Джон Гришам
Сянката на чинара (18)

18

Руфъс Бъкли паркира възстаричкия си кадилак от другата страна на площада, колкото се може по-далече от кантората на Джейк. Поседя в колата и си спомни колко мрази град Клантън, съда, гласоподавателите и най-вече собственото си пребиваване тук. По едно време, преди немного години, избирателите го обожаваха и той ги смяташе за част от основата си, от платформата, откъдето щеше да започне борбата си за губернатор, а после, кой знае… Беше работил като техен прокурор, млад и строг обвинител с по един пистолет на всеки хълбок, с примка в ръка и без капчица страх от лошите. Намери ги, арестувай ги и после гледай как Руфъс ги окачва на бесилото. Кампанията му стъпваше на неговите деветдесет процента успешни дела като прокурор и гражданите го обичаха. Бяха гласували за него три пъти с огромно мнозинство, но последния път, миналата година, с още пресния спомен за горчивата присъда по делото „Хейли“, добрите хора от окръг Форд го отхвърлиха. Освен това претърпя тежки загуби в Тайлър, Милбърн и Ван Бурен, тоест в почти целия Двайсет и втори район, въпреки че съгражданите му от окръг Полк докуцукаха до избирателните урни и му осигуриха жалка разлика с шейсет гласа.

С кариерата му като държавен служител беше свършено, макар че на четирийсет и четири годишна възраст той понякога успяваше да се убеди, че има бъдеще, че все още е нужен. Но не беше сигурен на кого и за какво. Жена му заплаши, че ще го напусне, ако той отново някога се кандидатира за каквото и да било. След като десет месеца се мота в някакъв малък тих кабинет и зяпа рехавото движение по главната улица, Руфъс беше отегчен, смазан и потиснат. Направо откачаше. Телефонното обаждане на Букър Систрънк беше същинско чудо и Руфъс тутакси сграбчи шанса да се хвърли в някой спор. Фактът, че противникът е Джейк, го зарадва допълнително.

Той отвори вратата и излезе с надеждата никой да не го познае. Здравата се беше провалил.

Съдът на окръг Форд отваряше в осем часа, а пет минути по-късно Руфъс влезе през главния вход, както беше правил многократно в предишния си живот. Тогава, когато беше уважаван и дори всяваше страх. Сега просто не му обръщаха внимание, с изключение на позакъснелия поглед на портиера, който едва не възкликна: „Струвате ми се познат!“. Руфъс забързано се качи по стълбите и с удоволствие установи, че голямата съдебна зала е отключена и без охрана. Изслушването беше определено за девет часа и Руфъс беше пристигнал пръв. Направи го умишлено, защото с господин Систрънк имаха план.

Беше едва третото му посещение тук след процеса на Хейли и ужасът от евентуална загуба го преряза ниско в корема. Спря от вътрешната страна на голямата двойна врата и огледа огромната и страшна зала. Коленете му омекнаха, за секунда изпита чувството, че ще припадне. Затвори очи и чу Джийн Гилеспи да чете присъдата: „По всички точки на обвинението ние, съдебните заседатели, обявяваме обвиняемия за невинен поради невменяемост“. Ама че провал! Само че не можеш най-хладнокръвно да застреляш две момчета и после да твърдиш, че си го направил, защото са заслужавали. Не, трябва да намериш законна причина да го сториш и единствената теза на Джейк Бриганс беше невменяемостта.

Явно се беше оказала достатъчна. Когато беше убил момчетата, Карл Лий Хейли беше точно толкова вменяем, колкото и всеки друг.

Руфъс пристъпи напред и си припомни хаоса в съдебната зала, когато семейство Хейли и всичките им приятели буквално откачиха. Ето това си беше лудост! Броени секунди след като едно хлапе изкрещя: „Невинен! Невинен!“, тълпата край сградата на съда изригна.

Докато стигне до преградата, Руфъс успя да овладее емоциите и мислите си. Очакваше го работа, а разполагаше с кратко време да се подготви. Като във всяка съдебна зала между преградата и съдийското място имаше две големи маси. Масите бяха еднакви, но по функция се различаваха коренно. Масата отдясно приютяваше прокурора в наказателното дело — неговата предишна територия — или ищеца при гражданските дела. Тя се намираше близо до ложата на съдебните заседатели и по време на процес той, Руфъс, винаги се беше чувствал по-близо до тях. На около три метра встрани беше другата маса, тази на защитата и в наказателните, и в гражданските дела. Според мнението на повечето адвокати, които прекарваха кариерата си в съдебната зала, разположението беше важно. То излъчваше мощ или нейната липса. Позволяваше съдебните заседатели, които постоянно наблюдаваха, да виждат повече или по-малко определени адвокати. Имаше случаи, когато тук се подготвяше сцената за битката между Давид и Голиат, ако самотен адвокат и неговият клиент инвалид се окажеха изправени пред глутница корпоративни костюмари или пък съсипан ответник бъдеше изправен пред мощта на щата. Разположението беше много важно за красивите адвокатки с къси поли и пълната с мъже ложа на съдебните заседатели; също толкова важно беше и за псевдокаубоите с островърхи ботуши.

Като прокурор Руфъс никога не се беше притеснявал къде ще седи, защото за него това не беше проблем. Оспорване на завещание обаче не се случваше често, затова двамата с господин Систрънк бяха взели решение. Ако успееха, щяха да поставят под свой контрол масата, използвана от обвинителите и ищците, която се намираше по-близо до съдебните заседатели, за да се наложат като истинския глас на защитниците на завещанието. Джейк Бриганс сигурно щеше да се развика, но какво пък толкова. Време беше да разпределят ролите и понеже клиентът им беше бенефициент на напълно законното завещание на Сет Хъбард, те щяха да предявят претенциите си.

Дълбоко в себе си Руфъс не беше толкова уверен в правотата на тази стратегия. Прекрасно познаваше житието на съдия Рубън Атли, който подобно на старите, опитни и често раздразнителни магистрати в Мисисипи ръководеше делата с желязна ръка и често беше скептичен към пришълците. Ръцете на Систрънк обаче го сърбяха да се сборичка и да поеме контрола. Каквото и да се случеше, щеше да бъде вълнуващо, а той, Руфъс, щеше да е във вихъра на събитията.

Бързо пренареди столовете край масата вдясно, като остави само три и премести другите встрани. Отвори дебелото си куфарче и пръсна по масата бележници и документи, като че ли бе тук от часове и му предстоеше още цял ден работа. Поговори с господин Пейт, докато той пълнеше каните с ледена вода. Преди време двамата с господин Пейт щяха да си бъбрят за времето, но Руфъс вече не се интересуваше от валежите.

Дюма Лий влезе тихо, позна Бъкли и се запъти право към него. На врата му висеше фотоапарат, а в ръка държеше бележник, за да записва думите му.

— Разбрах, че вие сте местният адвокат на Лети Ланг, така ли е?

— Без коментар — отговори Руфъс и внимателно подреди някакви документи, тананикайки си.

Нещата са се променили, помисли си Дюма. Предишният Руфъс щеше да си счупи врата, само и само да говори с репортерите. Никой не можеше да застане между Руфъс и обектива.

Дюма се премести и каза нещо на Пейт, който го сряза:

— Разкарай този фотоапарат от тук.

Дюма излезе отвън и заедно с колегите си зачака евентуално да зърне черния ролс-ройс.

Уейд Лание пристигна със сътрудника си Лестър Чилкот. Кимнаха на Бъкли, който беше твърде зает да говори, и се развеселиха от начина, по който беше завзел масата на ищците. И те се заеха с неотложната задача да разтоварят куфарчетата си и да се приготвят за битка. Минути по-късно Стилман Ръш и Сам Ларкин се появиха до преградата и поздравиха своите колеги. Бяха от същата страна на съдебната зала и щяха да изложат много от същите аргументи, но на този ранен етап от конфликта още си нямаха доверие. Влязоха зрители и съдебната зала бръмна от тихото жужене на притеснени поздрави и клюки. Неколцина униформени помощник-шерифи обикаляха, пускаха шеги и посрещаха посетителите. Иън, Рамона и децата им пристигнаха заедно и седнаха вляво, зад адвокатите си и възможно най-далече от противниковата страна. Любопитни адвокати се навъртаха край съдийското място, като че ли имаха някаква работа там. Смееха се заедно с чиновниците. Драмата най-сетне се случи, когато Букър Систрънк и антуражът му се стекоха през вратата и нахлуха в съдебната зала, като че ли бе запазена специално за тях. Хванал Лети под ръка, Систрънк поведе хората си по пътеката, оглеждайки намръщено всички, сякаш ги предизвикваше да се обадят. Търсеше конфликт както винаги. Той я настани на предния ред със Симиън и децата и постави млад чернокож мъж с дебел врат и черен костюм и вратовръзка на пост пред нея, като че ли отнякъде можеха да нахлуят я убийци, я почитатели. Край Лети се скупчиха различни братовчеди, лели, чичовци, племенници, съседи и всякакви доброжелатели.

Бъкли наблюдаваше зрелището и едва съумяваше да потисне подозрението си. Цели дванайсет години се бе изправял пред съдебни заседатели в тази част на страната. Умееше да ги подбира, да ги разгадава, да ги предсказва, да говори с тях и в повечето случаи да ги води за носа, затова тутакси разбра, че Букър Систрънк и неговите номера на голяма и зла чернокожа знаменитост няма да минат в тази зала. Ама сериозно ли си бе довел бодигард? Лети беше слаба актриса. Беше инструктирана да изглежда мрачна и дори печална, в траур, като че ли скъпият й покоен приятел си е отишъл и й е оставил полагащо се наследство, което алчните бели сега искат. Стараеше се да изглежда онеправдана, оскърбена.

Систрънк и партньорът му Кендрик Бост минаха през преградата и размениха официални поздрави с колегата си господин Бъкли. Струпаха и своите неща върху заетата от него заветна маса, но не обърнаха никакво внимание на адвокатите от противната страна. Публиката стана по-многобройна. Наближаваше девет без четвърт.

Джейк влезе през една странична врата и веднага забеляза, че мястото му вече е заето. Ръкува се с Уейд Лание, Стилман Ръш и останалите адвокати на оспорващите завещанието.

— Изглежда, имаме проблем — каза той на Стилман и кимна към Бъкли и адвокатите от Мемфис.

— Късмет — пожела му Стилман.

Джейк бързо взе решение да избягва сблъсъка. Излезе от съдебната зала и отиде в кабинета на съдията. Хършъл Хъбард пристигна с двете си деца и неколцина приятели. Седнаха близо до Иън и Рамона. С наближаването на девет залата се успокои. Беше разделена почти идеално — чернокожите от едната страна, белите от другата. Лушън, разбира се, седеше отзад, при чернокожите.

Джейк се върна и застана сам до една врата, близо до ложата на съдебните заседатели. Не разговаряше с никого, а безгрижно разлистваше някакъв документ. В девет и пет господин Пейт нареди „Всички да станат“ и съдия Атли влезе с развяваща се зад него стара и избеляла черна тога. Зае мястото си и каза:

— Седнете, моля.

Той огледа съдебната зала. Оглеждаше и се мръщеше, оглеждаше и се мръщеше, но не каза нищо. Стрелна с очи Джейк, измери с гневен поглед Систрънк и Бост и взе лист хартия. Изреди адвокатите по списък — всички присъстваха надлежно, общо десет души. После придърпа микрофона още по-близо.

— Първо, малко да подредим нещата. Господин Бъкли, подали сте известие за включването си в делото като местен адвокат за мемфиската фирма „Систрънк и Бост“, така ли е?

Бъкли, както винаги нетърпелив да се изправи и да бъде чут, скочи и извика:

— Точно така, господин съдия. Аз…

— А след това, изглежда, вие и колегата ви сте подали една камара искания, които до едно трябва да разгледаме днес. Така ли е?

— Да, господин съдия, бих искал да…

— Извинете, А господин Бриганс е подал възражение срещу вашето включване в случая поради липса на опит, умения и познания по тези въпроси, така ли е?

— Напълно произволно възражение, господин съдия, както ясно виждате. От адвокат в този щат не се изисква да…

— Извинете, господин Бъкли, вие сте подали уведомление за включването си, господин Бриганс е възразил, следователно трябва да се произнеса по неговото възражение. Още не съм го направил, а дотогава вие официално не сте адвокат по този случай. Разбирате ли?

— Господин съдия, възражението на господин Бриганс е произволно и трябва да бъде санкционирано. Всъщност вече подготвям предложение за санкции.

— Не си губете времето, господин Бъкли. Седнете и ме слушайте.

Атли изчака Бъкли да седне, присви тъмните си очи и дълбоките бръчки по челото му се вдълбаха още повече. Той никога не губеше самообладание, но понякога проявяваше гняв, който всяваше ужас у всеки адвокат в радиус от петдесет метра.

— Още не сте представени надлежно пред този съд, господин Бъкли, нито пък вие, господин Систрънк, или вие, господин Бост. Обаче сте си позволили да контролирате моята съдебна зала, като сте заели позиции. Не вие сте адвокати по това завещание, а господин Бриганс, както официално и надлежно съм разпоредил. Някой ден може и да станете адвокати на защитниците на това завещание, но още не сте.

Думите му звучаха бавно, целенасочено, строго и съвсем ясно. Отекнаха в цялата зала и привлякоха изцяло вниманието на хората, които ги слушаха.

Джейк не сдържа усмивката си. Не подозираше, че неговото произволно, заядливо и дори незряло възражение относно включването на Бъкли ще свърши такава работа.

Съдия Атли се развихри.

— Официално вас ви няма тук, господин Бъкли. Защо си позволявате да заемате такава авторитетна позиция?

— Господин съдия…

— Моля, изправете се, когато се обръщате към съда!

Бъкли се наклони напред и удари коляното си в ръба на масата, докато се мъчеше да запази някакво достойнство.

— Господин съдия, не съм попадал на случай срещу законно практикуващ адвокат да бъде подадено толкова неоснователно възражение, затова прецених, че вие ще го отхвърлите още щом го видите, и ще преминем към по-неотложните въпроси.

— Преценили сте погрешно, господин Бъкли, и сте си въобразили, че вие и вашият колега от Мемфис можете да нахлуете тук и да си присвоите защитата. Намирам го за възмутително.

— Ваша чест, уверявам съда…

— Седнете, господин Бъкли. Съберете си нещата и идете ето там, в ложата на съдебните заседатели — посочи съдия Атли с дългия си костелив пръст към мястото, където стоеше Джейк.

Бъкли не помръдна. Неговият колега обаче го стори.

Букър Систрънк се изправи, разпери ръце и поде с мелодичния си, дълбок и еклив глас:

— Ваша чест, ако съдът позволи, това е абсурд. Става дума за рутинен въпрос, който несъмнено можем да разрешим съвсем бързо. Не е необходима толкова пресилена реакция. Всички тук сме разумни хора, всички се опитваме справедливостта да възтържествува. Може ли да предложа да разгледаме първоначалния въпрос за правото на господин Бъкли да се включи в делото като местен адвокат? Съдията несъмнено е наясно, че възражението, подадено от младия господин Бриганс, няма стойност и следва да бъде незабавно отхвърлено. Наясно сте, нали, господин съдия?

Съдия Атли не отговори и очите му не издадоха нищо. След няколко напрегнати секунди той сведе поглед към пристава и му нареди:

— Проверете дали шериф Уолс е в съда.

Нареждането може и да уплаши Руфъс Бъкли, може и да развесели Джейк и адвокатите от другата страна, но разгневи Букър Систрънк. Той сковано изпъна гръб и каза:

— Ваша чест, имам правото да говоря.

— Не, още нямате. Седнете, господин Систрънк.

— Възразявам срещу тона ви, господин съдия. Представлявам наследницата по това завещание госпожа Лети Ланг и мое задължение е да браня неотклонно интересите й.

— Седнете, господин Систрънк.

— Няма да замълча, господин съдия. Преди не много години адвокати като мен не са имали право да говорят в тази съдебна зала. Години наред не са имали правото да влизат тук, а когато са ги пуснали, не са им позволили да говорят.

— Седнете, преди да ви обвиня в неуважение към съда.

— Не ме заплашвайте, ваша чест — каза Систрънк и излезе иззад масата. — Имам правото да говоря и да защитавам клиентката си, затова няма да ми затворите устата с някаква загадъчна подробност от вашите процедурни правила.

— Седнете, преди да ви обвиня в неуважение към съда.

Систрънк пристъпи още една крачка напред пред невярващите погледи на адвокатите от двете страни.

— Няма да седна — ядосано отсече той и Джейк заключи, че сигурно се е побъркал. — Точно това е причината да подам искане да си направите отвод от делото. За мен и за колегите ми е очевидно, че имате расови предразсъдъци по този случай, така че клиентката ми няма да получи справедлив процес. Това е причината и да подадем молба за смяна на мястото. Невъзможно е да намерим безпристрастни съдебни заседатели тук, в този град. Справедливостта изисква делото да се гледа в друга съдебна зала и от друг съдия.

— Обвинявам ви в неуважение към съда, господин Систрънк.

— Не ме интересува. Ще направя каквото трябва, за да се боря за клиентката си, и ако се наложи да стигна до федералния съд, за да й осигуря справедлив процес, ще го сторя. Ще започна федерално дело срещу всеки, който ми се изпречи на пътя. — Двама служители от охраната на съда бавно си проправяха път към Систрънк. Той внезапно се обърна и изпъна пръст към единия. — Не ме докосвайте, ако не искате да замесите името си във федерален процес. Не ме доближавайте!

— Къде е шериф Уолс? — попита съдия Атли.

Приставът кимна и отговори:

— Тук е.

Ози тъкмо влизаше през вратата. Понесе се устремно по пътеката, следван от помощник-шериф Уили Хейстингс. Съдия Атли удари с чукчето си и заяви:

— Господин Систрънк, обвинявам ви в неуважение към съда и ви поверявам на шерифа на окръг Форд. Шериф Уолс, моля да го отведете.

— Не може да го направите! — провикна се Систрънк. — Аз съм законно практикуващ адвокат, който има правото да се явява пред Върховния съд. Тук съм от името на клиентката си. Тук съм с местен адвокат. Не можете да го направите, господин съдия. Постъпката ви е дискриминационна и силно предубедена спрямо клиентката ми.

Ози вече се беше приближил достатъчно и чакаше, готов да се намеси. Освен това беше със седем сантиметра по-висок, десет години по-млад и петнайсет килограма по-тежък, въоръжен и с изражение, което не оставяше почти никакво съмнение, че едно хубаво сбиване пред родните фенове ще му достави удоволствие. Хвана Систрънк за лакътя и за част от секундата усети съпротива. Ози го стисна и каза:

— Ръцете зад гърба.

В този момент Букър Систрънк постигна целта си. С фин драматичен усет той наведе глава, изви ръце зад гърба си и изтърпя унижението да бъде арестуван. Погледна към Кендрик Бост. Някои от околните присъстващи по-късно щяха да твърдят, че са забелязали тънка усмивчица, други — не. Заобиколен от помощник-шерифи, Систрънк беше избутан през преградата и надолу по пътеката. Докато минаваха покрай Лети, той каза високо:

— Ще ги надвия, Лети, не се тревожи. Тези расисти няма да докопат парите ти. Имай ми доверие.

Изтикаха го още по-надолу и после навън през вратата.

По причини, които никой никога нямаше да разбере, Руфъс Бъкли се почувства длъжен да каже нещо. Изправи се в притихналата съдебна зала и заяви:

— Господин съдия, ако позволите да отбележа, случилото се ни поставя в явно неизгодно положение.

Съдия Атли погледна към един от другите помощник-шерифи, посочи Бъкли и нареди:

— Отведете и него.

— Моля? — ахна Бъкли.

— Наказвам ви за неуважение към съда, господин Бъкли. Отведете го.

— Но защо, господин съдия?

— Защото се държите презрително, а също самонадеяно, неуважително, нахално и още много други неща. Вън!

Белезниците щракнаха, Руфъс пребледня и очите му заблестяха. Той, Руфъс Бъкли, бивш прокурор и върховно мерило за спазването на закона, морала и етичното поведение, да бъде изведен от залата като най-обикновен престъпник. Джейк едва се сдържа да не изръкопляска.

— И го затворете в една килия с колегата му — изрева по микрофона съдия Атли, докато Руфъс залиташе по пътеката и отчаяно се озърташе за свидетели.

Когато вратата се затръшна, всички поеха глътка от малкото кислород, останал в залата. Адвокатите започнаха да се споглеждат развеселено — бяха станали свидетели на нещо, което надали скоро щеше да се повтори. Съдия Атли се престори, че си води бележки, докато всички останали дишаха. Накрая той вдигна поглед.

— А сега, господин Бост, имате ли да кажете нещо?

Господин Бост нямаше. Много неща му се въртяха в главата, но предвид настроението в съда в момента той предвидливо поклати глава.

— Добре. Разполагате с трийсет секунди да освободите масата и да се преместите ето там, в ложата на съдебните заседатели. Господин Бриганс, бихте ли заели полагащото ви се място в съдебната зала?

— С радост, господин съдия.

— Всъщност нека направим десет минути почивка.

 

 

Ози Уолс имаше чувство за хумор. Зад сградата на съда бяха паркирали четири патрулни полицейски коли, снабдени с всички отличителни знаци, целите изписани с цифри и букви, накичени с антени и светлини. Когато събра хората си около двамата надменни адвокати в коридора, той бързо взе решение да бъдат откарани с един автомобил.

— Качете ги в моята кола — разпореди той.

— Ще ви съдя за това — заплаши Систрънк за десети път.

— Имаме адвокати — изстреля в отговор Ози.

— Ще ви осъдя до един, селяндури и смешници!

— Освен това нашите адвокати не са в ареста.

— Ще ви съдя пред федералния съд.

— Той ми е любимият.

Изтикаха Систрънк и Бъкли навън и ги напъхаха на задната седалка на големия кафяв форд на Ози. Дюма Лий и още цяла кохорта репортери щракаха с фотоапаратите си.

— Да ги поразходим тържествено — нареди Ози на хората си. — Светлини, без сирени.

Ози седна зад волана, запали двигателя и потегли съвсем бавно.

— Някога возил ли си се на задната седалка, Руфъс?

Бъкли отказа да отговаря. Снижи се колкото можа зад шерифа и се опитваше да наднича през прозореца, докато пъплеха по площада. На няма и метър до него Букър Систрънк седеше неудобно с ръце зад гърба и не спираше да нарежда:

— Засрамете се, да се държите така с чернокож събрат!

— Държа се по същия начин и с белия — отбеляза Ози.

— Нарушавате гражданските ми права.

— А вие нарушавате моите с дрънканиците си. Сега млъквайте, иначе ще ви затворя в подземието. Имаме си хубаво мазе. Виждал ли си го, Руфъс?

Руфъс и този път не отговори.

Обиколиха два пъти площада, после минаха на зигзаг няколко преки — Ози начело, следван от останалите коли. Ози даваше на Дюма време да обсади ареста и когато пристигнаха, репортерът вече щракаше с фотоапарата си. Систрънк и Бъкли бяха изведени от колата и бавно се насочиха към входа. Държаха се с тях като с всеки нов арестант — снимаха ги, снеха им отпечатъци и им зададоха стотици въпроси за протокола. Взеха всичките им вещи и им дадоха дрехи, с които да се преоблекат.

Четирийсет и пет минути след като бяха предизвикали яростта на почитаемия Рубън Атли, Букър Систрънк и Руфъс Бъкли, облечени с еднаквите гащеризони на окръжния арест — избелели оранжеви и с бели ленти на крачолите, — седнаха на ръба на металните легла и впериха очи в осеяната с черни петна течаща тоалетна, която се очакваше да ползват заедно. Един надзирател надникна през решетките на тясната им килия и попита:

— Да ви донеса нещо, момчета?

— Кога сервират обяда? — попита Руфъс.

 

 

След като Бост беше прокуден в ложата на съдебните заседатели, а колегите му тържествено заобикаляха площада, изслушването започна и приключи със светкавична бързина. Тъй като никой от присъстващите не поиска смяна на мястото на процеса или отвод на съдията, тези искания бяха отхвърлени. Искането Джейк Бриганс да бъде заменен от Руфъс Бъкли също беше отхвърлено съвсем лаконично. Съдия Атли удовлетвори искането за процес със съдебни заседатели и даде на страните деветдесет дни да приключат със събирането на информацията. Обясни пределно ясно, че случаят е от първостепенно значение за него и че няма да допусне процесът да се проточи. Помоли адвокатите да извадят графиците си и ги притисна да се съгласят процесът да започне на 3 април 1989 г., след почти пет месеца.

Трийсет минути по-късно той закри изслушването и напусна съдийското място. Зрителите се изправиха и зашумяха, а адвокатите се събраха и се опитаха да осмислят случилото се току-що. Стилман Ръш прошепна на Джейк:

— Май имаш късмет, че не си в ареста.

— Невероятно — отвърна Джейк. — Да отидем да посетим Бъкли, а?

— Може би по-късно.

Кендрик Бост поведе Лети и хората й към един ъгъл, където се опита да ги убеди, че всичко върви по план. Повечето, изглежда, бяха скептични. Той и бодигардът се отдалечиха при първа възможност и забързано прекосиха моравата пред съда. Качиха се в черния ролс-ройс — бодигардът се оказа и шофьор — и отпрашиха към ареста. Ози им съобщи, че съдията не разрешава посещения. Бост изруга и пое към Оксфорд, където се намираше най-близкото седалище на федералния съд.

 

 

Дюма Лий избълва хиляда думи още преди обед и изпрати материала на свой познат репортер в мемфиски вестник. Предостави му и много снимки. По-късно изпрати същите материали до вестници в Тюпълоу и Джаксън.