Оливър Боудън
Черният флаг (37)

37.

След като освободихме мъжете, с Джеймс слязохме на брега — бряг, отново принадлежащ на местните, а не на войници или робовладелци. Взирахме се в морето. Той изруга и ми подаде далекогледа си.

— Чий е корабът? — попитах.

Грамадна галера се отдалечаваше на хоризонта. Все още различавах моряците по палубата и човека, който им даваше заповеди.

— Виждаш ли стария мръсник? Холандски търговец на роби. Казва се Лорънс Принс. Живее като цар в Ямайка. Следим го от години. Пак ни се изплъзна! — горещеше се Джеймс.

Имаше право. Търговецът на роби бе успял да избяга от Тулум. Несъмнено смяташе мисията си за провалена. Ала бе останал жив и свободен.

И друг асасин се гневеше — Ах Табай, който застана до нас с толкова мрачно лице, че не успях да сдържа напушилия ме смях.

— За бога, всички асасини ли са намръщени като буреносен облак?

Той ме изгледа мрачно.

— Удивителни умения притежавате, капитан Кенуей.

— О, благодаря, друже, природна дарба са.

Той присви устни.

— Но сте вироглав и арогантен. Перчите се в униформа, която не сте заслужили.

— Всичко е позволено — засмях се аз. — Нали това е мотото ви?

Индианецът беше стар, но имаше жилаво тяло, пъргаво като на далеч по-млад мъж. Лицето му обаче сякаш бе издялано от дърво. В очите му прозираше непрогледен мрак — нещо едновременно древно и без възраст. Погледът му ме прикова с пълна сила. Смутен, за миг си помислих, че няма да продума, а ще ме остави да се пека върху жаравата на презрението му. Той все пак наруши страховитата тишина:

— Освобождавам те от отговорност за простъпките ти в Хавана и другаде, но тук не си добре дошъл — отсече и си тръгна.

Джеймс го изчака да се отдалечи и ме погледна.

— Съжалявам, приятелю.

Тръгна си и той, оставяйки ме сам с мислите ми. Проклети асасини, рекох си. И те бяха като другата шайка — високомерни лицемери, самоназначили се за съдници. Като свещениците у дома, които дебнат пред кръчмите, проклинат греховете ти и те призовават да се разкаеш. И най-вече ти внушават чувство за вина.

„Но асасините не опожариха фермата на баща ти, нали? — помислих си. — Тамплиерите го направиха. А асасините ти показаха как да използваш интуицията.“

Въздъхнах, решен да загладя противоречията с Кид. Не се интересувах от пътя, по който искаше да поема. Но все пак ме покани. Сметна ме за достоен да го извървя. Това не беше за пренебрегване.

Открих го до гълъбарника, където по-рано бях видял местната жена. Стоеше пред птичия дом и си играеше с острието.

— Да, да, наистина сте весела дружина — вметнах.

Въпреки смръщените му вежди блесналите му очи издаваха, че се радва да ме види.

— Заслужаваш порицание, Едуард. Перчиш се, сякаш си един от нас, и срамиш каузата ни.

— Каква е каузата ви?

Той продължи да пробва острието — да го прибира и изважда. Щрак-щрак. Най-сетне ме погледна.

— Често казано… убиваме. Тамплиери и техни съучастници. Хора, които искат да контролират всички империи уж в името на мира и реда.

Да, познавах част от тези хора. Самозвани управници на земята — бях вдигал наздравици с тях.

— Все едно слушам предсмъртните думи на Дюкас — отбелязах.

— Виждаш ли? Всичко е борба за власт. Искат да ни подчинят, да ни отнемат свободата.

Наистина ценях свободата — беше ми много скъпа.

— Откога си асасин? — попитах го.

— От две-три години. Срещнах Ах Табай в Спаниш Таун. Нещо у него ми вдъхна доверие. Мъдростта му ме привлече.

— Негова идея ли е този клан?

Кид се разсмя.

— О, не, асасините и тамплиерите воюват от хиляди години. Хората от Новия свят също споделяли подобна философия и когато европейците дошли тук… е, обществата им се смесили. Културите, религиите и езиците разделят хората, но кредото на асасините надскача границите. Навярно защото се застъпва за живота и свободата.

— Прилича ми на Насау.

— Горе-долу. Но не съвсем.

Когато се сбогувахме, знаех, че не виждам Кид за последен път.