Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (18)

17.

Макс Хенли не спираше да дава заповеди, докато Ерик Стоун отново коригира курса на плаване.

— Марк, искам да слезете с Мак Ди в трюма за лодки, за да сте готови веднага да спуснете надуваемата моторница на вода. Това означава външният люк да е отворен и двигателят топъл. — Той натисна бутон на интеркома, за да се свърже с техниците в трюма за подводници. — Макс се обажда. Пригответе се за операция по търсене и спасяване. За целта „Малкият дебелак“ трябва да е напълно готов.

„Орегон“ цепеше вълните със скоростта на състезателен скутер, тласкан колкото от своите двигатели, толкова и от решимостта на Макс Хенли да спаси своите хора.

Марк Мърфи точно се готвеше да завърти креслото си, за да стане, когато забеляза нещо на пулта за управление.

— Макс, хващаме сигналите от автоматичния маяк на „Номад“. Изплавал е!

— Над останките? Не, отнесени са почти на две мили в северна посока.

— Да променя ли курса? — попита Ерик Стоун.

— Не — отговори Макс след известно време в размисъл. — Карай към мястото, където са останките. Марк, размърдай се! Съобщи ми, когото с Лоулес сте готови за тръгване. Ние ще намалим, а вие ще се спуснете на вода и ще са насочите към миниподводницата.

— Веднага — кимна Марк и изхвърча от командния център, докато Макс пускаше съобщение Мак Ди Лоулес да се яви веднага в трюма за лодки.

Мърф докладва, че са готови за тръгване на миля от тяхното местоназначение. Макс заповяда на Стоун да намали скоростта и когато реши, че е безопасно да спуснат НМТК — надуваемата подводница с твърд корпус, на вода, им нареди да тръгват.

Заради двата мощни извънбордови двигателя, които я задвижваха, лодката приличаше по-скоро на водна ракета с открит кокпит. Тесният черен корпус и надуваемите понтони на бордовете й на практика позволяваха да оцелява при всякакво време и можеше да бъде конфигурирана за всякакви мисии.

НМТК пореше вълните и отскачаше от по-високите, а зад кърмата избухваше бял разпенен килватер. Тя не беше конструирана за удобство — двамата мъже стояха зад контролния пулт с присвити колене, за да балансират, а телата им посрещаха ударите от неравното плаване.

Когато Марк не се занимаваше с фитнес, ставаше блед и непохватен. За разлика от него Мак Ди Лоулес приличаше на модел за бельо с изваяната си физика и лице на филмова звезда. Той беше най-новото попълнение на Корпорацията, след като го бяха спасили от ръцете на талибаните в Северен Пакистан. През изминалите месеци многократно беше доказвал своята ценност. Заради непринудения нюорлиански чар и мелодичен южен акцент с лекота се беше вписал в екипа.

Карайки НМТК да лети с повече от петдесет възела, те се носеха по океанската повърхност като запратен плосък камък във водите на езеро. Зад тях „Орегон“ се смали до точица, докато те бързаха към своето местоназначение. Мак Ди управляваше лодката, а Марк използваше таблета си, за да следи сателитните данни за местоположението на „Номад“.

Отне им само две минути да стигнат до дрейфуващата кабина, която им заприлича на железопътна цистерна, запиляна далеч, далеч от дома. Само люкът не беше отгоре по средата, а в задната част. Мак Ди се приближи странично към миниподводницата, а Марк скочи на нея с въже в ръката, за да я привърже към лодката. Лоулес не го изчака да свърши, свали маратонките си, грабна маска за плуване и се гмурна във водата. Марк го видя как с едно загребване стигна до подводницата и поклати глава, защото не разбираше за какво му беше да го прави, след като можеха да влязат през въздушния шлюз.

Лоулес пое достатъчно пръски по време на регатата им дотук, за да знае, че водата е леденостудена, но въпреки това неволно ахна, когато тя го обгърна и проникна през дрехите му. Той си пое дълбоко дъх, гмурна се и заплува към предницата на подводницата. Притисна маската си към един от илюминаторите. Вътрешността на плавателния съд беше тъмна, а това не беше добър знак. Почука по стъклото с пръстена от Луизианския държавен университет и в същия миг една фигура се хвърли на седалката на щурмана и на запаленото осветление се видя Еди Сенг. Близо до сляпото си око имаше синина, която бе започнала да се подува като кокоше яйце. Той грабна бързо лист хартия от бележника до пулта за управление и го вдигна така, че Мак Ди да може да го прочете.

Лоулес рязко издиша, когато прочете написаното от Еди Сенг, и зарита с все сили да изплува бързо на повърхността.

В мига, когато лицето му се показа над водата, се развика:

— Марк, Марк, спри!

Хвана се за кабината, набра се нагоре и с разкрач стъпи на нея. Видя Марк клекнал над люка на въздушния шлюз да се готви да завърти ръчката.

— Не го отваряй.

— Защо?

— Защото е под налягане и ако го направиш, люкът ще ти се забие в лицето, а Майк Троно ще се превърне в месна бомба.

Мърф отдръпна ръце от ръчката и си пое въздух, едва осъзнавайки, че е затаил дъх.

— А Хуан?

— Нямам представа. Еди ми показа бележка, на която пишеше, че Майк е във въздушния шлюз и че налягането вътре е около 14 бара.

— Я чакай — каза Марк, прескочи обратно в лодката и грабна преносимия телефон, който беше взел от „Орегон“. Разви кабела и подаде края на Лоулес.

— До електрическия контакт има контакт за връзка. Не можеш да го пропуснеш — усмихна се Майк и бутна Мак Ди обратно във водата.

Мак Ди му се намръщи, след което се гмурна с краката нагоре и потъна, стискайки кабела в ръка. Изплува след трийсет секунди и вдигна водолазната маска на челото си.

— Може да опиташ.

— Еди, чуваш ли ме? Мърф се обажда.

— Никога не съм се радвал толкова да чуя гласа ти — отговори Еди Сенг. — Разбрахте ли съобщението?

— Да. Какво прави Майк във въздушния шлюз и къде е Председателя?

— О, това е дълга история. А що се отнася до Председателя, той е още на дъното при останките.

— Бил е навън, когато е избухнало торпедото?

— Не при първото, но излезе да ни освободи малко преди второто да се взриви.

— Жив ли е?

— Не знам. Слушай, нямаме време за приказки. Майк диша от своите бутилки. Трябва да върнем кабината обратно на „Орегон“, за да можем да го включим на тримикс и да почнем да го декомпресираме.

— Добре. Мак Ди и аз сме тук с НМТК. Сигурно „Орегон“ е вече над останките. Ще ви вземем на буксир и ще ви вдигнем с палубния кран.

— Чудесно. Майк и аз си говорим с помощта на морзовата азбука. Той диша плитко и предполага, че има въздух за още около половин час.

— Кажи му, че всичко ще бъде наред. Хайде, ще говорим по-късно. — Марк погледна Мак Ди и новият член на екипа веднага разбра какво трябва да направи. Дръпна водолазната маска на място и се гмурна, за да извади кабела.

Минута по-късно взеха „Номад“ на буксир. НМТК беше конструирана за високи скорости, а не за голям въртящ момент, но въпреки това успяха да вдигнат петнайсет възела, теглейки безформения корпус. Марк се беше обадил предварително по радиото, така че, когато се озоваха откъм подветрената страна на кораба, най-мощният от палубните кранове се завъртя и спусна куките за повдигане до водата.

Миниподводницата беше извадена от Атлантика с такава лекота, с каквато се вдига бебе от люлката. Вода се стичаше от отворите на мекия корпус и пръскаше мъжете в НМТК.

Лоулес даде газ, за да се приберат в трюма за лодки, докато миниподводницата беше прехвърлена през релинга и спусната в трюма за подводници. Щом се качиха на борда, Мърф грабна една хавлия и се избърса, колкото можа, след това се втурна към трюма, съобразявайки, че Макс ще ръководи спасяването на Председателя, като през същото време се чудеше как да съобщи ужасната новина.

Долу край отвора в кила Хенли закрепваше допълнителни резервоари с тримикс към „Малкия дебелак“ с найлонови ленти.

— Добре — каза той най-накрая. — Изпробвай ги.

Един техник завинти трите витла на „Малкия дебелак“ и ги завъртя на техните карданови съединения, за да се увери, че не опират в резервоарите.

— Всичко е наред — кимна Хенли. — Помогни ми.

Двамата мъже вдигнаха робота, който тежеше само деветдесет килограма, и го спуснаха сами за пъпната връв в лунния басейн. Той изчезна в мига, когато пуснаха дебелия армиран кабел, очертавайки арка във водата, която веднага го повлече на север благодарение на Гълфстрийм. Малкият безпилотен робот през цялото време щеше да се бори с него. Обаче, след като беше вързан със стоманено въже и получаваше захранването си от кораба-майка, това нямаше да е трудно.

Единственият проблем беше дали са дошли навреме.

 

 

Кабрило направо не можеше да повярва колко е студено. Студът беше пропълзял по него толкова коварно, че преди да се усети, се бе настанил в костите му. Беше останал напълно неподвижен, без да създава никаква телесна топлина. Това беше причината. За да пести запаса си от тримикс, трябваше да седи колкото може по-неподвижно, но това привлече един не по-малко жесток убиец от задушаването.

Ръцете му трепереха толкова силно, че трябваше да направи три опита, докато включи водолазния си фенер. Светлината му някак си направи самотата малко по-поносима. Нали в края на краищата човеците бяха социални животни? А да умреш сам е един от най-големите страхове на нашия вид. Погледна към циферблатите на водолазните бутилки. Десетте минути, които си беше отпуснал, бяха изтекли. Вдишваше тримикс, който беше толкова аморфен, че не можеше да бъде уловен от индикаторите на бутилките.

Усещаше го. Всяко вдишване беше по-рядко, по-несъществено. Независимо колко дълбоко вдишваше, не можеше да напълни дробовете си с въздух. Паниката отново се опита да впие зъби в краищата на съзнанието му, но той полагаше усилия да вдишва равномерно. Макс искаше от него да издържи още няколко минути.

Фенерчето се изплъзна от ледените му пръсти. Беше му толкова студено, че вече не трепереше. Продължаваше да се опитва да вдишва въздух, какъвто просто нямаше, и каквито и психически номера да прилагаше, те не можеха да отрекат този факт. Беше хвърлил заровете, но сборът от числата се оказа недостатъчен. Хуан никога не си го беше представял така. Винаги беше предполагал, че ще умре в някоя престрелка. Ако се погледне статистически, още преди години трябваше да е застрелян. Обаче всички белези от куршуми по тялото му бяха на безопасни места. Смешно нещо. Да оцелееш във всички тези престрелки и да умреш при гмуркане!

Досмеша го от тази ирония на съдбата, но нямаше достатъчно въздух, така че се задоволи с многозначителна усмивка и бавно започна да изпада в безсъзнание.

 

 

— Хайде, побързай, мамка му! — излая Макс. — Вече трябваше да ги видим!

Стоеше наведен над рамото на техника и двамата гледаха видеозаписа от камерите на „Малкия дебелак“. Досега не бяха видели нищо друго, освен голата пустош на равното морско дъно. Намираха се точно на мястото, но корабните останки сякаш бяха изчезнали.

— Сигурен ли си, че си на мястото?

— Да, Макс, и не разбирам какво става.

Изображенията бяха зърнисти, лошо осветени и неспокойни, но без съмнение нямаше и следа от стария миноносец. Двамата мъже гледаха толкова напрегнато, че очите им се насълзиха, защото се опитваха да видят подробности, каквито просто нямаше.

— Ето, ето! — изрева Макс. — Завърти безпилотника двайсет градуса дясно на борд. Техникът заработи с джойстика, докато на сто трийсет и седем метра под тях „Малкият дебелак“ чевръсто се завърташе.

— Аха! — извика Макс. Около безпилотната подводница се виждаше район, покрит с отломки, който се простираше далеч извън светлините на прожекторите. Бяха се озовали няколко метра встрани, а при тази работа това беше разликата между успеха и провала.

— Хуан трябва да е някъде тук.

— Няма ли да доплува, като види светлината?

— Ако може. Не знам в какво състояние е.

Малката безпилотна подводница се движеше над отломките и този път техникът беше този, който видя слаба светлина да се показва иззад стар котел. Той прекара робота зад котела и на светлината от прожекторите видяха Председателя рухнал до него, а ръцете му бяха отпуснати с дланите нагоре до фенерчето на дъното. Главата му беше увиснала на едното му рамо в неестествената поза на смъртта. От регулатора му не излизаха мехурчета.

— Не — прошепна Макс и го повтори още по-тихо. Третият път почти не издаде звук. — Не.

Не можеше да приеме тази гледка. Не можеше да повярва, че Хуан е мъртъв. Че е предал своя най-добър приятел.

Затова извика отново:

— Не!

Протегна се и се вкопчи в джойстика на техника, за да запрати „Малкия дебелак“ с колкото сила можеха да развият малките му мотори към Председателя.

Вместо да падне от удара, трупът на Хуан се стегна. Главата му се вдигна от рамото и той протегна ръка, за да хване безпилотника.

Техникът ахна.

— Заспал ли беше?

— Като се съди по това колко малко мехурчета излизат от регулатора му, вероятно е изгубил съзнание. — Макс не можа да се сдържи и на лицето му грейна широка усмивка.

 

 

Хуан сънуваше покойната си жена, загинала при автомобилна катастрофа, докато той изпълняваше мисия на ЦРУ. В душата си знаеше, че самотата я беше тласнала към пиенето. Алкохолът в кръвта й беше два пъти повече от допустимото съдържание. Нямаше значение, че беше излязла с приятели. И те не я бяха спрели да шофира. Негова беше вината за нейната смърт. Точка. Когато беше много уморен, спомените за нея го преследваха насън.

Събуди се от удар и втренчи поглед в ярката светлина, която го заслепяваше. Миг по-късно се сети за опасното положение, в което се намира, обаче на гладуващия му за кислород мозък трябваха още няколко секунди, за да разбере какво се е случило. Това беше „Малкият дебелак“. Той го осветяваше. Протегна се към малката безпилотна подводница и напипа допълнителните резервоари, които Макс беше закрепил към него като дисаги на муле. Хенли дори ги бе разположил така, че маркучите за въздух бяха леснодостъпни.

Хуан не беше вдишвал въздух вече в продължение на минута и зрението му се беше свило до точка, заобиколена от сиво, но бе запазил достатъчно разсъдък, за да откачи маркуча от маската и да включи в регулатора този от помощния резервоар. Минаха петнайсет секунди, но нищо не се случи. Той още не получаваше въздух. Тогава по някаква причина „Малкият дебелак“ отново се блъсна в него.

Макс се опитваше да му каже нещо. Какво? Не знаеше и искаше просто да заспи отново. Главата му клюмна и безпилотната подводница за трети път се блъсна в гърдите му. Тя се завъртя така, че обемистият резервоар с тримикс се озова пред него.

Клапанът. Хуан се протегна и го отвори. С живително съскане шлемът му се изпълни с въздух за дишане и той го пое толкова дълбоко в гърдите си, че имаше чувството, че ще се пръснат. След като изгладнелият му за кислород мозък заработи отново, объркването му започна да изчезва. Вдиша десет-двайсет пъти дълбоко, замаян от усещането и от чувството на дълбока благодарност. Показа с пръсти пред камерите, монтирани под прожекторите, водолазния знак „всичко е наред“. В отговор „Малкият дебелак“ се завъртя на триста и шейсет градуса като доволно кутре, което си гони опашката. Отпусна се на дъното до него, сякаш очакваше да го погали. Едва тогава Хуан видя пакета, който Макс бе закрепил на горната част на робота. Отвори го и безмълвно отправи благодарствена молитва. Макс мислеше за всичко. Ръцете му бяха толкова безчувствени, че едва успя да пъхне пръст в пръстена за задействане на магнезиевата факла, но накрая успя.

Светлината беше ослепително бяла и щеше да увреди ретината му, но той беше извърнал глава. Не му пукаше за светлината, а за това, че горенето на факлата загрява водата там, в завета на котела. Само след няколко секунди усети разликата. В пакета имаше и комплекти химически отоплители. Счупи печатите им, за да ги активира, и ги пъхна между бедрата и под мишниците си. Другите напъха между водолазния костюм и компенсатора на плаваемостта точно над сърцето си.

Отпусна си десет минути за съвземане. Когато вече беше готов за тръгване, „Дискавъри 1000“ с акрилния си купол и Ерик Стоун на щурвала вече му правеше компания. „Малкият дебелак“ и „Дискавъри“ останаха при него през цялото затъпяващо изплуване и се рееха наблизо, докато трябваше да прави дългите спирания за декомпенсация. Въпреки студа и изтощението той не бързаше и внимаваше за безопасността. Знаеше, че вероятно ще му се наложи да остане с Майк за декомпресия в тясната барокамера на „Орегон“.

Почти целият екипаж беше дошъл в лунния басейн, когато той най-накрая се показа от водата и бе посрещнат с продължителни ръкопляскания, с викове и подсвирквания. Макс изглеждаше особено доволен от себе си и дори главният лекар се усмихваше, макар че се притесняваше за здравословното му състояние.

Помогнаха му да излезе от водата и техниците го освободиха от оборудването за рекордно време.

— Как се чувстваш? — попита го Джулия Хъксли, пробивайки си път до него. — Някакви симптоми?

— Студено ми е — отговори Хуан с тракащи зъби. — Гладен съм и ужасно ми се пикае. — После се обърна към Хенли, който се суетеше зад Джулия. — Никога не съм се съмнявал в теб.

— Защо да го правиш? — отговори Макс високомерно. — Та аз никога не съм те прецаквал.

— Благодаря.

— Длъжник си ми.

— Хайде, стига толкова мъжка дружба — прекъсна ги Хъкс. — Хуан, отиваш при Майк за декомпресия, за да мога да следя и двама ви за признаци на кесонна болест.

— Той и Еди добре ли са?

— Еди може би има сътресение на мозъка. Майк е добре. Това е само предпазна мярка.

— Запазил ли е пробата, или всичко е било напразно?

— Не знам — отговори Хъкс, а в това време Макс зад нея извади пробата с жеста на истински фокусник.

— Ето. Марк вече му хвърли едно око и каза, че няма представа какво е.

Хуан взе дългата три сантиметра пръчка, докато го влачеха към барометричната камера в дъното на трюма за подводници. Имаше грапава текстура, но не приличаше на нищо, което беше държал някога. Ако се наложеше да опише с една-единствена дума текстурата, щеше да използва „чуждоземна“. Върна пробата на Макс.

— Намери отговорите.

— Марк и Ерик ще се занимават цяла нощ с нея. Обещавам ти. А сега влизай в саркофага при Майк. Аз ще кажа в кухнята да ви свалят нещо за хапване. Ще бъде интересно да се види как Морис ще сервира с бели ръкавици през въздушен шлюз.

Хуан влезе през тежката врата в първата секция на барометричната камера и седна на тънко тапицираната пейка. Въздушното налягане щеше да бъде повишено до петдесет процента от онова, на което бяха изложени с Майк на дъното. След това можеше да влезе във втората секция, където Троно вече го чакаше. Съоръженията бяха примитивни и голи, приличаха на нещо, излязло от учебен филм на флота от 60-те, обаче в името на безопасността Хуан беше готов да се подложи на скуката.

Преглътна, за да прочисти ушите си, докато налягането в секцията нарастваше, прехвърли през ума си всичко, случило се през последните няколко часа, и го отбеляза като най-щастливото избавление в живота си.