Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (26)

25

Отначало Блу нарисува серия с цигански фургони — някои скътани в скрити пещери, други, пътуващи по черни пътища към белеещи се в далечината минарета и позлатени църковни куполи. После премина на гледки от птичи поглед на омагьосани села с тесни извити улички, по които гордо пристъпваха бели коне, и сгушени къщурки с тухлени комини, върху някои от които бе кацнала палава фея, решила да отдъхне. Рисуваше като обезумяла, едва успяваше да завърши една картина и започваше друга. Не спеше, почти не хапваше. Готовите картини криеше в един шкаф.

— И ти също като Райли захлупваш запаленото светило със съд — заяви Нита на Блу една неделна сутрин, надвиквайки шума в „Барн Грил“, два месеца след като Дийн се бе върнал в Чикаго. — Докато не намериш кураж да покажеш на хората картините си, смятай, че си изгубила уважението ми.

— Е, сега няма да мога да мигна цяла нощ — отвърна Блу заядливо. — И не се преструвайте, че никой не ги е видял. Зная, че изпратихте на Дийн копия от снимките, които ме накарахте да направя.

— Още не мога да повярвам, че той и родителите му продадоха историята на живота си на онзи мръсен жълт парцал. Едва не получих инфаркт, когато видях челното заглавие: „Футболна звезда — дете на любовта на Джак Пейтриът!“. Смятам, че би трябвало да имат повече достойнство.

— Онзи мръсен жълт парцал им предложи най-високия хонорар — изтъкна младата жена. — А вие сте абонирана за него от години.

— Това няма значение — изсумтя Нита недоволно.

Статията се появи в пресата през втората седмица на август, последвана от съвместно телевизионно интервю на Дийн, Джак и Ейприл. Ейприл сподели с Блу, че Дийн бил решил да разкрие толкова грижливо пазената тайна за своя произход в деня на празненството по случай рождения ден на Нита. Джак бил толкова потресен, че направо изгубил дар слово. Тримата решили да продадат историята на този, който плати най-много, а с получените пари да основат семеен фонд в подкрепа на организации, които помагат на така наречените „трудни деца“ да си намерят постоянни семейства. Само Райли била против. Тя искала парите да се дадат на няколко кучешки приюта.

Блу редовно говореше с тях по телефона — с всички, освен с Дийн. Ейприл не споделяше много информация за сина си, а Блу не смееше да я попита.

Нита подръпна рубиновата висулка на обицата си.

— Ако питаш мен, целият свят е откачил. Вчера на паркинга пред новата книжарница имаше четири коли с каравани. Докато се усетим, и на всеки ъгъл ще има „Макдоналдс“! И още не проумявам защо каза на онези свраки от женския клуб на Гарисън, че от сега нататък, ако искат, могат да провеждат сбирките си в моята къща.

— Аз пък не проумявам как така вие двете с онази ужасна Гладис Прейдър — жена, която мразехте и в червата — сега сте първи приятелки. Макар че някои биха го нарекли вещерско сборище.

Нита всмукна толкова силно, че Блу сериозно се изплаши да не си глътне предния зъб.

Тим Тейлър изникна изневиделица до масата им.

— Мачът започва. Да видим дали „Старс“ най-сетне ще спечелят. — Посочи към големия екран на телевизора, инсталиран в салона на „Барн Грил“, за да могат в неделните следобеди всички да гледат мачовете с участието на „Старс“. — Този път се опитвай да не си затваряш очите, когато Дийн центрира топката. Приличаш на някоя глезла.

— Я си гледай работата — сряза го Блу.

Тя въздъхна, отпусна глава на рамото на Нита и остана така няколко минути.

— Няма да издържа още дълго — пророни толкова тихо накрая, че само Нита я чу.

Възрастната жена я потупа по ръката, докосна леко бузата й с възлестото кокалче на показалеца, сетне я ръгна в ребрата.

— Изправи рамене, че ще се изгърбиш.

* * *

През октомври играта на Дийн се подобри, но не и настроението му. Късчетата информация, която успяваше да измъкне от Нита, не бяха обнадеждаващи. Блу все още беше в Гарисън, но никой не знаеше докога. А онези блестящи приказни картини на цигански фургони и далечни места, които видя на снимките, изпратени му от Нита, го тревожеха не по-малко. Първоначалната буря в медиите за роднинството на Дийн и Джак Пейтриът започна постепенно да стихва. Поне един член от семейството му присъстваше на всеки мач, в зависимост от работния график и училищните занятия. Но колкото и да ги обичаше, празнотата в душата му ставаше все по-дълбока. С всеки изминал ден Блу като че ли все повече се отдалечаваше от него. Повече от десетина пъти вдигаше телефона, за да й се обади, но така и не го направи. Блу имаше номера му и тя беше тази, която трябваше да докаже нещо, не той. Трябваше сама да се справи.

И тогава, в една дъждовна понеделнишка сутрин в края на октомври, Дийн отвори „Чикаго Сън таймс“ и всичката кръв се отдръпна от лицето му. Почти цялата страница бе заета от голяма цветна снимка — беше в любимия си клуб „Уотъруъркс“, в компанията на една моделка, с която излизаше миналата година. В едната си ръка държеше бутилка, с другата я прегръщаше плътно през кръста, а устните им бяха слети в целувка.

Текстът под снимката гласеше:

„Дийн Робилард и бившето му гадже, моделът Али Трийбоу, се радваха на компанията си миналата седмица в «Уотъруъркс». Сега, когато двамата отново са заедно, дали куотърбекът на «Старс» най-после е решил да се раздели с титлата си «Най-желаният ерген на Чикаго»?“

Ушите му забучаха оглушително. Точно това чакаше Блу. Трескаво протегна ръка към телефона и събори чашата със сутрешното кафе, забравил за твърдото си решение да й даде време да остане насаме и да помисли. Но Блу не вдигна. Започна да изпраща есемеси. Отново никакъв отговор. Позвъни на Нита. Тя беше абонирана за всички чикагски вестници, затова Дийн бе сигурен, че Блу ще види снимката, но и с Нита не успя да се свърже. След час трябваше да присъства на сутрешната понеделнишка среща в централата на „Старс“. Вместо това скочи в колата и потегли с бясна скорост към летище „О’Хеър“. По пътя най-сетне надникна в душата си и осъзна горчивата истина.

Блу не беше единствената комплексирана личност в тази връзка. Със своята войнственост и заядливост тя държеше хората на разстояние, също както той с неизчерпаемата си приветливост. И двете средства бяха еднакво ефективни. Той бе заявил, че не й вярва, но сега това му се струваше като клинчене и бягство от отговорност. Може и да беше най-безстрашният на футболното игрище, но в житейската игра се изявяваше като жалък страхливец. Винаги бягаше по тъча, толкова се страхуваше да не се покаже неудачник, че доброволно сядаше на резервната скамейка, вместо да изиграе мача до края. Трябваше да я доведе в Чикаго. По-добре да рискува връзката им да се провали, отколкото да се скатае и да подвие опашка. Отдавна трябваше да порасне и да поеме отговорност за действията си.

Заради снежната буря в Тенеси полетът му бе отменен и когато най-после стигна до Нашвил, беше вече късен следобед, студен и дъждовен. Нае кола и потегли към Гарисън. По пътя видя паднали клони на дървета и камиони с аварийни екипи, ремонтиращи прекъснатите електропроводи. Най-после зави по разкаляния път, водещ към фермата. Въпреки оголените дървета, мократа кафява трева на пасищата и бунтуващия му се стомах, Дийн имаше чувството, че се завръща у дома. Когато видя светлините в прозорците на дневната, за пръв път, откакто прочете сутрешния вестник, пое свободно дъх.

Остави колата близо до обора и изтича в дъжда до страничната врата. Беше заключена и той отключи със своя ключ.

— Блу? — Изрита мокрите обувки, но не свали палтото, докато се движеше из мразовитата къща.

До мивката не се виждаха мръсни чинии, нито отворени кутии с крекери върху барплота. Цареше безупречна чистота. Побиха го студени тръпки. Къщата изглеждаше необитаема.

— Блу! — Насочи се към дневната, но се оказа, че светлината, която бе видял от прозорците, идва от лампа с таймер. — Блу! — Хукна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, но преди да стигне до спалнята, знаеше какво ще завари.

Тя си беше отишла. Дрехите й не бяха в гардероба му. Чекмеджетата на скрина, където държеше бельото и тениските, бяха празни. Върху сапунерката в банята, явно отдавна неизползвана, лежеше сапун, все още в опаковката, а всички тоалетни принадлежности в аптечното шкафче бяха негови. Нита бе споменала, че Блу работи в спалнята, за да използва светлината от ъгловите прозорци, но наоколо не се виждаше дори тубичка боя.

Дийн се спусна на долния етаж. В бързината да си тръгне тя бе забравила суитшърта си и една книга в дневната, но дори йогурта с вишни, който винаги държеше в хладилника, сега липсваше. Младият мъж остана дълго в дневната, втренчил невиждащ поглед в проблясващия в мрака екран на телевизора. Беше хвърлил зара и бе загубил.

Мобилният му иззвъня. Така и не бе успял да свали палтото и сега извади телефона от джоба. Ейприл се обаждаше, за да провери как е. Тревогата в гласа й го сломи окончателно и Дийн подпря чело с ръка.

— Тя не е тук, мамо — изрече с треперещ глас. — Избягала е.

 

 

Най-после заспа на дивана, докато по телевизията вървеше някакво шоу по Кю Ви Си. Събуди се на следващата сутрин със схванат врат и с киселини в стомаха. Къщата все още бе студена, а дъждът барабанеше по покрива. Залитайки, Дийн се дотътри до кухнята и си свари кафе. Горещата течност изгори хранопровода му.

Животът му се простираше като пустиня пред него. Обратният път до летището всяваше единствено ужас в душата му. Безкрайни километри, през които нямаше за какво друго да мисли, освен да брои грешките си. „Старс“ щяха да играят в неделя със „Стийлърс“. Трябваше да изгледа видеозаписите на мачовете, да изработи стратегия, но всичко това му се струваше толкова безсмислено и ненужно.

Застави се да си вземе душ, но не събра сили да се избръсне. От огледалото го гледаха две пусти очи. Това лято бе намерил семейството си, но сега бе изгубил своята сродна душа. Уви една кърпа около кръста и се повлече унило в спалнята.

По средата на леглото седеше Блу със скръстени крака.

Дийн се препъна в килима.

— Здравей — рече тя тихо.

Коленете му омекнаха. Толкова отдавна не я бе виждал, че бе забравил колко е красива. Няколко тъмни непокорни кичура галеха ъгълчетата на светлозелените й очи. Беше облечена с къса зелена блузка, тип „прегърни ме“, и джинси, обгръщащи плътно тесните й бедра. Върху килима до кревата се виждаха чифт тъмнозелени „балеринки“. Вместо да изглежда съсипана, тя се взираше прехласнато в него, а усмивката й бе почти срамежлива. Все едно гръм го порази. След всичките терзания и мъки, през които бе преминал, тя дори не беше видяла снимката. Може би заради снежната буря вестниците не са били доставени. Но защо тогава се е изнесла от къщата?

— Ти обади ли се, че ще идваш? — попита тя.

— Аз… ъ… изпратих няколко есемеса. — Повече от десетина.

— Забравила съм си мобилния — обясни тя и го изгледа изпитателно.

Той искаше да я целува, докато повече не може да диша, но нещо го възпираше. Не още. Може би никога.

— Къде са вещите ти?

Блу наклони глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Къде са ти дрехите? Боите? — Без да се усети, повиши глас. — Къде е онзи лосион, който използваш? Къде е проклетият йогурт? Къде е всичко това?

Блу го изгледа, сякаш бе полудял.

— Из цялата къща.

— Не, няма ги!

Тя изпъна непохватно крака.

— Напоследък рисувам в малката къща. Сега работя с маслени бои, а не с акрилни. Ако рисувам тук, няма да мога да заспя от изпаренията.

— Защо не ми каза? — О, господи, той крещеше. Опита се да се успокои. — Тук няма никаква храна!

— Храня се в малката къща, за да не се налага да тичам до тук всеки път, когато огладнея.

Дийн пое малко въздух, за да успокои бушуващия във вените му адреналин.

— Ами дрехите ти? Всички са изчезнали.

— Не, не са — отвърна тя, все още недоумяваща. — Преместих ги в стаята на Райли. Не можех да спя тук без теб. Хайде, давай, смей се.

Младият мъж отпусна ръце.

— Повярвай ми, в момента изобщо не ми е до смях. — Трябваше да бъде сигурен. — Да не би да си престанала да се къпеш? Изобщо не си използвала душа ми.

Блу пусна краката си на пода и смръщи вежди.

— Втората баня е по-близо. Добре ли си? Започваш да ме плашиш.

Изобщо не му бе хрумнало да провери другите бани или да отиде до малката къща. Беше видял само това, което очакваше да намери — една жена, на която не можеше да разчита, но от тях двамата той се бе оказал ненадеждният; този, който се боеше да рискува и да повярва в любовта, независимо дали щеше да се провали, или не. Опита се да прегрупира силите си и да мине в ново настъпление.

— А ти къде беше?

— Ходих до Атланта. Нита постоянно ме тормози за картините ми и аз открих там един невероятен търговец, който… — Тя млъкна. — По-късно ще ти разкажа. Резерва ли си? Затова ли е всичко? Как са могли да го направят? — избухна младата жена възмутено. — Какво от това, че през септември не игра много добре? Оттогава си в страхотна форма.

— Не съм резерва. — Дийн прокара ръка през влажната си коса. В спалнята беше дяволски студено, целият бе настръхнал, а още нищо не бе изяснено помежду им. — Трябва да ти кажа нещо, но ми обещай, че ще ме изслушаш, преди да се разбеснееш.

— О, господи, имаш тумор в мозъка! — ахна Блу. — През цялото това време, докато стоя свряна тук…

— Нямам тумор в мозъка! — отрече Дийн разпалено и се гмурна в дълбокото. — Във вчерашния вестник има една моя снимка. Направена е миналата седмица, на благотворителна вечер за събиране на средства за онкологични изследвания.

Тя кимна.

— Нита ми я показа, когато отидох да я навестя.

— Вече си я видяла?

— Да. — Блу продължаваше да се кокори насреща му, сякаш той беше напълно откачил.

Дийн пристъпи към нея.

— Видяла си снимката във вчерашния „Сън таймс“? Онази, на която целувам друга жена?

Изражението й най-после се помрачи.

— И коя е тя, между другото? Не е зле да й сритам задника.

Може би беше получил твърде много удари по главата, защото сега му се зави свят и се наложи да приседне на ръба на леглото.

— Нита беше възмутена, повярвай ми. — Блу махна с ръка и закрачи из стаята. — При все че започна да те харесва, тя все още смята, че всички мъже са мръсници.

— А ти не смяташ ли?

— Не всички мъже са мръсници, но не ме карай да си припомням Монти Загубеняка. Знаеш ли, че той имаше наглостта да ми се обади и…

— Не ми пука за Монти! — Дийн скочи от леглото. — Искам да ти обясня за онази снимка!

— Обяснявай тогава — кимна Блу с леко раздразнение.

Дийн нищо не разбираше. Нали тъкмо тя се събуждаше всяка сутрин, обзета от страх, че ще бъде изоставена? Той пристегна възела на кърпата, която заплашваше всеки миг да се свлече от кръста му.

— Стоях на бара, когато тя дойде при мен. Миналата година излизахме няколко пъти, но между нас нямаше нищо сериозно. Беше пияна и ми се хвърли на врата. Буквално. Дори я подхванах, за да не падне.

— Трябвало е да я оставиш да падне. Хората изобщо не уважават личното ти пространство.

Безразличието й вече започваше да го дразни.

— Позволих й да ме целуне. И не я отблъснах.

— Разбирам. Не си искал да я засрамваш. Наоколо е имало и други хора и…

— Точно така. Нейните приятели, моите приятели, цяла тайфа непознати зяпачи и онзи проклет фотограф. Но веднага щом успях да се отскубна от нея, я дръпнах настрани и й обясних съвсем сериозно, че нямам никакви чувства към нея. Забравих за цялата случка до момента, в който вчера видях вестника. Опитах се да ти се обадя, но…

Тя го изгледа изпитателно и лицето й доби каменно изражение.

— Не си се метнал на самолета, за да долетиш дотук само защото си помислил, че ще избягам заради подобна глупост, нали?

— Но аз целувах друга жена!

— Помислил си, че ще изчезна! Помислил си го! Заради тъпата снимка. След всичко, което изтърпях, за да ти докажа, че можеш да разчиташ на мен! — Очите й мятаха светлозелени мълнии. — Ти си пълен идиот! — Блу изхвърча от спалнята.

Дийн не можеше да повярва на случващото се. Ако той беше видял Блу да целува друг мъж, щеше да разпердушини целия свят. Хукна след нея по коридора, а заради мократа кърпа с всяка изминала минута му ставаше все по-студено.

— Да не би да ми казваш, че не си се ядосала или разтревожила — нито за минута — че може би ти изневерявам?

— Не! — Тя заслиза по стълбите, но се спря и се извърна рязко. — Наистина ли очакваш да изпадам в истерия всеки път, когато някоя жена се хвърли на шията ти? Защото, ако е така, то аз ще съм пълна развалина, преди меденият ни месец да е свършил. Макар че ако подобни сцени се разиграват пред очите ми…

Младият мъж застина.

— Да не би току-що да ми предложи брак?

Блу настръхна.

— Да не би това да е проблем за теб?

Таблото с резултатите светна и той вдигна ръка, сякаш искаше да поздрави света с победата си.

— Господи, колко те обичам!

— Не съм впечатлена. — Тя затрополи сърдито надолу по стълбите. — Как така аз ти вярвам безусловно, а — след всичко, през което преминах… промених целия си живот заради теб! — ти продължаваш да не ми вярваш?

Благоразумието му подсказваше, че сега не е най-подходящият момент да й напомня за миналото. Макар че тя имаше право. Имаше право за всичко и той трябваше да й разкаже какво бе осъзнал за себе си, макар и не точно сега. Заслиза след нея.

— Може би защото… аз съм един неуверен в себе си кретен и за мое нещастие, твърде красив?

— Бинго. — Блу се спря до закачалката. — Дадох ти твърде много власт в тази връзка. Очевидно трябва да поема нещата в свои ръце.

— Може би ще започнеш, като се съблечеш? — Веждите й се събраха в права линия на челото. Явно нямаше да му се размине толкова лесно, затова Дийн побърза да смени тактиката. — Между другото, откъде се взеха тези дрехи?

— Ейприл ми ги поръчва по каталог. Тя знае, че аз няма да си направя труда. — Блу тръсна глава и къдриците й се разлюляха. — Сега съм твърде ядосана — твърде бясна! — за да се събличам гола.

— Разбирам. Наложи ти се да изтърпиш доста от мен. — Обгърна го усещане за пълен покой, обезпокоявано единствено от набъбналата твърда мъжественост, която дори леденостудената кърпа не можеше да усмири. — Разкажи ми за Атланта, скъпа.

Мъдър ход от негова страна, защото тя тутакси забрави, че той беше неуверен, оглупял от любов идиот.

— О, Дийн, беше невероятно! Той е най-уважаваният и влиятелен търговец в целия Юг. Нита не ме оставяше на мира за картините и накрая толкова ме вбеси, че му изпратих няколко снимки. Той ми се обади на следващия ден и настоя да му покажа всичко.

— И ти не можа да вдигнеш телефона и да ме уведомиш за нещо толкова важно?

— В момента имаш достатъчно тревоги на главата си. Честно, Дийн, ако защитата ти продължава да се разтакава безцелно по игрището, аз…

— Блу… — прекъсна я той, изчерпал всичките си запаси от търпение.

— Както и да е, хареса му всичко! — прекъсна го тя въодушевено. — Ще организира самостоятелна изложба. И няма да повярваш какви цени възнамерява да определи за всяка картина!

Е, всяко нещо си има граници!

— Ще се постараем сватбата да не съвпадне с изложбата. — С две крачки скъси разстоянието помежду им, сграбчи я в обятията си и я целуна, както си мечтаеше от месеци. Тя му отвърна със същия плам. Дявол да го вземе, наистина му отвърна! — Определено ще се оженим, Блу. Веднага след края на сезона.

— Добре.

— Това ли е всичко?

Блу се усмихна и обхвана брадичката му в шепи.

— Ти си надежден човек, Дийн Робилард. Колкото повече рисувах, толкова повече го осъзнавах. И знаеш ли какво още ми стана ясно? — Прокара пръст по долната му устна. — Аз също съм надеждна жена. Лоялна до крайност, което понякога причинява повече беди, отколкото полза. При това съм силна и непоколебима. — Той я притегли към себе си, а тя притисна буза към гърдите му. — Ти ми каза, че трябва да пусна корени, и беше напълно прав. Толкова е лесно да съм щастлива, когато сме заедно. Но аз като че нарочно исках да усложнявам всичко. Истина е, че много ми помогна увереността, че сега имам истинско свое семейство. И… затова вече не се страхувам толкова.

— Радвам се. Ейприл е…

— О, не е Ейприл. — Блу вдигна лице към него. — Ейприл е една от най-скъпите ми приятелки, но нека си го признаем — за нея ти винаги ще бъдеш на първо място. — Блу го погледна извинително. — Истината е, че Нита ме обича, за добро или за лошо. И повярвай ми, тя никога няма да си отиде, освен ако някой не забие кол в сърцето й. — В усмивката й се появи още нещо — дали беше въпрос, или тревога? — Как мислиш, дали можем да помолим Ейприл да организира сватбата? Аз със сигурност ще оплескам всичко, а и честно казано предпочитам да рисувам.

— Не искаш да организираш собствената си сватба?

— Не изгарям от голямо желание. Като цяло сватбите не ме интересуват особено. — Дори не си бе помислял, че тя ще го гледа толкова нежно и замечтано. — От друга страна, да се омъжа за мъжа, когото обичам… Това ме интересува, и още как!

Устните му се впиха в нейните и той я целува страстно, докато тя не остана без дъх и не го отблъсна.

— Повече не мога да издържам. Чакай ме тук.

Блу изтича нагоре и въпреки че съществуваше сериозна опасност да измръзне до смърт, Дийн беше готов да я чака цяла вечност. Закрачи из стаята, за да се стопли поне малко, и видя, че върху стените на трапезарията му се бяха появили още вълшебни създания, включително един добродушен дракон. Забеляза също, че вратите на фургона бяха широко разтворени, а в прозорците се очертаваха два малки силуета.

Зад гърба му се чуха стъпки. Младият мъж се обърна. Ако не се смятаха черните туристически боти, тя беше само по розов дантелен сутиен и миниатюрни гащички в същата цветова гама. Неговата Блу в розово. Направо не можеше да повярва. Тя бе намерила кураж да носи красиви, женствени дрехи и да рисува приказни картини.

— Хайде, стигни ме! — извика неустоимата палавница и изхвърча от кухнята, а оттам — през страничната врата на двора. Малките й закръглени полукълба се подаваха изпод гащичките като двете половинки на зряла и сочна праскова.

Той изгуби няколко секунди да се наслади на гледката, но все пак успя да я настигне по средата на двора. Дъждът бе преминал в мокър сняг, влажната кърпа около слабините му се бе изгубила някъде, оставяйки го гол, както майка го е родила. Имаше опасност в най-скоро време да се превърне в ледена висулка. Тя отново се откъсна напред и стигна първа до фургона. Засмя се дяволито като немирните феи, които рисуваше. В косата й проблясваха заледени капки, а щръкналите зърна на гърдите й тъмнееха под мокрите копринени чашки на сутиена. Дийн я последва вътре.

Във фургона цареше кучешки студ. Тя изрита ботите. Той смъкна влажните й розови гащички. Притегли я под себе си и двамата се стовариха върху студеното легло. Дийн покри с одеялото мокрите им настръхнали тела и го придърпа над главите им. В тази тъмна пещера двамата се сгряваха взаимно с ръце, целувки, тела и отдавна стаените клетви, извиращи от сърцата им.

Мокрият сняг барабанеше по извития покрив, трополеше по стъклата на прозорците, чукаше по вратата. Двамата влюбени лежаха сгушени в прегръдките си, щастливи и защитени, забравили за целия свят.