Джон Гришам
Сянката на чинара (40)

40

Лушън размеси тестето и сръчно раздаде десет карти на Лони и също толкова на себе си. Както им бе станало навик напоследък, Лони бавно вдигна своите от сгъваемата масичка и цяла вечност ги подрежда в желаната последователност. Ръцете и думите му бяха бавни, но мозъкът му щракаше бързо. Водеше с петдесет точки в петата им игра на джин-руми, беше спечелил три от първите четири. Носеше провиснал болничен халат и точно над главата му висеше венозна система. Една от по-любезните медицински сестри му беше позволила да стане от леглото и да играе карти до прозореца, но едва след като Лони бе повишил глас. Беше нещастен, дотегнало му беше от болницата и искаше да си върви. Обаче наистина нямаше къде да отиде. Само в градския арест, където храната беше още по-безвкусна, а ченгетата го тормозеха с въпросите си. Всъщност те и в момента чакаха пред вратата му. Трийсет килограма кокаин неизбежно създават проблеми. Новото му приятелче Лушън, който се представяше за адвокат, му гарантираше, че доказателствата няма да бъдат приети, ако се подаде молба за отхвърлянето им. Полицаите нямаха основателна причина да влизат в стаята на Лони в пансиона. Побоят над някой човек в бар не дава на полицията право да тършува в заключената му квартира.

— Това си е сигурно попадение — уверяваше го Лушън. — Всеки що-годе умен адвокат по наказателни дела ще успее да отхвърли кокаина като доказателство. Ще се измъкнеш.

Поговориха за Сет Хъбард. Лушън изрецитира всички факти, клюки, измишльотини, спекулации и слухове, които се разпространяваха из Клантън през последните шест месеца. Лони се преструваше, че не е особено заинтригуван, но явно му беше приятно да слуша. Лушън не спомена за собственоръчно написаното завещание, нито за чернокожата прислужница. Подробно описа удивителното десетгодишно развитие на Сет от човек, съсипан от втория си мъчителен развод, до успешен предприемач, превърнал ипотекирания си имот в огромно състояние. Описа склонността му към тайни, офшорните му банкови сметки и лабиринта от корпорации. Разказа забележителната случка с бащата на Сет, Клион, който наел бащата на Лушън, Робърт Уилбанкс, като адвокат по време на спор за земя през 1928 г. И изгубили!

Лушън говореше почти непрекъснато в старанието си да спечели доверието на Лони, да го убеди, че не е опасно да разкрива тайни от миналото. След като Лушън можеше да се отвори напълно, значи и Лони можеше. На два пъти тази сутрин Лушън предпазливо опипа почвата дали Лони знае нещо за Ансил, но нито един от двата му опита не попадна в целта. Лони не проявяваше никакъв интерес към темата. Разговаряха и играха цяла сутрин. По обед Лони се измори и имаше нужда от почивка. Медицинската сестра с удоволствие отпрати Лушън.

Той си тръгна, но се върна два часа по-късно, за да провери как е новият му приятел. Този път Лони искаше да поиграят на блекджек по десет цента на раздаване. Половин час по-късно Лушън каза:

— Обадих се на Джейк Бриганс, адвоката, за когото работя в Мисисипи, и го помолих да провери този Силвестър Риндс, за когото ти спомена. Открил е нещо.

Лони остави картите и впери любопитно поглед в Лушън.

— Какво? — попита той бавно.

— Ами според поземления регистър на окръг Форд Силвестър Риндс е притежавал осемдесет акра земя в североизточната част на щата, които наследил от баща си Соломон Риндс, роден някъде в началото на Гражданската война. Данните не са ясни, но има голяма вероятност семейство Риндс да се е сдобило със земята веднага след войната, по време на Реконструкцията, когато освободените роби са можели да получават земя с помощта на политически авантюристи и федерални губернатори и всякакви други отрепки, от които гъмжала страната ни тогава. Явно въпросните осемдесет акра били ябълката на раздора известно време. Семейство Хъбард притежавали и други осемдесет акра в съседство с имота на Риндс и оспорили собствеността. Делото, за което ти споменах днес сутринта, заведено от Клион Хъбард през хиляда деветстотин двайсет и осма година, било за имота на Риндс. Дядо ми, който бил най-добрият адвокат в окръга и имал сериозни връзки, изгубил. А след като дядо ми е изгубил дело, значи семейство Риндс са имали много сериозно основание да претендират за собственост над земята. Силвестър успял да задържи имота още няколко години, но починал през трийсета година. След смъртта му Клион Хъбард получил земята от вдовицата на Силвестър.

Лони беше взел картите си и се взираше в тях, без да ги вижда. Слушаше и си припомняше картини от друг живот.

— Доста интересно, нали? — каза Лушън.

— Било е много отдавна — отговори Лони и се намръщи от избухналата в черепа му болка.

Лушън не се отказваше. Нямаше какво да губи, затова щеше да кара докрай.

— Най-странната част от цялата история е, че няма данни за смъртта на Силвестър. В окръг Форд не е останал нито един представител на семейство Риндс. Всички, изглежда, са заминали приблизително по времето, когато Клион Хъбард се е сдобил с имота им. Повечето избягали на север, в Чикаго, където си намерили работа, но подобни неща са се случвали често по време на Депресията. Много гладуващи чернокожи напуснали дълбокия Юг. Според господин Бриганс са открили далечен роднина в Алабама, някой си Боаз Риндс, който твърди, че някакви бели мъже отвлекли Силвестър и го убили.

— Това какво общо има? — попита Лони.

Лушън се изправи, приближи се до прозореца и огледа паркинга долу. Зачуди се дали вече да не каже истината, да разкаже на Лони за завещанието, за Лети Ланг и за нейния произход: че е почти сигурно, че тя е от семейство Риндс, а не от Тайбър; че роднините й са от окръг Форд и някога са били собственици на земята на Силвестър; че е твърде вероятно Силвестър да е дядо й.

Той седна обратно на мястото си и отговори:

— Всъщност нищо. Просто стара история, свързана с роднините ми, със Сет Хъбард и може би със Силвестър Риндс.

За миг се възцари тишина. Никой не докосна картите си. Не се погледнаха в очите. Лони явно се унесе, а Лушън го стресна с въпроса:

— Ти си познавал Ансил, нали?

— Да — отговори Лони.

— Разкажи ми за него. Трябва да го намеря, при това бързо.

— Защо ти трябва?

— Жив ли е?

— Да, жив е.

— Къде се намира в момента?

— Не знам.

— Кога го видя за последен път?

Влезе медицинска сестра да провери жизнените му показатели. Лони каза, че е изморен, затова тя му помогна да се настани в леглото, намести системата му, погледна към Лушън и накрая измери кръвното и пулса на Лони.

— Той трябва да си почине — каза тя.

Лони затвори очи и помоли:

— Не си отивай. Само угаси светлината.

Лушън придърпа стол близо до леглото му и седна. След като медицинската сестра си тръгна, той настоя:

— Разкажи ми за Ансил.

Лони заговори със затворени очи, почти шепнешком:

— Ами Ансил открай време си беше беглец. Напусна дома си като млад и повече не се върна. Мразеше дома си, а най-вече мразеше баща си. Сражава се във войната, раниха го и едва не загина. Раната му беше в главата и повечето хора смятаха, че той не е съвсем наред там, горе. Обичаше морето. Казваше, че е роден далече от него и затова то го омагьосва. Прекара години по товарните кораби и опозна света, целия. Няма да намериш и едничко местенце на картата, което Ансил да не е виждал. Нито една планина, пристанище, град, известно място. Нито един бар, дискотека, бардак, каквото се сетиш, където Ансил да не е бил. Мотаеше се с всякакви отрепки и от време на време кривваше от правия път. Дребни престъпления и някои не съвсем дребни. На няколко пъти аха да умре — веднъж лежа една седмица в болница в Шри Ланка, защото беше намушкан с нож. Раната беше нищо в сравнение с инфекцията, която пипна в болницата. Имаше много жени, някои от които имаха доста деца, но Ансил никога не се задържа на едно място. Някои от тези жени продължават да го търсят и сега заедно с децата си. Може и други да го издирват. Ансил живя щур живот и винаги се е озъртал през рамо.

Думата „живот“ не прозвуча както трябва или пък прозвуча съвсем естествено. Дългото „и“ беше много по-монотонно от преди, много по-близко до равния изговор в северната част на Мисисипи. Лушън нарочно беше превключил на по-носов и провлачен изговор с надеждата да подмами стария Лони към същия навик. Лони беше от Мисисипи, и двамата го знаеха.

Той затвори очи и, изглежда, заспа. Лушън го наблюдава няколко минути, чакаше. Дишането му стана по-тежко и Лони се унесе. Дясната му ръка се отпусна до тялото. Мониторите показваха нормално кръвно налягане и пулс. За да не заспи, Лушън закрачи в тъмната стая, очаквайки да се появи някоя медицинска сестра и да го изгони. Приближи се до леглото, стисна силно дясната китка на Лони и прошепна:

— Ансил! Ансил! Сет е написал завещание, в което ти оставя един милион долара.

Очите се отвориха. Лушън повтори.

 

 

Споровете се вихреха нестихващо цял час и всички бяха на нокти. Всъщност обсъждаха проблема цял месец, а мнения колкото щеш. Беше почти десет часа. Заседателната маса беше отрупана с бележки, папки, книги и остатъците от пицата, която си бяха поръчали и бяха излапали на вечеря.

Трябваше ли да съобщят на съдебните заседатели на колко възлиза имуществото на Сет? Единственият казус, който трябваше да разреши процесът, беше дали собственоръчно написаното завещание е законно. Ни повече, ни по-малко. От формална гледна точка нямаше значение какъв е размерът на имуществото. От едната страна на масата, където седеше Хари Рекс, господстваше категоричното мнение, че съдебните заседатели не бива да узнават, защото, ако разберат, че става дума за двайсет и четири милиона долара, които трябва да получи Лети Ланг, ще се стреснат. Естествено, ще погледнат скептично на такова прехвърляне на имущество извън семейството. Сумата е нечувана, страшно шокираща и е направо невъобразимо скромна чернокожа прислужница да получи парите. Макар и да не присъстваше лично, Лушън беше съгласен с Хари Рекс.

Джейк обаче беше на различно мнение. Първият му довод беше, че съдебните заседатели най-вероятно усещат, че става дума за сериозна сума, макар по време на избора си всички да бяха отрекли, че разполагат с такава информация. Само погледнете колко голяма борба се води. Колко адвокати участват. Всичко, свързано с този случай и с този съдебен процес, подсказваше, че става дума за много пари. Вторият му довод беше, че пълната откровеност е най-добрата политика. Ако съдебните заседатели решат, че Джейк се опитва да скрие нещо, той ще изгуби цялата си репутация още в началото на процеса. Всеки присъстващ в съдебната зала иска да знае за какво е спорът. Затова трябва да им кажат. Да обяснят всичко. До последната подробност. Премълчат ли размера на наследството, то ще се превърне в нещо скрито, което ще трови всичко.

Порша минаваше ту в единия, ту в другия лагер. Преди съдебните заседатели да заемат местата си, тя клонеше към пълно разкриване на фактите. Но след като видя десетте бели лица и само двете черни, започна да се обезверява дали изобщо имат някакъв шанс. След като всички свидетели дадяха показания, след като всички адвокати млъкнеха, след като съдия Атли изречеше мъдрите си слова, възможно ли беше тези десет бели заседатели да се вгледат дълбоко в себе си и да намерят смелостта да подкрепят последната воля на Сет? В момента, изтощена и разтревожена, тя се съмняваше в това.

Телефонът звънна и Порша вдигна.

— Лушън е — съобщи тя и подаде слушалката на Джейк.

— Ало? — извика той.

От Аляска му докладваха:

— Открих го, Джейк. Приятелчето тук е Ансил Хъбард и никой друг.

Джейк въздъхна.

— Е, това май е добра новина, Лушън. — Той закри слушалката с ръка и каза: — Ансил е.

— Вие какво правите? — попита Лушън.

— Подготвяме се за утре. Аз, Порша и Хари Рекс. Пропускаш купона.

— Избрани ли са съдебните заседатели?

— Да. Десет бели, двама чернокожи, никакви изненади. Разкажи ми за Ансил.

— Доста е зле. Раната в главата му е инфектирана и лекарите са притеснени. Тъпчат го с лекарства, антибиотици и болкоуспокояващи. По цял ден играем карти и разговаряме за всичко. Той ту се свестява, ту отново се унася. Накрая споменах за завещанието и го осведомих, че брат му му е завещал един милион долара. Привлякох вниманието му и той призна кой е. Половин час по-късно беше забравил.

— Да съобщя ли на съдия Атли?

Хари Рекс поклати глава.

— Според мен не — отговори Лушън. — Процесът вече е започнал и няма да спре заради това. Ансил не може нищо да промени. Със сигурност няма да присъства заради спукания си череп и заради проблема с кокаина, който му е увиснал на врата. Сигурно ще лежи известно време в затвора. Ченгетата ми се струват твърдо решени.

— Поразходихте ли се из родословието?

— Да, много подробно, но той призна доста по-рано. Разказах му историята на семействата Риндс и Хъбард, като поставих акцент върху загадката, свързана със Силвестър. Той не се заинтересува особено. Утре пак ще опитам. Мисля да се прибирам утре следобед. Искам да видя поне част от процеса. Сигурен съм, че здравата ще оплетете конците, преди да се върна.

— Несъмнено, Лушън — отговори Джейк и затвори.

Преразказа разговора на Хари Рекс и на Порша, които се заинтригуваха, но имаха да решават други проблеми. Фактът, че Ансил Хъбард е жив и живее в Аляска, нямаше да означава нищо в съдебната зала.

Телефонът отново звънна и Джейк грабна слушалката.

— Ей, Джейк, само за твое сведение, на един от съдебните заседатели не му е там мястото — заяви Уили Трейнър.

— Вероятно е твърде късно, но те слушам.

— На втория ред е и се казва Доули, Франк Доули.

Джейк бе забелязал, че Уили през целия ден си води записки.

— Добре, какво е намислил Франк? — попита Джейк.

— Има далечен братовчед, който живее в Мемфис. Преди шест-седем години петнайсетгодишната му дъщеря била отвлечена от някакви чернокожи изверги пред търговски център в Източен Мемфис. Няколко часа я държали в някакъв микробус. Направили й ужасни неща. Момичето оцеляло, но не било на себе си и не разпознало никого. Нямало арестувани. Две години по-късно се самоубило. Истинска трагедия.

— Защо ми го казваш чак сега?

— Припомних си името едва преди час. По онова време бях в Мемфис и си спомням, че имаше членове на семейство Доули от окръг Форд. По-добре го разкарай, Джейк.

— Не е толкова лесно. Всъщност на този етап е невъзможно. Разпитан е от адвокатите и от съдията и е отговорил както трябва.

Франк Доули беше на четирийсет и три години и беше собственик на компания за ремонт на покриви, близо до езерото. Твърдеше, че не знае нищо по случая на Сет Хъбард и изглеждаше доста непредубеден.

Много ти благодаря, Уили, няма що.

— Извинявай, Джейк, но не се сетих в съда. Иначе щях да ти кажа.

— Няма нищо. Ще се справя някак.

— Като оставим настрана Доули, какво мислиш за съдебните заседатели?

Джейк разговаряше с журналист, така че заложи на сигурно.

— Съставът е добър — каза той. — Трябва да затварям.

Реакцията на Хари Рекс гласеше:

— Този тип ме притесняваше. Нещо у него не е както трябва.

В отговор на което Джейк изстреля:

— Не помня да си казал нещо. Лесно е да обясняваш впоследствие.

— Много си избухлив.

— Стори ми се, че с радост ще изпълни дълга си. Дадох му осмица — обади се Порша.

— Е, няма мърдане — каза Джейк. — Отговорил е както трябва.

— Може би ти не си го питал каквото трябва — каза Хари Рекс и отново отпи от бирата си.

— Много ти благодаря, Хари Рекс. Да знаеш в бъдеще, че по време на избора на съдебни заседатели адвокатите обикновено нямат право да задават въпроси от сорта на: „Господин Доули, вярно ли е, че ваша далечна братовчедка е била изнасилена от банда чернокожи в Мемфис?“, и причината за това правило е, че адвокатите по принцип не знаят за тези ужасни престъпления.

— Прибирам се. — Хари Рекс отпи още една глътка бира.

— Добре е всички да се прибираме — каза Порша. — Не постигаме нищо съществено.

Беше почти десет и половина, когато угасиха осветлението. Джейк обиколи площада, за да си проветри главата. В кантората на Съливан светеше. Уейд Лание и екипът му още бяха там, още работеха.