Патриша Корнуел
Прах (3)

3.

10 години по-рано

Ричмънд, Вирджиния

Силен дъжд облива частния път и бие по дърветата, разлюлени от лятната буря под гневното небе над града, който напускам.

Потя се неприятно в гаража и се чувствам странно заради алкохола. Детектив Марино от полицията в Ричмънд се опитва да ме напие, да ме победи, когато съм слаба.

Май би трябвало да правя секс с теб и да приключим с всичко това.

Надписвам кашоните с флумастер и отбелязвам местата на ричмъндския си дом, който бях построила от дърво и камък и бе осъществената ми мечта: всекидневна, спалня, стая за гости, кухня, перално помещение, кабинет… Искам да улесня другата страна, макар да нямам представа каква ще е тя.

— Господи, как мразя да се местя — въздъхвам и залепям един от кашоните.

— Защо тогава го правиш непрестанно, по дяволите? — Марино флиртува агресивно.

— Непрестанно? — засмивам се на глас.

— В същия проклет град. От един квартал в друг — казва той, като свива рамене, несъзнаващ какво става с нас. — Кой може дори да запомни всичките ти къщи?

— Не се местя без основателна причина — отговарям и звуча като адвокат.

Аз съм адвокат. Лекар. Началник.

Бягай, бягай колкото се може по-бързо.

Зачервените очи на Марино ме приковават.

Аз съм пеперуда. Ако те оставя, ще съсипеш цвета по крилцата ми. Ще бъда трофей, който вече не искаш. Бъди мой приятел. Защо това не е достатъчно?

Залепям поредния кашон, успокоена от дъжда пред отворената врата на гаража. Вътре нахлува мъгла, гореща и влажна. Имам чувството, че съм в сауна. Или в утробата на мама. Сякаш топло тяло е притиснато в моето, размяна на горещи течности по кожата и по-надълбоко — в тъжни самотни места. Имам нужда да бъда обгърната от жега и влага, също както от мокрите си дрехи, залепнали по мен. Марино ме наблюдава от сгъваемия си стол, облечен в отрязан анцуг и тениска. Едрото му лице е зачервено от похот, желание и бира.

Чудя се за следващия арогантен детектив, с когото ще трябва да се разправям, макар да нямам никакво желание. Някой, когото ще трябва да обучавам и търпя, да уважавам и презирам, да понасям и да обичам по свой собствен начин. Може пък и да е жена, напомням си. Някоя корава жена следователка, която приема, че ще е партньорка на новата съдебна лекарка.

Представям си жена детектив с хищен поглед, която се появява на всяка аутопсия, нахлува в кабинета ми и изфучава в пикапа или на мотора си, както прави Марино. Едра татуирана загоряла жена в дънков елек и кърпа на главата, която иска да ме направи своя любовница.

Излагам се. Проявявам се като нерационална и несправедлива, изпълнена с предразсъдъци и невежа. Луси не се конкурира и не контролира жените, които желае. Няма татуировки и кърпа на главата. Не й е нужно да е хищник, за да получи онова, което иска.

Не мога да търпя тези досадни откачени мисли. Какво става?

Тъга присвива гърдите и стомаха ми и едва си поемам дъх. Съкрушена съм от това, което се каня да напусна. Не става дума само за къщата и Ричмънд или Вирджиния. Бентън го няма, убит преди пет години. Но стига да остана тук, чувствам, че той е още в стаите, по пътищата, където шофирам, сякаш ме наблюдава и знае всичко, което правя.

Усещам го в движението на въздуха и сенките, които се превръщат в мое настроение. Някакъв глас отдалеч ми казва, че той не е мъртъв. Ще се върне. Кошмарът не е истински. Ще се събудя и той ще е там. Кафявите му очи, приковани в моите, дългите му елегантни пръсти ще ме докосват. Ще усещам топлината му, кожата му, идеалната форма на мускулите и костите му. Ще бъда жива.

И тогава няма да ми се налага да се местя на някакво умряло място, където постепенно ще увяхвам. Представям си гъстите гори зад имота ми, канала и железопътните линии. Надолу е каменистата отсечка от река Джеймс, вечна част от града в задната част на Локгрийн, ограден квартал с модерни къщи, обитавани от хора с пари, които копнеят за безопасност и уединение.

Съседи, които почти никога не виждам. Привилегировани хора, които никога не ме разпитват за трагедиите по стоманените ми маси. Аз съм италианка от Маями, аутсайдер. Старата стража на ричмъндския Уест Енд не знае какво да мисли за мен. Не ми махат. Не спират да ме поздравят. Гледат на къщата ми, сякаш е населявана от духове.

Вървях сама из улиците, изскачах от гората до канала и ръждясалите железопътни линии, представях си Гражданската война и векове преди нея фермерите в Джеймстаун, първото постоянно английско селище. Заобиколена от смърт, намирах утеха в миналото, превърнало се в настояще, в началото, което никога не свършваше, във вярата ми, че има причини за всичко случващо се.

Как можа всичко да стигне дотук?

Залепям нов кашон и усещам смъртта на Бентън, гаден дъх на тила ми. Празна съм и съсипана от това. Благодарна съм на дъжда и шума му.

— Изглеждаш, сякаш ще заплачеш — казва втораченият в мен Марино. — Защо плачеш?

— Потта люти на очите ми. Тук е горещо като в ада.

— Можеш да затвориш шибаната врата и да пуснеш климатика.

— Искам да чувам дъжда.

— Защо?

— Никога вече няма да го чуя на това място.

— Господи! Дъждът си е дъжд.

Той поглежда навън, като че ли дъждът може да е необикновен. Намръщва се, както прави, когато мисли усилено. Загорялото му чело се набръчква, когато засмуква долната си устна и разтърква брадата си.

Марино е суров и страховит, едър и излъчва агресия, почти хубав преди лошите му навици да го победят. Тъмната му коса посивява и е зализана на една страна, за да прикрие оголяващото му теме. Никак не му се иска да признае, че оплешивява. Висок е над метър и осемдесет, широкоплещест и с едри кости. Когато ръцете и краката му са голи като сега, си припомням, че е бивш боксьор, който не се нуждае от пистолет, за да убие някого.

— Не знам защо, по дяволите, предложи да си подадеш оставката — изсумтява той и се вторачва в мен. — Само за да се мотаеш наоколо почти цяла година, за да дадеш време на задниците да ти намерят заместник. Това беше тъпо. Не трябваше да си подаваш оставката. Майната им.

— Да бъдем честни. Уволниха ме. Това е истината, когато се оттегляш, защото си засрамил губернатора.

Вече съм по-спокойна и мога да изрецитирам познатите реплики.

— Не е първият път, когато си вбесила губернатора.

— Вероятно няма да е и последният.

— Защото не знаеш кога да спреш.

— Вярвам, че тъкмо го направих.

Той ме наблюдава как се движа, сякаш съм заподозрян, който може да се хвърли към оръжието си.

Продължавам да слагам етикети по кашоните. Скарпета, днешната дата, вещи, предназначени за гардероба в спалнята в къщата под наем в Южна Флорида, където не искам да бъда. Имам чувството, че някакъв апокалиптичен провал ме връща в родното ми място.

Да се върна там е върховният провал, доказващ, че не съм по-добра от егоистичната си майка и пристрастената към мъжете Дороти, единствената ми сестра, която е виновна в престъпно пренебрежение към дъщеря си Луси.

— Кой е най-дългият период, в който си оставала някъде? — неуморно ме разпитва Марино, навлизащ в територии, които са му били забранени.

Чувства се окуражен и вината е моя, защото пих с него и се сбогувах по начин, който звучеше като „Хей, не ме оставяй“. Усеща за какво си мисля.

Ако те оставя да го направиш, може би вече няма да е толкова важно.

— Предполагам, че в Маями — отговарям. — Живях там, докато навърших шестнайсет и потеглих към Корнуел.

— Шестнайсет. Едно от онези генийчета значи. Ти и Луси сте едни и същи.

Зачервените му очи са приковани в мен.

Аз съм в Ричмънд от също толкова години и е време да потегля нанякъде.

Залепям кашон с надпис „Поверително“, пълен с доклади от аутопсии, случаи, тайни, които трябва да пазя. Струва ми се, че Марино си представя как ме съблича. Или просто ме преценява, защото се тревожи, че съм откачила заради случилото се с кариерата ми.

Доктор Кей Скарпета, първата жена, назначена за главен съдебен лекар на Вирджиния, сега е първата, принудена да напусне службата…

Ако чуя проклетите новини още веднъж…

— Напускам полицията — заявява Марино.

Не се правя на изненадана. Въобще не реагирам.

— Знаеш защо, докторке. Очакваш го. И точно това искаш. Защо плачеш? Не е пот. Плачеш. Какво става, а? Щеше да се ядосаш, ако не бях напуснал, за да изчезнем заедно от града, признай си. Хей, всичко е наред — казва той мило, разтълкувал действията ми погрешно както винаги. — Оставаш с мен.

Иска ми се казаното от него да е истина, но не по начина, който той има предвид. Продължаваме да говорим на различни езици.

Той вади две цигари от пакета и става, за да ми подаде едната. Ръката му ме докосва, когато ми поднася запалката. Не помръдвам. Дръпвам силно от цигарата.

— Дотук със слагането на край — казвам, като имам предвид пушенето, а не неговото напускане на полицията.

Ще напусне, а аз не би трябвало да искам това от него. И не е нужно да съм ясновидка, за да предвидя последиците. Ще бъде само въпрос на време той да се ядоса, да се почувства депресиран и лишен от мъжествеността си. Ще се раздразни, ще започне да ревнува и един ден ще ми отмъсти. Ще ме нарани. Всичко си има цена.

Бялата ми стена от кашони нараства и мирише на застоял въздух и прах.

— Да живея във Флорида. Да ходя на риболов, да си карам харлито, никакъв сняг вече. Знаеш как мразя студеното време — казва Марино, издишва струя дим, връща се до стола си и силният му аромат изчезва. — Няма да ми липсва абсолютно нищо от този тъп град.

Той изтърсва пепелта си на пода и прибира пакета цигари и запалката в джобчето на потната си тениска.

— Ще бъдеш нещастен, ако се откажеш от работата в полицията — казвам му истината.

Но няма да го спирам.

— Да си ченге не е само работа, а твоя същност — добавям.

Честна съм с него.

— Трябва да арестуваш хора. Да риташ врати. Да изпълняваш заплахите си. Да изпращаш боклуците в затвора. Това е причината за съществуването ти, Марино.

— Няма нужда да ми обясняваш.

— Имаш нужда от властта да наказваш хората. Затова живееш.

— Глупости. Всички големи случаи, по които съм работил? Мога да получа каквото си искам.

— И какво точно ще е то? — питам, като сядам на един от кашоните и изтръсквам пепелта от цигарата си.

— Ти.

— Никога няма да се оженим.

— Не съм те и молил. Някой чу ли ме да моля? — заявява той високо, сякаш в гаража има и други хора, освен нас. — Никога дори не съм те канил на среща.

— Няма да се получи.

— Не е лъжа. Кой би могъл да живее с теб?

Пускам фаса в празна кутия от бира и той изсъсква.

— Единственото, за което говоря, е да работя за теб — казва той, без да ме погледне. — Да съм главният ти следовател, да си изградим добър екип, да създадем програма за обучение. Най-добрата в света.

— Няма да уважаваш себе си.

Права съм, но той не може да ме разбере.

Марино пуши и отпива бира, а дъждът трополи неуморно по гранитните плочки, разлюлените дървета, далечните железопътни линии и реката, минаваща през града, който напускам.

— А после няма да уважаваш и мен, Марино. Така ще стане.

— Вече съм решил.

Нова глътка бира. Зелената бутилка е влажна и проблясва. Марино отказва да ме погледне.

— Всичко съм обмислил. Двамата с Луси го направихме.

— Запомни какво ти казах. Всяка дума.