Патриша Корнуел
Прах (33)

33.

Някъде в далечината прогърмява и по предното стъкло падат капки дъжд с размера на четвърт долар.

Казвам на Луси, че някой може да ме е шпионирал, откакто се прибрах у дома от Кънектикът.

— Той беше зад къщата в пет и половина тази сутрин, когато изведох Сок — обяснявам й. — Смятат, че може да е бил Хейли Суонсън.

— Кой смята?

— Полицията. Марино е абсолютно убеден.

— Защо?

— Мястото, където е бил видян джипът на Суонсън, и ранният час говорят, че може да е бил той. Полицаят, говорил с него, вярва, че е бил той.

— Суонсън признал ли е това, когато са го разпитвали? Казал ли е, че знае кои сте вие с Бентън? Намирал ли се е близо до имота ви в пет и половина тази сутрин?

— Не. Но мисля, че не са му задали тези въпроси направо, а и не бих очаквала да си признае, че ме е следил или е оглеждал имота ни. Особено ако има какво да крие.

— Имаш предвид, ако той е Столичния убиец.

— Нямам представа дали е така, но не ми се вярва.

— Ами описанието на анцуга с портретите на Мерилин Монро, нарисувани от Анди Уорхол? — пита Луси.

— Не забелязах дали човекът носеше нещо такова. Освен това беше с гола глава. Но може просто да не си беше сложил качулката.

— Валеше ли?

— Останах с впечатлението, че не е облечен подходящо за времето. Или поне за дъжд.

— Някой възбуден и развълнуван може да не е забелязал, че вали. Но вероятно не е бил Хейли Суонсън — казва Луси.

— Когато бил разпитван от полицията, нямал вид на човек, който е бил навън в дъжда. Вероятно не е бил той зад оградата, но не мисля, че човекът там възнамеряваше да ме нарани.

— Не е възнамерявал засега, но това винаги е твоят проблем — отговаря Луси. — Не искаш да повярваш, че работата ти може да привлече опасни хора към теб.

— Но той е имал възможността да ме нападне, ако го е искал.

— По-вероятно е, че просто не е бил готов. А и ти си носила пистолета си, нали?

— Той просто е трябвало да ме уцели с електрошокова палка, ако наистина става дума за убиеца. И независимо дали носех пистолет или не, щях да се просна на земята.

— Не знаеш кой е бил — спокойно отбелязва Луси. — Само защото Хейли Суонсън се е намирал в квартала ти, не означава, че е бил той. А само защото Марино е решил, че Суонсън е човекът, забелязан да тича през парк „Минитмен“, също не означава абсолютно нищо. Не прибързвам с изводите.

— Никой от нас не би трябвало да прибързва.

— Марино основава всичките си хипотези на анцуга. Убеден е, че Суонсън е убиецът, заради качулката.

— Това не е единствената причина, но трябва да внимаваме — отговарям.

— Имаш ли представа къде живее Суонсън?

— Близо до парка „Конуей“. Очевидно първо се е отбил в „Дънкин Донътс“ на авеню „Съмървил“ — повтарям казаното от офицер Руни.

— Ако е излязъл от „Дънкин Донътс“ и се е отправил към бедняшките жилища на улица „Уиндзър“, логично е да мине точно зад Академията по изкуства и науки на няколко пресечки от дома ти. Вероятно е тръгнал по „Парк“ към „Бийкън“.

— Предполагам, че името му не е било споменавано по време на разговорите с Карин Хегъл.

— Не, но не съм изненадана. Ако аз никога не съм чувала за него, вероятно и тя не е.

— Когато звъннал на 911, той поискал да говори с Марино. Предположих, че Гейл може да го е споменала, защото ти си говорила за него пред нея — добавям онова, което съм убедена, че Луси не би искала да чуе.

— Никога не съм говорила с нея за Марино — категорично заявява тя.

Припомням си думите на Бентън към Марино тази сутрин в МИТ. Той вбеси Марино, като му напомни, че дефектният пикап му бе струвал много пари след проваленото гражданско дело. „Ламбант и съдружници“ представлявали продавачите на коли и измислили истории, които обвинявали собствениците, че са лоши шофьори и сами са причинили щетите. Всичко това се случи наскоро и е възможно Хейли Суонсън да е знаел кой и какъв е Марино благодарение на делото. Предлагам тази идея на Луси.

— Но все пак това не обяснява защо Хейли Суонсън би звъннал на 911 и би помолил да говори точно с Марино — добавям.

— Ако е бил отчаян, това е добро обяснение — отвръща Луси. — Ако е говорил с диспечера на 911 и не е стигнал доникъде? После звънва отново и търси детектива по име.

— Някога обсъждала ли си Марино с Карин Хегъл?

— Не съм обсъждала нито него, нито някой друг от нас, но все пак не е тайна къде работя и кои са приятелите и семейството ми — отговаря Луси. — Всички ние работим в сферата на наказателното право и правоохранителните агенции, а Гейл определено е имала причина да бъде наясно, че съм заобиколена с хора, от които трябва да се притеснява. Набутала се е в страхотна каша и вероятно е по-добре за самата нея, че вече е мъртва. Не я очакваха особено приятни неща, да не говорим за онова, което щеше да ми се наложи да направя. Срамота е, че тя ме постави в подобно положение, но вината си е нейна.

Поглеждам я и Луси изглежда спокойна и самоуверена, докато шофира с едната ръка на волана, а другата на лоста за скорости в страховития джип, пълен с уреди, които напомнят за самолет.

— Какво точно смяташ, че щеше да ти се наложи да направиш? — любопитствам.

— Канех се да кажа истината на Карин. Тя щеше да се откаже от Гейл като клиент, но това не беше достатъчно.

— Не те обвинявам, че си ядосана след всичко, което ми разказа.

— Изграждах случай срещу нея. Трябваше да докажа всички обвинения и чаках, защото не разполагах с достатъчно — отговаря Луси. — Бях глупава. Затова не бива да мразиш никого. И когато усетя, че започвам да мразя, винаги опитвам да потисна чувствата си. Но с нея не постъпих така и допуснах грешка. Омразата те прави глупав.

 

 

Вятърът духа по повърхността на сивата вода отвъд прозореца на Луси. Встрани от мен се виждат редици малки къщички, които ми напомнят за военна база.

— Двете сте се запознали в бар „Сай“, пийнали сте и после сте заработили заедно по някакъв проект — отбелязвам. — Преди осем месеца въобще не си била чувала за Гейл Шиптън, но тя може да е чувала за теб. Може да е знаела, че редовно посещаваш бар „Сай“.

— Вероятно не би трябвало да посещавам често никое място. Не е разумно.

— Може би не е било чиста случайност, че ви е изпратила питиета на масата.

— Не беше случайно, но проблемите започнаха по-късно. Тя свършваше парите, които й бяха останали, а до лятото „Дабъл Ес“ правеше всичко възможно да увеличи разходите й по делото. Гейл потъваше, но беше прекалено горда да го сподели с някого. Но „Дабъл Ес“ знаеха. Бяха наясно точно колко пари са й останали и колко бързо ще свършат. И после им беше в ръцете.

Чувам изтрещяване на гръмотевица и усещам миризма на дъжд в свежия въздух, нахлуващ отвън. Долавям и уханието на скъпа кожа и аромата на грейпфрут от парфюма на Луси, същия, какъвто й купих за Коледа, но още не съм опаковала.

— Кой беше там, когато те призоваха? — питам. — Запозна ли се с някого от „Дабъл Ес“?

— Само с гадните им адвокати.

Светлина проблясва в мрачните облаци и се отразява в мокрия асфалт. Не задавам повече въпроси. Дъждът вече не е толкова силен и виждаме ясно плитката вода, пясъчния бряг и земята в резервата.

— Ами Гейл? — питам. — Къде беше тя, когато те призоваха?

— Седя до масата през цялото време.

— Как се държеше?

Подозренията ми се засилват.

— В поведението й имаше нещо, което ме накара да не й се доверявам — отговаря Луси, ядосана на себе си, че въобще някога й се бе доверявала. — Не беше добра актриса. Всъщност в нищо вече не я биваше.

Приближаваме се до Конкорд. Горите са разнообразени от сечища, пасища и разорани полета, които приличат на избеляло рипсено кадифе. Къщите и хамбарите са далеч от пътя в тази част на света, където царуват стари пари и хората отглеждат няколко кокошки или кози, за да облекчат високите си данъци. Природни резервати и прочути гробища процъфтяват, а отрязването на дърво е едва ли не престъпление. Бутилираната вода е забранена, защото пластмасата е грях, а мощният джип на Луси, който харчи бензин като луд, сигурно е страхотна обида за съседите й в Конкорд. Няма да се учудя, ако го е купила точно заради това.

След минути прекосяваме главната улица в центъра на града, където можеш да разгледаш домовете на Ралф Уолдо Емерсън и Луиза Мей Алкот и да посетиш гробовете на Торо и Хоторн. Магазините и ресторантите са малки и старинни. На всеки ъгъл има паметници и бойни полета.

През пасищата и над реката минаваме по улица „Лоуъл“ и завиваме надясно по „Либърти“, минаваме покрай парка „Минитмен“. Забелязвам туристи, които разглеждат забележителностите, и персонал в дрехи от колониалния период, сякаш преди него не е ставало нищо. Изглежда не обръщат внимание на цивилните коли и детективи, които обикалят парка, нито на телевизионния екип от Канал 5. Виждам Барбара Феърбанкс, която говори по микрофон на дървеното мостче. Може би същото мостче, по което убиецът е профучал към групата деца.

Пътят завива наляво и горите стават непроходимо гъсти, типичните гори на Нова Англия, с плътни корони на дърветата и нищо растящо под тях. След около километър и отвъд голо поле са отворени електрически порти, а на каменен стълб е сложен надпис „Дабъл Ес“. Луси намалява и завива. Сваля прозореца си, когато спираме до патрулна кола от Конкорд, паркирана до портата. Вадя тънкия черен портфейл от чантата си и й го подавам, а тя рови из джобовете си за значката от КЦК.

— Криминологичен център Кеймбридж. Луси Фаринели. Доктор Скарпета е с мен — казва тя, като подава документите ни на ченгето, което изглежда на не повече от двайсет години. — Как си?

— Имаш ли нещо против да попитам какво шофираш? — пита хлапето, като се навежда към отворения й прозорец с възхитено лице.

— Просто джип — отговаря тя и ми връща портфейла.

— Да бе! А аз управлявам космическата совалка. Може ли да го погледна?

— Последвай ме.

— Не мога — отговаря полицаят, който е омагьосан не само от джипа, но и от собственичката му. — Трябва да внимавам да не влезе някой, който не трябва да е тук. Вече отпратих половин дузина репортери. Добре че времето е лошо, иначе хеликоптерите на телевизията вече щяха да са над нас. Казвам се Райън.

— Беше ли вътре? — пита го тя.

— Невероятна история. Мисля си, че сигурно е бил някой луд, избягал от мерилендския затвор — отговаря полицаят. — Колко вдига това нещо?

— Слушай, Райън, отбий се при мен, когато не си зает, и ще ти позволя да го покараш — обещава Луси, а аз се опитвам да се свържа по телефона с Марино.

Тя подкарва чудовището си по частния път. Декари маникюрирани поляни, малки хамбари и бараки и големият червен хамбар, който племенницата ми спомена. От двете ни страни се издигат редици брястове с окапали листа. Марино най-после отговаря и му съобщавам, че сме отвън.

— Паркирайте отпред и ще ви посрещна на вратата — казва той. — Нося кутията ти за местопрестъпления. Покрийте се добре, докторе. Тук изглежда така, сякаш някой е разлял казан борш.