Патриша Корнуел
Прах (21)

21.

Аз бях главният съдебен лекар на Вирджиния тогава, но не аз извърших аутопсията. Службата в северния район се погрижи за Габриела Лагос и не осъзнах, че има сериозен проблем, докато не аутопсираха и освободиха тялото й.

Спомням си как шофирах до погребален дом във Феърфакс, Вирджиния, и неудоволствието на хората, които работеха там, когато се появих с куфарчето за обработка на местопрестъпления. Тялото не ставаше за оглед, но това не означаваше, че би трябвало да го обезобразявам допълнително, отрязвайки парченца кожа, за които подозирах, че са синини.

Прекарах дълги часове с Габриела Лагос, вторачена в трупа й, след като бях прегледала докладите и снимките от странната й смърт. Чувствах същото, което Бентън изпитва сега. Аз бях единствената. Бях убедена, че жената е убита, а смъртта й е маскирана като инцидент или естествена смърт.

— Била вътрешен човек във Вашингтон, разведена с бившия министър на културата в Аржентина, специалистка по история на изкуствата, изключително жизнена и много красива — казва Бентън. — Уредник в Националната галерия. Грижела се за изложбите в Белия дом и удостоверявала автентичността на новите покупки за Първото семейство, което по онова време беше семейство Клинтън.

— Спомням си намек за скандал, който никога не излезе на бял свят.

Усетих, че някой се опитва да манипулира службата ми от момента, когато уведомих полицията, че Габриела Лагос е убита чрез удавяне. Фокусът се прехвърли върху единственото й дете, сина, когото бе отгледала сама.

Петнайсетгодишното момче беше изчезнало. Когато издадоха заповед за арестуването му, получих няколко агресивни обаждания от кабинета на кмета, а дългогодишният ми приятел сенатор Франк Лорд ме предупреди да внимавам.

— Очевидно бе мъртва от три-четири дни в средата на лятото. Климатикът беше изключен, вероятно нарочно, за да ускори разлагането — казвам на Бентън. — Може да се каже, че тя беше в кошмарно състояние. Пресните контузии не бяха очевидни, но си бяха там, както и типичните следи от пръсти, които очакваш при удавяния в банята, когато жертвата е държана за глезените, за да се потопи главата й. Почти винаги в долната част на краката има доста синини. Също и по ръцете. Дължат се на жестоките удари във ваната, докато жертвата размахва ръце безпомощно.

— Господи, напомни ми да не си отивам по този начин — промърморва Бентън.

— Трудно бе да видиш следите заради напредналото разложение — продължавам и подробностите нахлуват в главата ми като лоши сънища. — Заместникът ми не беше изрязал тези участъци, за да търси кръвоизливи, и бе изтълкувал погрешно контузиите като настъпили след смъртта.

— Знам всичко за небрежното му отношение — кимва Бентън и мята парченца от клечката на земята.

— Джери Гайст — казвам тъжно.

— Трудно е да забравиш надут дърт задник като него.

— По голям брой причини тя лесно можеше да бъде отписана като нещастен случай.

— Ако ти не се беше намесила, точно така щеше да стане — напомня ми Бентън.

Прокурорът бе твърдо убеден, че съдебните заседатели никога няма да признаят Мартин Лагос за виновен, ако въобще някога бъде намерен и изправен пред съда. Веществените доказателства не бяха достатъчно силни. Аз обаче не се съгласих. Доказателствата бяха повече от достатъчни. Здрава млада жена, която не е под влияние на алкохол или наркотици, не се дави случайно във вана, пълна с толкова гореща вода, че цялото й тяло бе обгорено. Нямаше следи от инсулт, инфаркт или аневризъм и жената не би трябвало да има пресни контузии. Беше убита и аз вярвах, че който и да е извършил убийството, се бе опитал да прикрие престъплението.

— Доктор Гайст искаше смъртта да бъде вписана като инцидентно удавяне, но аз не му разреших.

Не се бях сещала за Гайст от години. По онова време той беше на около шейсет, патолог от старата школа, изпълнен с омраза към жените и адски щастлив, когато си подадох оставката и вече не трябваше да ми бъде подчинен. Спомням си как чувствах, че той се влияе от някого с мощни връзки, и подозирах, че действа зад кулисите, за да ме принуди да напусна службата.

— Той твърдеше, че мехурите и изгарянията по кожата се дължали само на лошото състояние, в което била. А всъщност цялото й тяло бе покрито с тежки изгаряния — обяснявам. — За мен бе очевидно, че след като е умряла, някой е напълнил ваната с вряла вода, вероятно за да ускори разлагането и да прикрие раните. Това, и изключването на климатика през юли затрудняваха случая, който доктор Гайст оспорваше с мен непочтително.

— Той беше арогантно дребно копеленце — казва Бентън, като прокарва пръсти през разрошената си от вятъра коса.

Силен вятър следва затихналата буря и духа ожесточено над километрите релси, прострели се напред като хирургически шевове. В далечината различавам Марино, който разхожда кучето си.

— Защо името на Мартин Лагос се появи сега? — питам.

— Предполага се, че ДНК-то му е открито в третия случай, Джулиен Гуле. По бикините, с които убиецът я облякъл. Те пък били идентифицирани като принадлежащи на жертвата от предишната седмица, Сали Карсън.

Бентън се надига и разтърсва краката си, както прави винаги, когато коленете го наболяват.

— Как са били идентифицирани?

— Визуално. Съпругът й ги познал. Били подарък от него. Тя ги носела, когато излязла от къщи и той я видял за последен път. Не открихме нейното ДНК по тях.

— Това е необичайно, ако ги е носила, когато е била отвлечена и убита.

— Може би започваш да виждаш нещата като мен. Не открихме ДНК-то на Сали Карсън, но намерихме ДНК-то на Мартин Лагос. Това е предположението.

— Да, спомена „предположение“ вече два пъти.

— Убиецът облича последната си жертва в бикините на предишната — казва Бентън. — Като по учебник. Писал съм по въпроса.

— И по някаква причина в третия случай, Джулиен Гуле, той е оставил ДНК-то си.

— Така би трябвало да изглежда.

— Мислиш, че ДНК-то е било оставено нарочно?

— Да, мисля, че някой го е направил нарочно.

Бентън облича палтото си и поглежда към Марино, който се носи към нас с нещо като подскоци. Куинси го тегли като шейна, следвайки миризмите на бог знае какво и маркирайки територията си върху стръкчета плевели.

— Не можем да открием Мартин Лагос — продължава да обяснява Бентън. — Теорията е, че си е създал нова самоличност, вероятно още по времето, когато е изчезнал. Имал един близък приятел, който, смятам, му е помогнал да се покрие или е бил замесен в убийството на Габриела. Не знаем къде е и този приятел. Но никой не ме слуша.

— Ами състаряващите портрети, които да ни покажат как може би изглежда Мартин сега?

— Повярвай ми, опитах.

— Сам ли?

Продължавам да се впечатлявам от начина, по който говори за себе си, сякаш е напълно сам в разследването.

— Проверихме всички снимки в базата данни, включително полицейски участъци, затвори, паспорти, шофьорски книжки, а също и всичко, с което разполагаше Интерпол. Например черни бележки за неидентифицирани мъртъвци. Нищо. Абсолютно нищо.

— Кого имаш предвид с това „ние“?

Бентън не ми отговаря, а Марино се приближава към другата страна на тунела.

— Не мислиш, че той е жив — казвам тихо, защото не искам Марино да чуе и дума.

— Не мисля — отговаря Бентън. — Независимо под какво име може да е живял или как е променил външния си вид, чертите на лицето му си остават същите. Разстоянието между носа и устата, широчината на очите му и други подобни мерки.

Звучи като нещо, което би казала Луси.

— Всичко ме кара да подозирам, че той не е бил наоколо през последните седемнайсет години и затова не можем да го намерим — добавя Бентън. — Възможно е да е мъртъв. Може да се е самоубил или да е бил убит.

— Сигурно Луси може да помогне — предлагам онова, което подозирам, че вече е станало. — Създадените от нея компютърни програми, които разпознават предмети и образи по почти същия начин като мозъка. Знам, че прави проучвания с ириси, лицеви черти и други биометрични технологии. Разбира се, сигурна съм, че знаеш с какво се занимава. Може би дори по-добре от мен — добавям многозначително.

— Криминоложко приложение — промърморва той и се заглежда в приближаващия се Марино. — С потенциала да бъде използвано и при дистанционно управлявани устройства. С други думи, малки самолетчета, наблюдаващи подозрителни хора, начин да издириш почти всичко, за което се сетиш, ако приемем, че имаш достъп до бази с данни, недостъпни за останалите хора.

— Можеш да дадеш на Луси най-скорошната му снимка. Или видеозапис. Всичко, с което разполагаш.

Може би това е проект, по който двамата са работили, и Бентън намеква, че Луси му е помагала чрез претърсването на бази данни, до които няма законен достъп. Например правителствени.

— Последната му снимка е от петнайсетия му рожден ден — отговаря Бентън. — Само четири дни преди смъртта на майка му. Състаряването и лицевото разпознаване не доведоха доникъде. Няма съвпадение, защото той е мъртъв. Вярвам го, макар още да не мога да го докажа.

Ако Луси му е помагала, това нарушава не само правилата на ФБР, но и много други. Тя не би трябвало да знае върху какво работи Бентън, а още по-малко да му помага, освен ако сътрудничеството й не е било одобрено от отдела му, по-специално от Гранби. Но пък и аз не би трябвало да знам нищо за Столичния убиец.

Фактът, че Луси е била натоварена с провеждане на тайни издирвания, показва как Бентън никак не се доверява на колегите си. И обяснява защо Луси е изтрила информацията от смартфона на Гейл Шиптън. Ако някой откриеше криминоложкото приложение, щеше да се запита за какво е било използвано. И най-лекият намек, че приложението е способно да претърсва поверителни бази данни, би отвел следователите право към Луси и Бентън, и би причинил страхотни неприятности. И двамата могат да бъдат изправени пред съда. Бентън никога не би участвал в подобно нещо, освен ако не е бил напълно сигурен, че няма избор.

— Имаме ли представа защо Мартин Лагос може да е убил майка си?

Не си спомням да са ми съобщили мотива по онова време, а и не искам да разпитвам Бентън за допълнителни подробности за извършеното от него и Луси.

— Всеобщото мнение бе, че майка му започнала да злоупотребява сексуално с него, когато бил едва на шест годинки.

Слънцето огрява лицето на Бентън, когато той се завърта към реката, която не можем да видим оттук. После очите му се връщат обратно върху Марино, който влиза в тунела.

— Откъде дойде тази информация, след като майката е мъртва, а той е изчезнал?

— Компютърен диск. По времето на убийството на майката научихме, че полицията е открила скрит в спалнята диск. Хард драйвът на компютъра на Мартин липсваше. Уж свален от него. Може да е липсвала и шпионска видеокамера, използвана да снима майка му, докато се къпе. Мартин бе написал това в дневника си.

— Гранби не беше ли във Вашингтон тогава?

Инстинктът ми прошепва, че тук се върти нещо крайно неприятно.

Гранби не може да се сдържа и напомня на всеки, съгласен да слуша, че е бил главен специален агент във Вашингтон и колко вълнуващо било тогава, когато не ставало дума само за Единайсети септември и войната в Близкия изток. На една вечеря малко след като се премести тук, той ме попита какво си спомням за него от времето, когато бях съдебен лекар във Вирджиния. Казах му, че съжалявам, ако сме се запознали тогава, а аз съм забравила. Усетих, че съм го обидила, но после доби облекчен вид.

— Бил инспектор и в охраната на Белия дом — отговаря Бентън. — Подробностите за сексуалния тормоз над Мартин Лагос никога не са влизали в официалните документи. Нямало нищо и в полицейския протокол. Нямало нужда съдебният лекар да узнава за това, а и не било полезно медиите да научат подобно обвинение. Това беше решението.

Не решението на Бентън, а нечие чуждо.

— Вярваш ли, че е имало сексуален тормоз?

— Съдейки по прочетеното в дневника, да.

Марино вече е по средата на тунела. Куинси се дърпа напред към нас, оплезил език. Изглежда, сякаш се хили.

— Бих искала да прегледам случая на Габриела Лагос, за да си опресня паметта — казвам на Бентън. — Всичко, с което разполагаш. Предпочитам да не минавам през Вирджиния. Никой не иска да помага на бивш съдебен лекар. А мненията ми няма да бъдат добре дошли.

Имам си повече от една причина за това.

Ако има проблем с ДНК-то на Мартин Лагос, определено няма да се издам, като звънна в службата, извършила оригиналния анализ, макар аз да бях нейният шеф през 1996 година. Ако се е случило нещо, то е станало, след като напуснах Вирджиния, вероятно много по-скоро, например при убийството на третата жертва, което бе преди по-малко от месец.

— Мога да ти осигуря много повече информация, отколкото старата ти служба, стига да не трябва да искам разрешение от Гранби — казва Бентън. — Той няма да откаже. Но просто няма да има резултат, а после ще се случат други неща.

— Надявам се да ми я осигуриш колкото се може по-бързо — отвръщам. — Мислиш, че случаят ми тук е свързан с тези във Вашингтон, следователно трябва да разгледам уликите. Имам и правото, и юрисдикцията. Да сравним ДНК-то и тъканите с онези, които събрах тази сутрин. Дай ми всичко, с което разполагаш. При това светкавично.

— Остави го! — заповядва Марино на кучето си.

— ДНК-то е по-трудно — казва Бентън.

— Седни! — отеква гласът на Марино в тунела. — Мамка му!

— Мога да ти пратя по имейла микроскопските образи на тъканите. Но ДНК профилите трябва да дойдат от националната система, а нямам пряк достъп до нея. Трябва да попълня официална молба.

— Кой направи анализа в случая на Джулиен Гуле?

— Службата на съдебния лекар в Мериленд. Балтимор.

— Познавам шефа добре.

— Можеш ли да му имаш пълно доверие?

— Абсолютно.

Куинси скача в една локва и започва да пие от нея, а Марино крещи ожесточено:

— Не! Престани! По дяволите!

— По времето, когато се смята, че е настъпила смъртта на Габриела Лагос, анонимен тип звъннал в полицията и съобщил, че видял как млад мъж скача от моста на Четиринайсета улица в Потомак — съобщава ми Бентън. — Трупът не бил открит.

— Не? — усъмнявам се. — Това ми се вижда странно.

— Не пий от локви! — лае Марино.

— Ти ли изготви профила по нейния случай?

Не си спомням Бентън да ми е казвал по онова време, че е работил по убийството на Габриела Лагос.

— Да, консултираха се с мен. Не за нея, а относно Мартин и написаното в дневника му — лаконично отговаря Бентън, тъй като Марино стига до нас.

Той протяга ръка на Куинси, за да го подкани да го подуши.

— Добро момче — похвалва го Бентън и разрошва козината по врата му. — Виждам, че си добре трениран — добавя той с лек сарказъм.

— Да, ама днес хич не е добър — мрачно казва Марино, който изглежда изморен и задъхан. — Не бъди лошо момче — нарежда той на немската овчарка и я потупва отстрани. — Знаеш какво да правиш. А сега седни.

Куинси не сяда.