— За пръв път я чух миналата седмица. — Подпря ръце на оградата. — Райли се криеше зад беседката с лозата. Тръпки ме побиха.

— Ти говори ли с нея за това?

— Тя не ми даде възможност. В мига, в който ме видя, спря да пее и ме замоли да не ти казвам нищо. Трудно е да си представиш, че едно толкова малко момиче може да пее така.

— Но защо се опитва да го скрие от мен? — недоумяваше Джак.

— Не зная. Може би е обяснила причините на Дийн.

— Може ли да го попиташ вместо мен?

— Върши си сам мръсната работа.

— Знаеш, че той няма да говори с мен. По дяволите, та ние построихме заедно цялата веранда, без да си разменим повече от двайсет изречения.

— Блекбърито ми е в кухнята. Изпрати му имейл.

Джак свали крака си от оградата.

— Всичко това става все по-мелодраматично, не смяташ ли?

— Ти се стараеш, Джак, а това е най-важното.

Но той искаше повече. Искаше повече от Дийн. Повече от Райли. Повече от Ейприл. Искаше това, което някога тя му даваше безрезервно. Погали с кокалчетата на ръката си меката й буза.

— Ейприл…

Тя поклати глава и се отдалечи.

 

 

Дийн видя имейла за пеенето на Райли чак към края на деня и му отне секунда, да разбере, че е от Джак, а не от Ейприл. Прочете го набързо и веднага изпрати отговор.

Досети се сам.

Докато излизаше навън, си мислеше за Блу. Напоследък все по-често се отдаваше на тази дейност. Толкова много жени се правеха на порнозвезди, за да го възбудят, и всичко беше толкова фалшиво. Но Блу, изглежда, не гледаше порно. Тя беше тромава, земна, непринудена, освежаваща и винаги естествена — непредсказуема в леглото и извън него. Ала той не й вярваше и определено не можеше да разчита на нея.

Отстрани на верандата бе опряна стълба. Когато я взе, за да я премести, обичайната болка в рамото не се обади. Оставаше само месец до тренировъчния лагер и той не възнамеряваше да има с нея нещо друго, освен краткотрайна връзка. И това беше добре, защото Блу беше самотница по природа. Следващата седмица смяташе да я заведе да яздят коне, но кой можеше да предвиди дали тя все още ще е тук? Една нощ можеше да се изкачи на балкона й и да открие, че си е заминала.

Докато закопчаваше колана с инструментите и се изкачваше по стълбата, осъзна едно нещо. Тя може и да му отдаваше тялото си, но отказваше да го допусне до всичко останало, а това никак не му харесваше.

 

 

Две нощи по-късно Джак се натъкна на Ейприл, която танцуваше боса на брега на езерото, и космите на врата му настръхнаха. Акомпанираха й само шумоленето на тръстиката и свирнята на щурците. Ръцете й се извиваха във въздуха, косата й летеше като златисти пламъци около главата, а бедрата й, тези толкова съблазнителни бедра се кършеха в сексуално послание… Отдай ми се, бейби… отдай ми се цялата…

Кръвта нахлу право в слабините му. Отсъствието на музика й придаваше вид на чародейна, но безумна самодива с неземна красота. Ейприл, с очи на богиня и чувствени, капризно извити устни… Момичето, което прекара седемдесетте да доставя наслада и утеха на боговете на рокендрола. Той познаваше тази разрушителна амазонка, танцуваща на брега на езерото, до мозъка на костите й. Нейните капризи и номера, безумните й изисквания, сексуалната й ненаситност бяха истинска отрова за един младок на двайсет и три. Младок, когото той отдавна бе оставил в миналото. Сега не можеше да си представи Ейприл да се подчинява на друга воля, освен на своята.

Докато се полюшваше в такта на въображаемата музика, лъч светлина от лампата над задната врата освети тънкия кабел на слушалките. Значи, музиката не беше въображаема. Тя танцуваше под звуците на песента от айпода й. Тя беше само една жена на средна възраст, наслаждаваща се на танца. Но откритието не разруши магията.

Бедрата й се извиха във финалния акорд. Косите й проблеснаха за последен път, сетне ръцете й безсилно увиснаха. Тя свали слушалките.

Джак се скри в гората.