Патриша Корнуел
Прах (28)

28.

Вървим покрай сивите стени и плочките от рециклирано стъкло, оцветени в сиво-кафяво, наречено „трюфел“. Акустичният таван крие километри кабели и заглушава стъпките ни, докато бързаме напред. Всеки коридор в сградата описва пълен кръг.

Животът спира където започва, правото става кръгло, а аз гледам на мястото като на пристанище. Представям работата тук като част от пътешествие, а не като крайната му цел. Мъртвите помагат на живите и живите помагат на мъртвите. Гледам на седемте коридора като на метафора за надежда или поне трамплин за не толкова зловещи разговори.

Отдавна отминаха дните, когато не се колебаех да наричам Службата на съдебния лекар морга или болница за умрели. Част от работата ми е да се уверя, че всички ние се държим професионално и подходящо. Човек не знае кога някой го слуша, а тези, които обслужваме, не са „трупове“, „цепеняци“, „печено“ или „шамандури“. Те са пациенти или случаи. Те са нечие семейство, приятели и любовници. Насърчавам идеята, че КЦК не е дом за мъртви, а лаборатория, където се провеждат медицински прегледи, а доказателствата се анализират научно.

Настоявам за прозрачност, която позволява на посетителите да видят как работим през прозорците за наблюдение. Прозорецът, покрай който минаваме в момента, е на стаята за улики, където на специални закачалки се сушат кървави дрехи. На покритата с бяла хартия маса са оставени чифт счупени очила, слухов апарат, обувки, портфейл, пари в брой, кредитни карти и часовник с разбит циферблат. Личните вещи на човека, чиято смачкана кола тъкмо видяхме. Натоварена утрин за криминолозите, които обработват отпечатъците по пистолет, гира, дръжка от метла, месингова статуетка, всичките окървавени и напръскани с лепило.

— Медицинският хеликоптер тъкмо се обади на летище „Лоугън“. Искат разчистване на югозапад на триста метра — съобщава ми Луси, която наблюдава приложение на телефона си. — Хеликоптерът излетял от Конкорд, на път обратно за Плимут.

— Ако не лети към болница, значи или няма нищо особено, или някой е мъртъв.

Луси продължава да разглежда разписанията на въздушния трафик.

— Кацнал е в Конкорд точно преди петдесет и пет минути. Очевидно е реагирал на нещо, станало там. Може да няма никаква връзка с нас, разбира се. Ще продължа да слушам.

 

 

Сядам до масата на Ан. От другата страна на оловния прозорец има огромен скенер и тя тъкмо плъзва масата в него.

Виждам деформирана глава и сива коса, омазана с мозък и кръв. Виждам окървавено съдрано ухо. Шейсет и три годишният психиатър, който се е ударил в мантинелата, възможно убийство, извършено от хлапета, решили, че е адски забавно да пробиеш нечия гума и после да обереш човека. А може да е виновен и алкохолът. Не е нужно да си зверски пиян, за да заспиш на волана и да изгубиш контрол над колата.

Натискам бутона, за да говоря с Ан от другата страна на стъклото.

— Кой ще прави аутопсията? — питам.

— Люк, когато приключи със смъртния случай от пожара — отговаря тя. — Вече е взел кръв за алкохолната проба.

— Чух за това.

— 0,04. Скромно пийване, не си струва да умреш за него — продължава да говори Ан, като отваря вратата. — Между другото, великата му адвокатка вече звънна.

— Чух и за това — отговарям.

— Как е Луси днес? — пита ме тя, сякаш племенницата ми не е тук.

Срамежливата Ан, както Луси нарича талантливата ми рентгеноложка, е страшно симпатична, но говори за хората несвързано и често не иска да ги погледне в очите. Предполагам, че в училище е била умницата на класа, която е привличала вниманието на мажоретките и футболистите само когато са искали да им помогне с домашните.

— Животът е скапан — казва Луси на Ан. — А ти как си?

— Между другото — добавям, — не говорим с адвокати, които се обаждат за случаите ни, освен ако са прокурори или адвокати на защитата, за предпочитане с призовки в ръка.

— Брайс не й каза нищо важно, но си побъбриха достатъчно дълго, за да чуя някои неща, а после и той ми разказа.

Забелязвам Бентън, който върви бързо по коридора към нас, обут във взетите назаем черни кожени маратонки.

— Карин Хегъл — казвам, тъй като бързо се сещам коя е великата адвокатка.

Луси стои до мен и гледа монитора, който показва мъжа, чиято кола тъкмо видяхме.

Доктор Франц Шонберг с адрес в Кеймбридж близо до парка „Лонгфелоу“. Представям си го от снимките, които разглеждах преди няколко часа. Сивокос, с мило, симпатично лице, което изглеждаше кошмарно шокирано и отчаяно, докато той стоеше вторачен в мъртвата си пациентка, уведомила го, че възнамерява да отлети за Париж от покрива на кооперацията си. Изглежда, че жената бе искала да впечатли доктора си. Често самоубийствата са повече гневни и отмъстителни, отколкото тъжни.

— Пациентката му мина през нас преди няколко дни — отбелязвам. — Млада дизайнерка, която се самоубила, като скочила от покрива на кооперацията си пред очите му.

— Може би заради това той се е скарал с жена си и е излязъл да пийне — казва Ан, като сяда до мен.

Забелязвам, че носи лилави хирургически дрехи с дантела по бието, джобовете и плисетата.

— Да, самоубийството определено не се е отразило добре на горкия психиатър.

Разглеждам резултатите от скенера на доктор Франц Шонберг. Открити фрактури на лявата теменна и слепоочна кост, разкъсани кръвоносни съдове. Главата му вероятно се е ударила в страничния прозорец, а не в предния. Чудя се с каква ли скорост е шофирал. Следите от гумите би трябвало да ни кажат. Забелязвам съвсем слаб мозъчен оток. Загинал е почти мигновено.

— Карин Хегъл се опитваше да се свърже с мен по-рано — казвам на Ан. — Към пет и половина сутринта, когато отивах към местопрестъплението в МИТ. Каза на Марино, че искала да говори с мен. Предположих, че е заради Гейл Шиптън.

— Бизнесът на преследвачите на линейки процъфтява — ухилва се Ан.

— Тя не е точно от преследвачите на линейки — възразявам развеселена, но и объркана.

Карин Хегъл и аз нямаме общи случаи по простата причина, че повечето от пациентите ми и семействата им не могат да си позволят адвокат като нея. Хората, с които най-вече се занимавам, са на погрешната страна на закона и суперадвокатите на супербогатите рядко се появяват на радара ми. А Хегъл се появи вече два пъти днес.

Ан плъзва по масата график с обаждания и други документи от папката на бюрото си и в този момент Бентън влиза при нас. Недалеч зад него е и Брайс с огромни слънчеви очила, паркирани на темето му, в тесни джинси, груб вълнен пуловер и червени велурени обувки. Носи кутия с пица, салфетки и пластмасови чинии. Луси пристъпва напред, за да се увери, че той няма да избяга, преди да се нахраним.

— Знаеш ли за нещо, което става в Конкорд? — питам Бентън, а начинът, по който ме поглежда, ми подсказва, че е наясно.

— Приблизително преди един час — казва той, като се настанява зад стола ми. — Обаждане за стрелец, което се оказало фалшиво.

— Това обяснява защо медицинският хеликоптер е бил призован, но се е завърнал бързо — предполагам.

— Вероятно е така — потвърждава Бентън, но тонът му ми подсказва, че според него има нещо повече.

— Какво друго знаем за този случай? — питам Ан за пациента в скенера, доктор Шонберг.

— Мъртъв при пристигането си в болницата в Кеймбридж в четири сутринта — отговаря тя, като разлиства документите. — Очевидно си тръгнал от кръчмата към два часа. Било нужно известно време да го извадят от колата. Ако я видиш в халето, ще разбереш защо. Един от онези класически стари ягуари, страшно красив, преди хидравличните инструменти да го отворят като консервена кутия.

— „Ягуар Е“ от началото на шейсетте — обажда се Луси, която стои до вратата. — Сигурно е мечтал за такъв, когато е бил достатъчно възрастен да шофира, но не е имал пари. Проблемът е, че тези антики нямат въздушни възглавници.

— Коя кръчма? — питам Ан.

— Ирландската, която Марино харесва. Водил ме е там няколко пъти, преструвайки се, че не става дума за среща. Признавам, че бирата и макароните със сирене там са убийствени. „Фадо“. Имат и страхотно свинско шкембе във винен сос… Трябва да спра да говоря, защото ще припадна от глад.

— „Фадо“ не е в най-добрата част на града — отбелязва Бентън. — Не е далеч от бедняшките блокове в Западен Кеймбридж.

— Знаем ли накъде е тръгнал, след като е напуснал кръчмата? — питам.

Припомням си полицейското обаждане от по-рано — подозрителни младежи в червен джип, които разбили няколко коли на паркингите на улица „Уиндзър“.

— Според документацията бил е на Мемориал Драйв близо до моста на авеню Масачузетс. Може да си е отивал у дома — казва Ан.

Представям си как гангстерите в червения джип следват ягуара, чакат гумата да спадне и вероятно планират да оберат шофьора, но нещата се влошават още повече. Може би са ударили колата леко отзад и са я изпратили право в мантинелата.

— Ако хванат хлапетата, които са видели да бягат от улица „Уиндзър“, трябва да сравним боята на джипа им с тази, попаднала върху ягуара — решавам. — Да се уверим, че полицията в Кеймбридж знае за това.

— Добре, ако Карин Хегъл се е опитвала да те издири още в пет и половина, със сигурност не си е губила времето — казва Ан, забравила за хубавата храна. — Тя звънна тук преди около час, почти в единайсет. Кръчмата била виновна. Не е трябвало да продължат да му сервират. Разбира се, ние не можехме да кажем какво е съдържанието на алкохол в кръвта му и че не е бил пиян, защото нямаме право да разкриваме подобна информация, преди следствието да е приключило. Обичайното, поне съдейки по това, което чух от Брайс. А и той ми разказа същата история поне по петдесет различни начина.

— Чух си името и се надявам да не го произнасяш напразно — намесва се Брайс.

— Очевидно Карин Хегъл не знае, че гумата му е била срязана и може да става дума за убийство — казвам на Ан.

Луси протяга ръце към Брайс, за да грабне огромната пица с говеждо, наденици, салам, чушки, пресни домати, лук, чесън, екстра моцарела и азиаго — обичайната ми поръчка.

Устата ми се изпълва със слюнка, а стомахът ми се свива от глад.

— Не толкова бързо — спира я Брайс. — Не дори ако ме заплашиш, че ще ме застреляш.

— Не ме провокирай.

— А, адски съм уплашен. Дори не си въоръжена.

— Откъде знаеш?

— Такова чудовище си. Дори когато си сладка.

— Търси си някого, когото да съди — казва ми Ан. — Чакай да отгатна. Съпругата иска пари заради смъртта на мъжа си, а ние дори още не сме направили аутопсията на бедния човечец.

— Предполагам, че Карин Хегъл не обсъжда другите си клиенти — казвам и поглеждам Луси.

— Тя има много богати клиенти, но откъде да знаем, че и той й е бил клиент?

Въпросът е насочен към Брайс.

— Ами предположих, че е — отговаря той. — Задаваше ми въпроси колко е бил пиян и дали затова е катастрофирал. Звучеше разстроена и прекалено чувствителна за адвокат. И непрестанно повтаряше колко ужасен бил денят. Може да го е познавала.

Брайс пише нещо в телефона си.

— Скарал се с жена си — повтарям му аз. — Откъде научихме тази подробност?

— Пише го в обаждането — отговаря той. — Когато не се прибрал у дома, жена му звъннала на 911, обляна в сълзи, и описала колата му. Казала, че се скарали и той излязъл от къщи ядосан. А, я виж това. Доктор Шонберг бил свидетел експерт в няколко дела с големи присъди през последните години. Познай кой е бил адвокатът. Може Карин Хегъл да е звъняла по лични причини. Загубила е приятел и консултант, който й е помогнал да изкара доста пари.

— Не приемаме лични обаждания от адвокати — отвръщам. — Никаква информация няма да бъде споделена с нея или с някого друг относно този случай или другите ни случаи. Не правим подобни услуги.

— Гранби иска да се видим в три часа — съобщава ми Бентън, като слага ръце на раменете ми.

— Сигурна съм, че иска.

— Какво да му кажа?

— Като гледам как върви денят, ще се наложи да отидем там — отговарям, като се завъртам към него. — Ще резервирам военната стая или ТПЗ в зависимост от това, което ще разглеждаме.

ТПЗ е новият ни Театър за прогресивно задълбочаване, където разглеждаме случаи в три измерения или виртуална реалност. Едно от последните изобретения на Луси, която продължава с усилията си да отърве света от хартията.

— Трябва да подменя проектор в мултитъч масата — уведомява ме тя в мига, когато Глория, специалистката по ДНК, влиза.

Подавам й уликите.

— След теб отиват при Ърни — казвам й, когато тя подписва плика. — Колкото се може по-бързо.

Трийсетгодишна, с щръкнала нагоре черна коса и обица на лявата ноздра, Глория е експерт в изготвянето на ДНК профили и е свикнала с настояванията ми за светкавична работа.

— Ще го сложа начело в списъка — казва ми тя.

— Може да получиш лабораторни доклади от службата на доктор Вентър в Балтимор — уведомявам я.

— Вече ги изпратих — съобщава ми Луси.

Глория ме поглежда любопитно и се отправя към вратата. ДНК профил от един от случаите на Столичния убиец, а биоложката ми не е глупава и неосведомена. Става нещо голямо и тя е наясно с това.

— Не е нужно да казвам… — поглеждам я в очите.

— Разбира се. Ще разполагам с нещо до утре сутрин, но ще се опитам да го направя колкото се може по-бързо.

Тя излиза от стаята и тръгва бързо по коридора към асансьора, залепена за телефона като всеки друг.

— Кога Бентън се върна от Вашингтон? — пита ме Ан. — Добре ли е? Изглежда има нужда от малко месо по кокалите си. Видя ли онзи танк, с който пристигна Луси? Когато го вкара в халето, звучеше като че ли каца с хеликоптера си.

— Аз стоя ето тук — обажда се Луси, като оставя кутията с пицата на бюрото. — Брайс, надявам се да има и вегетарианска, защото в противен случай наистина ще те застрелям.

— Пожелай на Ан добро утро от името на Бентън, който стои точно зад теб — казва ми Брайс. — Сос, гъби, броколи, спанак, патладжан — изрежда той за Луси. — И да видим какво още. Аха! Две скучни парчета само за теб — ухилва се той, като й подава хартиена чиния и й показва кожените си гривни. — Харесват ли ти? — Раздвижва китка. — Ръчно изработени с драконов клип. В кафяво и кралско синьо, защото Итън е адски щедър. Ан? — завърта се той към нея. — Луси ти казва добро утро чрез мен, а аз ти пожелавам добро утро чрез нея. Ясно ли е?

Ан вечно говори за хората, сякаш не са в стаята, но е трудно да й се обидиш. Тя е една от най-непредизвикателните личности, които познавам, с нежно лице и поведение. Заяжданията на Марино никога не я накараха да повиши глас и дори глупавото бърборене на Брайс не дразни нервите й.

Тя отваря резултатите от скенера на Гейл Шиптън и триизмерните образи на главата и торса се появяват на плоския екран.

— „Джей Крю“ — хвали се Брайс с новите си лъскави джунджурийки. — Тази е почти прекалена, но не гледам на харизан кон зъбите. Върви с… — Той вади колие изпод пуловера си, черна кожа с някакво племенно метално украшение, а после слага парче пица в чиния и ми я поднася.

Първата хапка е експлозия от удоволствие. Мили боже, умирам от глад. Изяждам половината парче, преди да проговоря отново.

— Ето това е важното — казвам, като избърсвам мазните си пръсти в салфетката. — Започваме със сравнително плътното вещество, което флуоресцира на ултравиолетова светлина. Някакъв вид прах, който е по цялото й тяло.

Посочвам плътните бели райони, утайката в ноздрите и устата на Гейл Шиптън. Тъмното, изпълнено с въздух пространство в плевралната кухина е малкият пневмоторакс в горната част на десния дроб, обяснявам им. Кликвам друг образ и виждам проблема по-ясно.

— Събирането на въздух в затворено пространство би упражнило доста голямо напрежение върху дроба — обяснявам на Бентън и Луси.

— И това би затруднило дишането — добавя тя.

— Дори аз го знам — възкликва Брайс.

— Вече е имала проблеми с дишането — съобщава ми Луси. — Задъхваше се. Понякога въздишаше тежко, сякаш й бе трудно да си поеме дъх.

— Не съм убеден, че виждам за какво говориш — обажда се Бентън, като си слага очилата за четене. — А и възможно ли е пневмотораксът да убие някого?

— Ако е оставен без лечение, би причинил затруднения в дишането — отговарям. — И би напрегнал сърцето и важните кръвоносни съдове.

— Все още се опитвам да го видя — признава Бентън, като се навежда над мен и се вторачва в екрана.

— Ето този черен район — помага му Ан. — Това е въздушна плътност. Виждаш ли? Същата е вътре и извън гърдите. А не трябва да е така.

— В плевралната кухина не трябва да има черен район — добавям. — По-светлият район тук, в меките тъкани, е кръвоизлив. Претърпяла е някаква травма, която е съсипала белите й дробове. Първата ни задача е да разберем как е била нанесена травмата.