Джон Гришам
Сянката на чинара (7)

7

След бърза късна вечеря с печено сирене и доматена супа Джейк и Карла измиха съдовете (нямаха съдомиялна) и най-сетне се настаниха в хола, който започваше на няма и два метра от масата за хранене. Три години (и повече) живееха в ограничено пространство, налагащо постоянно преосмисляне на приоритетите и нагласите, както и бдителност срещу всяка проява на раздразнителност. Хана много им помагаше. Малките деца почти не се интересуват от дреболиите, които впечатляват възрастните — ако и двамата родители ги обичат, другото няма значение. Карла помагаше с правописа, а Джейк четеше приказки и докато се редуваха вечер, успяваха да прегледат вестниците и да видят новините по телевизията. Точно в осем часа Карла къпеше Хана и трийсет минути по-късно я слагаше в леглото.

Когато най-сетне останаха сами, двамата се настаниха на старото канапе и се завиха с одеялото. Карла го попита:

— Добре, какво става?

— Как така какво става? — контрира Джейк, разлиствайки спортните страници.

— Не ми се прави на интересен. Нещо става. Нов случай ли имаш? Нов клиент, който ще плати приличен и дори огромен хонорар и така ще ни избави от бедността? Моля те.

Джейк избута одеялото на пода и се изправи.

— Всъщност, скъпа моя, има голяма вероятност току-що да сме надвили бедността.

— Знаех си. Винаги усещам, когато пипнеш хубава катастрофа. Ставаш припрян.

— Не е катастрофа. — Джейк зарови в куфарчето си. Измъкна една папка и й подаде няколко документа. — Самоубийство е.

— А, така ли?

— Да, така. Снощи ти споменах за злощастната кончина на господин Сет Хъбард, но онова, което не ти казах, е, че преди да умре, набързо е написал завещание, което изпратил по пощата в кантората ми. Определил ме е да бъда адвокат по наследството му. Регистрирах го днес следобед. Вече е публично достояние и мога да го обсъждам.

— И никога не си се срещал с този човек?

— Никога.

— Не го познаваш, обаче днес следобед си ходил на погребението му?

— Именно.

— Защо е избрал теб?

— Заради блестящата ми репутация. Просто прочети завещанието, моля те.

Тя му хвърли един поглед и отбеляза:

— Написано е собственоръчно.

— Сериозно?

Джейк се сгуши до жена си на канапето. Наблюдаваше я изпитателно, докато тя четеше завещанието, заемащо две страници. Малко по малко устата й се отвори, а очите й се ококориха. Когато дочете документа, Карла погледна невярващо Джейк и промърмори:

— „Да издъхнат в страдание“. Ама че негодник!

— Очевидно. Никога не съм го виждал, но Хари Рекс е водил втория му развод и няма високо мнение за господин Хъбард.

— Повечето хора нямат високо мнение и за Хари Рекс.

— Вярно е.

— Коя е Лети Ланг?

— Чернокожата му прислужница.

— О, боже, Джейк. Това е скандално.

— Горещо се надявам.

— Той има ли пари?

— Прочете ли изречението, в което се казва „състоянието ми е значително“? Ози го познава и потвърди. Утре рано сутринта отивам в Темпъл, за да се срещна с господин Ръсел Амбърг, изпълнителя. На обед ще знам много повече.

Карла размаха двата листа хартия и попита:

— Това валидно ли е? Човек може ли да направи такова завещание?

— О, да. Посещавах лекциите за завещанията, които професор Робърт Уиймс от петдесет години чете в Юридическия факултет на Университета в Мисисипи. Взех си изпита с отличен. Ако всяка дума е написана от покойния и документът е подписан и има дата, завещанието е истинско. Сигурен съм, че двете му деца ще го оспорят, но точно това му е забавното.

— Защо ще завещае почти всичко на чернокожата си прислужница?

— Сигурно му е харесвало как чисти къщата. Не знам. Може пък не само да е чистела.

— Тоест?

— Той е бил болен, Карла, умирал е от рак. Подозирам, че Лети Ланг е полагала много грижи за него. Очевидно е бил привързан към нея. Двете му деца ще си наемат адвокати и ще нададат вой за злоупотреба с влияние. Ще твърдят, че тя се е сближила с него прекалено, че му е шушнела на ухото, а и нещо повече. Всичко зависи от съдебните заседатели.

— Ще има процес със заседатели?

— О, да — усмихна се мечтателно Джейк.

— Нима! Кой знае за това?

— Подадох документите днес в пет часа, така че клюките сигурно вече са плъзнали. Мисля, че към девет сутринта в съда вече ще е доста оживено.

— Тази история направо ще взриви съда, Джейк. Бял мъж с пари обезнаследява семейството си и завещава всичко на чернокожата си прислужница, после се обесва. Шегуваш ли се?

Не се шегуваше. Карла препрочете завещанието, а съпругът й затвори очи и се замисли за процеса. Когато приключи, тя остави двата листа на пода и огледа стаята.

— Просто съм любопитна, скъпи, как се определя размерът на хонорара ти в такива случаи? Извинявай, че те питам.

Тя небрежно махна с ръка към мебелите от битпазара, евтините етажерки за книги, огънати от прекомерната тежест, имитацията на персийски килим, старите пердета, купчината списания на пода, общата запуснатост в дома на наематели, които имат по-добър вкус, но нямат възможност да го докажат.

— Какво? По-хубава къща ли искаш? Нещо по-голямо, по-луксозно?

— Не започвай пак.

— Хонорарът ми ще е значителен, но не съм се замислял.

— Значителен?

— Ами да. Хонорарът зависи от действително свършеното, от реалните часове работа по делото, а ние не знаем много по въпроса. Адвокатът по наследството всеки ден натиска хронометъра и наистина получава заплащане за труда си. Нещо нечуто за нас. Всички суми трябва да бъдат одобрени от съдията, който в конкретния случай е скъпият ни приятел почитаемият Рубън Атли. Той знае, че изнемогваме, затова сигурно ще прояви щедрост. Голямо наследство, една камара пари, ожесточено оспорвано завещание — току-виж, сме избегнали фалита.

— Една камара пари?

— Образно казано, скъпа. Да не ставаме алчни още отсега.

— Не се дръж покровителствено — предупреди го тя и се вгледа в блесналите очи на един гладен адвокат.

— Добре.

Мислено обаче Карла вече прибираше вещите по кашони и се готвеше за преместване. Беше допуснала същата грешка и преди година, когато в кантората на Джейк Бриганс влезе младо семейство, чието новородено беше починало в болницата в Мемфис. Обещаващ случай на лекарска небрежност, който повехна след прецизните мнения на експертите, и на Джейк не му остана друг избор, освен да се споразумее за прекратяване на делото.

— Срещна ли се с Лети Ланг? — попита Карла.

— Да. Живее извън Бокс Хил, в местност, наречена Малката делта. Там няма много бели. Съпругът й е пияница, който ту изчезва, ту се връща. Не влязох в къщата, но останах с впечатлението, че вътре живеят доста хора. Проверих в регистъра — не са собственици на земята. Евтин имот под наем като…

— Като нашата дупка, нали?

— Като нашия дом. Сигурно построен от същия строител, който със сигурност е фалирал. Както и да е, тук сме само тримата, а в къщата на Лети живеят поне една дузина хора.

— Свястна ли е?

— Доста. Не говорихме дълго. Останах с впечатлението, че е типичната за тези места чернокожа жена, която има къща, пълна с деца, некадърен съпруг, зле платена работа и труден живот.

— Доста си суров.

— Да, но съм и справедлив.

— Привлекателна ли е?

Джейк започна да масажира десния й прасец. Замисли се за момент, после каза:

— Не можах да преценя, бързо се стъмни. Около четирийсет и пет е, изглежда в доста добра форма, изобщо не е непривлекателна. Защо питаш? Да не мислиш, че мотивът за завещанието на господин Хъбард е секс?

— Секс ли? Кой ти говори за секс?

— Точно за това си мислиш. Дали тя е спала с него, за да го изнуди за завещанието?

— Добре де, така си помислих и точно същото ще шушука целият град утре преди обед. Цялата история намирисва на секс. Той е умирал, а тя се е грижела за него. Кой знае какво са правили?

— Имаш мръснишко съзнание. Харесва ми.

Ръката му се плъзна към бедрото й, но беше спряна. Телефонът иззвъня и двамата се стреснаха. Джейк отиде в кухнята, вдигна и после затвори.

— Незбит е навън — каза й той.

Взе си пура и кибрит и излезе от къщата. В края на късата алея до пощенската кутия запали пурата и издуха дима в хладния и свеж вечерен въздух. След минута една патрулка тихо спря отпред. Помощник-шериф Майк Незбит измъкна въздебелото си тяло от колата и поздрави:

— Добър вечер, Джейк. — Той запали цигара.

— Добър вечер, Майк.

Двамата се облегнаха на капака на полицейската кола.

— Ози не откри нищо за Хъбард — каза Незбит. — Потърси в Джаксън и не откри нищо. Явно старчето е държало играчките си другаде. В този щат няма данни за нищо друго, освен за къщата му, за колите, земята и склада за дървесина, близо до Палмира. Нищо повече. Нищичко. Никакви банкови сметки. Никакви корпорации. Никакви дружества с ограничена отговорност. Никакви съдружия. Няколко застрахователни полици, както може да се очаква, но само толкова. Носят се слухове, че е имал бизнес в други щати, обаче още не сме стигнали дотам.

Джейк кимна и продължи да пуши. Засега не беше учуден.

— Ами Амбърг?

— Ръсел Амбърг е от Фоули, Алабама, много на юг, близо до Мобайл. Бил е адвокат там, но е лишен от права преди петнайсетина години. Злоупотребявал с пари на клиенти, но не му е отправено обвинение. Напуснал професията и се заел с дърводобив, затова можем основателно да допуснем, че така се е запознал със Сет Хъбард. Всичко, изглежда, е законно. Не сме сигурни защо се е преместил в такова затънтено място като Темпъл.

— Утре отивам в Темпъл. Ще го попитам.

— Добре.

Възрастна двойка с възрастен пудел мина покрай тях. Поздравиха, без да забавят крачка. Когато отминаха, Джейк издуха дима и попита:

— Да ни е провървяло с брата, Ансил Хъбард?

— Не. Нищичко.

— Не съм учуден.

— Интересно, живея на това място, откакто се помня, а не съм чувал за Сет Хъбард. Баща ми е на осемдесет и е тук цял живот, а и той не е чувал за Сет Хъбард.

— В окръга живеят около трийсет и две хиляди души, Майк. Няма как да познаваш всички.

— Ози ги познава.

Позасмяха се. Незбит изстреля фаса си към улицата и изпъна гръб.

— Май трябва да се прибирам, Джейк.

— Благодаря, че се отби. Утре ще поговоря с Ози.

— Направи го. До скоро.

 

 

Карла беше в спалнята. Седеше до прозореца към улицата. Вътре беше тъмно. Джейк влезе тихо, после спря. Когато се увери, че той я чува, Карла каза:

— Омръзна ми да виждам полицейски коли пред дома си, Джейк.

Той въздъхна и пристъпи по-наблизо. Разговорът беше твърде познат и една погрешна дума можеше да развали всичко.

— И на мен — тихо каза Джейк.

— Той защо дойде? — попита тя.

— Нищо особено, малко информация за Сет Хъбард. Ози е поразпитал, но не е научил много.

— Не можеше ли да ти звънне утре? Защо трябва да идва с колата и да спира пред къщи, та всички да видят, че семейство Бриганс не могат да изкарат и една нощ, без полицията отново да дойде?

Все въпроси без отговори.

Джейк прехапа език и излезе от стаята.