Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (14)

13.

Когато мачтата се издигна от водата, подобно на издайническата гръбна перка на акула, тя с лекота режеше вълните, без да оставя килватер от пенещ се океански фосфор, никаква следа, освен кратко проблясване, невидимо, освен за най-обиграните очи. Левиатан се показа, но въпреки това остана скрит в своето водно царство.

На 12 метра под това тънко метално стъбло лежеше едно от най-унищожителните оръжия, създадено някога от човека. Наименувана „Акула“, тази руска подводница беше истински морски хищник. Дълъг повече от футболно игрище и с водоизместимост дванайсет хиляди тона под вода, този преследвач и убиец разполагаше с множество торпедни апарати, ракетни установки и сонарна уредба, способна да открие и най-слабия звук на далечни разстояния. Екипажът й се състоеше от 73 души с капитан Антон Патронов.

Патронов беше толкова рус и светлокож, че на пръв поглед изглеждаше албинос. Вирнатият му нос приличаше на обърната двуцевка и му придаваше известно свинско излъчване. Устата му беше твърде бърнеста, а ушите приличаха на карфиол от годините му като боксьор в някогашната съветска военноморска академия. Не беше много висок, но имаше широки рамене, които крепяха заострената му глава, завършваща с перчем сламеноруса коса. Онова, което му липсваше като мъжки чар, той компенсираше със способности и безскрупулност.

За да може да остане в морето, вече два пъти беше отказвал повишение и тъй като преди години се оказа най-младият капитан на подводница в съветския флот, имаше по-голям опит от всеки друг като подводничар.

Патронов точно излизаше от кубичната си каюта, когато по комуникационната линия дойде съобщение за важна грама. После по високоговорителите на вътрешната уредба се чу: „Капитанът в радиорубката. Шифрирана радиограма само за вашите очи“.

— Направете път — изръмжаваше той от време на време, докато се придвижваше назад към радиорубката. Говореше с нисък дрезгав глас с басови интонации, който на мига вдъхваше уважение. Моряците и офицерите веднага се притискаха към стените на тесния проход, за да улеснят придвижването му.

Радиорубката беше затворено пространство, направено по-гостоприемно за техниката, отколкото за хората, които я обслужваха. Въпреки това двама млади радисти някак си се бяха натъпкали вътре. Единият беше със слушалки на врата, а другият, седнал назад колкото позволяваше помещението, превеждаше бързата радиограма.

— Бяхме по следите на една „Охайо“ — каза Патронов, когато застана на прага. — Кажете ми, че това е по-важно.

„Акула“ преследваше подводница клас „Охайо“ — един от стълбовете на американското ядрено сдържане, когато я повикаха по късовълновото радио да изплава на повърхността за прием на данни.

— Шифровано е — отговори радистът, без да гледа капитана в очите, и му подаде тънката хартия през рамо, надявайки се, че той ще я вземе и така неговата вина за прекратяването на преследването на вражеската подводница ще бъде измита.

Капитанът грабна листа от ръката на моряка, разтвори го, за да види подателя, и изруга:

— Кенин! Мамка му, още от академията ми досажда.

— Капитане? — От тона на младия моряк беше очевидно, че не е очаквал подобно неуважение към командващия флота.

— Хайде, Павел, успокой се. Когато дойде време да ти закачат капитанските пагони, ще ме ругаеш десет пъти повече, отколкото аз първия си командир.

— Да, капитане… ъъъ… не, капитане… искам да кажа… — Младият радист благоразумно млъкна и впери поглед в радиостанцията.

Вторият радист се завъртя със стола си и попита:

— Ще прихванем ли отново американците?

Патронов го стрелна с такъв поглед, че го завъртя обратно със стола и той също впери поглед в оборудването.

— Първия път търсенето ми отне седмица, а сега сигурно толкова ще ми отнеме дешифрирането на проклетото съобщение.

Трябваше му почти час да дешифрира дългото цяла страница послание. Тъй като това беше частно съобщение между двамата, трябваше да използва друга кодова книга, която Кенин беше раздал само на своите най-верни последователи. Патронов знаеше, че подобна книга притежава и капитан Сергей Карпов. Карпов в момента патрулираше с подводен ракетоносец тип „Тайфун“ с двайсет интерконтинентални балистични ракети с ядрени бойни глави. Патронов го познаваше добре и знаеше, че ако Кенин нареди тайно изстрелване, той ще натисне червения бутон колкото може по-бързо и по-силно.

В интерес на истината, Патронов също би го направил.

Сега, когато Китай израстваше като световен лидер, а Америка вече не искаше да изпълнява ролята си на суперсила, се отваряше празнина, от която човек като адмирал Кенин можеше да се възползва. След това драконът и белоглавият орел щяха под някаква форма да си уредят сметките, но в крайна сметка мечката щеше да се окаже победител.

Патронов прочете за втори път дешифрираното съобщение и натисна бутона на интеркома, който го свързваше с мостика.

— Тревога. Първият помощник в капитанската каюта. Кормчия, курс 235. Курсът ще бъде доуточнен по-късно, когато стигнем до решение. Скорост: най-пълен напред. Американецът вече не е мишена. Повтарям, американецът вече не е мишена.

Седем секунди по-късно първият помощник почука на вратата на капитанската каюта.

— Влез.

Павел Ренко прекрачи прага и застана мирно, изпънат като кол, докато капитанът не му посочи стол да седне. Младият мъж беше напълно различен като физика от капитана. Беше красив като лице от рекламен плакат, милиметри по-нисък от максималната височина на приеманите в подводните войски и имаше физиката на фехтовач — слаб, с широки рамене и тясна талия.

Патронов го гледа известно време мълчаливо, а грозната му физиономия не издаваше нищо. Въздъхна, сякаш беше взел някакво тежко решение.

— Капитан Ренко, възложено ми е да ти кажа, че никога повече няма да плаваш като първи помощник-капитан.

Сините очи на Ренко се ококориха от изненада и шок, а устата му зина.

— Адмирал Кенин ми прати радиограма, че след този патрул ти ще командваш своя подводница. — Патронов стана и му протегна ръка над малкото бюро, което заемаше четвърт от пространството в капитанската кабина. — Поздравления, колега!

За частица от секундата лицето на Ренко се промени от пепелявосиво от страх в сияещо от триумф. Той отвърна на ръкостискането на капитана, усмивката му ставаше все по-широка и по-широка, докато накрая повече не можеше да се сдържа и изригна:

— Направо не мога да повярвам. Дори не знаех, че съм предложен за повишение!

— Не си — отговори ледено Патронов, докато сядаше обратно на мястото си. Хладният му тон смъкна температурата в помещението с двайсетина градуса и усмивката на Ренко избледня.

Той се отпусна неуверено на стола си.

— Капитане?

— Нека ти разкажа една история — започна Патронов с обезоръжаваща любезност, сякаш хладината отпреди секунди беше някакъв мираж. — Преди осемнайсет месеца, преди ти да дойдеш в този екипаж, ни бяха възложили да играем ролята на водолазна платформа по време на спасителна операция. Действието се развиваше близо до източното крайбрежие на Съединените щати, но извън техните териториални води. Бяхме на боен пост в продължение на седмица и водолазите извадиха разни части от потънал кораб. — Той изпревари въпроса на своя подчинен, като добави: — Адмирал Кенин така и не ми каза, затова нямам представа какво са демонтирали от останките. Всичко, което знам, е, че те бяха на стотина години и Кенин смяташе, че заради тях си заслужава рискът да бъдем открити от бреговата охрана или военния им флот. Току-що получих съобщение от адмирала, че една група проявява интерес към останките и може би скоро ще се спусне при тях.

— Коя е тази група?

— Американски наемници — отговори Патронов с явно отвращение. — Първия път, когато бяхме там, беше решено да не разрушаваме останките, за да не привлечем ненужно внимание. Сега Кенин иска да ги разрушим с няколко торпеда. За да направя това, се нуждая от помощта ти като първи помощник, както го изисква правилникът, за да изстрелям бойни муниции.

— И ако се съглася, ще бъда повишен?

— Едната ръка мие другата.

Ренко поглади широката си брадичка.

— Предполагам, че нито това действие, нито гмуркането преди това на водолази не са били разрешени от Върховното командване на военния флот?

— Сигурен съм, че неколцината най-близки до адмирал Кенин знаят. Но за да отговоря на въпроса ти — не, тази операция ще бъде напълно извън правилника.

— А наемниците?

— Според Кенин не могат да ни открият, да не говорим да се бият с нас. Ще се промъкнем ниско и бавно, ще забием две УСЗТ 80^[1] в останките и ще се измъкнем, преди да са разбрали, че сме били там. Ако случайно има водолази на дъното — лош късмет за тях. Е, Павел, какво ще кажеш? Искаш ли на трийсет и една да си капитан? Между другото, това ще ти даде две години преднина да подобриш моя рекорд по продължителна служба.

Ренко стана и протегна ръка на командира си.

— С вас съм, капитане.

— Много добре. Вдигни по тревога торпедния отсек, да заредят две от тръбите с противолодъчни торпеда. Дотам ще плаваме почти три дни, но искам да знам, че са там готови за стрелба.

— Слушам.

Патронов написа няколко цифри на лист хартия.

— Това е джипиес разположението на останките. Уточни ги отново и начертай новия ни курс. Продължете с пълен напред.

— Слушам — повтори Ренко, завъртя се на пети и излезе от каютата.

Патронов беше сигурен, че помощникът му е развълнуван от перспективите, но от друга страна, яка сделка с дявола обещава много. Лошото е, че човек научава цената много по-късно.