Джон Гришам
Сянката на чинара (39)

39

Невин Дарк паркира пикапа пред сградата на съда и погледна часовника си. Беше подранил точно както възнамеряваше. За пръв път го призоваваха като съдебен заседател и той неохотно беше готов да признае, че е доста развълнуван. Обработваше двеста акра западно от Карауей и рядко ходеше в Клантън, всъщност не помнеше кога за последен път е бил в столицата на окръга. За случая беше обул най-новия панталон в цвят каки и авиаторското кожено яке, което беше наследил от баща си, служил като пилот през Втората световна война. Съпругата му беше изгладила памучната му риза с копченца на яката. Невин рядко се издокарваше. Сега спря и се озърна, търсейки с поглед други хора с призовка в ръка.

Знаеше малко за случая. Братът на жена му, голям фукльо, твърдеше, че според него делото било за някакво собственоръчно написано завещание, но не знаеше почти никакви други подробности. Нито Невин, нито съпругата му получаваха местните вестници. Не бяха стъпвали в църквата от десет години, затова много клюки ги подминаваха. В призовката не пишеше нищо за процеса, за който беше призован като съдебен заседател. Невин не беше чувал нито за Сет Хъбард, нито за Лети Ланг. Името на Джейк Бриганс му беше познато, но само защото Джейк беше от Карауей, а процесът срещу Хейли определено нашумя.

С две думи, Невин беше идеалният съдебен заседател: сравнително умен, справедлив и неинформиран. Призовката беше сгъната в джоба на якето му. Поразходи се из площада да убие няколко минути, после влезе в съда, където ставаше оживено. Качи се по стълбите и се присъедини към хората, струпали се край внушителната дъбова врата на голямата съдебна зала. Двама помощник-шерифи с униформи държаха списъци. Провериха Невин, а когато влезе в залата, една служителка му се усмихна и му посочи място отляво.

Той седна до привлекателна жена с къса пола, която след няколко минути го осведоми, че преподава в училището заедно с Карла Бриганс и сигурно няма да бъде избрана. Трудно й беше да повярва на признанието му, че не знае нищо по случая. Всички съдебни заседатели си шепнеха, докато наблюдаваха как адвокатите пристъпват важно-важно. Съдийското място беше празно. Пет-шест секретари подреждаха някакви документи, но всъщност не правеха бог знае какво, просто оправдаваха присъствието си на най-сериозното оспорване на завещание в окръг Форд. Някои от юристите нямаха абсолютно никакво участие и основание да присъстват, но пълната с кандидати за заседатели зала винаги привлича редовните посетители на съда.

Адвокат Чък Риа например нямаше клиенти, кантора и пари. От време на време проверяваше регистъра на собствениците на недвижими имоти, затова киснеше в съда, където убиваше адски много време, наливаше се е безплатно кафе в канцеларията, когато намереше току-що сварена кана, и флиртуваше със секретарките, които го познаваха добре. Клюкарстваше за всеки адвокат, който се появеше, и, най-общо казано, рядко пропускаше процес. И понеже нямаше свой, наблюдаваше чуждите.

Точно в този ден беше облечен с най-тъмния си костюм и обувките му блестяха, току–що лъснати. Поговори си с Джейк и с Хари Рекс — които го познаваха прекрасно, — както и с адвокати от другите градове, които вече бяха научили, че Чък е постоянното присъствие. Във всеки съд ги има.

Някакъв мъж вляво от Невин поде разговор. Каза, че е собственик на фирма за огради в Клантън и преди време е поставил ограда от метална мрежа за ловните кучета на Хари Рекс Вонър. Посочи го и обясни:

— Онзи дебелият с грозния костюм. Това е Хари Рекс Вонър. Най-злият бракоразводен адвокат в окръга.

— Той с Джейк Бриганс ли работи? — попита Невин, който нямаше никаква представа.

— Така изглежда.

— А кои са другите адвокати?

— Кой знае! Напоследък се навъдиха толкова много! Площадът се напълни с тях.

Съдебният пристав се разбуди и оповести:

— Всички да станат, влиза съдът. Съдебният състав на Двайсет и пети съдебен окръг в Мисисипи под председателството на почитаемия Рубън Атли.

Съдия Атли се появи отзад и зае мястото си, докато присъстващите се изправяха.

— Моля, седнете — каза той и останалите шумно се настаниха обратно по пейките.

Съдията поздрави всички и благодари на призованите за съдебни заседатели, че са дошли. Като че ли можеха да откажат. Обясни, че първата задача на съда е изборът на съдебни заседатели — дванайсет основни членове, плюс двама в резерва, — която според него щяла да отнеме почти целия ден. На моменти щели да напредват съвсем бавно, както често се случвало в съда, затова помоли присъстващите за търпение. Секретарка беше написала всяко име на листче и после беше събрала всички листчета в пластмасово кошче. Съдията щеше да тегли имената напосоки и това щеше да определи първоначално къде да сядат. След като първите петдесет човека заемеха местата си, останалите щяха да бъдат освободени до края на деня и евентуално да бъдат повикани на следващия ден. Във всяка половина на залата имаше по десетина дълги пейки, на които можеха да седнат десетина човека. Тъй като беше препълнено, съдия Атли помоли другите зрители да станат и да освободят първите четири реда отляво. Минаха няколко минути, докато хората се препъваха и се тътреха, неуверени накъде да поемат. Повечето останаха прави до стените. Съдията бръкна в пластмасовото кошче, извади едно име и го прочете високо:

— Господин Невин Дарк.

Сърцето на Невин спря за секунда, но той се изправи и каза:

— Да, сър.

— Добро утро, господин Дарк. Бихте ли седнали ето тук, на първия ред, най-накрая вляво. Засега ще ви наричаме съдебен заседател номер едно.

— Разбира се.

Невин тръгна по пътеката и забеляза, че адвокатите го гледат така, все едно току-що е застрелял някого. Седна на празния първи ред, а адвокатите продължиха да го зяпат. Всичките.

Невин Дарк. Бял мъж, на петдесет и три години, фермер, една съпруга, две пораснали деца, не посещава конкретна църква или граждански клуб, не е учил в колеж, няма криминално досие. Джейк му беше дал седмица. Двамата с Порша прегледаха бележките си.

Хари Рекс, който стоеше в ъгъла, също прегледа бележките си. Според тях идеалният съдебен заседател беше чернокож мъж или жена на каквато и да е възраст, но сред призованите нямаше много такива. На масата на противниковата страна Уейд Лание и Лестър Чилкот сверяваха проучванията си. Техният идеален съдебен заседател беше бяла жена на четирийсет и пет години и нагоре, отраснала сред дълбоката сегрегация на стария Юг и напълно нетолерантна към чернокожите. Те харесваха Невин Дарк, макар да не знаеха за него повече, отколкото Джейк.

Заседател номер две беше Трейси Макмилън, секретарка, бяла, на трийсет и една години. Съдия Атли бавно разлистваше документите си, проучваше имената, стараеше се да ги произнася безукорно и даваше предостатъчно време на всеки да заеме мястото си. Когато първата редица се напълни, се насочиха към втората, където първата призована беше съдебен заседател номер единайсет, Шери Бинтън.

След един час настаниха първите петдесет. След това съдия Атли освободи останалите и им обясни, че ще бъдат на повикване до второ нареждане. Някои си тръгнаха, но повечето останаха по местата си и се превърнаха в част от публиката.

— Да направим петнайсет минути почивка — каза съдията, удари с чукчето, надигна се тромаво и излезе с клатушкане и развята черна роба.

Адвокатите се събраха на групи. Всички говореха едновременно.

Джейк, Хари Рекс и Порша отидоха право в залата, където провеждаха дискусиите си съдебните заседатели и която в момента беше празна. Щом Джейк затвори вратата, Хари Рекс каза:

— Прецакани сме, ясно ли ти е? Много лош жребий. Много, много лош.

— Спокойно. — Джейк метна бележника си на масата и изпука кокалчетата на пръстите си.

— От петдесетте имаме единайсет чернокожи. За съжаление, четирима от тях са на втория ред. Пак сме отзад.

— На забавна ли се правиш? — сопна й се Хари Рекс.

— Ами да, стори ми се доста остроумно.

— Престанете де — намеси се Джейк. — Надали ще стигнем по-далече от четирийсет.

— И според мен — отговори Хари Рекс. — За протокола, съдил съм номер седем, единайсет, трийсет и едно и четирийсет и седем в бракоразводно дело. Те не знаят, че работя за теб, господин Бриганс, пък и не съм сигурен защо работя за теб, понеже знам, че няма да ми платиш. Понеделник сутринта е, кантората ми е пълна с развеждащи се съпрузи, някои от които носят пистолети, а аз кисна в съдебната зала като Чък Риа и не ми се плаща.

— Млъкни, моля те — изръмжа Джейк.

— Щом настояваш.

— Не е безнадеждно — отбеляза Джейк. — Жребият не е добър, но не е и съвсем безнадежден.

— Обзалагам се, че Лание и момчетата са се ухилили до ушите.

— Не ви разбирам, хора — обади се Порша. — Защо всичко опира до черни срещу бели? Гледах тези хора, гледах ги и не открих закоравял расист, който би изгорил завещанието и би присъдил всичко на другата страна. Там видях някои разумни хора.

— И някои неразумни — каза Хари Рекс.

— Съгласен съм с Порша, но сме далече от окончателното жури. Хайде да престанем за малко да се дърлим.

След почивката адвокатите получиха правото да преместят столовете си от другата страна на масите, за да са очи в очи с кандидатите за съдебни заседатели. Съдия Атли зае мястото си без ритуалното „Моля станете, влиза съдът“. Обясни, че очаква процесът да продължи три-четири дни и че категорично планира да са приключили до петък следобед. Представи всички адвокати, без асистентите. Джейк беше сам срещу цяла армия.

Съдия Атли обясни, че ще се спре на някои аспекти, които трябва да бъдат обсъдени, а после ще остави адвокатите да задават въпроси. Започна със здравословното състояние — попита има ли болен, човек, на когото му предстои лечение, или някой, който не може да седи и да слуша продължително време. Една жена се изправи и отговори, че съпругът й е в болница в Тюпълоу и тя трябва да бъде там.

— Освобождавам ви — прояви състрадание Атли и жената побърза да напусне съдебната зала.

Номер двайсет и девет вече го нямаше. Номер четирийсет имаше дискова херния, през уикенда състоянието му се бе влошило и човекът твърдеше, че има силни болки. Вземаше болкоуспокояващи, от които му се доспиваше.

— Освобождавам ви — каза съдия Атли.

Изглеждаше склонен да освободи всеки с основателно оплакване, но всъщност се оказа, че не е така. Когато попита за проблеми в работата, се изправи мъж със сако и вратовръзка и заяви, че просто не може да отсъства от офиса. Бил областен мениджър в компания за стоманени конструкции и работата му била много отговорна. Намекна, че дори е възможно да я изгуби. Лекцията на съдията относно гражданския дълг продължи пет минути. Мениджърът бе остро разкритикуван. Атли завърши с думите:

— Ако изгубите работата си, господин Крофорд, уведомете ме. Ще изпратя призовка на шефа ви, ще го изправя пред съда и ще му осигуря един много неприятен ден.

Господин Крофорд седна, скастрен и унижен. Повече никой не направи опит да изклинчи от задълженията си като съдебен заседател заради работата си. Съдия Атли премина на следващия въпрос от списъка си — предишно участие в жури. Няколко човека казаха, че и преди са били съдебни заседатели, трима в щатския съд и двама във федералния. Нищо от този опит нямаше да повлияе на способността им да разглеждат предстоящия случай.

Девет души заявиха, че познават Джейк Бриганс. Бяха негови предишни клиенти, затова освободиха и тях. Две жени ходеха в същата църква, но смятаха, че този факт няма да повлияе на преценката им. Тях не освободиха. Далечен негов роднина беше освободен. Учителката от училището на Карла заяви, че познава добре Джейк и е твърде близка на семейството, за да бъде обективна. И нея освободиха. Последен беше един съученик от Карауей, който призна, че познава Джейк от десет години. Оставиха го в състава и щяха да се занимаят с него по-късно.

След това представиха отново всеки адвокат. Никой не познаваше Уейд Лание, Лестър Чилкот, Зак Зайтлър или Джо Брадли Хънт, но те не бяха от града.

— Така, продължаваме. Въпросното завещание е написано от човек на име Сет Хъбард, вече покойник, разбира се. Някой от вас да го е познавал лично?

Две ръце се вдигнаха колебливо. Един мъж се изправи и каза, че е израсъл в района на Палмира и е познавал Сет, когато са били по-млади.

— На колко години сте, господине? — попита съдия Атли.

— На шейсет и девет.

— Знаете ли, че можете да поискате да бъдете освободен, ако сте навършили шейсет и пет?

— Да, господин съдия, но нали не е задължително?

— О, не. Ако искате да изпълните дълга си, това е достойно за възхищение. Благодаря ви.

Една жена съобщи, че преди време е работила в склад за дървен материал, собственост на Сет Хъбард, но това нямаше да бъде проблем. Съдия Атли съобщи имената на двете съпруги на Сет и попита дали някой ги познава. Една жена заяви, че по-голямата й сестра е била приятелка на първата му съпруга, но това било отдавна. Хършъл Хъбард и Рамона Хъбард Дафо бяха помолени да се изправят. Те се усмихнаха неловко на съдията и на съдебните заседатели, после седнаха. Съдия Атли последователно попита кандидатите дали ги познават. Вдигнати бяха няколко ръце, всички на бивши съученици от гимназията в Клантън. Съдия Атли зададе поредица от въпроси. Хората твърдяха, че знаят малко за случая и че ограничената информация няма да им повлияе.

Стана непоносимо досадно. Въпросите на съдия Атли заемаха няколко страници. По обед дванайсет от петдесетте кандидати бяха освободени, всичките бели. От останалите трийсет и осем единайсет бяха чернокожи и нито един не беше вдигал ръка.

През обедната почивка адвокатите се събраха на групи и започнаха да обсъждат кой е приемлив и кой трябва да бъде изхвърлен. Без да обръщат внимание на изстиналите си сандвичи, те заспориха относно езика на тялото и израженията на хората. В кабинета на Джейк обстановката беше по-светла, защото кандидатите бяха по-тъмни. В заседателната зала във фирмата на Съливан настроението беше по-мрачно, защото чернокожите натежаваха. От единайсетте човека нито един не бе признал, че познава Лети Ланг. Невъзможно в толкова малък окръг! Явно действаше някакъв заговор. Специализираният им консултант Майрън Панки беше наблюдавал няколко човека внимателно по време на интервюто и нямаше никакви съмнения, че те правят всичко по силите си да бъдат включени в журито. Само че Майрън беше от Кливланд и не знаеше почти нищо за чернокожите от Юга.

Уейд Лание обаче не се впечатли. Беше гледал повече дела в Мисисипи от останалите адвокати, взети заедно, и останалите трийсет и осем кандидати не го притесняваха. По време на почти всеки процес той наемаше консултанти, които да проучат произхода на съдебните заседатели, но видеше ли ги от кръв и плът, сам умееше да ги разгадава. И макар да не го каза, видяното сутринта му допадна.

Лание все още разполагаше с две големи тайни — собственоръчно написаното завещание на Айрин Пикъринг и показанията на Джулина Кид. Доколкото му беше известно, Джейк не подозираше какво предстои. Ако Лание успееше да взриви тези две бомби в съда, можеше да извоюва единодушна присъда. След сериозни преговори Фриц Пикъринг се беше съгласил да свидетелства срещу седем хиляди и петстотин долара. Джулина Кид беше склонила само за пет хиляди. Нито Фриц, нито Джулина бяха говорили с представител на противниковата страна, затова Лание беше сигурен, че предвидената засада ще проработи.

Засега фирмата му беше похарчила или беше решила да похарчи повече от осемдесет и пет хиляди долара за съдебни разноски — пари, за които в крайна сметка отговорни бяха клиентите. Цената на делото рядко се подлагаше на обсъждане, но винаги присъстваше в мислите им. Клиентите се тревожеха заради растящите разходи, но Уейд Лание познаваше икономическата реалност на големите съдебни процеси. Две години преди това фирмата му беше похарчила двеста хиляди долара по дело за компенсация поради некачествен продукт и беше изгубила.

Хвърляш заровете и понякога губиш. Уейд Лание обаче не възнамеряваше да изгуби процеса на Сет Хъбард.

 

 

Невин Дарк се настани в сепаре в Кафето с трима от новите си приятели и поръча на Дел студен чай. И четиримата носеха бели значки с думите „Съдебен заседател“, изписани с дебели сини букви, като че ли вече официално бяха недосегаеми. Дел беше виждала такива значки поне стотина пъти и знаеше, че трябва да слуша внимателно, но да не задава въпроси и да не дава мнения.

Останалите след първия ден трийсет и осем съдебни заседатели бяха предупредени от съдия Атли да не обсъждат делото. И понеже четиримата на масата на Невин не се познаваха, всеки разказа по нещо за себе си, докато преглеждаха менютата. Фран Декър беше пенсионирана директорка на училище от Лейк Вилидж, южно от Клантън. Чарлс Озиър продаваше трактори за компания в Тюпълоу и живееше близо до езерото. Деби Лакър живееше в центъра на Палмира с население 350 човека, но не познаваше Сет Хъбард. И понеже не можеха да обсъждат делото, си говореха за съдията, за съдебната зала и за адвокатите. Дел слушаше внимателно, но не успя да извлече нищо от разговора им, поне не и подробност, която да докладва на Джейк, ако той се отбиеше по-късно да научи клюките.

В един и петнайсет всеки си плати сметката. В един и половина, когато всички трийсет и осем човека вече присъстваха в залата, съдия Атли се появи и поздрави:

— Добър ден.

След това обясни, че ще продължи с избора и смята да го направи по донякъде необичаен начин. Всеки бъдещ съдебен заседател трябваше да отиде в кабинета му, за да бъде разпитан от адвокатите.

Джейк отправи тази молба, защото подозираше, че като цяло групата съдебни заседатели знаят повече за случая, отколкото са склонни да признаят. Сигурен беше, че като ги повърти на шиш на четири очи, ще изтръгне по-подробни отговори. Уейд Лание не възрази.

— Господин Невин Дарк, ще дойдете ли в кабинета ми, ако обичате? — покани го съдия Атли.

Невин притеснено мина покрай съдийското място, през една врата и надолу по къс коридор, който го отведе в доста тясна стая, където всички го очакваха. Стенографката седеше, готова да запише всяка дума. Съдия Атли се настани в единия край на масата, а адвокатите се струпаха в другия.

— Напомням, че сте под клетва, господин Дарк — заяви съдия Атли.

— Разбира се.

Джейк Бриганс му се усмихна искрено и каза:

— Някои от въпросите сигурно ще ви се сторят доста лични, господин Дарк, затова няма да възразя, ако не искате да им отговорите. Разбирате ли?

— Разбирам.

— В момента имате ли подготвено завещание?

— Имам.

— Кой го изготви?

— Барни Съгс, адвокат от Карауей.

— А съпругата ви?

— Да, подписахме ги по едно и също време, в кантората на господин Съгс преди около три години.

Без да разпитва за повече подробности, Джейк завъртя въпросите около процеса на изготвяне на едно завещание. Какво ги бе накарало да си направят завещания? Децата им знаят ли какво е съдържанието им? Колко често променят завещанията си? Посочили ли са се взаимно за изпълнители? Наследявали ли са нещо съгласно нечие друго завещание? Той, Невин Дарк, смята ли, че човек трябва да има правото да завещава имуществото си на когото и да било? На човек извън семейството? На благотворителна организация? На приятел или на служител? А да изключва член на семейството, който вече не се ползва с благоразположението му? Дали господин Дарк или съпругата му са възнамерявали да променят завещанията си и да изключат от тях човек, който понастоящем е упоменат като бенефициент?

И така нататък. Когато Джейк приключи, Уейд Лание зададе поредица от въпроси за наркотици и болкоуспокояващи. Невин Дарк отговори, че ги използва само спорадично, но съпругата му преди време се лекувала от рак на гърдата и по едно време пиела много силни лекарства заради болките. Не помнеше какви точно. Лание прояви искрена загриженост за тази жена, която не познаваше, и поразпита достатъчно, за да създаде впечатлението, че силните болкоуспокояващи нерядко разстройват рационалното мислене. Семето беше умело посято.

Съдия Атли поглеждаше часовника и десет минути по-късно сложи край на въпросите. Невин Дарк се върна в съдебната зала, където всички впериха поглед в него.

Съдебен заседател номер две, Трейси Макмилън, чакаше на стол до мястото на съдията, и бързо беше поведена към задната стая, където беше подложена на същия разпит.

Скуката налегна всички и мнозина от зрителите си тръгнаха. Някои съдебни заседатели задрямаха, други четяха и препрочитаха вестници и списания. Приставите се прозяваха и зяпаха през големите прозорци от дебело стъкло към моравата. Кандидатите се изреждаха един след друг в несекващо шествие до кабинета на съдия Атли. Повечето изчезваха за цели десет минути, но няколко души приключиха за по-малко.

Когато съдебен заседател номер единайсет се показа от стаята за разпити, тя подмина пейките и се запъти към вратата, освободена от изпълнение на гражданския си дълг по причини, които зрителите в залата никога нямаше да узнаят.

Лети и Федра излязоха за дълга почивка. Докато крачеха по пътеката към вратата, се стараеха да не поглеждат към представителите на рода Хъбард на задните редове.

 

 

Беше почти шест и половина, когато съдебен заседател номер трийсет и осем излезе от кабинета на съдията и се върна в залата. Съдия Атли демонстрира забележителна енергия и потри ръце.

— Господа, да приключваме вече, за да може утре сутринта да започнем свежи с встъпителните пледоарии. Съгласни ли сте?

— Господин съдия, бих искал отново да отправя искане за смяна на мястото на процеса — обади се Джейк. — Сега, след като разпитахме първите трийсет и осем съдебни заседатели, стана очевидно, че като цяло кандидат-участниците в журито знаят прекалено много за случая. Почти всеки от тях признава, че е подочул нещо. Доста необичайно за гражданско дело.

— Тъкмо обратното, Джейк — възрази съдия Атли. — Според мен те отговориха добре на въпросите. Разбира се, че са чували за делото, но почти всички твърдяха, че са успели да запазят своята непредубеденост.

— Съгласен съм, господин съдия — обади се Лание. — С няколко изключения съм впечатлен от заседателите.

— Искането се отхвърля, Джейк.

— Нищо чудно — промърмори Джейк достатъчно високо, за да бъде чут.

— Така, можем ли да изберем съдебните заседатели?

— Аз съм готов — каза Джейк.

— Да започваме — отговори Уейд Лание.

— Много добре. Отхвърлям за процеса заседатели номер три, четири, седем, девет, петнайсет, осемнайсет и двайсет и четири. Възражения?

— Да, господин съдия, защо номер петнайсет? — бавно попита Лание.

— Каза, че познава семейство Ростън и че е дълбоко покрусен от смъртта на двамата им синове. Подозирам, че ще изпитва неприязън към всеки с фамилия Ланг.

— Той ни увери, че не е така, господин съдия — възпротиви се Лание.

— Разбира се, че ще ни увери. Просто не му вярвам. Отхвърлям го за процеса. Още нещо?

Джейк поклати глава. Лание се ядоса, но нищо не каза. Съдия Атли продължи:

— Всяка страна има право да отхвърли безусловно четирима. Господин Бриганс, представете първите дванайсет кандидати.

Джейк се взря в записките си и бавно поде:

— Добре, ще вземем номер едно, две, осем, десет, дванайсет, четиринайсет, шестнайсет, седемнайсет, деветнайсет, двайсет и едно и двайсет и две.

Възцари се продължителна пауза, докато всички в стаята преглеждаха схемите си и си водеха бележки. Накрая съдия Атли каза:

— Значи отхвърляте номер шест, тринайсет, двайсет и двайсет и три, така ли?

— Точно така.

— Готов ли сте, господин Лание?

— Само секунда, господин съдия — помоли Лание и се наведе към Лестър Чилкот.

Шепнаха си известно време в явно разногласие. Джейк напрегна слух, но нищо не разбра. Продължи да гледа бележките си и своите избрани дванайсет човека, съзнавайки, че няма да успее да ги запази всичките.

— Да продължим — подкани ги съдия Атли.

— Да, господин съдия — бавно поде Лание. — Ние отхвърляме номер пет, шестнайсет, двайсет и пет и двайсет и седем.

Въздухът излетя от стаята, докато всеки адвокат и съдията зачертаваха имена и местеха по-предните номера нагоре по стълбицата. Съдия Атли обобщи:

— И така, изглежда, съдебните ни заседатели са номера едно, две, осем, десет, дванайсет, четиринайсет, седемнайсет, деветнайсет, двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и шест и двайсет и осем. Всички съгласни ли са?

Адвокатите кимнаха в знак на съгласие, без да откъсват очи от бележниците си. Десет бели и двама чернокожи. Осем жени, четирима мъже. Половината имаха завещания, половината нямаха. Средна възраст четирийсет и пет, две жени на двайсет и няколко, приятна изненада за Джейк. Като цяло той беше доволен. От отсрещната страна на масата Уейд Лание също беше доволен. Всъщност съдия Атли беше свършил чудесна работа, като беше елиминирал онези, които биха могли да започнат дебатите с предразсъдъци или с предварителни нагласи. На хартия като че ли крайностите бяха отстранени и процесът беше поверен в ръцете на дванайсет човека, които изглеждаха непредубедени.

— Да изберем две резерви — подкани ги съдията.

В седем часа вечерта новоизбраните съдебни заседатели се събраха в залата и се организираха съгласно наставленията на съдия Атли. Тъй като беше първият избран, първото извикано име, първият, заел мястото си, и понеже по всичко личеше, че е дружелюбен човек с искрена усмивка и мила дума за всеки, господин Невин Дарк беше избран за председател.

Денят беше дълъг, но вълнуващ. Докато шофираше към къщи, той изгаряше от нетърпение да поговори с жена си и да й разкаже всичко. Съдия Атли ги бе предупредил да не обсъждат делото помежду си, но не бе казал нищо за съпругите.