Патриша Корнуел
Прах (17)

17.

Марино бръква вътре и вади чанта от кафява кожа с двойна дръжка, непретенциозна, сравнително скъпа чанта. Разкопчава ципа й.

— Бинго — казва той саркастично. — Още един подарък, с който да ни дразни.

— Не го е оставил с тази цел — небрежно казва Бентън.

Не изглежда изненадан, нито особено заинтересуван, когато Марино вади портфейл, отваря го и ни показва шофьорската книжка на Гейл Шиптън.

— Ако първо я е завел някъде, което обяснява защо дрехите й са изчезнали, защо тогава оставя това тук? — мрачно процежда Марино, докато разглежда шофьорската книжка, а мускулите на челюстта му потръпват. — Защо просто не я е хвърлил в някоя кофа за боклук?

На снимката убитото момиче е в началото на двайсетте си години. Косата му е по-къса и има бретон. Носи очила с тежки рамки, които скриват красотата й, изражението й е свенливо, а усмивката — скована. Гейл няма откритото дружелюбно лице на човек, който е достъпен и топъл, но може и да се е срамувала от фотоапарата.

— Мотивът му не е да ни вбеси — пояснява Бентън, докато Марино рови из портфейла. — Иска да се изфука, а това е адски лично. Обяснява ни какво изпитва към нас.

— Защо пък оставянето на чантата й да е фукане? — пита Марино.

— Дръзко е. Помага ни да я идентифицираме. Помага ни, защото това го възбужда — отговаря Бентън.

Думите му ми казват, че е намерил личните карти на жертвите и в другите убийства.

— Не схващам — признава Марино.

— Звучи като че ли говориш за някакъв психопат, нещо като сериен убиец — казва Мачадо, впечатлен и в същото време невярващ. — Но аз определено няма да споделя това с висшестоящите, докато не се уверим.

— Не бих ти предложил да предадеш каквото и да било нагоре в момента — отвръща Бентън.

— Ако питате мен, трябва да се съсредоточим върху предстоящото дело — казва Мачадо с тон, предназначен да ни напомни, че неговият участък отговаря за случая.

— Нали разбирате, някой може да е искал смъртта й. Не знам защо мислите, че става дума за откачен психопат. Определено не искам да се понесат подобни слухове. Ако ще намесваме ФБР, трябва да уточним някои правила.

Той се вторачва в Бентън и си представям неизказаните му мисли. ФБР не е било официално поканено да участва в разследването. Бентън получи свобода на действие просто в знак на любезност, задето се появи тук. Той е мой съпруг и те го познават. Отново ме обземат съмнения. Имам чувството, че Марино говори лоши неща за мъжа ми пред Мачадо и се самоизтъква, като омаловажава Бентън.

— Кредитни карти — съобщава ни Марино, без да ги вади от портфейла. — „Американ Експрес“, „Виза“, може да е имала и други. Няма пари в брой. Ще проверим за ДНК и отпечатъци, разбира се.

— Ако е имала пари в брой и убиецът ги е взел, това изглежда в противоречие с убийство заради предстоящото дело — замислено отсъжда Мачадо. — Не съм експерт в професионалните убийства, но открадването на парите й не отговаря на това, което знам. Обикновено не искат никаква връзка с жертвата, нали? — пита той, насочвайки въпроса си към Бентън. — Просто споделям тази мисъл като възможност, след като Гейл Шиптън е участвала в съдебен спор за сто милиона долара.

— Наемните убийци обикновено не крадат — заявява Бентън, докато наблюдава как Марино рови из чантата.

Облечените му в гумени ръкавици пръсти докосват предметите леко и внимателно.

Пудра. Червило. Спирала. Черни химикалки. Пакетче с носни кърпички. Кръгла четка за коса. Бонбони за смучене против болки в гърлото.

— Просто давам идея — казва Мачадо. — За обвиняемите определено е удобно тя внезапно да умре.

— Обикновено наемните убийци нямат никакъв физически контакт с жертвите си, преди да извършат убийството — отвръща Бентън. — И не оставят очебийни улики като инструмент или чанта, които полицията да намери. Нямат желание да се фукат или да впечатлят хората, които работят по случая. Точно обратното. По принцип те не искат да привличат внимание към себе си и не се самозаблуждават.

— Нашият тип страда от самозаблуда?

— Казвам, че наемните убийци не страдат.

Марино вади черно тефтерче, стегнато със зелен ластик.

— Значи това ни връща към възможността случилото се с нея да е съвсем случайно — казва Мачадо. — Мотив, в който има и кражба.

Марино прелиства страниците, които са разграфени, сякаш предназначени за математика или диаграми. Тефтерчето е изписано с дребен четлив почерк, колони от дати и номера, които изглеждат шифрирани и загадъчни. Написаното свършва в средата на тефтерчето с ред, написан с черно мастило.

„61:ВХ 12/18 1733 (< 18м) ПОЛ 20-8-18-5-1-20“

— Ако нямате нищо против… — казвам и снимам написаното с телефона си, защитен с военен калъф, подобен на тези на Гейл Шиптън и Луси.

— Прилича на дневник. Може би нещо, което адвокатите са я накарали да прави — отбелязва Марино, като прибира тефтерчето в чантата и вади лист с лепенки, всяка от тях червена с бял „Х“ в центъра. — Нямам представа — изсумтява той и прибира и лепенките.

Мисля си за последното обаждане до телефона на Гейл Шиптън, направено от блокиран номер.

Тълкувам бележката по следния начин: ВХ означава входящо обаждане, вчера в 17:33, свършило след по-малко от осемнайсет минути, когато Гейл е стояла в уличката зад бар „Сай“ близо до контейнера за боклук.

Не знам как да разтълкувам останалата част от написаното. ПОЛ може да означава „получено“. Възможно е и числата да са шифър. Представям си как Гейл Шиптън приключва обаждането и спира за момент, за да го впише в бележника си. Може да е използвала фенерчето на телефона си, за да вижда какво прави. Продължавам да си съставям представа за нея. Вероятно интровертна, стеснителна и неуверена. Прецизна, решителна, може би упорита и леко вманиачена. Представям си как, заета с излишното шифровано вписване, не забелязва какво става около нея. Дали там отзад е имало паркирана кола? Или някой е спрял близо до нея, но тя не му е обърнала внимание? Знам само, че се е обадила на Карин Хегъл, но връзката прекъснала много скоро. Около шест вечерта Гейл се е сблъскала с убиеца си.

— Когато огледа телефона на Гейл — казвам на Марино, — забеляза ли дали в него има записи? Видео или аудио?

— Нищо такова. Само входящи и изходящи обаждания, имейли и съобщения — отговаря той разсеяно, заслушан в любезния, но упорит спор между Бентън и Мачадо.

— Била е на погрешното място в погрешното време — настоява Мачадо. — Излязла от бара, за да се обади по телефона, а той е седял там в колата си.

— Не съм съгласен — възразява Бентън.

— И е видял в нея лесна жертва.

— Тя е била точно там, където той е знаел, че ще бъде.

— Откъде си толкова сигурен, че обирът не е мотив? — започва да се изнервя Мачадо.

— Не твърдя, че той не е взел пари или сувенири — отвръща Бентън. — Човешкото поведение не е еднозначно. Може да има смесица от несъответствия и специфични особености.

— Може да е взел бижутата й — намесвам се. — Освен ако не е носила абсолютно нищо, дори обици. Разбира се, не знаем как е била облечена, когато са я отвлекли.

Вече не се колебая и смело използвам ужасната дума.

— Значи е взел парите и може би бижутата й. Вероятно е запазил и дрехите й — отбелязва Марино. — Може да извадим късмет и да е оставил ДНК-то си по портфейла и чантата й. И по резачката — добавя той саркастично.

Радиото изпращява и призовава Марино.

— Трийсет и три — отговаря той.

Диспечерът го уведомява, че собственикът на пикапа е петдесет и една годишен мъж на име Енрике Санчес. Работи в отдела по поддръжка в МИТ. Няма заповеди за арестуването му, нито предишни провинения, с изключение на шофиране в пияно състояние през 2008 година. Свързали се с него и идвал насам. Бентън не злорадства с „Казах ви“, просто си замълчава.

— Трябва да тръгвам към службата — уведомявам останалите и се отправям към кутията с инструменти.

Отварям и започвам да събирам флуоресцентното вещество, тъканите и ментоловия мехлем. Запечатвам уликите в пликове, на които слагам етикети. Прибирам ги в чантата си и чувам звук от автомобилен двигател. Черно-бяла патрулка от Кеймбридж се появява на улицата зад нас.

— Веднага ще отнеса уликите в лабораторията, но ако нямаш нищо против, ще си оставя кутията тук — казвам на Марино. — Ще се върнем пеша в службата и не искам да я нося. Реших, че можеш да ми я донесеш, щом дойдеш за аутопсията. Обувките и багажът на Бентън са в джипа ти. Ще те помоля да докараш и тях.

Внимавам да не прозвуча така, сякаш му давам заповеди.

Патрулката спира зад черния пикап и от нея излиза униформено ченге, което държи бележник в ръката си. На лъскавата му табелка пише: „Дж. Б. Руни“.

— Не исках да споменавам нищо в ефира — казва ченгето на Марино и Мачадо. — Онова обаждане, на което отговорих по-рано? В Уиндзор?

— Човече, трябва да си по-подробен — отвръща Мачадо.

Дж. Б. Руни замълчава смутено и се вторачва в мен и Бентън.

— С тях няма проблеми. Бентън Уесли е от ФБР. А това е доктор Скарпета, главният съдебен лекар — представя ни Марино едва ли не гордо.

Внезапно осъзнавам, че Дж. Б. Руни е кола 13.

По-рано тази сутрин той се отзова на обаждането ми за натрапника в имота ми, а после не отговаряше по радиото за известно време.