Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (11)

10.

По начина, по който неговият противник изви хълбоците си, разбра, че ей сега ще го удари. Във всеки бой добрият боксьор може да отгатне откъде идва ударът и какъв ще бъде. Великите разбират и кога ще бъде нанесен. Когато видя промяната, разполагаше с може би половин секунда да реагира. Левият юмрук се понесе към главата с цялата сила, която мъжът беше успял да вложи. Не беше нокаутиращ, а убийствен удар.

За него тази половин секунда беше дълга като цял живот и той използва една частица от него, за да се възхити от смелостта на своя противник.

Да нанесеш такъв удар означава да си сигурен, че когато улучиш, боят ще свърши. Беше акт на върховна увереност.

Или, както в този случай, на арогантност.

Той леко замахна с десницата само колкото да отбие удара, и се наведе назад така, че ръкавицата на неговия противник откъсна парченце кожа от носа му — малко парченце — защото лявата му се стрелна нагоре с бързината на автобутало и го удари с мощта на ураган. Вече не му стигаше въздухът за дълъг мач, годините го бяха лишили и от това, но още можеше да се възползва от някое оголване. Ударът му, нанесен от близко разстояние и от положение на отбрана, разби носа на неговия спаринг-партньор, макар да бяха с ръкавици. Кръвта плисна на всички посоки, а мъжът се завъртя на пети и рухна на ринга. Мозъкът му беше дал толкова накъсо, че щеше да е нужен доста амоняк, за да го събудят.

А за да възстановят външния му вид, щяха да са нужни три часа в кабинета на хирург.

Пьотър Кенин не си направи труда да изчака треньорите да свестят неговия тазсутрешен спаринг-партньор. Той се наведе, прекрачи през въжетата и вдигна ръце, за да може един от треньорите да му развърже и свали ръкавиците. Беше прекарал на ринга само няколко минути, но заради неговата тренировъчна програма собственикът на спортната зала поддържаше температура около трийсетина градуса. Пот се стичаше по гъстите къдрави косми, които покриваха гърдите, гърба и раменете му.

— Къде го намерихте този тип? — кимна Кенин към проснатия мъж, който още лежеше в ринга.

Неговият треньор, олимпийски шампион по времето, когато Съветският съюз господстваше на игрите, сви рамене.

— Каза, че бил шампион от първенството на завода за камиони, където работел. Никога не бях чувал за него, но му се доверих.

— Фатална хвалба — отбеляза адмиралът, докато треньорът свали втората му ръкавица и след това се зае с бинтовете. — Има сила, но телеграфира движенията си като Самюъл Морз.

Треньорът се закиска на шегата.

— Превъзхождаше те с пет сантиметра и девет килограма, но както и двамата научихме през годините, младостта и силата не могат да се сравняват с опита и коварството.

Сега беше ред на Кенин да се усмихне.

— Напълно вярно.

Адмиралът се беше навел над мивка в банята на спортната зала и се бръснеше с навита около бедрата кърпа, когато влезе наскоро назначеният адютант в пълна парадна униформа. Кенин намигна, когато видя как младият моряк се вторачва в белега, който се спуска по гръдния му кош. Беше спомен от хеликоптерна катастрофа в началото на неговата кариера.

— Извинете, адмирале — заекна адютантът, — поздрави от капитан трети ранг Гогол. Би искал веднага да се свържете с него.

Кенин знаеше много добре за какво може да е обаждането, затова набързо наплиска лицето си с шепи, за да измие останалата пяна.

— Благодаря ти. Върни се при колата и кажи на шофьора, че ще се върнем в апартамента, а не в службата.

Кенин облече униформата си, нагласи няколко от знаците за отличие, които покриваха значителна част от куртката му, и излезе от банята, притиснал кодиран телефон до ухото си. В боксовия ринг треньорите бяха успели да настанят неговия спаринг-партньор на едно от столчетата в ъглите. В краката му лежеше купчина кървави кърпи и в момента притискаха друга чиста в лицето му.

Усещаше миризмата на спортна зала само когато влизаше в горещината, царяща вътре, или излизаше на московските улици. Въздухът в градчето дори и при най-силно въображение не можеше да бъде наречен чист, въпреки това си пое дълбоко дъх, за да прогони от дробовете си миризмата на пот, кръв и стара кожа.

— Виктор, Кенин се обажда. Мъжете по местата си ли са?

— Току-що се обадиха. Готови са.

Адмиралът се настани на задната седалка на своя „Мерцедес“ и шофьорът му, ветеран от Афганистан, затвори вратата. Младият адютант седеше отпред до него. Напълно сигурен за положението си в правителството, Кенин не се беше обградил с котерия охранители.

— Добре. Аз съм на път за вкъщи, за да се обадя. Ела там, за да можем да планираме всичко.

— Адмирале, след трийсет минути съм у вас.

Луксозният апартамент на Кенин беше само на десет минути път с кола от спортната зала, където беше редовен посетител. Огромното жилище разполагаше с гимнастически салон, оборудван с най-модерните уреди, но той предпочиташе да тренира в мрачната спортна зала сред други мъже, чиято отдаденост на изкуството на бокса го вдъхновяваше.

Никога нямаше да може да си позволи апартамента на цял етаж от хиляда и петстотин квадратни метра в небостъргача, който се извисяваше над реката. В края на краищата, макар да беше адмиралска, заплатата му не беше кой знае колко висока. Не, апартаментът беше дар от един от неговите многобройни благодетели — олигарх, който бе натрупал богатството си в Дивия запад, в който СССР се превърна, след като се разпадна. Сега той подпомагаше неколцина изгряващи, а и утвърдени вече политици и военни, за да му помогнат да го запази.

Във фоайето на сградата пъхна ключа в бравата на асансьора и чрез гласовия контрол му нареди да го качи на неговия частен етаж. Там вратите се отвориха към фоайето на апартамента, цялото в мрамор и позлата, сякаш го бяха извадили направо от Версай. Кенин не обръщаше внимание на пищността. Той беше човек, който се интересуваше само от един атрибут на богатството — властта. Материалната страна на това уравнение не го интересуваше.

Миг по-късно беше в кабинета си и вторачи поглед в плосък монитор на стената вляво от неговото бюро. По-голямата част от екрана беше черна, обаче в единия ъгъл се виждаше негова снимка от камера, монтирана така, че да го прави да изглежда масивен зад писалището си. След като остана доволен от вида си на монитора, Кенин натисна клавиша на лаптопа.

Екранът оживя. На преден план седеше мъж зад своето бюро. Зад него имаше прозорец с ромбовидни стъкла, който гледаше към океана. Там, където се намираше мъжът, времето изглеждаше облачно, небето беше оловно и океанът се пенеше, докато се носеше към брега.

През годините Кенин беше говорил достатъчно с този човек, така че физическото му състояние беше от нещата, които вече не забелязваше.

Никой не знаеше как е възникнал огънят, който му бе отнел толкова много. Някои твърдяха, че е било опит за убийство, а други, че когато бил дете, майка му нарочно го е запалила. Имаше и такива, които настояваха, че е било нещастен случай, докато правел бомби за турските сепаратисти в Кипър. Лявата му ръка се беше превърнала в подобие на щипка на омар, обаче дясната беше пощадена. Нямаше коса. Тъканта, която покриваше черепа му, беше осеяна с белези и имаше вид на прекалено опъната. Двете му уши бяха изгорели, както и носът. Кожата на врата му приличаше на гущерови люспи. Едно от очите беше покрито с проста тъмна превръзка, а в другото проблясваше интелект.

— Адмирал Кенин, толкова съм възхитен, че пожела да ми се обадиш в тази прекрасна утрин — поздрави го мъжът, известен в разузнавателните кръгове като Детето.

Кенин беше сигурен, че Юрий Бородин и неговият блюдолизец Каспоров не са използвали руски екип, за да го измъкнат от затвора. Адмиралът познаваше всички групировки, способни да проведат толкова сложна операция, и те всички му бяха подчинени. Това означаваше, че Каспоров се беше обърнал към чуждестранна групировка за организиране на бягството. Подобни организации бяха малко и грижливо криеха своята самоличност. Това не бяха големите подизпълнители в областта на безопасността, които толкова нашумяха по време на набезите на САЩ в Афганистан и Ирак. Не, ставаше дума за малки елитни групи, които действат скрито от чуждите погледи. Обаче в този сенчест свят имаше една непроменлива величина и ако някой се нуждаеше от дискретна информация, трябваше да се обърне към Детето.

— Как си, стари приятелю? — Не бяха приятели и лекотата, която Кенин вложи в тона си, беше само представление. А и Детето беше толкова зарадван от обаждането, колкото от вероятността да обсъжда подробностите за своето погребение с погребален агент.

— Скъпи адмирале, мога да се оплача, но на теб дали ще ти се слуша? — Огънят и пушекът бяха увредили белите дробове на Детето, затова той говореше със скърцане и хрипове. Канюла за въздух влизаше в едната ноздра на изгорелия му нос, закрепена с лейкопласт. Освен това на всеки няколко минути поемаше глътка въздух от прозрачна кислородна маска. Уврежданията бяха заличили и всякакви признаци на акцент, ако някога ги е имало. Подробностите за неговия произход и национална принадлежност бяха толкова неясни, колкото причините за пожара, който го беше обезобразил.

Кенин му се усмихна неискрено.

— Твоето добруване винаги е близко до сърцето ми.

Детето наклони обезобразената си глава.

— Странна работа — изграчи той, — завчера изскочи името ти.

— Така ли? — Брокерът на информация имаше навсякъде по света шпиони, които източваха повече информация, отколкото ЦРУ. Кенин нямаше представа в какъв контекст е било споменато неговото име, за да го чуе Детето. Най-вероятно във връзка с бягството на Бородин. Обаче беше прекалено рано да споменава истинската причина да го потърси.

— Така. Изглежда господата от Колумбия, закупили бракувана подводница, са пропуснали два планирани доклада при пътуването си обратно към родината.

Изражението на Кенин остана непроменено. Беше твърде обигран, но вътрешно беснееше, че тази малка жаба знае за операцията. Изтичането на информация сигурно беше от колумбийска страна, но самият факт, че се разнасяше из света, беше тежък удар.

— Не съм чувал, че Колумбия иска да купи подводница за своя флот — каза той безизразно.

— О, адмирале, не си ме разбрал. Въобще не е бил държавният флот, а един бизнесмен, който основал… да речем, синдикат. Смятам, че са имали необичаен товар за превозване и са решили, че подводницата малко ще ги улесни. Споменавам това само защото един от членовете на синдиката, отговарящ за доставянето на подводницата, бил убит заради това, че я е загубил. Преди смъртта си обаче казал нещо много любопитно: казал, че получил подводницата от вас.

Кенин се усмихна.

— Пак почваш. Как може да имаш доверие на нещо, казано по принуда? Сигурно е чул за мен, когато посредничих на китайците да купят няколко от нашите стари лодки клас „Кило“, и съвсем наскоро за недостроения самолетоносач „Варяг“.

— Обзалагам се, че си прав — с готовност се съгласи Детето. — Спомням си, че се разчу за участието ти в тази сделка. Сигурно горкият тип го е издрънкал от страх.

И двамата мъже закимаха на предложените и приети лъжи. Това беше начинът на Детето да напомни на Кенин, че знае къде са зарити труповете и в кой гардероб са скрити скелетите.

— Нека да пристъпим към дело — покани го Детето.

— Съгласен. — Фалшивото добродушие изчезна от лицето на адмирала и тонът му се втвърди.

— Преди да кажеш каквото и да било, нека те уверя, че нямам нищо общо с бягството на Юрий Бородин.

— Значи знаеш за него? — удиви се Кенин.

Детето не си направи труда да отговори.

— Не смятам, че си посредничил при неговото бягство, но бих се обзаложил, че знаеш кой го е извършил. — След като Детето не възрази, Кенин продължи: — В знак на дългата ни връзка, те моля да ми кажеш.

Това беше граница, която никой не можеше да прекосява. Детето успешно участваше в играта вече толкова години само защото си държеше устата затворена и пазеше чуждите тайни с енергията на швейцарски банкер. Някой да поиска от него да разкрие нещо подобно беше признак на неуважение и двамата мъже осъзнаваха напълно, че от този момент връзката им е приключила.

Детето вдиша от кислородната си маска, а гърдите му се повдигаха, за да напълнят увредените му бели дробове.

— Необичайна, но не неочаквана молба. Как би искал да ти отговоря?

— Като ми отговориш първо на един друг въпрос.

— Готово.

— От кого се страхуваш повече: от мен или от мъжа, организирал бягството на Бородин?

— Не се страхувам от никого от вас, но откровено казано, него харесвам и уважавам повече.

— Това е неправилният отговор. — Кенин погледна надолу към клавиатурата и бързо написа съобщение. Когато заговори, малко от първоначалната му стегнатост се върна. Но сега беше по-истинска. — Тайната на твоя успех винаги са били две неща. Твоята дискретност, срещу която нищо не мога да направя, и физическото ти местоположение, което обаче мога да открия. — Кенин направи пауза, сякаш току-що му беше хрумнало още нещо. — Всъщност има и трето. Това, което се нарича „ключът на мъртвеца“. След смъртта ти информацията, която си събирал с години, ще бъде разпределена сред заинтересуваните. Представям си, че ще разпали убийство след убийство и може би дори няколко войни. Предполагам, че трябваше да кажа „ключове“, след като на четирима души е възложено да изпълнят последната ти воля, ако нещо ти се случи.

Ако покритото с белези лице на Детето можеше да изрази чувства, по него сега щеше да се чете страх. Че има ключ, беше известно на всички. Но че са четири — не.

Видеомониторът, който и двамата виждаха, по команда на Пьотър Кенин се раздели на четири квадранта. Във всеки от тях мъж в черна бойна униформа и с маска на лицето бе притиснал пистолет в главата на друго лице — трима мъже и една жена. Двама бяха с костюми и сякаш се намираха в своите кабинети или пътуваха за работа. От другите двама жената беше по клин и тениска, а зад нея се виждаха различни уреди в домашна фитнес зала. Третият мъж беше близо до леглото си и носеше единствено боксерки, над които шкембето му обилно преливаше.

И четиримата бяха адвокати. Никой от тях не живееше на един и същи континент, нито познаваше някого от останалите. Въпреки това бяха наети тайно от Детето, за да разгласят цялата информация, събрана от него за клиентите му и техните врагове.

— Единствен риск за мен е — продължи весело Кенин, — че не знам дали тези хора от своя страна нямат свои „ключове на мъртвеца“, които ще изпълнят последното ти желание. Обаче нещо ми подсказва, че няма от какво да се страхувам. — След това стана убийствено сериозен. — А що се отнася до твоето местонахождение, друже — намираш се в югоизточния ъгъл на сто и осемнайсетия етаж на небостъргача Бурдж Халифа в Дубай. Океанският пейзаж зад теб е изображение на живо от уебкамера, предаваща от Италия и по-точно крайбрежието на Амалфи. Макар апартаментите над и под теб да са твоя собственост, сложил съм толкова експлозиви в апартамент 116, че мога да срина цялата сграда. Сега ще повторя въпроса. От кого се страхуваш повече? От мен или от него? И нека ти напомня, че ще взривя зарядите след… да речем, двайсет секунди.

Детето вдиша от кислородната си маска.

— Ако беше равностойна игра, пак щях да се страхувам повече от него, отколкото от теб.

— Играта вече не е равностойна. — Кенин махна към монитора, за да подчертае, че неговите хора са опрели пистолети в главите на „ключовете“ на Детето.

— Виждам.

— Ето какво ще направим. Ще ми кажеш неговото име и името на организацията му и след това никога повече няма да говорим. Няма да го предупреждаваш.

Може би предателството ти ще се разчуе, а може би — не. След това може би ще успееш да спасиш нещо от кариерата си. Изборът е твой и разполагаш с пет секунди.

Детето се поколеба толкова дълго, колкото смееше, и след това за пръв път в живота си предаде свой клиент:

— Хуан Кабрило. Той е председател на Корпорацията. Базирани са на кораб, наречен „Орегон“, макар че името рядко е изписано на носа му.

— Ето, видя ли, че не беше толкова трудно.

— Да ти го начукам.

Кенин не обърна внимание на забележката.

— А сега, скъпи приятелю, разкажи ми всичко, което знаеш за този Кабрило и неговия кораб.