Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (5)

4.

Следващите петнайсетина минути седя отпуснат на бюрото си под слабата светлина в каютата, вперил нищо невиждащи очи в точка на пода. В продължение на години това помещение му беше дом. Днешното му вдъхновение идваше от кулисите, които представляваха „Кафенето на Рик“ от филма „Казабланка“. Вътрешният дизайн беше дело на Кевин Никсън и неколцина негови приятели от Холивуд. Обикновено това беше мястото, където Кабрило намираше утеха. Докато не звънна телефонът, такава не беше намерил.

Той вдигна слушалката на имитацията на стар бакелитов апарат още преди първият звън да беше свършил. Нищо не каза.

— Съжалявам, Хуан. — Беше Джулия Хъксли. — Току-що приключих. Той си отиде.

— Благодаря ти, Хъкс — монотонно отговори Хуан. — Знам, че си направила всичко възможно.

После остави тежката слушалка обратно върху апарата.

От кратката размяна на погледи с корабния лекар долу в хангара за лодките беше разбрал, че смъртта на Юрий е неизбежна, но не можеше да се насили да върши нещо, докато не получи потвърждение. Беше се провалил. Нямаше значение, че измъкна Юрий от затвора и го докара на километър и половина от „Орегон“. Хуан въздъхна дълбоко.

Свали останките от грейката и ги напъха със затворническите си одежди и с окървавените апрески в пластмасова торба, за да бъдат изгорени. Влезе в банята, облицована със зелен мрамор, завъртя медните кранове на хидромасажната душ-кабина, толкова голяма, че можеше да побере шестима. Когато от душовете запръска вода, свали протезата си, масажира набързо чуканчето си и едва тогава влезе под горещата струя.

Обикновено в душ-кабината му имаше само две неща — калъп обикновен сапун и шампоан. Макар да си падаше конте, като на повечето мъже личната му козметика беше твърде минималистична.

От специално пластмасово шише изсипа жълтеникава течност в дланта си и въпреки горещата вода усети химическото й парене. Размаза я по голата си глава и започна да масажира кожата. Кевин Никсън му беше обяснил химическия процес, който щеше да разтвори фалшивите татуировки, изрисувани по половината тяло на Председателя. Обаче формулите и коефициентите на реактивност губеха всякакво значение пред усещането, че течността разтваря не само татуировките, но и собствената му кожа.

Водата, която се стичаше от главата му, стана сива, когато мастилото започна да се разтваря.

Отне му петнайсет мъчителни минути, за да свали татуировките до степен да заприличат на едноседмични контузии, които само след няколко дни ще се разнесат напълно. Можеше да си спести болката и да ги остави да избледнеят от само себе си, но да ги остави на тялото си беше все едно да носи знака на Каин.

Хуан се подсуши, с хавлията почисти малка част от огледалото над шкафа в банята и след като се огледа, реши, че известно време ще трябва да носи шапка. Самата плешивина беше шокираща, защото иначе главата му беше покрита с гъста руса коса, спретнато подстригана от корабния бръснар, а сега заради бледосините остатъци от мастилото приличаше на бракуван екземпляр от лабораторията на доктор Франкенщайн.

Огледа се — вече не виждаше избелялото мастило и реши, че ако линията на косата му някога започне да се отдръпва, както се бе случило с двама негови чичовци по майчина линия, ще си обръсне главата. При широките му рамене на плувец и високия ръст номерът щеше да мине. Реши, че прилича повече на Юл Бринър, отколкото на Тели Савалас.

Той заподскача из каютата си до гардероба. Кракът, който беше носил по време на мисията, щеше да бъде свален в Магическата работилница за почистване и поддръжка. В дъното на гардеробната му стая като обувки бяха подредени протези за най-различни случаи. Някои бяха предназначени да имитират истинския му крак чак до твърдите косми. Други бяха истински металически чудовища, сякаш плод на научната фантастика. Той избра протеза от светла пластмаса, нахлузи защитния чорап върху чуканчето си, като се увери, че няма гънки, които след време да протрият кожата.

Бяха минали повече от пет години, когато снаряд, изстрелян от китайска канонерка, откъсна крака му под коляното. Не минаваше ден без липсващата част от крака да го боли. Фантомна болка — така го наричаха лекарите. Обаче за онези, които я изпитваха, в нея нямаше нищо призрачно.

Сложи си джинси, суитчър на щата Орегон и маратонки. Беше учил за бакалавърската си степен в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Фланелката на Орегон беше един вид отдаване на почит на едноименния кораб. Сложи си оригинално кепе на „Лос Анджелис Райдърс“, което някога беше принадлежало на неговия дядо, абониран за мачовете им през дванайсетте години, когато играеха в Града на ангелите. Старецът го носеше само на домакински мачове. Не го беше слагал от толкова отдавна, че трябваше наново да го регулира.

Едва когато излезе от гардероба, забеляза, че найлоновата торба с изцапаните дрехи е прибрана, а на алабастровия бар в ъгъла на каютата беше сложен сребърен поднос за храна. До него стоеше една-единствена чаша вино, което пламтеше като течен рубин на приглушеното осветление.

Той се изкиска съжалително.

Преди час беше толкова свръх съсредоточен върху заобикалящия го пейзаж, че мускулите му все още помнеха всеки завой, сътресение и накланяне по време на пътуването със снегомобила от гората до мига, когато машината спря в гаража за лодки на „Орегон“. Обаче сега, когато се бе върнал на мястото, което от толкова години беше негов дом, предпазливостта му беше намаляла толкова, че не бе забелязал кога някой от стюардите, вероятно лично осемдесетгодишният главен стюард Морис, беше влязъл в кабината, донесъл вечерята и взел мръсните дрехи. Ако Морис беше убиец, Хуан не би имал ни най-малък шанс да оцелее.

Свали сребърния капак на подноса и беше поздравен от богат пикантен аромат. Той отново си каза, че ако на света има сигурно място за него, то е на борда на „Орегон“, заобиколен от неговия удивителен екипаж. Украсеното с преге меню, съобщаваше, че пред себе си вижда бизонско чили, поднесено във френска питка, а виното беше каберне совиньон „Филип Тони“.

Морис, който беше изкарал кариерата си във военния флот като личен стюард на поне дузина адмирали, освен всичко друго беше отличен сомелиер и Хуан беше сигурен, че виното добре ще се съчетае с ястието, но тази му вечер не беше от винените. Под бара имаше минихладилник и той извади от него една бутилка обикновена „Столичная“ и две охладени чаши за шотове. Едва успя да ги напълни и на вратата се почука. Макс Хенли влезе, без да чака покана.

— Във филма^[1] — каза Макс, докато пресичаше каютата, за да се настани на другото столче пред бара до Хуан — Боги^[2] най-накрая моли Сам да изсвири „Докато времето минава“. Казвам това само защото дори с вилици не мога да свиря.

Хуан се поусмихна.

— Истината е, че тук така или иначе няма място за пиано. — Подаде една от чашите на Макс и вдигна своята: — За Юрий Бородин.

— За Юрий — повтори Макс и двамата гаврътнаха водката.

Макс Хенли беше първият човек, когото Кабрило нае, когато създаде Корпорацията по препоръка на своя бивш ментор в ЦРУ Лангстън Овърхолт Четвърти. По това време Хенли управляваше пункт за изкупуване на скрап в Южна Калифорния и след обмисляне на предложението, което не трая повече от минута, го прие. Преди скрапа се беше занимавал с морско инженерство и морско спасяване, а още по-рано бе управлявал бързи катери по всеки сантиметър плавателна река в Южен Виетнам.

Набит, с румено лице, ореол от червеникавокафява коса, която украсяваше задната част на черепа му, и нос, чупен толкова пъти, че човек би могъл да го сметне за професионален боксьор, Макс беше човекът за подробностите в екипа. Независимо колко смахнат беше планът, измислен от Кабрило, Макс щеше да го придвижва, докато бъде осъществен.

— Вече съобщих на Миша Каспоров — каза Хенли, без да го поглежда в очите.

Тази задача по право се полагаше на Председателя, но Хуан беше благодарен на своя приятел, че е съобщил на Миша Каспоров за съдбата на неговия началник. Той вдигна наздравица за Хенли с отново напълнените чаши и гаврътна своята с леко потрисане.

— Помоли да погребем Юрий по моряшки с руски военни почести — продължи Макс. — Накарах Марк да изрови в гугъл каква е подходящата церемония. — Той подаде на Хуан лист.

Кабрило проучи церемонията. Типично руска, тя беше малко сантиментална и донякъде надута, но с вярно чувство на патриотизъм, което, каза си Председателя, би могло да се приеме и като обобщение на Юрий.

— Уведоми екипажа, че ще проведем церемонията в 07:30.

— Не че тази вечер ще ти пука особено — продължи Макс, — но Миша спази договора за измъкването на Юрий от затвора. Остатъкът от парите е преведен по временната ни сметка на Кайманите.

Хуан наля по още една водка.

— Честта на крадците.

— Амин. — Хенли посочи вечерята на Кабрило. — Ще ядеш ли това?

Хуан придърпа таблата.

— Всъщност да, защото умирам от глад. Ако искаш, можеш да изпиеш виното. Макс заобиколи бара, за да извади две нови охладени чаши за шотове, и ги напълни от бутилката водка.

— Ще пасувам за водката — каза Хуан. После продължи: — Миша знае, че животът му не струва пукната пара. — И потопи вилицата в чилито.

— Вече сме го обсъждали. Той знае правилата и се е задействал. Каза, че имал скривалище в Африка, където Кенин не може да го намери.

Кабрило кимна безмълвно. Познаваше много мъртви и затворени бегълци, които смятаха, че никога няма да бъдат намерени. Каспоров обаче не беше негов проблем.

— Някаква информация от Линда?

Линда Рос беше трети помощник-офицер на „Орегон“. Дребна жена с вид на елф, която някога се беше сблъсквала с ограниченията за кадърни хора във военния флот, сега изпълняваше задача с един от редовните клиенти на Корпорацията.

— Тя и емирът са напуснали Мароко с яхтата му и са на път за Бермудите.

Емирът на едно от Обединените арабски емирства настояваше да пътува с членове на Корпорацията винаги щом напускаше родната си страна, въпреки че бе съпровождан от истинска армия телохранители. Обикновено искаше „Орегон“ да следва неговата стометрова суперяхта „Шакир“, но сега корабът им трябваше за спасяването на Юрий, затова арабинът беше успокоен, като му пратиха Линда за спътница. Макс продължи:

— Щом излезем от леда наоколо, без проблеми ще ги настигнем.

Когато Хуан превърна „Орегон“ в хибрид между боен кораб и плавателен съд за събиране на информация, какъвто беше сега, между многото му способности беше и да плава през лед с дебелина деветдесет сантиметра. Обаче в тези северни води най-голямата опасност представляваха плаващите айсберги и макар бордовете му да бяха бронирани, един кос удар можеше лесно да ги разпори, както се беше случило с „Титаник“. Докато не излезеха от опасната зона, нямаше да могат да отворят дроселите на най-мощните двигатели на света — революционните магнито-хидродинамични двигатели, които можеха да тласкат кораба през вълните със скоростта на състезателен автомобил.

— Емирът добре ли се държи? — попита Хуан бащински загрижен.

— Човекът е на осемдесет. Като изключим няколко дебелашки подмятания, Линда каза, че й напомнял за нейния дядо.

Лицето на Макс беше като на булдог, платно, върху което житейският опит беше оставил своя отпечатък. Изведнъж то започна да се надува, а веждите да се свиват, докато челото му не се набръчка като рипсено.

— Нещо ми подсказва, че Линда ще остане още малко сама, нали?

— Не е сигурно — отговори Хуан и отчупи парче от хрупкавата френска питка, напоена с чили сос. — Преди да умре, Юрий обвини адмирал Пьотър Кенин.

— Това не е никаква изненада — сви рамене Макс.

— Не е — съгласи се Хуан. — Кенин е организирал изфабрикуването на обвиненията, но не мисля, че Юрий имаше предвид това.

— А какво?

— Спомена Аралско море и човек на име Петровски. Карл Петровски.

Макс се облегна удобно на столчето си пред бара и леко наклони малката си кръгла глава.

— Не съм го чувал.

— Нито пък аз. Юрий каза и нещо за някаква призрачна лодка.

— Призрачна лодка?

— Призрачна лодка. Не ме питай какво значи. Нямам представа. Последната му дума беше Тесла.

— Като Никола Тесла?

— Предполагам. Сръбският изобретател, който на практика е измислил модерната електрическа мрежа.

— И много други неща — добави Хенли. — Мнозина знаят за Томас Едисън и неговия принос за модерното общество, но малцина са чували за Тесла. Е, ако се изключат може би електрическите спортни коли, които носят неговото име. Тесла е свръх гений. Някои от неговите идеи…

Хуан го прекъсна:

— Класически случай на „кой знае колко за еди-какво си“.

— Гледах документален филм за това как Едисон се опитвал да убеди хората, че неговият прав ток е по-безопасен от променливия на Тесла, като убивал слонове с електричество в Ню Йорк.

— Това е било в зората на новото време. Залозите са били особено високи.

— Хайде сега — да убиеш слон, за да докажеш теорията си?

— В края на краищата театралността се изплаща. До известна степен. Променливият ток печели срещу правия, но ние всички знаем неговото име, а Тесла остава бележка под линия. Понякога историята отдава предпочитание на деятеля, а не на дейността.

— Е, и къде ни води всичко това?

— Трондхайм — отговори Хуан.

— Какво?

— Трондхайм, Норвегия. Трябва да стигна колкото може по-бързо до Аралско море. Предполагам, че Трондхайм е най-близкият град с летище. Може да ме оставите на път за Северно море и евентуално Атлантика и Бермудските острови.

Макс осмисля няколко секунди предложението на Хуан, после челюстта му увисна. Когато заговори отново, подбираше думите си много внимателно.

— Призрачна лодка. Аралско море. Карл Петровски. — Той замълча. — Виждаш ли някаква връзка?

— Не, виждам, но Юрий виждаше. — Кабрило избърса устата си със салфетката и я остави до полупразната чиния на бара. Прекоси каютата до телефона на бюрото, погледна часовника си и набра един вътрешен номер. Както очакваше, откри Ерик Стоун в каютата му.

— Председателю? Какво става? — Ерик също беше ветеран от военния флот, но не беше моряк, а служител от отдел „Изследвания и разработки“.

— Марк при теб ли е? — На практика Марк и Стоун бяха като еднояйчни близнаци.

— Аха, модерираме една интернет дискусия между почитатели на „Игри на глада“.

Кабрило имаше смътна представа, че това е поредица книги, по-късно филмирани, но нямаше идея за какво се разказва в тях и как двама от неговия екипаж могат да участват в подобен дебат. Не му и пукаше твърде, но Ерик добави:

— Студийният маниак, който отговаря за интернет повишенията, направи Марк майстор.

— Имате пълното ми съчувствие.

— Имаме нужда от него. Нямаш представа колко злобни могат да бъдат подрастващите девойки и какъв език използват — ще накарат дори моряци да се изчервят!

— Искам двамата да се поровите за мен. Обаче най-напред ми резервирайте първия полет от Трондхайм до най-близкото летище около Аралско море.

— Това е Аралск в Казахстан — прекъсна го Ерик.

За Кабрило беше пълна тайна как Стоун помни подобни излишни неща, но това го правеше един от най-добрите изследователи в занаята.

— След това искам да изровите всичко за човек на име Карл Петровски. — Кабрило произнесе името буква по буква. — Името не е толкова необичайно. Съсредоточете вниманието си върху лица, свързани с Аралско море, адмирал Пьотър Кенин или Никола Тесла.

— Името на Кенин е свързано с ареста на Юрий Бородин, но какво търси Тесла в тази каша?

— Нямам представа, но това беше последната дума на Юрий.

Ерик замълча, за да осмисли тази информация.

— Хуан, съжаляваме. Чухме, че е ранен, но не знаехме, че е починал.

— Момчета, вие сте в почивка, така че няма как да знаете.

— Като се има предвид състоянието на океана и т.н., приблизителното време на пристигане в Трондхайм няма да е по-рано от дванайсет часа.

— Знам. Направете каквото можете. — Хуан затвори и се върна при Макс на бара. После сипа още по една водка.

— Какво ти подсказват инстинктите? — полюбопитства Макс.

— Първо, ако изпия още една водка — той гаврътна чашката, — утре сутринта ще ми е кофти.

— А второ?

— Времето за вкарването на Юрий в затвора не е случайно избрано. Мисля, че е открил нещо за адмирал Кенин и то е свързано с Никола Тесла и Аралско море.

— Как?

— Докато Стоуни и Мърф изровят някаква информация, не мога да ти кажа. Юрий ми каза това на смъртния си одър и аз възнамерявам да го разровя.

Онези, които познаваха Хуан Кабрило, знаеха, че щом съзнанието му е заето с мисия, няма много неща на този свят, които могат да го спрат. И всеки, който се опита да го направи, ще разбере истинското значение на думата решимост.