Оливър Боудън
Черният флаг (19)

19.

— Сър? — учудих се аз.

Вниманието на Долзъл, слава богу, беше твърде заето с неочаквания развой, та да се запита защо стоя зад стола на капитан Причард.

— Идват капери! — повтори той.

Погледнах ужасено към развързаните ръце на капитан Причард, който мигом се оживи. И макар благоразумно да задържа ръцете си зад гърба, не се стърпя да предизвика Долзъл:

— Едуард Тач е! Дошъл е да ни спаси. Бягай, капитане! За разлика от теб Едуард Тач е капер, предан на Короната. Разкажа ли му какво се случи тук…

С две големи крачки Долзъл се стрелна напред и заби сабята си в корема на Причард. Той се изпружи на стола, нанизан на острието. Главата му се отметна назад, очите му се впиха за миг в моите и в следващия тялото му се отпусна безжизнено.

— Нищо няма да разкажеш на приятеля си — изръмжа Долзъл, издърпвайки сабята си.

Ръцете на Причард увиснаха до хълбоците му.

— Развързани са! — погледна ме обвинително Долзъл.

— Сабята ви сряза въжетата, сър.

Отговорът ми явно го задоволи. Той се обърна и излезе тичешком от каютата. В същия момент „Император“ се разтърси — по-късно разбрах, че корабът на Тач ни е ударил странично. Някои твърдяха, че капитанът ни се втурнал да се включи в битката, но ударът го запратил към парапета на палубата, той се прекатурил и паднал във водата. Други казаха, че скочил сам в морето, за да не го заловят и обесят на Дока на екзекуциите.

Грабнах сабя и пистолет от каютата с картите, затъкнах пистолета в колана и изтичах на палубата. Веднага видях военния кораб. Каперите ни бяха нападнали откъм десния борд, а откъм левия моряците от „Амазонска галера“ се бяха възползвали да отвърнат на удара ни. Противниците ни превъзхождаха многократно и макар да се впуснах в мелето с размахана сабя, разбирах, че битката е изгубена. По палубата се лееше река от кръв, навсякъде се валяха телата на мъртвите ми другари, осеяни с дълбоки рани. Оцелелите се сражаваха. Мускетите и пистолетите гърмяха, звънтеше стомана, писъците на умиращите и бойните викове на каперите огласяха въздуха. Въпреки това аз се чувствах някак извън битката. Никога не съм проявявал малодушие, ала размених едва два удара със сабята, преди схватката да приключи. Мнозина от моряците на „Император“ бяха мъртви. Останалите паднаха на колене и захвърлиха оръжията си, надявайки се несъмнено противникът да прояви милост. Малцина продължаваха да се бият — първият помощник-капитан Трафорд например. До него се сражаваше мъж, чието име не успях да си спомня — май беше Мелинг. Двама капери се хвърлиха заедно срещу него, размахали саби с такава сила, че никакво бойно умение не бе в състояние да ги спре. Изтикаха го към парапета, от раните по лицето му рукна кръв, а от гърлото му се надигна писък, когато двете саби го пронизаха едновременно.

Виждах и Блейни. Недалеч забелязах и третия капитан. По-късно научих името му — Едуард Тач, прославил се след години с прозвището Черната брада. Изглеждаше точно както легендите го описват, макар по онова време брадата му де не бе толкова дълга — висок и слаб, с гъста тъмна коса. Беше участвал в схватката — дрехите му бяха опръскани с кръв, кръв капеше и от острието на сабята му. Едуард Тач и един от мъжете му напредваха към нас. Оказах се на пътя му, рамо до рамо с Трафорд и Блейни.

Блейни. Пак той.

Блейни погледна към мен, после към Трафорд и накрая към Тач. Явно осенен от идея, извика на Тач:

— Сър, да ги довърша ли вместо вас?

Посочи мен и Трафорд с върха на сабята си. Мен възнагради с особено зловеща усмивка. И двамата се втренчихме невярващо в него. Възможно ли е?

— Проклет кучи син! — изкрещя Трафорд, разярен от предателството, и скочи към Блейни.

Замахна със закривената си сабя по-скоро напосоки с надеждата късметът да го споходи. Блейни се отмести плавно настрани, сабята му изсвистя и прониза гърдите на Трафорд. Ризата на първия помощник-капитан се разпори и предницата й подгизна от кръв. Той простена от изненада и болка, ала предприе втора и за жалост, още по-дива атака. Блейни завъртя сабята си, нанасяйки удар след удар по лицето и гърдите на Трафорд. Помощник-капитанът изпусна оръжието си и се свлече на колене. Проскимтя безпомощно, от устните му бликна разпенена кръв и той се строполи по очи върху палубата. Аз се хвърлих срещу Блейни, ала и моята атака бе непохватна и хаотична като Трафордовата. Блейни ме разоръжи, без да пролее нито капка пот. Всички на палубата бяха притихнали, всички живи гледаха към нас. Стояхме пред входа на капитанската каюта — само аз и Блейни между нападателите и вратата.

— Да го довърша ли, сър? — попита пак Блейни, насочил върха на сабята си към гърлото ми. Отново със зловеща усмивка.

Едуард Тач пристъпи напред, разделяйки на две моряшкото море.

— Защо ме наричаш „сър“, момче? — поинтересува се той, сочейки Блейни със закривената си къса сабя, от която капеше кръвта на екипажа ни.

Върхът на сабята на Блейни погъделичка врата ми.

— Надявам се занапред да служа на вас, сър, и да докажа предаността си — отвърна той.

Тач погледна към мен.

— А ти, момко, какво планираш? Ако не умреш от сабята на другаря си, имам предвид? Искаш ли да ми служиш, или предпочиташ да умреш като пират у дома в Англия или тук?

— Не искам да съм пират, сър — отговорих бързо. (Не се усмихвайте.) — Исках само да припечеля нещо за съпругата си, сър. Честна печалба, с която да се върна в Бристол.

(В Бристол, откъдето ме прогониха, и при съпругата, която не ми позволяваха да виждам. Реших обаче да не занимавам Тач с дребни подробности.)

— Ха! — засмя се Тач и махна към обезоръжените мъже зад себе си. — Това сигурно важи за всички оцелели от кораба ти. Всеки ще се закълне, че не е възнамерявал да става пират. Ще се оправдае, че е изпълнявал заповедите на капитана. Принуждавали са го против волята му.

— Той управляваше с желязна ръка, сър — обясних. — Питайте, когото щете. Истина е.

— И как, мътните го взели, успя капитанът да ви придума да станете пирати? — попита Тач.

— Каза ни, че скоро бездруго ще бъдем пирати, сър. След като подпишат мирното споразумение.

— Е, вероятно е прав — въздъхна замислено Тач. — Не отричам. Но това не е извинение. — Той се усмихна широко. — Не и докато аз съм капер, заклел се да защитава и да помага на флотата на Нейно Величество и на кораби като „Амазонска галера“. — Той замълча и после добави: — Не те бива много със сабята, а, момче?

Поклатих глава.

— Личи си — разкикоти се Тач. — Но това не те спря да нападнеш здравеняка до теб, нали? Знаеше, че вероятно ще загинеш на върха на сабята му, но го направи. Защо?

— Блейни е предател, сър — настръхнах. — Причерня ми пред очите и…

Тач заби острието на сабята си в палубата, облегна се с две ръце на дръжката и погледна към Блейни, към чието обичайно изражение на гневно недоумение се бе прибавило колебание. Разбирах как се чувства. По лицето на Тач не се четеше на чия страна е. Той просто ни оглеждаше — ту мен, ту Блейни.

— Хрумна ми нещо — изрева най-сетне и всички на палубата сякаш си поеха едновременно дъх. — Ще уредим въпроса с дуел. Какво ще кажеш, момко?

Духът на екипажа се приповдигна, а моят се лашна надолу, все едно бяха сложени на везни. Не умеех да се бия със сабя. Блейни имаше опит с хладното оръжие. Щеше да ми види сметката за нула време.

— Но не със саби, момчета — засмя се Тач, — защото вече видяхме сръчността на единия. Не, предлагам ръкопашен двубой. Никакви оръжия, дори ножове. Устройва ли те това, момче?

Кимнах, мислейки как най-много ме устройва изобщо да не се бия, ала за по-добро от ръкопашен бой не можех да се надявам.

— Добре. — Тач плесна с ръце и сабята му затрептя. — Хайде, момчета, застанете в кръг и да видим за какво ги бива двамата джентълмени.

Беше 1713 година. Бях сигурен, че ще умра.

Като се замисля, оттогава минаха дванайсет години. Възможно е през онази година да сте се родили.