Патриша Корнуел
Прах (15)

15.

— Един от тях трябва да дойде тук — казва ми Бентън по телефона. — Имам нужда да ме изслушаш внимателно, Кей.

Виждам го как се разхожда из строителната площадка. Държа под око Марино и Мачадо, за да се уверя, че нямат представа какво се говори по телефона.

— Това, което ще ти кажа, трябва да си остане между нас засега. Мога да ги насоча по някои следи, но не мога да им дам подробности. Трябва да сме абсолютно сигурни.

Долавям обаче, че той вече е сигурен.

— Не знаем на кого можем да имаме доверие — продължава Бентън. — Това е важното. Един гаф и Гранби ще си получи причината да ме отстрани от случая.

— От този случай или от другите? — питам.

— От всичките. Не мога да кажа колко точно, но в момента са поне четири.

— Има несъответствие. Значително.

Имам предвид найлоновите пликове, усукани около главите на три от вашингтонските жертви.

— Нещо го е стреснало този път. Това е единственото, което ми идва на ум. Освен ако не се е опитвал да скрие, че това убийство има връзка с другите. Но не вярвам да е така. Кеймбридж му е познато ловно място. Дебнал е жертвата си тук преди и не съм изненадан, че го прави отново, но тази жертва не е случайна. Втората и третата може да са били.

Бентън не звучи развълнуван или притеснен, просто защото не е такъв човек. Но аз го познавам. Долавям всеки нюанс в настроението му, а когато се доближи до целта си, гласът му се напряга, сякаш е закачил огромна риба на въдицата си и тя се бори упорито с него. Слушам и знам какво предстои, но има и още нещо, същата заплаха, от която ме побиват тръпки. Усещам я все по-ясно, докато си бъбрим по телефона.

През последните седмици Бентън спомена няколко пъти проблема с доверието. Започна да го прави, откак замина за Вашингтон, и преди два-три дни, след като бе пийнал няколко скоча, каза, че столичните убийства никога няма да бъдат разрешени. Някой не искал случаят да бъде разрешен. Аз обаче не му повярвах.

Как можех да повярвам подобно нещо? Три жени са жестоко убити, а Бентън работи за ФБР и намеква, че Бюрото не иска убиецът да бъде заловен. Сега изглежда, че той е убил отново и Бентън си има същите тревоги като в другите случаи. Отново си мисля, че може би съпругът ми се е приближил прекалено много. Предположението му е направо ужасно. Кошмарите най-после са го надвили. Винаги съм се страхувала, че може да стане така.

— Шкафчето в каросерията е било разбито — казва ми Бентън по телефона. — На земята има инструмент. Валяло е върху него, но не изглежда да е лежал там дълго време. Дъждът спря напълно преди няколко часа, така че инструментът е бил оставен преди това.

— Какъв инструмент? — питам.

— Някаква резачка, вероятно за метални тръби. Нарочно е оставена там, а върху нея е сложен камък.

— Камък?

— Солиден по размер камък, просто поставен върху резачката.

— По каква причина?

— Камък, ножица, хартия.

Изчаквам да видя дали се шегува, но не.

— Това е извратен детински мозък, който става все по-зъл. В момента е изключително болен и се влошава бързо. Изглежда доста рано за това, а и не мога да ти кажа причината, но с него става нещо. Камъкът и инструментът са атавистично завръщане към игра от миналото му. Усетих това още когато видях за първи път какво бе оставил на известно разстояние от трупа. Трябва да търсиш нещо, което не е очевидно, а полицаите обикновено не го правят.

— Но ти го правиш.

— Намерих камък при всяко убийство, дори и два дни след едното, чак когато отидох там. Камъкът бие ножицата, а ножицата реже хартия. А ченгетата са хартия — официални лица, които попълват документи, възрастни, които създават правила, и той се шегува с тях. Полицията не е публика, която заслужава гениално представление. Той оставя камъка върху инструмента, с който е извършил престъплението, за да напомни на полицията какви скапаняци са, сравнени с него. За него това е страхотна тръпка. Възбуждаща и забавна.

— Полицаите може да са скапаняци, но ти не си.

— Той не би ме сметнал за скапаняк. Би осъзнал, че разбирам какво прави. Всъщност го разбирам по-добре от самия него. Винаги е така с подобни престъпници. Психопати са, а лудостта няма ясен поглед.

Поглеждам към Марино, който копае около стълбчето, стърчащо самотно, тъй като закачената за него телена ограда е отрязана. Мога да предвидя как ще започне да спори с Бентън. Марино е ужасно избухлив, когато става дума за мъжа ми, а сега, когато отново има власт, ще започне истинска война. Положението ще се влоши още повече, преди да се оправи, но засега дори не мога да си представя, че някога ще се подобри.

Не мога да спра да мисля за времето. Бентън се прибира у дома три дни по-рано, а Столичния убиец е нападнал отново тук, където живеем, като торнадо, което се отклонява от пътя си и помита точно нашата къща. Продължавам да мисля за човека зад оградата, гологлав в дъжда, вторачен в задната ми врата. Цяла сутрин се оглеждах наоколо непрестанно, като че ли някой ме наблюдаваше.

— Мислиш ли, че убиецът някак си е узнал, че ще бъдеш тук? — задавам въпроса, за който дори не искам да мисля.

— Честно казано, тази идея определено ме тревожи — отговаря Бентън.

Случвало се и преди. Жестоки престъпници са му оставяли бележки, писма, части от трупове, снимки, видео и аудиозаписи на измъчваните и убити жертви. Зловещи спомени, направо кошмарни. Сготвена човешка плът, плюшеното мече на убито дете. Виждала съм страховитите заплахи и гнусните шеги и нищо вече не би могло да ме изненада. Освен това. Не искам да повярвам в съмненията на Бентън.

Той трябваше да остане във Вашингтон до събота. Ако не беше решил да се прибере по-рано, в момента нямаше да е тук и да намери камъка и инструмента.

— Как е възможно да знае, че ще си тук, Бентън?

— Вероятно ме е виждал. Вероятно е виждал всички нас — казва той, а аз поглеждам към огрените от слънцето сгради, студентите, които ходят пеша или карат колела. Ярката светлина блести по колите в паркинга. — Неизбежно е да се появя тук. Може би не точно в тази минута, но веднага щом узная. Часове, ден по-късно, но щях да съм тук и да правя това, което правя в момента.

— Наблюдението е едно, но да знае, че днес ще си тук — съвсем друго.

— Може да не е знаел, че ще съм тук днес, но е предположил, че ще се появя скоро. Не знам отговора, но трябва да мисля за тази възможност. Неоспоримият факт е, че това местопрестъпление е абсолютно същото като другите три. Инструментът и камъкът са очевиден червен флаг и Бюрото смята, че е само нагласена сцена. Твърдят, че напомня за снайпериста от Белтуей и картата Таро, намерена близо до гилзата, където бе простреляно тринайсетгодишно хлапе. Десет убити, голям брой престрелки във Вирджиния по времето, когато ти се изнесе оттам.

По времето, когато те смятах за мъртъв.

Мисълта ме пробожда право в сърцето и за миг си припомням съня си. Бентън започва да обикаля строителната площадка около жълтия булдозер. В момента говори нетипично бързо:

— Не разкривахме пред пресата какво беше написано на картата Таро. Инсценирано беше, за да си поиграе с полицията, да ги поведе по погрешната следа, да ги накара да мислят, че убиецът има нещо общо с окултното. Според ФБР това бяха дивотии и в онези случаи може наистина да са били дивотии. От седмици слушам, че инструментите, камъните, белите платове и пликовете от „Октопод“ са дивотии. Но не са. Кълна ти се, че не са. Означават нещо за него. Игра. Фука се с тях. Тревожа се, че го подтикват самозаблуди.

— Включително и такива за теб?

— Може да се самозаблуждава, че съм впечатлен от него — отговаря Бентън небрежно, така както надзирателят в зоопарка говори за най-опасните животни. — Няма начин да знам със сигурност, но вярвам, че той е запознат с работата ми. И е достатъчно голям нарцисист, за да си фантазира, че бих му се възхитил.

— Може да е нападнал сега по друга причина — казвам спокойно. — И тя да няма нищо общо със случайното ти присъствие тук. Въобще да няма нищо общо с теб.

— Това ме тревожи — повтаря Бентън. — Той може да е чул нещо. А и има изключителна връзка с този район, макар да не знам каква точно. Оставил е трупа тук, защото мястото означава нещо за него. Но не съм готов да спомена това на никого — набляга той на думите си. — Ще го направя, но не още. Първо трябва да завъртя няколко телефона. Решението не зависи от мен — те мислят така. Не им пука за случая, а за някаква користна цел. Задължен съм да уведомя Гранби. Това е протоколът и ще имаме проблеми.

Бентън ще информира началника си Ед Гранби, гадно копеле, което не мога да търпя. Знам как ще мине този разговор — по възможно най-лошия начин.

— Предполагам, че Гранби ще превземе разследването — отговарям.

— Не можем да му позволим това, Кей.

— Как е възможно убиецът да е чул нещо, което да го накара да вярва, че се връщаш в Кеймбридж точно сега?

— Да! Ако наистина е знаел, откъде е научил? Възможно е да е свързан с човек, близък до разследването.

Припомням си думите на Карин Хегъл за корупцията, достигаща до адски високи места, и си мисля за Министерството на правосъдието и ФБР, после пропъждам тези мисли и се насочвам към по-безопасни води — онова, което Бентън ми каза, когато скочи от хеликоптера на Луси преди няколко часа. Съобщи ми, че ранното му завръщане за рождения му ден било идея на Луси.

— Кога точно обсъдихте прибирането ти у дома днес? — питам.

Отдалечавам се от Марино и Мачадо, за да не чуват думите ми.

— Преди три дни — отговаря Бентън. — Заговорихме за първи път за това в неделя сутрин. Луси знаеше какво си преживяла през уикенда в Кънектикът. Тревожеше се, че това е причината да се разболееш.

— Причината да се разболея е вирус.

— Тя искаше да се прибера у дома, а и аз го исках, но според теб не трябваше да го правя. Бях сигурен, че ако узнаеш, пак ще кажеш „не“.

Искреното му обяснение ми напомня по неприятен начин за други скорошни разкрития. Невинаги показвам какво чувствам, а и не казвам какво искам, а това не е справедливо.

— Споразумяхме се, че трябва да е изненада — добавя той.

— Кой друг знаеше?

— В службата знаеха.

Бентън ми обяснява, че в неделя ФБР било наясно с факта, че той ще напусне Вашингтон по-рано от планираното. Всъщност бостънският отдел трябвало да одобри завръщането му в Кеймбридж и Ед Гранби бил повече от доволен да го разкара от Вашингтон, дори го окуражил. Сещам се за хотела, където бе отседнал Бентън.

Хората, работещи там, също са били наясно с намеренията на мъжа ми. Предполагам, че е променил резервацията си още миналата неделя, веднага след като е решил да ме изненада. Разбира се, Луси е знаела всичко и се замислям за нея. Чудя се дали случайно е споменала изненадата за рождения ден пред Гейл Шиптън и ако е така, какво означава това?

Луси е трябвало да попълни летателен план, преди да отлети от Масачузетс към летище „Дълес“ във Вашингтон. Заради националната безопасност частни самолети нямат право да кацат във Вашингтон без разрешение и одобрен летателен план. Хотелски персонал и хора от ФБР, въздушни диспечери и служби за полети. Мисля кои от тях биха имали причина да знаят подробности като време, местонахождение, тип самолет и дори номера на хеликоптера на Луси, както и какво е оборудването й. Кой е имал достъп до информацията какво правят тя и Бентън и къде и кога се канят да отидат?

Възможно е някой да знае незначителни подробности за живота ни и да сподели информацията с погрешния човек. Не мога да отхвърля идеята, че някъде навън има откачен и хитър убиец, вманиачен по Бентън и извършващ кошмарни престъпления, за да му се изфука. Подобно нещо се случва много рядко. Не съм сигурна, че знам и един пример за сериен убиец, полудял по криминален психолог. Но това не означава, че не се е случвало някъде.

Всичко в човешкото поведение е възможно. Била съм свидетелка на жестоки садистични действия, които нормалният мозък не може да си представи. Не мога да измисля някакво зашеметяващо престъпление, което да е оригинално и да не е извършвано преди. А и Бентън не е кой да е. Публикувал е книги и научни трудове, появява се често по телевизията и бе свързан публично със случаите на Столичния убиец. Ако убиецът е следял медиите, знае, че Бентън е бил във Вашингтон, както и че разследването там е било страшно напрегнато, макар че подробностите за престъпленията са били обвити в потайност от ФБР.

Моментът би бил удобен за убиеца да направи това, което Бентън предположи — да продължи някъде другаде, и може би този коварен жесток тип очаква за какво ще се сети мъжът ми. От самото начало Бентън вярва, че Столичния убиец е свързан с Кеймбридж, че това е място, което познава, и безопасно пристанище за него.

Бентън повтаря това от април, когато Клара Хъмбри бе убита по-малко от месец след като се премести от Кеймбридж във Вашингтон. Според него убиецът я е следял в Кеймбридж, след това я е последвал във Вашингтон, а не би направил това, ако не се чувстваше удобно тук и не бе запознат с Вашингтон. Бентън продължава да вярва, че той познава територията си. Убиецът е на престъпно турне, напада по места, за които може и да не знаем. Слушам всичко това, откакто съпругът ми замина преди Деня на благодарността.

Разбирам тревогата на Бентън, че е станал мишена на този убиец или на който и да било убиец, когото преследва, дори и това да не е вярно. До каква степен горкият ми съпруг може да се вживява в душите на престъпниците, преди да започне да се скапва, преди те да заживеят като паразити под кожата му? Този въпрос ме тормози още откак се запознах с него.

— Очевидно е, че бих огледал тук — казва ми той по телефона. — Може би и ченгетата щяха да го намерят, макар да се намира далеч от мястото, където беше трупът.

— А защо ти би огледал там? — питам.

— Заради пикапа.

— Разбитото шкафче — сещам се и насочвам вниманието си към черния пикап, около който Бентън обикаля.

— Не му е мястото тук — казва той. — Не е свързан със строителството. Това е нечий личен пикап, неправилно паркиран тук. Разбира се, че веднага ще привлече вниманието ми.

Той застава неподвижно и се вторачва през полето в мен.

— Това навежда на мисълта, че инструментът е бил използван, за да среже веригата и катинара на портата — казвам, докато гледам как Марино и Мачадо се отказват от лопатата и се захващат с триона.

— Използвал е този инструмент — отговаря Бентън. — И е искал да го намерим. Когато го огледат в лабораторията, ще разбереш, че съм прав. Ние сме неговата публика и той иска да узнаем всичко, което си е направил труда да свърши. Това е част от тръпката…

— Направил си е труда? — прекъсвам го.

Ядосвам се, защото Бентън ме плаши. За миг изпитвам свирепата ярост, която толкова упорито се опитвам да погреба.

После се насилвам да потисна емоциите си. Не е полезно да реагираш така, както би постъпил обикновен човек. Прогонвам онова, което би попречило на дисциплината и логиката ми, пропъждам го далеч от мен. След всички изминали години определено ме бива да опразвам мозъка си.

Наблюдавам как Марино рови из кутията за работа на местопрестъпления, която всъщност е портативен шкаф за инструменти. Поемам си дълбоко дъх. Вече по-спокойна, се сещам за Гейл Шиптън. Ще има логика, ако тя е връзката. Ако е така, това означава, че тя има някаква връзка с убиеца си, дори и да не го е познавала, дори и никога да не го е срещала, както каза Бентън.