Джон Гришам
Сянката на чинара (20)

20

Ансил Хъбард вече не беше Ансил Хъбард. Предишното му име и предишната самоличност бяха набързо изоставени още преди години, когато една бременна жена бе отправила обвинения и искания. Не беше първата, която ставаше причина за проблеми или за смяна на името му. Имаше една изоставена съпруга в Тайланд, няколко ревниви съпрузи тук-там, проблеми с данъчните, с един или друг вид полиция поне в три държави и избухлив търговец на наркотици в Коста Рика. И всички тези неща бяха само паметни моменти в един хаотичен и безразсъдно изживян живот, който той отдавна и с радост би заменил за нещо по-традиционно. Само че съдбата не беше отредила нищо традиционно за Ансил Хъбард.

Той работеше в бар в Джуно, Аляска, в съмнителен квартал на града, където се събираха моряци, пристанищни и корабни работници, за да пият, да играят на зарове и да изпуснат малко пара. Неколцина свирепи биячи поддържаха реда, но той винаги беше крехък.

Сега Ансил се казваше Лони — име, което бе забелязал на некролог във вестника в Такома две години по-рано. Лони Кларк. Лони умееше да разиграва системата и ако си наумеше, можеше да се сдобие с номер на социална осигуровка, с шофьорска книжка от който и да било щат и дори с паспорт. Обаче Лони залагаше на сигурно и в нито една правителствена база данни или компютър нямаше информация за него. Той не съществуваше, макар че притежаваше фалшиви документи, в случай че се окажеше натясно. Работеше в барове, защото му плащаха в брой. Пътуваше на мотоциклет или с автобус, а ако се наложеше да изчезне, каквато вероятност винаги имаше, купуваше си в брой билет за автобус на компанията „Грейхаунд“ и показваше фалшива шофьорска книжка. Или пътуваше на автостоп — беше изминал хиляди мили по този начин.

Работеше на бара и оглеждаше всеки, който влиза и излиза. Когато бягаш трийсет години, се научаваш да наблюдаваш, да виждаш, да улавяш продължителния поглед, да забелязваш някой, който не е на мястото си. Тъй като простъпките му не включваха нанасянето на телесна повреда на други хора, нито пък — за жалост — бяха свързани с големи суми пари, всъщност бе твърде вероятно никой да не го преследва. Лони действаше на дребно и основният му недостатък беше, че го привличаха пропаднали жени. Което не бе престъпление. Беше правил нередни неща — незначителна търговия с наркотици и още по-незначителна с оръжие, но по дяволите, човек трябва да си изкарва някак прехраната. Може би само едно-две от престъпленията му бяха по-сериозни. Въпреки това, след като цял живот се беше скитал, бе свикнал да се озърта през рамо.

Престъпленията вече бяха зад гърба му, жените също, поне в повечето случаи. На шейсет и шест Лони приемаше факта, че отслабващото му либидо може в крайна сметка да се окаже нещо добро. Така не се забъркваше в неприятности и съсредоточаваше мислите си над други неща. Мечтаеше да си купи риболовна лодка, но нямаше как да спести достатъчно от нищожните си доходи. Поради нрава и навиците си той често се чудеше дали да не направи една последна сделка с дрога, един огромен удар, от който да реализира солидна пачка и това да му даде свобода. Затворът обаче го ужасяваше. На тази възраст и заловен с количеството, за което мечтаеше, щеше да умре зад решетките. Неприятно му беше да признае, но предишните му сделки не бяха сполучливи.

Не, благодаря. Доволен беше да работи на бара, да си бъбри с моряците и проститутките и да раздава заслужени съвети. Затваряше заведението в два часа през нощта и полутрезвен, се прибираше пеша в тясната си стаичка. Лягаше на мръсното легло и си припомняше с огромна носталгия дните си в открито море — първо във флота, а после по круизни кораби, яхти и дори танкери. Когато нямаш бъдеще, живееш в миналото. Лони щеше завинаги да си остане в капана на миналото.

Никога не мислеше за Мисисипи или за детството си там. Щом замина, някак успя да приучи съзнанието си незабавно да отблъсква всякакви мисли за това място. Като щракване на фотоапарат той променяше с лекота пейзажа и образите и след десетилетия беше успял да си внуши, че никога не е живял там. Животът му започваше след шестнайсетата му година, преди това не се беше случило нищо.

Нищичко.

 

 

Рано на втората си сутрин в ареста и малко след като закуси със студени бъркани яйца и още по-студен бял хляб, Букър Систрънк беше изведен от килията си и бе поведен без белезници към кабинета на шерифа. Той влезе вътре, а помощник-шерифът остана на вратата. Ози го поздрави сърдечно и го попита дали иска прясно кафе. Разбира се, че искаше. Ози му предложи и пресни понички, на които Систрънк тутакси се нахвърли.

— Може да си навън след два часа, ако поискаш — каза Ози. Систрънк слушаше. — Трябва само да отидеш в съда и да се извиниш на съдия Атли. Ще бъдеш в Мемфис много преди обед.

— Тук ми харесва — отговори Систрънк с пълна уста.

— Не, Букър, ето това ти харесва — плъзна към него Ози мемфиския вестник.

На първа страница в раздела за градски новини се мъдреше голяма снимка под заглавие, което гласеше: ФЕДЕРАЛНИЯТ СЪД ОТКАЗВА ОСВОБОЖДАВАНЕ. СИСТРЪНК ОСТАВА ЗАД РЕШЕТКИТЕ В КЛАНТЪН. Прочете го бавно, дъвчейки поредната поничка. Ози забеляза тънката му усмивка.

— Нов ден, ново заглавие, а, Букър? Това ли е целта ти?

— Боря се за клиентката си, шерифе. Доброто срещу злото. Как не го виждаш?

— Всичко виждам, Букър, и ето какво установих: ти няма да се явяваш по това дело пред съдия Атли, точка. Издъни се и на него му е дошло до гуша от теб и от твоите идиотщини. Името ти е в неговия списък на глупаци и няма да излезе от там.

— Няма проблем, шерифе. Ще отнеса случая пред федералния съд.

— Разбира се, можеш да продължиш с измишльотините за нарушаването на човешките права и пред федералния съд, но няма да мине. Разговарях с адвокати, които работят по федерални дела, и според тях вършиш пълни глупости. Виж, Букър, не можеш да разиграваш тукашните съдии, както го правиш в Мемфис. При нас, в Северния район, има трима федерални съдии. Един е бивш граждански съдия като Атли. Вторият беше окръжен прокурор, а третият — федерален прокурор. Всичките са бели. Всичките са консерватори. Ако си въобразяваш, че ще влезеш във федералния съд тук и ще започнеш да дрънкаш расистките си щуротии и някой ще им се върже, значи си глупак.

— А ти не си адвокат, господин шериф. Но все пак благодаря за правния съвет. Ще го забравя още преди да се върна в килията си.

Ози се наведе назад и вдигна крака върху бюрото си. Каубойските му ботуши блестяха впечатляващо, току-що излъскани. Отправи разочарован поглед към тавана и каза:

— Помагаш на белите да намразят Лети Ланг, нали го разбираш, Букър?

— Тя е чернокожа. Мразели са я много преди да се появя в града.

— Тук грешиш. Белите в този окръг ме избраха два пъти. Повечето от тях са свестни хора. Ще се отнесат справедливо към Лети или поне бяха склонни да го направят, преди да дойдеш. Сега положението е черни срещу бели, а ние нямаме достатъчно гласове. Съзнаваш ли какъв глупак си, Букър? Не знам какво право практикувате в Мемфис, тук обаче това не минава.

— Благодаря за кафето и за поничките. Вече може ли да тръгвам?

— Да, моля те.

Систрънк се изправи и се запъти към вратата. Там спря и каза:

— Между другото, не съм сигурен, че арестът ти отговаря на федералните изисквания.

— Съди ме.

— Има много нарушения.

— Може и повече да станат.

 

 

Порша дойде отново преди обед. Изчака, бъбрейки си с Рокси, докато Джейк приключи дългия си телефонен разговор, после се качи горе. Очите й бяха зачервени, ръцете й трепереха. Изглеждаше така, все едно не е спала цяла седмица. Успяха да разменят няколко думи за снощната вечеря, но накрая Джейк попита направо:

— Какво става?

Тя затвори очи, разтри челото си и заговори:

— Не мигнахме цяла нощ, разрази се страхотен скандал. Симиън беше пил, не много, но достатъчно, за да стане избухлив. С мама му казахме, че трябва да се откажем от Систрънк. Разбира се, на него това не му хареса и се сдърпахме. Разправяхме се като идиоти пред пълна с хора къща. Накрая той изчезна и оттогава не сме го виждали. Това е лошата новина. Хубавата е, че майка ми ще подпише каквото трябва, за да се отърве от адвокатите от Мемфис.

Джейк се приближи до бюрото си, взе някакъв лист и й го подаде.

— Тук пише само че тя се отказва от услугите му. Това е всичко. Ако го подпише, влизаме в играта.

— Ами Симиън?

— Може да наема колкото си иска адвокати, но той не фигурира в завещанието, следователно не е заинтересована страна. Съдия Атли няма да допусне нито него, нито адвокатите му. Дотук с игричките на Симиън. Въпросът е между Лети и семейство Хъбард. Тя ще подпише ли?

Порша се изправи и каза:

— Веднага се връщам.

— Къде е тя?

— Навън в колата.

— Покани я да влезе, моля те.

— Не иска. Притеснява се, че й се сърдиш.

Джейк не вярваше на ушите си.

— Стига, Порша. Ще направя кафе и ще си поговорим. Доведи майка си.

 

 

Систрънк четеше, настанил се удобно на долното легло. Бе натрупал върху корема си купчина искания и досиета, а съкилийникът му седеше наблизо, забол нос в някаква книга с меки корици. Издрънча метал, вратата се отвори, най-неочаквано изникна Ози и го подкани:

— Да вървим, Букър.

Подаде му закачалка с костюма, ризата и вратовръзката. Обувките и чорапите му бяха в хартиена торба.

Измъкнаха се през задната врата, където беше паркирана колата на Ози. След минута спряха пред сградата на съда и бързо влязоха вътре. Коридорите бяха празни и никой нищо не подозираше. На третия етаж влязоха в тясната приемна на съдия Атли. Съдебната стенографка му беше и секретарка. Тя посочи другата врата и каза:

— Чакат.

— Какво става? — изломоти Систрънк най-малко за четвърти път.

Ози не отговори. Отвори вратата. Съдия Атли седеше в края на дълга маса, облечен с обичайния си черен костюм, но без тогата. От дясната му страна седяха Джейк, Лети й Порша. Той посочи към местата отляво.

— Господа, седнете, моля.

Така и направиха, а Ози се настани възможно най-далече от центъра на събитията.

Систрънк гневно погледна към Лети и Джейк. Едва успя да си задържи езика зад зъбите, но го направи. Имаше навик първо да стреля, после да задава въпроси, но сега здравият разум му подсказваше да се въздържа от нападки и да не ядосва съдията. Порша изглеждаше готова да му се нахвърли. Лети оглеждаше ръцете си, а Джейк драскаше нещо в бележника си.

— Моля, прегледайте този документ — плъзна съдия Атли към Систрънк един-единствен лист хартия. — Вече не сте адвокат по делото.

Систрънк прочете краткия текст, после погледна към Лети.

— Ти ли подписа това?

— Да.

— Под натиск ли?

— Нищо подобно — смело заяви Порша. — Тя взе решение да се откаже от услугите ви. Написано е черно на бяло. Разбирате ли?

— Къде е Симиън?

— Замина — отговори Лети. — Не знам кога ще се върне.

— Аз все още го представлявам — каза Систрънк.

— Той не е заинтересована страна — отбеляза съдия Атли. — Следователно участието му няма да бъде допуснато, вашето също. — Взе още един лист и го подаде на Систрънк. — Това е подписана от мен заповед, която отменя наказанието за неуважение към съда. И понеже вече не участвате в това дело, господин Систрънк, можете да си вървите. — Прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като наблюдение.

Систрънк измери Лети с гневен поглед и заяви:

— Имам право на възнаграждение за времето и за разходите си, освен това ви дадох заем. Кога да очаквам парите?

— Когато му дойде времето — отговори Джейк.

— Искам ги сега.

— Е, няма да ги получите сега.

— Тогава ще я дам под съд.

— Добре. Аз ще я защитавам.

— А аз ще съм съдия — обади се Атли. — И ще насроча делото за след четири години.

Порша не се сдържа и се разхили.

— Приключихме ли, господин съдия? — попита Ози. — Ако е така, трябва да откарам господин Систрънк до Мемфис. Струва ми се, че е останал без транспорт. Пък и ще обсъдим някои неща.

— Няма да оставя нещата така. Това не е последната ми дума — заплашително смръщи вежди Систрънк.

— Не се съмнявам — увери го Джейк.

— Отведете го — каза съдия Атли. — За предпочитане до границата на щата.

Срещата приключи.