Оливър Боудън
Черният флаг (13)

13.

Препусках към къщи. Защо се връщах? Навярно за да им кажа, че съжалявам. Да им обясня какви мисли се въртят в ума ми. Все пак бях техен син. Надявах се татко да съзре у мен частица от себе си. И да ми прости. Защото докато яздех по пътя, осъзнах, че повече от всичко искам да ми простят — и той, и мама. Чудно ли е, че бях разсеян и невнимателен?

Наближавах фермата. На мястото, където дърветата обрамчваха тясната алея, долових някакво движение в живия плет. Спрях и се ослушах. Живеете ли сред природата, усещате промените, а сега нещо определено не беше наред. Някъде отгоре долетя остро изсвирване — явно предупреждение — и същевременно в двора на къщата се размърдаха сенки. Сърцето ми заби лудешки, пришпорих коня и се втурнах натам. Зърнах пламтяща факла. Не лампа, а факла, каквато използват при палежи. Видях тичащи силуети и в светлината на факлата различих качулките им.

— Хей! — изкрещях, за да събудя мама и татко и да подплаша нападателите. — Хей! — извиках отново.

Във въздуха полетя факла, завъртя се и остави оранжева диря в тъмното небе, преди да се приземи сред дъжд от искри върху сламения покрив на къщата ни. Сламата беше суха като барут. Гледахме да я мокрим през лятото, за да не пламне, ала винаги имаше по-неотложни задачи и очевидно цяла седмица не бяхме я поливали с вода, защото огънят лумна тутакси.

Видях още фигури — три или четири. После, точно щом влязох в двора и спрях, от едната страна ме връхлетя някой, сграбчи ме за туниката и ме смъкна от коня. Строполих се на земята, останал без дъх. Наблизо се издигаше купчина камъни, с които смятахме да издигнем стена. Оръжия. Над мен се надвеси качулат силует и закри луната. Зърнах за миг как платът на качулката пулсира пред устата му, отмервайки забързаното му дишане, и в следващия момент юмрукът му ме халоса по лицето. Извърнах се и вторият удар ме улучи по врата. До него застана втора фигура, проблесна стомана и разбрах, че съм безпомощен. Приготвих се да умра. Първият обаче възпря новодошлия с рязко и властно „Не“. Бях спасен от острието, но не и от боя. В корема ми се заби ботуш и ме преви одве. Познах ботуша. Ботушът ме ритна пак — отново и отново, докато най-после спря и нападателят ми си отиде. Стиснал многострадалния си корем, аз се метнах настрана и закашлях. Чернотата заплашваше да ме погълне. Прииска ми се да се отпусна в прегръдката й. Представата да потъна в забрава ме изкушаваше. Да падна в несвяст и да не усещам болката. Да прескоча направо в бъдещето.

Нападателите бягаха. Чувах ги как бягат. Сетне овцете заблеяха уплашено.

Не биваше да се предавам. Бях жив, нали? Без малко да целуна стоманата, ала ми дадоха втори шанс. Не биваше да го пропилявам. Трябваше да спася родителите си. Още тогава разбрах, че ще потърся разплата. Собственикът на ботушите щеше да съжалява, че не ме е убил, когато е имал възможност. Бях сигурен в това.

Изправих се. Над двора се стелеше пушек като гъста мъгла. Едната кошара вече гореше. И къщата. Трябваше да ги събудя, да събудя мама и татко.

Пръстта около мен бе окъпана в оранжевото сияние на огъня. Конски тропот огласи нощта. Обърнах се и видях неколцина ездачи да се отдалечават от фермата. Бяха свършили работата си — пожарът се бе разразил буйно. Грабнах камък и се прицелих в един от ездачите, но имах по-сериозни грижи. Със стенание — отчасти от усилието, отчасти от болка — се обърнах към къщата и го хвърлих към горния прозорец на къщата.

Уцелих. Помолих се да съм успял да разбудя родителите си. Гъст пушек обвиваше двора, пламъците бучаха като адски огньове. Овцете блееха в кошарите и изгаряха живи.

Най-сетне те се появиха — прегърнал мама, татко си проправяше път през стихията с невиждащи очи. Мислеше само как да опази мама. След като я изведе навън, далеч от обсега на пламъците и я остави нежно близо до мен, той се изправи и се взря безпомощно в подпалената къща. Втурнахме се към кошарата, откъдето вече не долиташе блеене — стадото ни, прехраната на татко, го нямаше. После татко направи нещо, което никога не бях виждал. По покритото му със сажди, зачервено от горещината лице потекоха сълзи.

— Татко — протегнах ръка към него, ала той се отдръпна гневно.

След миг се обърна отново към мен. Трепереше като листо, едва сдържайки яростта си, сякаш е впрегнал цялото си самообладание да не избухне. Да не се нахвърли върху мен.

— Отрова. Ти си отрова — промълви през стиснати зъби. — Съсипа живота ни.

— Татко…

— Махай се оттук — процеди той. — Махай се! Не искам да те виждам повече.

Мама се размърда и понечи да възрази и за да не създавам повече ядове — да не ставам причина за повече ядове — аз възседнах коня и тръгнах.

Повече не ги видях.