Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (17)

16.

Паниката често погубва водолазите. Това беше първият урок, на който възрастният инструктор го научи, когато като юноша си извади сертификат за водолаз. Беше също и последният. Паниката убива водолазите.

Хуан, Майк и Еди разполагаха с около осем минути да се махнат. Достатъчно време. Нямаше защо да се паникьосват.

Кабрило прибра апарата във водолазната си чанта, закачена на колана, хвърли последен поглед на забележителния уред на Тесла и се отправи към стълбата.

— Майк, връщаш ли се към „Номад“? — попита Хуан спътника си, раздразнен, че хелият кара гласа му да звучи като на малко момиче.

— Да. Взех проба от клетката.

— Добре. Еди, ние двамата ще трябва да се напъхаме във въздушния шлюз. Щом се настаним, аварийно изплуване.

— Слушам. Щом ти и Майк се качите на борда, аварийно изплуване.

Това ще ми струва скъпо, помисли си Хуан. При аварийно изплуване цилиндричният корпус на подводницата се откачваше от останалите части — всички двигатели, акумулатори и спомагателното оборудване. Отсекът за екипажа щеше да изплува като тапа и да ги извади от обсега на взривовете, но пък части за милион долара щяха да бъдат унищожени.

Кабрило не прецени добре разстоянието, докато се движеше нагоре по стълбата, и удари бутилките с тримикс в стената. Не беше много силен удар, но за старата руина беше смъртоносен. Металните опори, отслабени от десетилетията, прекарани потопени в солената вода, поддадоха и стените около стълбата рухнаха в бавен танц на разрушението. Водата се изпълни с непроницаем облак от частици ръжда, които превърнаха светлината от челника на Кабрило в червеникав сумрак.

Той успя да се отдръпне от най-големите разрушения, избягвайки опасността да бъде срязан на две от лавината стоманени листове.

Неговата непредпазливост, изглежда, бе предизвикала верижна реакция, защото чу още боботене. Сякаш древните останки се опитваха да намерят някакво ново равновесие.

Той остана свит на топка, докато шумът не утихна. Парче стомана беше паднало напряко върху гърба му. Бутилките с тримикс го бяха предпазили, но сега, когато се опита да го отмести, се оказа, че не помръдва. Или беше прекалено тежко, или се беше заклещило някъде.

— Председателю? Там ли си? Хуан?

— Майк, чувам те, но май съм го закъсал.

— Какво стана?

— Без да искам, бутнах една стена и тя падна, повличайки останалите. Намирам се на стълбище и може би съм в капан.

— Ще дойда.

— Не, продължавай към „Номад“. Сам ще се измъкна.

— Разполагаме с пет минути.

Кабрило прехвърли опасностите през ума си.

— Добре, давам ти три. Ако не можеш за три да стигнеш до мен, трябва незабавно да се махнеш оттук.

Еди Сенг беше наблюдавал водолазите и знаеше какво трябва да направи. Включи двигателите на „Номад“ и го завъртя така, че да гледа към останките. Приближи се още и включи манипулатора откъм мястото на помощник-щурмана. Видя, че Майк сваля бутилките от гърба си, за да може да се провре през решетката, и го спря.

— Майк, чакай, имам по-добра идея.

Торно беше видял как прожекторите на подводницата се завъртат към него. Вдигна очи и я видя извисяваща се над него, а манипулаторите й бяха протегнати като крайниците на скелет. Той бързо се гмурна настрана, за да освободи пътя.

Със сръчна ръка върху дросела Еди държеше „Номад“ на място въпреки течението. С другата управляваше манипулатора, който хвана една от металните пръчки на клетката и напълно я откъсна. След това вдигна манипулатора, за да може Майк да мине. Майк преплува над задната палуба и стигна до вратата, през която Кабрило беше минал само преди минути. От вътрешността на кораба се носеха парченца ръжда като пушек от горяща сграда. Видимостта се подобряваше, когато течението ги отнасяше отново като дим от вятъра.

Майк заопипва коридора като слепец, знаейки, че не може да направи нищо, докато видимостта не се подобри.

— Стълбата е зад четвъртата врата вдясно — каза Хуан, сякаш бе прочел мислите му. Майк преброи вратите и щом пъхна фенерчето в правилната, видя откритата стълбищна шахта, където някога е имало стълба. Стъпалата бяха изпопадали, а перилата се бяха откъртили заедно с металните стени. Той осъзна, че нитовете, които десетки години бяха крепили всичко, сега бяха поддали и всичко беше рухнало.

Ръждата беше започнала да се утаява и той успя да види крака на Кабрило да стърчи изпод хаоса от стоманени отломки. Кракът се размърда, защото Председателя продължаваше да опитва сам да се освободи, но при всяко движение нагоре отломките се преплитаха още повече.

— Стой там — каза Майк.

— Никъде няма да ходя — отговори Кабрило.

Троно заплува надолу, като много внимаваше да не скъса ръкавиците си, и започна да вдига някои от плочите. Секциите не бяха големи, но това доста приличаше на старата игра на клечки. Внимаваше да не предизвиква допълнителни срутвания. Хвърли се върху купчината трескаво, искаше да работи по-бързо, но знаеше, че трябва много да внимава. И през цялото време знаеше, че Хуан всяка секунда може да му нареди да се маха.

Отмести достатъчно от старите стени, за да може Хуан да опита отново да се освободи сам.

— Твой ред е.

Хуан събра силите си, насочи ги и започна да бута с все сили. Майк беше разчистил само толкова, че секцията, която се бе заклещила, я нямаше и сега той можеше да се измъкне. Напъна отново и най-сетне успя да излезе изпод купчината метални листове.

Майк протегна ръка, за да му помогне да запази равновесие.

— Задължен съм ти. — Искаше да прозвучи тържествено, но хелият омаловажи официалността. — А сега хайде да се махаме от тук.

Двамата мъже заплуваха обратно към главната палуба и надолу по коридора. Изскочиха от надстройката и видяха, че Еди Сенг е използвал манипулаторите, за да изкърти още парчета от клетката, и на практика беше паркирал подводницата върху палубата.

Майк стигна първи до вратата на въздушния шлюз и завъртя ръкохватката. Мястото беше малко — не по-голямо от телефонна будка, а той и Кабрило щяха да прекарат доста време вътре. Бяха се спуснали на такава дълбочина, че се нуждаеха от поне два часа декомпресия. Когато излязат на повърхността, това тясно местенце щеше да влезе в ролята на барокамера, но щяха да имат нужда от тока на „Орегон“, защото акумулаторите на „Номад“ щяха да останат на дъното.

Отдалечаването от останките беше само първата част от тяхното изпитание. Ако не се свържеха навреме с „Орегон“, двамата водолази щяха да останат без тримикс, защото в „Номад“ нямаше вътрешни запаси от газа. И за да се влошат нещата още повече, Еди не можеше да излезе от подводницата през въздушния шлюз, преди Хуан и Майк да бъдат декомпресирани.

Троно се гмурна с главата напред през люка и изчезна вътре. Хуан изчака за миг, за да даде възможност на своя партньор да се намести, после и той влезе в шлюза. Краката му бяха опрени в бутилките на Майк, а главата му беше още извън подводницата, когато почувства вибрации във водата. Веднага разбра какво е това и в последната секунда се сви.

Успя да затвори люка, но още не го бе заключил херметически, когато торпедото се заби в стария миноносец близо до носа. Около половин тон експлозиви избухнаха и взривната вълна помете миниподводницата, запращайки я върху останките от металната клетка. Стоманата се разкъса с остро скърцане. Целият кораб беше пометен и в същия миг рухна на дъното.

Във въздушния шлюз Майк и Хуан бяха силно притиснати, но никой от тях не беше ранен; бяха обаче силно дезориентирани, защото подводницата се преобърна няколко пъти. Още преди да застане на едно място, Хуан вече се опитваше да заключи херметически люка. Главата му кънтеше от сътресението, предизвикано от взрива, той чувстваше ръцете си като оловни, но успя да завърти ръчката, затваряйки херметично тясното помещение.

— Еди, аварийно изплаване!

Сенг вече беше видял сигналната лампичка на пулта за управление, която му казваше, че люкът на шлюза е заключен херметически. Натисна бутона още докато гласът на Председателя се носеше от високоговорителя.

С остро щракване „Номад“ се откачи от долната си рамка и се понесе стремглаво към повърхността. Но това скоро свърши, защото се оплете в откъртената антена на миноносеца и изгнилите рибарски мрежи.

Хуан знаеше, че трябва да усеща бързото движение на кабината към повърхността така, както би се чувствал във високоскоростен асансьор. Обаче нищо подобно не ставаше. Бяха се отървали от тежката рама, но не се издигаха.

Между торпедата имаше времева дистанция от най-много трийсет секунди и той реагира инстинктивно.

— Затвори люка след мен! — нареди той на Майк Троно и отвори люка на въздушния шлюз. Гмурна се от миниподводницата и плъзна лъча на фенерчето по нея, опитвайки се да види какво я беше пленило и попречило на издигането й. Видя антената, паднала върху корпуса, но тя не беше достатъчно голяма, за да попречи на изплаването им. Пречеха преплетените рибарски мрежи.

Титановият му водолазен нож беше наточен като бръснач, а плаваемостта на кабината на подводницата опъваше мрежата. Нападна я като нинджа, който размахва самурайския си меч, и започна да я разсича със страст. С всяка срязана нишка подводницата леко се издигаше, докато все повече и повече от държащите я в плен влакна падаха. Кабрило се държеше за нея. Водата се изпълни с малки парченца мрежа и разпръснати морски организми.

И тогава съвсем неочаквано, както знаеше, че ще стане, подводницата изскочи от мрежата.

Кабрило не си губи времето да гледа след нея. Изплува до далечната страна на корабните останки, спусна се на дъното и изпълзя колкото можа по-далеч от кораба. Трябваше да забие пръсти в тинята, за да не го отвлече течението.

Далеч преди целта си второто торпедо се заби в морското дъно. Останките на миноносеца предпазваха Хуан, а и той се бе притиснал в морското дъно, затова взривната вълна мина в голямата си част над него, но въпреки това му изкара въздуха и за малко не откъсна водолазния му шлем.

Помисли си, че най-лошото е минало, но втора взривна вълна го откъсна от дъното и го завъртя из водата. Течението веднага го сграбчи и скоро Хуан се понесе над дъното с постоянна скорост от около четири възела.

Ако искаше да има поне някакъв шанс за спасение, трябваше да остане при руините на миноносеца. Това беше единственото логично място, където Макс щеше да го търси. Ако бъде отнесен покрай него, нямаше как да се пребори с течението, за да се върне. Не разполагаше с достатъчно въздух, за да изплува, правейки нужните почивки за декомпресия. Изплуването без тях щеше да доведе до фатална доза мехурчета в кръвта. Ставите му щяха да се свият, защото азотът в тъканите щеше да се разтвори и да излезе и Хуан щеше да умре в невъобразима агония.

Успя да се изпъне в правилна поза за плуване. Знаеше, че не може пряко да се пребори с течението, затова дори не направи опит. Подобно на човек, попаднал между две сблъскали се вълни, той заплува под ъгъл през течението, вместо да се бори челно с него, и така намали леко жестоката сила на водата, която се носеше покрай него. Беше сигурен, че течението вече го е отнесло на север от корпуса и че разполага с малък шанс да намери рибарските мрежи, които се вееха от кораба като булчински воали.

Мускулите на краката му започнаха да парят, защото риташе с все сили. Не си разреши да обмисли възможността мрежите да са откачени от стария корпус от второто торпедо. Плуваше с всички сили, борейки се срещу течение, което не можеше да победи, и затова харчеше своя запас от тримикс с феноменална бързина. Бореше се срещу болките на схващащите се мускули, които се пълнеха с млечна киселина, и стенеше високо в шлема. Тежкото му дишане изпълваше съзнанието му едновременно с тези звуци на отчаянието.

Така щеше да умре — пълзейки със забити нокти в дъното, усещайки, че мрежите са извън полезрението му, и щеше да се надява докрай, че само още няколко секунди и ще ги стигне.

В този момент наистина ги видя да се полюшват като мустаците на огромна медуза. Също така видя, че се доближава до самия край на струпаните мрежи. Трябваше да изплува само четири-пет метра — мрежата беше дълга само три — преди да бъде отнесен край нея. Ако я пропуснеше, очакваше го сигурна смърт.

Кабрило удвои усилията си. Краката му ритаха трескаво, но внимаваше да не губи от ефикасността на движенията си. Размахваше ръце, дланите свити на съвършени лопатки, които го изтегляха напред срещу Гълфстрийм. Леко промени ъгъла си, налагайки си да се бори още по-яростно право срещу течението, но знаеше, че се приближава твърде ниско и ще пропусне.

Протегна ръка. Сантиметри. Само от това имаше нужда. Изстена, когато пръстите на ръцете му докоснаха крайчеца на старите мрежи. Те се опитаха да намерят опора, но мрежите бяха покрити с тиня, хлъзгава като грес.

Най-сетне успя да се хване за последното око на мрежата, но изгнилата материя се раздра. Успя отново да се хване за крайчеца на въже и се помоли то да издържи, защото повече не можеше да плува. Мрежата или щеше да понесе допълнителната тежест на тялото му, или това щеше да е неговият край.

Хуан престана да рита и старата рибарска мрежа, изглежда, се примири с теглото му. Стисна я по-здраво и се изкатери нагоре, за да може да се хване с две ръце. После си наложи да диша плитко, а адреналинът започна постепенно да излиза от кръвоносната му система. Висеше там, дишайки тежко, и знаеше, че все още не е извън опасност, но не можеше да събере сили, за да се премести. Мрежата се рееше и леко се извиваше във водата, така че щом почувства сътресение, разбра, че нещо не е наред. Грабна по-мощния ръчен фенер и плъзна лъча по въжетата. Светлината разкри, че мрежата се къса. Теглото му се бе оказало прекалено голямо бреме за изгнилата стара материя.

Започна да се катери нагоре по нея и срещу течението. С наведена глава остави ръцете и раменете си да вършат всичко.

Мрежата отново поддаде, когато една голяма част се откъсна. Сега се надбягваше с времето. Спомни си, че в ЦРУ се бяха катерили по мрежи като част от курс по преодоляване на препятствия, но това тук беше нещо съвсем различно. Натискът на течението и обемистото оборудване намаляваха ефекта от гравитацията, срещу която се беше борил някога. И отново, за разлика от тогава, не можеше да използва краката си, защото плавниците щяха да се заплетат, а не биваше да си позволи да губи дори секундите, които щяха да му трябват, за да ги свали.

Точно в момента, когато стигна до една все още здрава част, мрежата се скъса напълно. Течението грабна изпод тялото му откъснатото парче. То се закачи на катарамата на колана му и за миг го дръпна със силата на питбул. В мига, в който ръцете му щяха да се изплъзнат от парчето, което стискаше, откъснатата част се откачи от него и изчезна зад гърба му.

Без да си разреши време за възстановяване, Хуан продължи да се катери, бързайки да намери защита в останките на миноносеца. Придвижи се може би шейсет метра нагоре. Щом усети, че сега мрежата е сигурна, той свали плавниците си, закачи ги за водолазния колан и остави краката си да поемат част от натоварването на ръцете. Позволи си само три минути почивка, преди да продължи, но сега краката му вършеха тежката работа и напредваше бързо.

Миноносецът вече не приличаше на кораб. Светлината от челника на Хуан и лъча на ръчното му фенерче разкриваха, че е разбит на парчета от първото руско торпедо и голяма част от отломките бяха заровени под тинята и пясъка, които беше вдигнало второто. Стоманените плочи на корпуса лежаха разпръснати по морското дъно. Разпозна част от димохода на кораба единствено по отличителната му форма на кюнец за печка. Не съзря никаква следа от клетката, с която Тесла беше обгърнал кораба, или странната машина, която беше видял в трюма.

Беше цяло чудо, че мрежата бе останала закачена на малкото, което бе останало от надстройката след експлозията. Намери място на завет зад един парен котел и седна на дъното, за да може най-сетне да си почине както трябва.

Тъй като подводницата играеше ролята на предавател за тяхната комуникация, Хуан знаеше, че е безсмислено да опитва да установи връзка със своята радиостанция, разстоянието беше просто твърде голямо. Обаче основният проблем беше, че кабината оглуша и ослепя, след като се откачи от шейната, в която бяха задвижването и останалото оборудване.

Намали силата на светлината от челника, за да удължи живота на батерията. Беше в капан на дъното на морето и не можеше да промени своето опасно положение като космонавт, който е бил отделен от своята космическа капсула. Хуан не можеше да направи нищо, освен да разчита на своя екипаж да го спаси. Вярата му в него беше безгранична, обаче спасяването изисква време. Първо трябваше да извадят подводницата и едва тогава Макс щеше да открие, че той е още на дъното. След това щяха да организират оборудването за спасителната операция и да изпратят долу или „Малкия дебелак“, или „Дискавъри 1000“ — втората миниподводница, която имаше „Орегон“. Всичко това щеше да отнеме време.

Огромният океан го притискаше отгоре — самотен човек, седнал на морското дъно край ръждясалите останки от мечтата на един мъртвец. Самотна точица светлина сред стигийски^[1] мрак, необятен като космоса. Хуан, който започна да усеща студа да се просмуква през водолазния костюм, най-накрая погледна какъв е запасът му от тримикс. Кимна мрачно и загаси фенерчето, а мракът го обгърна. Оставаха му десет минути живот.