Джон Гришам
Сянката на чинара (34)

34

Някъде по средата на доста ползотворната си сутрин Джейк разпозна безпогрешно тропота на огромните обувки на Хари Рекс по дървеното стълбище. Пое си дълбоко дъх, изчака и после видя как вратата рязко се отваря без никакво почукване.

— Добро утро, Хари Рекс — поздрави той.

— Да си чувал за рода Уайтсайд от другата страна на езерото? — попита новодошлият и се отпусна задъхан на един стол.

— Смътно. Защо…

— Най-шантавите откачалки, на които съм попадал. Миналия уикенд господин Уайтсайд пипнал жена си в леглото с един от зетьовете, така че наведнъж им се стоварили два развода. А преди това и една от дъщерите им подала молба за развод и делото дойде при мен. Затова в момента имам…

— Хари Рекс, моля те, не ме интересува. — Джейк знаеше, че такива истории се точат цяла вечност.

— Е, извинявай. Дойдох, понеже в момента всички са в кантората ми, крещят и се дерат, та се наложи да извикаме полиция. До гуша ми дойде от клиентите ми, от всички до един. — Той изтри чело с ръкава си. — Да имаш бира?

— Не, само кафе.

— Последното, от което се нуждая. Сутринта говорих със застрахователната компания — предлагат сто трийсет и пет. Приеми, ясно? Веднага.

Джейк си помисли, че приятелят му се шегува и едва не се засмя. Застрахователите от две години се бяха запънали на сто хиляди долара.

— Сериозно ли говориш?

— Да, сериозно, скъпи ми клиенте. Вземи парите. Секретарката ми печата споразумението в момента. Ще ти го донесе по обед. Приеми го, убеди Карла да подпише и бързо ми го върни обратно в кантората. Ясно?

— Ясно. Как успя?

— Джейк, момчето ми, ето къде си сбъркал. Завел си делото в Областния съд и си поискал съдебни заседатели, защото след процеса на Хейли си се поувлякъл и си решил, че на всяка застрахователна компания ще й се разтреперят мартинките, ако трябва да се изправи в съда срещу теб, великия Джейк Бриганс, пред съдебни заседатели от окръг Форд. Аз го забелязах. И други са го забелязали. Съдиш ги за щети и си въобразяваш, че ще получиш голяма присъда, ще вземеш добри пари и ще отбележиш хоумрън в гражданско дело. Познавам те и знам какво си си мислел, пък ти, ако искаш, отричай. И понеже на застрахователите не им пука, двете страни засядат в окопите, нещата минават на лична основа и се изнизват години. Случаят имаше нужда от свеж поглед и от човек като мен, който знае как разсъждават застрахователните компании. Освен това им казах, че няма да водя делото в Областния, ще го оттегля и ще го подам тук, където до голяма степен контролирам предстоящите дела и всичко останало. На другите адвокати не им допада мисълта да водят граждански дела в този окръг. Затова малко се посдърпахме и покарахме и накрая ги убедих да приемат сто трийсет и пет хиляди. Ти ще прибереш около четирийсет, аз няма да взема хонорар, както се уговорихме, и ще се изправиш на крака. Ще звънна на Уили да му кажа, че с Карла ще платите двеста двайсет и пет хиляди за Хокът Хаус.

— Не бързай толкова, Хари Рекс. Четирийсет хиляди не ме правят богат.

— Не ме будалкай, Джейк. Прибираш по трийсет хиляди от наследството месечно.

— Не съвсем, а междувременно губя другите си дела. Ще ми е нужна година, докато се възстановя от този случай. Като с процеса на Хейли.

— Този път обаче поне ти плащат.

— Така е и съзнавам, че благодарение на невероятните си умения ти постигна споразумение за пожара. Благодаря ти, Хари Рекс. Ще подпиша документите днес следобед. И ще се чувствам по-добре, ако приемеш хонорар. Скромен.

— Не и за приятел, Джейк, и не може да е скромен. Ако взема тлъст хонорар, ще прецакам приятелството ни. Освен това не мога да поема повече приходи това тримесечие. Парите се трупат толкова бързо, че не ми останаха дюшеци, които да пълня. Не искам данъчните да се притеснят и пак да ми изпратят биячите си. Какво да кажа на Уили?

— Да продължи да смъква цената.

— Той ще бъде в града този уикенд и в събота следобед пак ще кани хора на джин и тоник. Поръча ми да ви поканя с Карла. Ще дойдете ли?

— Трябва да питам шефа.

Хари Рекс се изправи и затрополи към вратата.

— Ще се видим в събота.

— Добре. И отново ти благодаря, Хари Рекс.

— Няма за какво.

Той затръшна вратата и Джейк се ухили доволно. Какво облекчение, че проблемът бе решен! Можеше да затвори едно доста дебело и скъпо застояло дело, да си плати двете ипотеки, да се отърве от банките и да прибере малко пари в брой. С Карла нямаше да си върнат дома, но нали същото важеше за всеки случай на палеж? Не бяха единствените, изгубили всичко при нещастен случай. Най-сетне можеха да продължат напред и да загърбят миналото.

Пет минути по-късно Порша почука на вратата. Трябвало да покаже нещо на Джейк, но за целта се налагало кратко пътуване с кола.

 

 

По обед излязоха от кантората, качиха се в колата и се насочиха към Лоутаун, квартала на чернокожите. Отвъд него, в източния край на Клантън, се намираше „Бърли“, старото начално и прогимназиално училище за чернокожи, изоставено през 1969 г. след края на сегрегацията. Скоро след това общината си го беше върнала, беше го постегнала и го използваше като склад. Училището представляваше комплекс от четири големи постройки от светло дърво с ламаринени покриви, подобни на хамбари. Паркингът беше пълен с превозни средства на служители в окръжната администрация. Зад училището имаше голям навес със самосвали и други разхвърляни вътре машини. На отсрещния тротоар са намираше гимназията за чернокожи.

Джейк познаваше много чернокожи, които бяха учили в „Бърли“, и макар да бяха признателни за въвеждането на интегрирано образование, изпитваха лека носталгия към старото място и старите традиции. Бяха получили остатъците, протритите чинове, книгите, черните дъски, пишещите машини, шкафчетата, спортното оборудване, музикалните инструменти, всичко. Нищо не беше ново, всичко беше изхвърлено от училищата за бели в окръг Форд. Белите учители получаваха по-малко от колегите си в другите окръзи, а чернокожите учители — само част от тяхното заплащане. Като цяло, нямаше достатъчно пари за една-единствена добра училищна система, но от десетилетия окръгът, подобно на всички останали, се опитваше да поддържа и двете. Разделени, но равни — жесток фарс. Въпреки огромните недостатъци обаче онези, които имаха късмет да учат тук, се гордееха с „Бърли“. Учителите бяха строги и всеотдайни. Шансът не беше на тяхна страна, затова успехът им се услаждаше още повече. От време на време някой техен възпитаник успяваше да завърши колеж и се превръщаше в образец за подражание на младото поколение.

— Каза, че си идвал тук — подметна Порша, докато се качваха по стълбите на някогашната училищна сграда.

— Да, веднъж по време на първата ми година при Лушън. Той ме изпрати да търся някакви стари съдебни дела. Без успех.

Качиха се по стълбите до втория етаж. Порша знаеше точно къде отива и Джейк я следваше. Класните стаи сега бяха пълни със стари армейски шкафове, натъпкани със стари данъчни досиета и оценки на недвижими имоти. Само боклуци, помисли си Джейк, докато четеше табелките по вратите.

В една от стаите се намираше архивът за регистрацията на автомобили, в друга се намираха старите броеве на местните вестници. И така нататък.

Страхотно разхищение на пространство и човешки ресурси.

Порша светна лампата в тъмна стаичка без прозорци, която също беше пълна с шкафове. Предпазливо вдигна един тежък том от полицата и го остави върху масата. Беше подвързан с тъмнозелена кожа, напукана от десетилетна старост и занемареност. В средата пишеше една–единствена дума: „Дела“.

— Това е списъкът с дела от двайсетте години на двайсети век, по-конкретно от август хиляда деветстотин двайсет и седма година до октомври двайсет и осма година. — Отвори тома бавно и много внимателно започна да отгръща пожълтелите и крехки, почти трошливи страници. — Граждански дела — оповести тя почти като уредник, който превъзходно владее областта си.

— Колко време си прекарала тук? — попита Джейк.

— Не знам. Часове. Като омагьосана съм от тези неща, Джейк. Историята на окръга се крие тук, в историята на съдебната му система. — Отгърна още няколко страници, после спря. — Ето. Юни хиляда деветстотин двайсет и осма година, преди шейсет години.

Джейк се наведе да погледне отблизо. Всички бележки бяха написани на ръка и мастилото беше доста избледняло. Порша плъзна показалеца си по едната колонка и прочете:

— На четвърти юни хиляда деветстотин двайсет и осма година… — Премести се надясно, към следващата колонка. — … ищецът на име Клион Хъбард е завел дело срещу ответника — премести се на съседната колонка — на име Силвестър Риндс. — После мина на съседната колонка. — Делото е описано просто като спор за земя. В следващата колонка е името на адвоката. Клион Хъбард е бил представляван от Робърт Лий Уилбанкс.

— Това е дядото на Лушън — каза Джейк. Двамата се бяха навели рамо до рамо над регистъра.

— А ответникът е представляван от Ламар Тисдейл.

— Починал преди трийсет години. Името му още се среща по завещания и нотариални актове. Къде е делото? — попита Джейк и отстъпи крачка назад.

— Не мога да го открия — махна с ръка Порша. — Ако съществува, трябва да е някъде тук. Търсих го навсякъде. Липсват документи, сигурно заради пожара в съда.

Джейк се облегна на шкафа и обмисли положението.

— Значи са спорили за някаква земя през хиляда деветстотин двайсет и осма година.

— Да, и основателно можем да допуснем, че става дума за осемдесетте акра, които Сет е притежавал преди смъртта си. От проучването на Лушън знаем, че по онова време Силвестър не е притежавал друга земя. Клион Хъбард е станал неин собственик през хиляда деветстотин и трийсета година и оттогава тя е владение на семейство Хъбард.

— А фактът, че през хиляда деветстотин и трийсета година Силвестър все още е притежавал земята, говори ясно, че е спечелил това дело през двайсет и осма година. Иначе тя щеше да е на Клион Хъбард.

— Това щях да те питам. Ти си адвокатът. Аз съм само секретарка.

— Ще станеш адвокат, Порша. Не съм сигурен дори че ти трябва да учиш право. Допускаш ли, че Силвестър е твой прадядо?

— Ами майка ми вече е почти сигурна, че той е дядо й, че единственото му дете е била Лоуис, а Лоуис е нейната майка. Следователно старецът ми се пада прадядо, не че сме били близки или нещо подобно.

— Каза ли на Лушън какви са ги вършили предците му?

— Не. Трябва ли? Защо да го правим? Той не е виновен. Още не е бил роден.

— Аз бих го направил само за да го тормозя. Ще му стане адски тъпо, ако разбере, че неговите роднини са представлявали стария Хъбард и са изгубили.

— Стига, Джейк. Знаеш, че Лушън мрази семейството си и неговата история.

— Да, ама обича богатството им. Ще му кажа.

— Мислиш ли, че уважаваната кантора „Уилбанкс“ пази старите си дела?

Джейк изсумтя:

— Съмнявам се, че пазят нещо повече от шейсет години. На тавана има някакви боклуци, но няма толкова стари документи. По правило адвокатите не изхвърлят нищо, но с течение на времето някои неща просто изчезват.

— Може ли да преровя тавана?

— Пет пари не давам. Какво ще търсиш?

— Някаква следа. Ясно е, че е воден спор за тези осемдесет акра, но какво се крие зад него? И как се е развило делото? Как така чернокож е спечелил съдебно дело за земя в Мисисипи през двайсетте години на двайсети век? Замисли се, Джейк. Бял земевладелец наема най-голямата адвокатска кантора в града, хора с връзки и влияние, за да се съди с беден чернокож във връзка със спор за земя. А чернокожият печели, или поне така изглежда.

— Може пък да не е спечелил. Може случаят да се е проточил след смъртта на Силвестър.

— Именно. Точно там е работата, Джейк. Това трябва да открия.

— Късмет. Ще кажа всичко на Лушън и ще го помоля да помогне. Може и да проклина предците си, обаче през повечето дни го прави преди закуска. Ще го преглътне. Повярвай ми, вършили са и по-лоши неща.

— Страхотно. Ще му кажа и още днес следобед ще започна да тършувам на тавана.

— Внимавай. Качвам се там веднъж годишно, и то само в краен случай. Сериозно се съмнявам, че ще намериш нещо.

— Ще видим.

* * *

Лушън прие новината геройски. Изрече няколко от обичайните си злостни проклятия по отношение на рода си, но се укроти, когато научи, че дядо му е изгубил делото срещу Силвестър Риндс. Без никой да го моли, се впусна в обяснения и заяви на Порша, а няколко пъти и на Джейк, че Робърт Дий Уилбанкс бил роден по време на Реконструкцията и през по-голямата част от живота си бил убеден, че един ден робството ще се върне. Семейството съумяло да не допусне авантюристи да припарят до земите му, а на Робърт му правело чест, че изградил цяла династия, обхващаща банки, железници, политиката и правото. Бил рязък и неприятен човек и Лушън се боял от него като малък. Обаче трябвало да отдаде заслуженото на този дявол. Красивата къща, която в момента притежавал Лушън, била построена от скъпия му стар дядо.

След края на работното време се качиха на тавана и се потопиха още по-навътре в историята. Джейк постоя известно време, но скоро осъзна, че само си губи времето. Папките стигаха до 1965 г., когато Лушън беше наследил адвокатската кантора, след като баща му и чичо му бяха загинали в самолетна катастрофа. Някой, сигурно легендарната секретарка Етъл Туити, беше почистил къщата и беше изгорил стария архив.