Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (23)

22.

Контейнерът отново беше в играта. Така го наричаха — Контейнерът. С главно „К“. Контейнерът. И понеже отново беше в играта, включи алармите в ЦРУ, ФБР, департаментите по вътрешна сигурност и по финансите, Агенцията за национална сигурност, както и всички останали вашингтонски организации с имена абревиатури. Кабрило нямаше да се изненада да научи, че неговият стар приятел Дърк Пит и НАМПД също са заинтересувани от Контейнера.

Слуховете, които се носеха за него, бяха основата на легендите и митовете. Никой не знаеше как и защо е създаден Контейнерът или кой стои зад него, но във всеки сук^[1] и пазар от края на Близкия изток до най-далечния остров на мюсюлманска Индонезия се разпространяваха описания на неговото съдържание.

През първите години след нахлуването на американците в Ирак бяха използвани огромни количества пари в брой за закупуване на вярност, както е обичайно в много страни от този район, обаче верността свършваше със свършването на парите или появата на по-добро предложение. Това принуди Вашингтон да налива невъобразими количества пари в Багдад и Басра, във всяка хижа чак до границата между кюрдите и Турция.

Смяташе се, че надзорът над тази плячка е сигурен, но всъщност беше смехотворен. Огромни суми бяха засмукани от поредния слой корумпирани в едно корумпирано общество. Проблемът на онези, които получаваха дял от щедростта на Чичо Сам, не беше как да вземат парите, а как да ги изнесат от страната. Разбира се, отделни хора можеха да пренесат нелегално няколко пачки стодоларови банкноти, но какво да правят онези на върха на схемите за източване? Да пренесеш няколко хилядарки през границата в пустинята е едно, а какво да правиш с милиард в твърда валута, който е безотчетен? За да го пренесеш, ще ти е нужен влекач с ремарке или контейнер.

И точно това се случва на парите. Натоварват ги в морски контейнер и ги оставят в някакъв склад, защото онези, които ги бяха откраднали, знаеха, че американците никога няма да престанат да ги търсят. Затова направиха онова, в което арабите са особено добри. Да бият врага, изчаквайки. Минаха години и накрая американците започнаха да изтеглят частите си. Вече нямаше патрули по уличните ъгли и кръстовищата. Танковете и допълнително бронираните хъмвита изчезнаха от пътищата. Над градовете вече не се рееха рояци „Блекхоук“ и „Кобра“, наподобяващи разгневени оси. След цяло десетилетие американците намалиха присъствието си в Ирак толкова, че престъпните босове решиха, че вече е достатъчно безопасно да преместят парите. Разбира се, те се нуждаеха от изпиране, затова беше сключена сделка с няколко банки в Далечния изток. Ако се бяха опитали да го направят у дома, контрольорите от различните финансови институции щяха да научат.

Затова Контейнерът трябваше да бъде транспортиран до Джакарта. Възникна въпросът кой ще го изнесе от Ирак. Американски и други кораби от НАТО още патрулираха в Персийския залив и тревожно често спираха кораби за проверка. Имаха нужда от контрабандист. Между престъпните босове оживено се обсъждаха няколко имена, докато накрая се спряха на едно от тях: Али Мохамед. Той беше саудитец, но можеше да му се има доверие. Когато най-накрая решението да бъде преместен Контейнерът беше взето, Али Мохамед и корабът му не бяха в Залива, затова той можеше да изпълни желанието им с две седмици забавяне. Най-сетне дойде денят, когато корабът му пристана в Ирак.

Контейнерът отново беше в играта.

Имаше само малък проблем в техния план. Бяха подценили търпението на своите врагове.

Американците така и не забравиха за парите, които им се бяха изплъзнали от ръцете. С течение на времето бяха научили за съществуването на Контейнера и бяха направили съответните логични заключения за неговото по-нататъшно движение. Те също бяха наясно, че парите не могат да бъдат изпрани в Ирак или някоя от съседните страни. За целта трябваше да бъдат транспортирани с кораб.

И там заложиха капана.

Тъй като американският военен флот и НАТО контролираха водите на Персийския залив, те избираха кои кораби да бъдат претърсвани. Три бяха оставени да плават спокойно, макар да се знаеше, че бяха на контрабандисти. Корабите рядко плаваха до Басра, но нелегалните им товари бяха известни с това, че винаги стигаха до местоназначението си. Докато другите контрабандисти бяха залавяни при претърсване на съдовете или бяха принуждавани да изхвърлят товара си във водата по време на преследване, тези три товарни кораба сякаш бяха закриляни от добрата фея. Никога не ги претърсваха, а ако все пак военните се качваха на борда, никога не намираха нещо незаконно.

Затова не беше много за чудене, че престъпните босове трябваше да изберат между тези три. За да увеличат още вероятността да бъде избран корабът, който те искаха да бъде избран, американците извъртяха още един номер на арабите. Трите кораба и техните легендарни капитани бяха всъщност един и същ съд и един и същ човек.

Хуан Кабрило и неговият кораб „Орегон“.

Без съмнение това беше най-сложният и продължителен гамбит, който Корпорацията някога беше организирала. Беше измислен от Лангстън Овърхолт, някогашния началник на Кабрило в ЦРУ. На всеки два-три месеца променяха очертанията на „Орегон“, за да прилича на един от трите кораба, преди да влезе в дълбоководното пристанище на Ирак Ум Касър. В началото агенти на ЦРУ трябваше да играят ролята на клиенти, които имат нужда от някого, който да внесе или изнесе контрабандно от страната тяхната стока. Най-накрая престъпният свят чу за тези трима контрабандисти, които никога досега не бяха залавяни. Трябваше да минат пет години, преди схемата да сработи. Винаги, когато капитанът на някой от корабите се окажеше готов да плава под носа на американците, се намираше някой престъпен бос, готов да го наеме.

Сега годините подготовка вече щяха да се изплатят. Правителството не само щеше да си получи милиарда долари, но по-важното беше, че щеше да установи кои американци бяха помогнали на иракчаните да задигнат парите.

Още преди години Лангстън Овърхолт беше научил Кабрило, че ако една държава иска да процъфтява, нейната бюрокрация не бива да е корумпирана. Цялата операция беше както за парите, така и за да бъдат наказани хората, които се бяха възползвали от властта си.

 

 

Както винаги „Орегон“ изглеждаше като товарен кораб, но сега корпусът му беше червен, надстройките кремави, а жълтият комин беше украсен със синя ивица. Той изглеждаше по-запазен от обикновено, но това също беше част от маскировката му като „Ибис“.

Кабрило, застанал до пристанищния лоцман, който надзираваше последните етапи по приставането на кораба, също се беше маскирал. Кожата му беше по-мургава от нормалното, а косата и тънкият мустак — черни. Благодарение на цветните лещи очите му бяха кафяви.

Лоцманът натисна комутатора:

— Добре, хвърлете носовите и кърмовите въжета. — Той прекоси мостика и излезе на дяснобордовото му крило, смени канала на радиостанцията и нареди на капитана на влекача, който тласкаше странично „Орегон“ към огромните фендери „Йокохама“, да се отдръпне назад. После се обърна към Кабрило, протегна ръка и го поздрави:

— Капитан Мохамед, добре дошъл отново.

Кабрило отговори на ръкостискането и лоцманът прибра няколкото стодоларови банкноти в джоба си така ловко, както се справяше с кораба. Нямаше нужда да подкупва лоцмана, защото „Ибис“ за последно приставаше в Ирак, но Председателя обичаше да поддържа маскировката.

Долу на кея стояха влекач с ремарке за контейнери и два микробуса „Тойота“, които имаха такъв вид, сякаш още преди десет години са навъртели сто хиляди километра. Лимузината, паркирана близо до тях, не изглеждаше много по-нова. Над тях се издигаше кулокран, чиято стрела се простираше петнайсет метра над водата. Монтираните по нея прожектори заливаха кея с изкуствена жълтеникава светлина. Това беше по-старата част на пристанището. Крановете за разтоварване на огромните контейнеровози, тип „Панамакс“, се издигаха по-нататък. Танкерите, които представляваха повечето от съдовете, влизащи и излизащи от Ум Касър, се товареха с тръбопроводи навътре в морето.

Хуан използва радиостанцията си, за да нареди на хората до трапа да го спуснат. Той изтрака с веригите си и се спря върху бетонния кей.

— Моля да ме извините.

Лоцманът кимна.

— Разбира се. — Мъжът се отдръпна, за да даде възможност на капитана да се погрижи за текущите си задължения на кея. След това щеше отново да изведе кораба в открито море в Персийския залив, отвъд петролния терминал „Ал Басра“.

Кабрило се забави за миг, за да прибере ризата в панталоните си и да провери дали пагоните му са равни. Еди Сенг ги посрещна в началото на коридора. Той играеше ролята на първи помощник-капитан на „Ибис“, а Хали Касим — при двете по-раншни превъплъщения на „Орегон“.

Двамата заедно слязоха по трапа. Митничар, който наистина беше корумпиран, се приближи към тях, когато от микробусите започнаха да се изсипват мъже. Не се виждаха оръжия, но Кабрило знаеше, че всички са въоръжени.

Това беше другият проблем със сделката. Контейнерът беше собственост на три организирани престъпни групи, без да броим техния неизвестен американски съдружник или съдружници. Никой нямаше доверие на другите, така че на кея и без Контейнера, пълен с пари, би царяло напрежение. Минаха няколко минути, без никой да проговори. През това време дойдоха още три автомобила — черни джипове „Мерцедес“ със затъмнени стъкла, без съмнение бронирани като микробус за инкасо.

Бяха дошли шефовете. Щом колите спряха, от тях изскочиха още телохранители, които изобщо не криеха калашниците, с които бяха въоръжени. Най-накрая самите шефове на престъпните организации слязоха от джиповете си. Бяха облечени във всекидневни западни дрехи и имаха безвредния вид на дребни търговци. След всеки от тях вървеше западняк. Тези мъже бяха много по-едри от иракските си домакини и макар да бяха в цивилни дрехи, се движеха с армейска точност. На главите си носеха ниско нахлупени бейзболни кепета, а очите им бяха скрити зад слънчеви очила с обгръщащи лицето рамки, макар слънцето да беше залязло още преди час.

Като Али Мохамед, Кабрило поздрави по име тримата шефове на банди. В миналото се беше срещал с двама от тях, а наскоро бе работил със сина на третия. Баща му беше прехвърлил седемдесетте и синът щеше да поеме бизнеса, но за нещо толкова важно като Контейнера той искаше лично да участва.

След цветистите поздравления и изрази на почит мъжете станаха сериозни. Кабрило многозначително не бе запознат със западняците, а те самите заеха места далеч от подножието на трапа.

— Тук виждам повече от четирима пазачи — проточено каза Кабрило. — Нашата сделка гласеше така: само четирима човека.

— Скъпи капитане, не се притеснявай. Ние искаме да предоставим на Контейнера допълнителна охрана, докато бъде качен на борда и се отдалечи от пристанището. Както се разбрахме, на кораба ще се качат само четирима души.

— Искам да са невъоръжени — продължи Кабрило.

Още от началото това беше спорен въпрос.

— И аз бих искал, но за съжаление трябва да настоявам. Какво беше казал Роналд Рейгън веднъж? „Доверявай се, но проверявай“^[2]. Тук са представени четири групи — следователно на кораба ще се качат четирима души. Както и четири оръжия за… ъъъ… сигурността. Нали така? Може би ще ти се наложи да прибегнеш до тяхната помощ, ако не дай боже вземат да те нападнат тия мелези, сомалийските пирати.

Кабрило се засмя и отговори уверено:

— Мисля, че можем да се справим със сомалийците. Последната група, която ни нападна, доста си изпати.

— Нали знаеш какво има в Контейнера?

— Никой не ми е казвал, но мога да предположа.

Шефът, който до този момент се беше държал приятелски, сниши глас и погледът му стана пронизващ.

— Бих те посъветвал да не правиш никакви предположения. Ако нещо се случи с него, всички, които познаваш и обичаш, ще умрат.

Хуан изчака малко, преди да отговори.

— Няма нужда от подобни заплахи. Работили сме заедно в миналото, ще го правим и занапред. Плащате ми добре за риска. А аз плащам добре на екипажа. Така всички са доволни. Не виждам смисъл да си усложнявам живота, както и техния, разрушавайки това печелившо сътрудничество.

Иракчанинът запази суровото си изражение и кимна.

— Чудесно, мисля, напълно се разбрахме.

— Да, точно така. След десет дни ще бъда на котвено място 43С в пристанището на Джакарта — каза Кабрило. После добави: — Както вие ми се доверявате за Контейнера, така и аз ви се доверявам, че там няма да ме посрещне индонезийската полиция!

— Няма повод за притеснения — обади се единият от другите шефове. — Нашите хора от „Ал Кайда“ се свързаха със своите братя от „Джамаа ислямия“ в Джакарта. Макар да са фанатични до идиотизъм, все пак са полезни. Ще се погрижат пристигането ти да мине без проблеми.

Хуан забеляза, че на багдадчанина не му хареса споменаването на връзките им с „Ал Кайда“, затова побърза да прекъсне настъпилото мълчание:

— Тогава можем да започнем с товаренето.

Митничарят пристъпи, за да сложи печати на контейнера, който се беше правил през цялото време, че не забелязва.

Хуан видя как тримата западняци започнаха да си стискат ръцете. Единият тихичко подвикна на другаря си:

— Късмет, топчийо!

Кабрило изстена. Беше се надявал, че въоръжената американска охрана е с по-висок чин от артилерийски сержант, защото по-лесно можеше да се стигне до тия над тях в армейската хранителна верига. Сега поне знаеше, че човекът е бил морски пехотинец. Сержантът носеше моряшка торба през рамо и Хуан ясно различи очертанията на автомата вътре. Шефовете на иракските престъпни групи заговориха с хората си. Вероятно за стотен път повтаряха правилата за поддържане на връзка. Кабрило се удиви на доверието, което трябва да имаш, за да предадеш на подчинен, който, макар да ти лиже краката, мрази и теб, и твоето положение, един милиард долара.

Той се опита да стисне ръката на всеки от тях, но никой не отвърна на жеста му, след като се представи с фалшивото си име. Тримата иракчани и единственият американец започнаха мълчаливо да се качват по трапа, което не попречи на всеки от тях да оглежда обстановката с очите на хищник. Четирима корави мъжаги, помисли си Хуан и се запита как ли ще се разбират през следващите десет дни.

Багдадският шеф козирува иронично на Хуан, след това размаха ръка в кръг над главата си. Кранистът, високо горе в кабината си, очакваше сигнала. Дизеловият двигател, който захранваше машината, избълва облак пушек и оживя. След секунди въжетата заедно с рамката за повдигане на стандартни контейнери започнаха да се спускат към ремаркето на паркиралия влекач. С металически звън рамката се намести върху четирите уши на Контейнера и автоматично се заклини. Въжетата поеха в обратна посока и Контейнерът се отлепи от ремаркето, преди да поеме нагоре.

Хуан отдели няколко секунди, за да огледа бандитските шефове и американците, които наблюдаваха Контейнера с прехласнати лица, излъчващи алчност, която скоро се надяваха да задоволят. Бяха седели с години върху купища долари, без да могат да ги харчат. Само след няколко седмици щяха да получат анонимни банкови сметки и да си купят всичко, което черните им сърца биха пожелали. Кранистът премести Контейнера напред по стрелата, така че премина над релинга на „Орегон“. Люкът на трюм № 2 вече беше отворен и скоро Контейнерът изчезна в него. Влекачът с ремаркето бе потеглил в мига, когато Контейнера беше вдигнат от мястото му и заменен с друг подобен.

„Орегон“ не беше построен за превоз на контейнери, но можеше да събере двайсет подредени един върху друг. Останалите бяха празни и ги връщаха в Далечния изток, където щяха да бъдат напълнени със стоки, готови за износ. За всеки случай, веднага след като се затвори люкът на трюма, върху палубата бяха натоварени още пет празни контейнера.

Времето, нужно, за да бъде натоварен корабът, шефовете прекараха в своите джипове. Кабрило беше надзиравал процеса от мостика, а през това време показаха на четиримата пазачи каютите им, които те изобщо нямаха намерение да ползват. Макар да имаше само един люк за трюма и Контейнерът да беше погребан под куп други, те възнамеряваха да го пазят в течение на седмица и половина, колкото щеше да трае плаването през Индийския океан.

 

 

Макс Хенли се присъедини към Председателя, носейки термос с леден чай и две чаши. Макар през нощта да се разхлаждаше, температурата се колебаеше около трийсет и осем градуса. Кабрило би предпочел ледена бира, но сега играеше ролята на саудитец, а кой знае колко още мъже ги наблюдаваха през оптиката на снайперските карабини от покривите на околните складове. Беше готов да се обзаложи, че всеки от шефовете разполагаше поне с по два екипа. Той се усмихна вътрешно, като си помисли как ли се е почувствал последният екип, явил се на място, щом е открил, че най-добрите места са вече заети.

— По десет цента чашата — обяви Хенли, докато сипваше студения чай върху резените лимон в чашата.

— Намръщени снайперисти.

Макс обмисли нелогичния отговор, преди да разбере шегата на Хуан.

— Нещо като нашите горили, които ще се боричкат кой да опре гръб в люка.

— Предполагам, че ще дават дежурства.

— Параноични копелета.

— Един милиард долара, приятелю. И ти щеше да си параноичен.

— Би било ужасно мило, ако Чичо Сам ни разреши да ги задържим. Дори съм обмислил една-две идеи как да ги откраднем.

— Аз също — призна Хуан с хищна усмивка. — Обаче само като упражнение на ума.

— И аз така.

Двамата знаеха, че никой от тях не говори сериозно. Да, разбира се, че бяха кроили планове как да задигнат парите, но никой не би обмислял сериозно наистина да ги открадне.

— Току-що прегледах видеото с Линда и снимките, които Еди успя да заснеме със скритата камера.

— И?

— Не разполагаме с кой знае какво. Двамата американци, които останаха на брега, повдигнаха глави само за да проследят спускането на Контейнера в трюма. През останалото време лицата им бяха в дебела сянка. А като се добавят кепетата и очилата… Разпознаването може да се окаже невъзможно. Те така и не се доближиха, за да може Еди да направи хубави снимки.

— Знаех си, че няма да е лесно. А артилеристът?

— Направихме множество хубави снимки при качването му на кораба и по време на обиколката до каютата, каюткомпанията и трюма № 2.

— Откриха ли името му?

— В момента Пентагонът рови из базите си данни. Когато установят самоличността му, ще проверят всичките му участия в операции и ще преслушат всичките му командири. После ще тръгнат по йерархичната стълбица. Смяташ ли, че предположението на Овърхолт, че големият американски шеф ще посрещне кораба в Индонезия, е вярно?

— Сигурното е, че не беше тук. Американският шеф не може да познава стрелеца от окопите. Той е на твърде висок пост за подобно познанство. Предполагам, че един от американците тук е бил майор, който е командвал сержанта от артилерията. А другият тип вероятно е приятел както на американския шеф, така и на майора.

Макс обмисли казаното.

— Възрастта им май отговаря. Артилеристът и майорът са работили заедно и са се сприятелили. Измислят плана, разказват го на приятеля на американския шеф, който трябва да им пази гърба от горе, и в резултат ние изведнъж губим един милиард гущера. Обаче се нуждаят от доста помощ за транспортирането на парите.

— Разбира се, и тук се включват иракчаните. Те предоставят работниците, а нашите заговорници — достъпа до мангизите.

— Щом научим името на артилериста, ще кажа на Овърхолт Пентагонът да се съсредоточи върху майорите.

В този момент се върна пристанищният лоцман.

— Капитан Мохамед, а кой е този?

— Моят главен инженер Фриц Зьолер.

Макс поздрави мъжа с ужасен германски акцент, после настоя, че трябва да се върне в машинното отделение, защото товаренето скоро щеше да завърши.

Час по-късно корабът стигна до открито море и лоцманът се прехвърли в малкия катер, който щеше да го върне в пристанището. Имаше пълнолуние, затова на безоблачното небе се виждаха само най-ярките звезди. Както обикновено, водата в закътания Персийски залив беше спокойна и топла като във ваната у дома. На екрана на радара се виждаше оживено движение. Големите точки бяха танкерите, пренасящи суров петрол навън от Залива или плаващи на север, за да напълнят огромните им туловища с него. Другите по-малки точки бяха безбройните рибарски лодки и корабчета, които пореха тези води. Повечето бяха модерни плавателни съдове, но имаше и типични арабски доу с триъгълни платна, които плаваха насам-натам като преди стотици години.

Радиотрафикът беше натоварен, защото екипажите бъбреха, за да убиват времето на дългата вахта. Тъй като не знаеше дали някой от четиримата охранители няма да се качи на мостика, Хуан нареди на него през цялото време да има вахтени. Той играеше ролята на дежурен офицер, а Хали Касим се опря на щурвала и с усилие се удържаше буден. Кабрило обичаше да дава вахта, особено през нощта, обаче неговият офицер по комуникациите се отегчаваше до смърт. В полунощ, все едно наистина водеха кораба, дойде тяхната смяна.

През следващите два дни вахтените продължиха да се сменят, макар да нямаше вече смисъл да поддържат маскировката на фалшивия мостик. Четиримата мъже, натоварени с охраната на парите, излизаха от коридора, който водеше към трюма, само за кратки посещения до тоалетната. Вероятно бяха сключили нещо като съюз, защото спяха на смени. Един от готвачите, обслужващи камбуза, им носеше храната облечен в позацапана бяла куртка и омачкано кепе, а не в колосаните снежнобели одежди, които се използваха в пищната трапезария на „Орегон“.

По това време вече знаеха, че единственият американец в групата беше пенсионираният артилерийски сержант от Корпуса на морската пехота Малкълм Уинтърс. Пентагонът им бе изпратил десетки снимки на командири, с които Уинтърс беше работил през двайсетгодишната си кариера, но нито Кабрило, нито Еди успяха да разпознаят някого от мъжете на кея. Скоро щяха да им изпратят още фотографии.