Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (5)

4

Ейприл Робилард затвори електронната си поща. Какво би казал Дийн, ако знаеше истинската самоличност на икономката си? Дори не й се мислеше за това.

— Искаш да свържем печката, така ли, Сюзън?

Не, глупако, нека да посадим в нея здравец и да я превърнем в сандъче за цветя.

— Да, свържи я колкото можеш по-скоро.

Тя прекрачи купчината разпокъсани тапети с шарки на танцуващи медни котлета, съдрани от стените на кухнята. Коуди, който бе по-млад от сина й, не беше единственият работник, който си измисляше различни извинения, за да говори с нея. Ейприл може и да беше на петдесет и две, но момчетата не го знаеха и не спираха да кръжат около нея. Сякаш все още излъчваше миризма на секс. Бедните хлапета. Вече не отдаваше толкова лесно своите прелести.

Ейприл грабна айпода, за да заглуши шума от ремонта с някое винтидж рок парче, но преди да пъхне слушалките в ушите си, главният дърводелец Сам промуши глава през кухненската врата.

— Сюзън, провери баните на горния етаж. Искам да съм сигурен, че няма проблеми с вентилаторите.

Тази сутрин тя бе проверила вентилаторите заедно с него, но все пак го последва в коридора, като заобиколи внимателно компресора и купчината парцали, струпани до него. Къщата бе построена в началото на двайсети век и ремонтирана през седемдесетте, когато са били подменени санитарните възли, електрическата инсталация и са монтирани климатици. За съжаление, въпросната модернизация е включвала и боядисване на банята на долния етаж в тъмнозеления цвят на зряло авокадо, облепяне на кухнята с безвкусни тапети, облицоване на коридорите с евтини плоскости и покриване на подовете със златиста винилова настилка, която отдавна се бе зацапала и пропукала. Последните два месеца Ейприл правеше всичко възможно да заличи следите от безвкусния ремонт и да върне на постройката предишния вид на традиционна фермерска къща, макар и обновена с разкош и стил.

Лъчите на ранното следобедно слънце, струящи през страничните прозорци, осветяваха прашинките, танцуващи във въздуха, но най-голямата неразбория около ремонта вече бе отминала. Сандалите й, украсени с малки изкуствени скъпоценни камъчета по каишките, потропваха по дървения под на коридора. Гривните по ръцете й подрънкваха жизнерадостно. Дори и сред цялата тази мръсотия и хаос тя оставаше вярна на своя стил за облекло.

Трапезарията, която някога е била гостна, се намираше отдясно, а новоразширената всекидневна, част от последните промени, се падаше от лявата й страна. Къщата от дърво и камък е била построена в колониален стил, но пристройките в най-различни стилове я бяха превърнали в образец на безвкусицата. Наложи се да съборят няколко стени, за да се придаде на дома по-приятен и уютен вид.

— Ако обичате да стоите дълго под душа, трябва да има мощни изсмукващи вентилатори, за да не се събира пара — бе обяснил Сам.

Дийн обичаше да стои дълго под горещия душ. Помнеше това от тийнейджърските му години, но нищо чудно сега да се е превърнал в един от онези мъже, които вземат набързо душ и се преобличат за пет минути. Болеше я, че знае толкова малко за единственото си дете, макар че вече би трябвало да е свикнала.

Няколко часа по-късно Ейприл успя да се измъкне от всички шумове. Излезе през страничната врата и тутакси се потопи в уханията на късния майски следобед. Някъде отдалече се носеше леката миризма на оборски тор, може би от съседната ферма, ведно с уханието на орловите нокти, избуяли на воля около каменните основи на фермата. Те се надпреварваха за пространството с пищните лилии, кичестите храсти на божурите и плетениците от източени диви рози, посадени от жените на фермерите, твърде заети да отглеждат боб и царевица, с които семействата им да се изхранват през студената зима, за да се грижат за красивите, но безполезни цветя.

Ейприл спря за миг, за да огледа квадратната градина, обособена преди десетилетия и типична за селските домакинства, сега почти задушена от плевели. Точно зад нея се виждаше наскоро излятата бетонна плоча, където дърводелците скоро щяха да започнат издигането на остъклената задна веранда. В най-далечния ъгъл бе издълбала инициалите си Е. P., за да остави малък спомен след себе си. Един от бояджиите на горния етаж я гледаше през прозореца. Тя отметна от лицето си кичур от дългата руса коса и забърза покрай старата чугунена водна помпа, преди някой да се опита да я спре с поредните ненужни въпроси.

Някогашната ферма на семейство Калауей бе разположена сред красива долина, обкръжена от заоблени хълмове. Навремето е била процъфтяваща коневъдна ферма, но сега единствените животни, бродещи из седемдесет и петте акра земя, бяха елени, катерици, миещи се мечки и койоти. Освен пасищата, горите и оградените парцели за конете имаше обор, полуразрушена постройка за арендаторите и малко езеро, в което се вливаше бистър ручей. В края на пътеката, застлана с разнебитени каменни плочи, се издигаше стара, обрасла с диви лози беседка. Издрасканата дървена пейка подсказваше, че тук някога е сядала за почивка Уилма Калауей, последната стопанка на фермата. Уилма бе починала миналата година на деветдесет и една. Дийн бе купил фермата от неин далечен роднина.

През цялото това време Ейприл следеше отдалече живота на сина си, посредством сложна мрежа от познанства. Точно така узна, че той търси икономка, която да надзирава обновяването на къщата му. Мигом я осени идея какво да направи. След всички тези години най-после щеше да превърне тази ферма в истински дом за сина си. Най-трудно беше да изостави работата си в Ел Ей, но се оказа учудващо лесно да получи мястото за икономка. Осигури си фалшиви препоръки, купи си пола и пуловер от „Талботс“, прибра назад с еластична лента дъгата си, подстригана на етажи коса и съчини история, която обясняваше присъствието й в източната част на Тенеси. Само след десетминутно събеседване агентката по недвижими имоти на Дийн я нае за икономка.

Ейприл изпитваше смесица от любов и ненавист към консервативната жена, която си беше измислила, за да прикрие истинската си самоличност. Тя се бе превъплътила в образа на вдовицата Сюзън О’Хара, която трябваше сама да се грижи за препитанието си. Бедната, но смела Сюзън нямаше професия, тъй като се бе посветила на семейството. Умееше да води сметките на домакинството, да преподава в неделно училище и да помага на обичния си, вече покоен съпруг в ремонтирането на стари къщи.

Обаче трябваше да сложи край на консервативния вкус на Сюзън за облеклото. Още от първия ден от пребиваването си в градчето Гарисън тя обяви, че е станала нова жена, и изцяло обнови гардероба си. Ейприл обичаше да смесва винтидж дрехи със супермодерни творения, да комбинира дизайнерски модели с по-скромно облекло, което намираше в магазинчетата на благотворителните организации. Миналата седмица си позволи да отиде в градчето с бюстие на „Готие“ и широки панталони от „Банана Рипъблик“. Днес бе облечена с тъмнокафява тениска с щампована на нея снимка на Джанис Джоплин, червеникавокафяви панталони капри и обута с любимите си сандали с изкуствени скъпоценни камъни по каишките.

Пое по пътеката, водеща към гората. В тревата цъфтяха бели виолетки и туфи див морков. Не след дълго съзря през клоните на планинския лавър и пламтящите цветове на азалията водите на езерото, нашарени с проблясващи ивици слънчева светлина. Стигна до любимото си място на брега и събу сандалите. На другия бряг, малко по-навътре в гората, се криеше скромното жилище за арендаторите, където сега тя живееше.

Ейприл сгъна колене и ги притисна към гърдите. Рано или късно, Дийн щеше да разкрие измамата й и това ще бъде краят на всичко. Нямаше да й крещи. Това не беше в стила му. Ала мълчаливото му презрение щеше да я измъчва много по-силно, отколкото най-яростните упреци или жестоките обвинения. Поне да успее да довърши къщата му, преди той да я изобличи. Може би, след като се настани в новия си дом, той ще почувства поне малко от това, което бе вложила в своя труд — любов и съжаление.

За нещастие, Дийн не вярваше много в изкуплението. Тя бе приключила с миналото преди десетина години, но белезите в душата и сърцето на сина й бяха прекалено дълбоки, за да прости на майка си. Белези, причинени от нея — Ейприл Робилард, кралицата на групарките… Момичето, което знаеше всичко за развлеченията и порока, ала не умееше да бъде майка.

Не говори по този начин за себе си — бе казал приятелят й Чарли, когато обсъждаха лошото старо време. — Ти никога, никога не си била групарка, Ейприл. Ти беше тяхната шибана муза.

Точно така говореха и всички те за себе си. Може би за някои от тях е било истина. Толкова много прочути жени: Анита Паленберг, Мариън Фейтфул, Анджи Боуи, Биби Бюъл, Лори Мадъкс… и Ейприл Робилард. Анита и Мериън бяха любовниците на Брайън Джонс, Кийт Ричардс и Мик Джагър от „Ролинг Стоунс“. Анджи за кратко беше омъжена за Дейвид Боуи. Биби се увлече по Стивън Тайлър от „Аеросмит“. Лори от четиринайсетгодишна беше луда по Джими Пейдж от „Лед Цепелин“. А Ейприл повече от година беше любовница на Джак Пейтриът. Всичките тези жени бяха красиви и умни, повече от способни да си проправят сами път в живота. Но прекалено много обичаха мъжете. Мъжете и музиката, която те създаваха. Жените им предлагаха съвети и подкрепа. Подхранваха егото им, галеха ги по настръхналата перушина, гледаха през пръсти на изневерите и ги развличаха със секс. Рокендрол завинаги.

Ти никога не си била групарка, Ейприл. Погледни само в каква жена се превърна.

Ейприл беше посвоему придирчива, отказваше на мъжете, които не харесваше, независимо колко високо в класациите се издигаха албумите им. Но преследваше тези, които желаеше, без да обръща внимание на наркотиците, пристъпите на ярост, другите жени…

Ти беше тяхната муза…

Но музите притежават власт. Музите не си пропиляват годините с алкохол, марихуана, мескалин и накрая кокаин. И най-вече една муза не изоставя детето си заради страха да не го разврати.

Твърде късно бе да поправи това, което беше причинила на Дийн, но поне можеше да направи нещо хубаво за него. Да му създаде дом и после отново да изчезне от живота му.

Ейприл отпусна глава на коленете си и остави на музиката да отмие горчилката в душата й.

„Помниш ли, когато бяхме млади?

И всяка мечта беше първата?

Бейби, защо не се усмихваш?“

* * *

Фермата се вписваше идеално в живописната долина. Дийн и Блу пристигнаха по залез-слънце, когато ниските облаци, обагрени в оранжево, лимоненожълто и пурпурно, се стелеха на пъстри дипли по обкръжаващите долината хълмове, като шарени воали по полите на танцьорките на канкан. Криволичещ и неравен път водеше от магистралата до къщата, при чийто вид Блу мигом забрави за всичките си беди и нещастия.

Постройката — огромна, разпростряна на внушителна площ, но износена от годините — за нея олицетворяваше Америка, напомняше й за сеитбите и жътвите, пуйките за Деня на благодарността, лимонадите на Четвърти юли, за работливите фермерски жени, които чистят боба в очукани емайлирани легени, за отрудените им мъже, почистващи калта по ботушите си в стъргалото до задния вход. Най-старото и най-голямото крило в къщата беше иззидано от камък, с просторна предна веранда и големи двойни прозорци. Отдясно, под прав ъгъл бе добавена дървена пристройка. Върху ниския покрив, увенчан с триъгълен фронтон, се извисяваха няколко комина, а под него стърчаха стрехи. Очевидно не е била едва кретаща ферма, а някога тук са развивали оживена земеделска дейност.

Блу огледа старите дървета и двора, обрасъл с гъста трева, обора, градината и пасищата в далечината. Трудно можеше да се измисли по-неподходящо имение за градска знаменитост като Дийн Робилард. Проследи го с поглед, докато крачеше към обора с леката грациозна походка на мъж, владеещ с невероятна увереност всеки мускул по тялото си, сетне отново се извърна към къщата.

Жалко, че не бе дошла тук при по-различни обстоятелства, за да се наслади на това прекрасно място, но уединеността на фермата още повече затрудняваше положението й. Може би щеше да я наеме някоя от бригадите, ремонтиращи къщата. Или късметът й ще проработи и ще успее да си намери някаква работа в близкото градче, при все че беше едва забележимо на картата. Така или иначе, тя се нуждаеше само от няколкостотин долара, за да се добере до Нашвил, да наеме стая в евтин хотел, да отпечата нови рекламни листовки и да започне всичко отначало. Трябваше единствено да се постарае да убеди Дийн да й позволи да остане, докато отново подреди живота си.

Младата жена не хранеше илюзии относно причината да я доведе във фермата. Отказът й да свали дрехите си през онази първа нощ се бе превърнал в предизвикателство, което той щеше да забрави в мига, в който някоя от тукашните красавици южнячки не хванеше окото му. А това означаваше, че се налага да изнамери друг начин да му бъде полезна.

В този момент предната врата се отвори и на прага се появи най-поразителното създание, което Блу някога бе виждала. Висока и слаба като амазонка, с дръзко скулесто лице и дълга, права руса коса с изсветлени кичури, подстригана на етажи. Блу си припомни световните модни икони от шейсетте и седемдесетте години като Верушка, Джин Шримптън, Фльор Савагар. Тази жена притежаваше същото невероятно излъчване и неповторимост. Синьо-сивите й очи надничаха от необичайно драматичното лице с квадратна брадичка, с почти мъжко по сила изражение. Когато жената пристъпи до предното стъпало, Блу забеляза фината мрежа от бръчици около устата и разбра, че не е толкова млада, както й се стори отначало. Навярно бе прехвърлила четирийсетте.

Тесните джинси прилепваха идеално по стройните бедра. Протритите места и дупките не бяха резултат от дълго носене, а дизайнерско творение. Велурените презрамки на наситенооранжевата плетена блуза бяха поръбени с метални нишки. Върху носовете на сабото й бяха разцъфнали кожени цветя с цвят на мед. Видът й беше едновременно бохемски и шик. Дали не беше модел? Или актриса? Навярно една от приятелките на Дийн. С такава драматична красота разликата в годините нямаше никакво значение. При все че Блу не се интересуваше от мода, внезапно я досрамя заради размъкнатите джинси, провисналата тениска и разчорлените коси, отчаяно нуждаещи се от прилично подстригване.

Жената огледа ванкуиша и широката й аленочервена уста се разтегна в приветлива усмивка.

— Загубихте ли се?

Блу реши да спечели малко време.

— Ами… географски зная къде се намирам, но честно казано, в момента животът ми е доста объркан.

Жената се засмя тихо и дрезгаво. Имаше нещо познато в нея.

— Всичко това ми е до болка познато. — Спусна се по стъпалата и в Блу се засили усещането, че я познава отнякъде.

— Аз съм Сюзън О’Хара.

Нима това сексапилно и екзотично създание беше тайнствената икономка на Дийн? Не може да бъде!

— Аз съм Блу^[1].

— По дяволите, надявам се да е временно.

В този миг Блу разбра. Мамка му! Тази квадратна челюст, тези синьо-сиви очи, остроумието… Мамка му, мамка му.

— Името ми е Блу Бейли — изрече задавено. — Било е… ъ… ужасен ден в Ангола.

Жената я загледа заинтригувано.

Блу махна отчаяно с ръка.

— Да не говорим за ЮАР.

Чу се изскърцване на токове на ботуши по чакъла.

Жената се извърна и гаснещите лъчи на слънцето осветиха изсветлените кичури в косата й. Яркочервените й устни се разтвориха, а фините бръчици в ъгълчетата на очите й се присвиха. Скърцането рязко престана. Разтворил крака и стиснал ръце в юмруци, Дийн застина неподвижно пред стената на обора. От цялата му фигура се излъчваше напрежение. Жената можеше да е негова сестра. Но не беше. Нито негова приятелка. Тази жена с покрусени очи, дълбоки като океанската бездна, беше майката, от която той с такова нехайство се отрече тази сутрин, когато Блу го попита за семейството му.

Вцепенението му трая съвсем кратко, след което ботушите му затрополиха енергично. Пренебрегвайки пътеката, застлана с изронени тухли с нащърбени като счупени зъби краища, той закрачи напряко през гъсто обраслата поляна.

— Шибаната госпожа О’Хара.

Блу настръхна. Не можеше да си представи да нарече майка си с тази грозна дума, независимо колко много я беше вбесила. Впрочем майката на Блу, видяла какво ли не в живота, беше обръгнала за всякакви словесни атаки.

Но тази жена не беше. Гривните се плъзнаха по ръцете й и трите сребърни пръстена проблеснаха, когато ръката й се стрелна ужасено към гърлото. Изтекоха няколко мъчителни дълги секунди, преди тя да се извърне и да влезе в къщата, без да пророни нито дума.

От вродения чар, който Дийн толкова щедро пръскаше наоколо, нямаше и следа. Лицето му приличаше на каменна маска. Блу разбираше причината за отчуждението му, но сега не беше време за самосъжаление.

— Ако бях лесбийка — заговори тя, за да поразсее напрежението, — щях да се влюбя до полуда в нея.

Потресът му тутакси се смени с ярост.

— Няма що! Голямо утешение!

— Просто съм откровена. А пък аз си мислех, че моята майка привлича всеобщото внимание.

— Откъде знаеш, че ми е майка? Тя ли ти каза?

— Не, но е трудно да не забележиш безспорната прилика, макар че сигурно те е родила на дванайсет години.

— Само външна приликата, това е дяволски сигурно. — Той изкачи стъпалата до верандата и улови дръжката на вратата.

— Дийн…

Но той вече бе изчезнал.

Блу не споделяше нетърпимостта на майка си към всякакво насилие — достатъчно свидетелство беше последното й спречкване с Монти — но мисълта това екзотично създание с преливащи от болка очи да стане жертва на гнева на Дийн силно я притесни, затова тя побърза да го последва.

Навсякъде се забелязваха признаци, че в къщата кипи оживен ремонт. Отдясно се издигаше стълбище с недовършени перила. До него се виждаше широк проход, закрит с голяма найлонова завеса, който навярно водеше към вътрешността на къщата. Отляво, зад двете стойки за рязане на дъски се помещаваше трапезарията. Навсякъде миришеше на свежа боя и наскоро нарязано дърво. Но Дийн беше толкова устремен да намери майка си, че не обърна никакво внимание на обстановката.

— Повярвай ми — промърмори Блу, като го настигна запъхтяна, — отлично разбирам какво означава да имаш сериозни проблеми с майка си, но сега не си в състояние да ги решаваш. Не е ли по-добре първо да го обсъдим?

— Не.

Той отмести найлоновата завеса и надникна в дневната, но в този миг от горния етаж се чуха стъпки. Дийн се втурна към стълбището.

Блу си имаше предостатъчно грижи, но вместо да го остави да действа както намери за добре, тя ускори крачка, за да го настигне.

— Казвам само, че според мен не е зле малко да се поуспокоиш, преди да говориш с майка си.

— Изчезвай.

Той вече бе стигнал до горната площадка, но Блу го следваше по петите. Тук миризмата на прясно положена боя беше още по-силна. Младата жена се надигна на пръсти и надникна над широкото му рамо. Всички врати бяха свалени, но за разлика от долния етаж стените тук бяха пребоядисани, електрическите контакти бяха монтирани, а старото дюшеме — старателно излъскано. Пред очите на Блу се мярна наскоро ремонтираната баня, облицована с бели релефни фаянсови плочки и свежо боядисана шпонтова ламперия, с оловни кранове и старинна аптечка.

Иззад ъгъла в коридора се показа майка му, понесла в ръка голяма чанта торба, натъпкана с документи.

— Няма да се извинявам — обяви тя, като изгледа сина си предизвикателно. — Още повече че се потрудих тук повече от всяка друга икономка.

— Искам да се махнеш оттук — парира я той с леден тон, отекващ като стомана, от който Блу потрепери.

— Ще си тръгна, когато организирам довършването на задачите.

— Веднага се махай — настоя той и пристъпи застрашително в коридора. — Всичко това са празни приказки.

— Но аз свърших тук много работа.

— Събирай си багажа.

— Не мога да си тръгна веднага. Утре ще дойдат майсторите за кухненските шкафове. В къщата работят електротехници и бояджии. Ако ме няма, всичко ще се обърка.

— Готов съм да поема този риск — сряза я той.

— Не ставай глупав, Дийн. Аз съм отседнала в малката къща на арендаторите. Дори няма да усетиш, че съм тук.

— Колкото и да се стараеш, не можеш да станеш невидима. Затова си събирай парцалите и ми се махай от очите!

Той профуча покрай Блу и се втурна надолу по стъпалата.

Жената се втренчи безмълвно в отдалечаващия му се гръб. Главата й остана изправена, рамене опънати… но тежестта май й дойде в повече. Чантата се изплъзна от ръката й. Тя се наведе, за да я вдигне, но вместо това се свлече на пода и се облегна на стената. Нямаше драматична сцена, нито порой от сълзи, но изглеждаше толкова тъжна, че сърцето на Блу се сви от жалост към нея.

Жената обгърна с ръце свитите си колене. Сребърните пръстени още повече подчертаваха тънките й пръсти.

— Исках… исках само да му създам дом. Поне веднъж в живота му.

Никога нищо подобно не бе хрумвало на майката на Блу. Вирджиния Бейли разбираше от договори за ядрено разоръжаване и международни търговски съглашения, но понятие нямаше какво означават истински дом, уют и грижа за собствената си дъщеря.

— Не смятате ли, че той е малко пораснал за това? — попита Блу плахо.

— Да. Твърде е пораснал. Можеш да ми говориш на „ти“. — Краищата на дългите й коси се спуснаха върху плетениците на блузата. — Вече не съм толкова ужасна личност. Или поне не сега.

— Не приличаш на ужасна личност.

— Навярно си мислиш, че не е трябвало да правя това, но както виждаш, нямаше какво да губя.

— При все това да скриеш истинската си самоличност и да се промъкнеш с измама в дома му, не е най-добрият начин да се сдобриш със сина си. Ако това е целта ти.

Жената обгърна още по-плътно коленете си.

— За това е твърде късно. Просто исках да ремонтирам този дом за него и да си тръгна, преди той да разбере, че аз съм била неговата икономка госпожа О’Хара. — Засмя се неловко и вдигна глава. — Аз съм Ейприл Робилард. Дори не се представих. Навярно ситуацията е доста неудобна за теб.

— Не чак толкова, колкото би трябвало. Аз изпитвам нездраво любопитство към живота на другите хора. — Забеляза, че бледите страни на Ейприл леко порозовяха, затова продължи да говори: — Не си купувам жълти вестници, но ако видя в пералното помещение някой забравен, съм готова да прескоча през гърбовете на чакащите, за да го докопам.

Ейприл се засмя немощно.

— Човек наистина изпитва някакво извратено удоволствие да чете за несполуките и трагедиите на другите, нали?

Блу се усмихна.

— Искаш ли да ти донеса нещо? Чаша чай? Някакво питие?

— Би ли… би ли поседяла с мен за минутка? Липсва ми женска компания. Мъжете, с които работя, са страхотни, но все пак са мъже.

Блу усещаше, че на Ейприл никак не й е лесно да моли за помощ, и отлично я разбираше. Затова седна до нея, вдъхна миризмата на свежо рендосано дърво и поведе разговор на неутрална тема.

— Харесва ми това, което си направила.

— Постарах се модерните нововъведения да се впишат в атмосферата на къщата, както и да възстановя първоначалния й стил. Дийн е прекалено неспокоен и напрегнат. Исках да има къде да се отпусне и отдъхне. — От гърдите й се изтръгна задавен смях. — Предполагам, че случилото се днес едва ли ще му помогне за това.

— Той има твърде високи изисквания.

— Наследил го е от мен.

Блу прокара длан по изтъркания и наново полиран дървен под. На слънчевата светлина дъските блестяха като кована мед.

— Свършила си чудесна работа.

— Работих с огромно удоволствие. Да беше видяла как изглеждаше всичко, когато дойдох.

— Разкажи ми — подкани я Блу.

Ейприл описа подробно какво бе заварила и изброи направените от нея промени. Докато говореше, блясъкът в очите й издаваше колко много означаваше къщата за нея.

— Тук работата е много по-напреднала, отколкото на долния етаж. Във всички стаи има легла, но нищо друго. Смятах скоро да посетя някои разпродажби в съседни имения, за да допълня мебелите, които Дийн вече е поръчал.

— А къде са вратите?

— Свалени са и отново се полират. Дори не ми е минало през ума да ги заменя с нови.

На долния етаж се отвори врата. Лицето на Ейприл помръкна и тя бързо се изправи. Блу съзнаваше, че трябва да ги остави насаме, затова също стана.

— Налага се да се обадя на предприемача — каза Ейприл, когато Дийн се заизкачва по стълбите.

— Не си прави труда. Аз сам ще се оправя.

Ейприл стисна челюсти.

— Думи на човек, който никога не е ремонтирал къща.

— Казвам ти, че ще се справя — процеди той. — Ако имам някакви въпроси, ще ти пиша по електронната поща.

— Нуждая се поне от една седмица, преди да си тръгна.

— Забрави. Искам утре да те няма. — Подпря крак на стъпалото, за да препречи пътя на Блу, и се втренчи студено в майка си. — Резервирах ти стая в хотел „Хърмитидж“ в Нашвил. Ако искаш да останеш още няколко дни, ще са за моя сметка.

— Не мога да си тръгна толкова бързо. Тук има още много недовършена работа.

— Разполагаш с тази вечер, за да организираш всичко. — Обърна й грубо гръб и се зае да разглежда банята.

— Не мога просто така да зарежа тази работа, Дийн. — За пръв път в гласа на Ейприл се прокраднаха умолителни нотки. — Не и след като съм вложила толкова много.

— И кой го казва? Специалистът по зарязванията. Забрави ли миналото? „Ролинг Стоунс“ пристигат в Щатите и ти изчезваш. „Ван Хален“ имат концерт на „Медисън Скуеър Гардън“ и: „Здравей, Голяма ябълко!“. До утре вечер да те няма.

Блу видя как Ейприл вирна брадичка. При все че беше висока жена, пак се налагаше да го гледа от долу нагоре.

— Не обичам да шофирам през нощта.

— Някога ми казваше, че най-добре се пътува нощем.

— Да, но тогава бях надрусана.

Отговорът й бе толкова откровен, че Блу неволно й се възхити.

— Доброто старо време — подметна ехидно Дийн и изви презрително устни, след което тръгна надолу по стълбите.

Майка му го последва, опитвайки се да говори на гърба му. Нямаше и следа от бунтовническия й порив.

— Една седмица, Дийн. Толкова много ли искам?

— Ние не искаме нищо един от друг, помниш ли? По дяволите, разбира се, че помниш. Нали тъкмо ти ме научи на това?

— Само… ми позволи да довърша работата си тук.

Застанала на горната площадка, Блу видя как Ейприл протегна ръка към неговата, но побърза да я отдръпне. Потресаващо бе, че тази жена не можеше дори да се докосне до сина си, и сърцето на Блу отново се сви от жал.

— Малката къща не се вижда оттук. — Ейприл застана пред него, принуждавайки го да я погледне. — По цял ден ще съм заета с работниците и няма да ти се пречкам. Моля те. — Отново вдигна брадичка. — Това… означава много за мен.

Молбата й ни най-малко не трогна Дийн.

— Ако имаш нужда от пари, ще ти напиша чек.

Ноздрите на майка му се издуха възмутено.

— Знаеш, че нямам нужда от пари.

— В такъв случай предполагам, че повече няма какво да си кажем.

Осъзнала поражението си, Ейприл пъхна треперещите си ръце в джобовете на джинсите.

— Разбира се. Желая ти приятно прекарване във фермата.

Блу повече не издържаше да наблюдава безучастно сърцераздирателния опит на Ейприл да запази достойнството си. При все че за сетен път си повтори, че не бива да си пъха носа в чуждите работи, че тази история не я засяга, неканените и неблагоразумни думи сами изскочиха от устата й.

— Дийн, майка ти умира.