Джилиан Флин
Не казвай сбогом (43)

Ник Дън

Изчезнала от десет дни

Представлението приключи и родителите на Ейми се скриха от поглед. Продуцентката на Шарън изключи телевизора с върха на обувката си. Всички в стаята бяха вперили поглед в мен и чакаха обяснение — госта на празненството, който току-що се е изсрал на пода. Шарън ми се усмихна твърде лъчезарно — гневна усмивка, която изопна ботокса й и лицето й се набръчка не където трябва.

— Е? — попита тя със спокойния си звучен глас. — Какво беше това, по дяволите?

— Това беше сензацията — намеси се Танър. — Ник беше и все още е готов да разкрие действията си и да ги обсъжда. Съжалявам, че ни изпревариха, но в известен смисъл така е по-добре за теб, Шарън. Ти ще получиш първата реакция на Ник.

— Дано да имаш интересни неща за разказване, Ник — каза тя и се отдалечи високомерно, подмятайки неясно на кого: — Сложете му микрофон и да започваме.

* * *

Оказа се, че Шарън Шийбър направо се влюби в мен. В Ню Йорк бях чувал слухове, че тя е изневерила на съпруга си и после се е върнала при него, но това беше история, която се разпространяваше само сред журналистическите среди под сурдинка. Случилото се бе отпреди десет години, но сигурно желанието за прошка още тлееше у нея. И наистина. Шарън грееше, глезеше ме, ласкаеше ме и ме предизвикваше. Цупеше сочните си лъскави устни насреща ми невероятно искрено — подпряла брадичка върху кокалестата си ръка — и ми задаваше трудни въпроси, а този път аз им отговарях добре. Не съм лъжец от невероятния калибър на Ейми, но ме бива, когато се налага. Имах вид на мъж, който е обичал жена си, който се срамува от изневярата си и е готов да се поправи. Предната нощ, неспокоен и в плен на безсънието, бях гледал онлайн как през 1995 година в Шоуто на Джей Лено Хю Грант се извинява пред цялата страна, че някаква проститутка му е правила свирка. Заекваше, сучеше и се гърчеше, като че ли кожата му е с два размера по-тясна, но не се извиняваше: „Мисля, че човек знае какво е редно и какво е нередно в живота, а това беше нередно. Направих нещо нередно… това е“. Мамка му, този тип си го биваше — изглеждаше притеснен, неспокоен и толкова дълбоко разтърсен, че ти идваше да го хванеш за ръка и да му кажеш: Приятел, не е бог знае какво, не се тормози. Точно този ефект целях и аз. Толкова пъти гледах клипчето, че за малко да придобия британски акцент.

Аз бях самата неискреност: съпругът, за когото Ейми винаги бе твърдяла, че не умее да се извинява, най-накрая го стори — и то с думи и емоции, които бе заел от един актьор.

Но се получи.

— Шарън, направих нещо лошо, нещо непростимо. Не мога да намеря извинение. Унизих се — не съм допускал, че мога да изневеря. И което е по-важно, нараних съпругата си, нараних семейството й и нараних младата жена, с която имах връзка. Постъпката ми е непростима, нямам извинение и единственото ми желание е Ейми да си дойде у дома, за да й се реванширам до края на живота и да се отнасям с нея така, както заслужава.

О, определено ще се отнасям с нея както заслужава.

— Но знаеш ли какво, Шарън, не съм убил Ейми. Никога не бих я наранил. Мисля, че случващото се сега е нещо, което мислено наричам (засмивам се) ефекта на Елън Абът. Злепоставяща и безотговорна журналистика. Свикнали сме да ни поднасят тези убийства на жени, пакетирани като развлечение, а това е отвратително. Кой е виновен в тези предавания? Винаги съпругът. Затова според мен зрителите, и в известен смисъл дори полицията, се оказват принудени да вярват, че случаят неизменно е такъв. Още от самото начало всички допуснаха, че съм убил съпругата си — заради историите, които им натякват отново и отново, а това беше неправилно, беше морално погрешно. Не съм убил съпругата си. Искам тя да си дойде у дома.

Знаех, че Шарън ще се възползва от възможността да обрисува Елън Абът като състезателка за сензационно висок рейтинг. Познавах величествената Шарън с двайсетгодишен журналистически опит и с нейните интервюта с Арафаг, Саркози и Обама и знаех, че самата мисъл за Елън Абът я оскърбява. Аз съм (бях) журналист, знам как стоят нещата, затова когато изрекох тези думи — ефектът на Елън Абът — забелязах как устата на Шарън потрепна, как веждите й съвсем лекичко се извиха, как цялото й изражение се проясни. Видиш ли това изражение, разбираш — улучил си право в целта.

В края на интервюто тя пое и двете ми ръце в своите — хладни и малко мазолести, бях чел, че е запалена по голфа — и ми пожела всичко най-хубаво.

— Ще те държа под око, приятел — обеща, после целуна Го по бузата и се отдалечи с апломб. Гърбът на роклята й се оказа бойно поле на безопасни игли, които придържаха материята да не се смъква.

— Справи се чудесно, мамка му — оповести Го и се запъти към вратата. — Беше съвсем различен от преди. Владееше положението, но без да си наперен. Дори челюстта ти не беше толкова… скапандурска.

— Махнах вдлъбнатината на брадичката си.

— Да, почти.

След интервюто с Шарън Шийбър дадох още три интервюта — за две кабеларки и за една национална мрежа. Интервюто с Шийбър щеше да се излъчи на следващия ден, а после щяха да тръгнат останалите материали — домино от извинения и угризения. Поемах нещата в свои ръце. Вече нямаше да се примирявам да бъда евентуално виновният съпруг или емоционално студеният съпруг или безсърдечният съпруг неверник. Мен ме познаваха всички, много мъже (и жени) бяха като мен: аз изневерявах, чувствах се гадно и бях готов на всичко необходимо, за да оправя нещата, защото бях истински мъж.

* * *

— В прилична форма сме — оповести Танър, докато се прибирахме малко преди полунощ. — Това с Анди… няма да е толкова ужасно, колкото можеше да бъде, благодарение на интервюто с Шарън. Просто от сега нататък трябва да сме с една крачка напред.

Го ми звънна и аз вдигнах. Гласът й беше писклив и тънък.

— Ченгетата са тук със заповед за обиск на бараката… Влезли са и в къщата на татко. Те са… Страх ме е…

* * *

Го беше в кухнята и пушеше, когато пристигнахме, а съдейки по препълнения кичозен пепелник от 70-те, явно бе подкарала втория пакет. Тромаво хлапе без рамене, с къса подстрижка и полицейска униформа седеше до нея на едно от високите столчета.

— Това е Тейлър — представи го тя. — Отраснал е в Тенеси, има кон, който се казва Кастърд…

— Кастър — поправи я Тейлър.

— Кастър. И е алергичен към фъстъци. Не конят. Тейлър. А освен това си е сцепил устната. Същото се случва и с бейзболните играчи, обаче Тейлър не е сигурен как се е случило при него. — Го си дръпна от цигарата и очите й се насълзиха. — Тук е от доста време.

Тейлър се помъчи да ме изгледа сурово, но в крайна сметка забоде поглед в лъснатите си обувки. Бони се показа през плъзгащата се врата в задната част на къщата.

— Голям ден, момчета — оповести тя. — Ще ми се да си беше направил труда да ни кажеш, че имаш гадже, Ник. Щеше да ни спестиш доста време.

— С радост ще обсъдим това и съдържанието на бараката — и за двете възнамерявахме да ви съобщи — каза Танър. — Честно казано, ако бяхте проявили любезността да ни предупредите за Анди, щяхме да спестим доста болка. Но вие се нуждаехте от пресконференцията, трябваше ви публичността. Отвратително, да изправите момичето пред всички.

— Добре — сряза го Бони. — И така, бараката.

Бони ни обърна гръб и ни поведе към бараката през оредялата в края на лятото трева. От косата й като булчински воал се ветрееше една паяжина. Махна нетърпеливо, когато видя, че не я следвам.

— Хайде, няма да те ухапя — подкани ме.

Бараката беше осветена с няколко портативни лампи, които й придаваха още по-зловещ вид.

— Кога си идвал тук за последен път, Ник?

— Съвсем наскоро, понеже тук ме доведе търсенето на съкровища, организирано от жена ми. Но тези вещи не са мои, затова нищо не съм пипал.

— Двамата с клиента ми имаме сензационна нова теория — поде Танър, но се овладя. Фалшивата му телевизионна дикция беше толкова ужасна и неуместна, че всички се сепнахме.

— Сензационна значи? Колко вълнуващо! — каза Бони.

— Всъщност се канехме да ви информираме…

— Наистина ли? Много подходящ момент. Останете тук, ако обичате.

Вратата висеше на пантите си и отстрани се поклащаше строшеният катинар. Гилпин беше вътре и описваше предметите.

— Това ли са стиковете за голф, с които не играеш? — попита той и побутна лъскавите метални пръчки.

— Нищо вътре не е мое, нито съм го сложил тук.

— Интересно, понеже всички вещи отговарят на покупките с кредитните карти, които също не са твои — рязко отбеляза Бони. — Тук е като, как се казва… мъжка бърлога. Мъжка бърлога, която още се изгражда, само съпругата да се разкара завинаги. Хубави хобита си имаш, Ник. — Тя извади три големи кашона и ги стовари пред краката ми.

— Какво е това?

Отвори ги с връхчетата на пръстите си отвратено, нищо че носеше ръкавици. Вътре имаше стотици дивидита с порно, с всякаква плът по обложките.

— Признавам, Ник — изкиска се Гилпин, — мъжът наистина си има нужди…

— Мъжете много държат на зрителните усещания — така казваше бившият ми съпруг, когато го спипах — отбеляза Бони.

— Може и да държат на зрителните усещания, но Ник, дори аз се изчервих от тези неща — призна Гилпин. — И малко ми се доповръща от някои, а пък не съм от гнусливите.

Той разпери няколко дивидита като грозно тесте карти. Повечето заглавия говореха за насилие: „Брутално и анално“, „Брутални свирки“, „Унижени курви“, „Садистична пачавра“, „Групово изнасилване на пачаври“ и поредица от осемнайсет серии, озаглавена „Размажи кучката“, а на всяка обложка имаше жени, които се гърчат от болка, докато ухилени похотливо мъже пъхат в тях най-различни предмети.

Извърнах се.

— О, сега пък се смущава! — ухили се Гилпин.

* * *

Срещнахме се половин час по-късно в полицейския участък.

Гилпин ни посрещна на стълбите на полицията с кока-кола в ръка — късна вечеря. Когато се обърна и ни поведе, забелязах потния му гръб. Слънцето отдавна беше залязло, но въздухът още беше влажен. Гилпин размаха ръце, ризата се отлепи и веднага отново се залепи за кожата му.

— Още е горещо — оплака се той. — Утре се очаква още по-голяма жега.

Бони ни чакаше в заседателната зала, същата като първата нощ. Нощта на изчезването. Беше сплела на френска плитка тънката си коса и я бе вдигнала на тила си доста предизвикателно, освен това си беше сложила червило. Изведнъж се запитах дали няма среща. Среднощна среща.

— Имаш ли деца? — попитах изненадващо, докато си дърпах един стол.

Тя се сепна от въпроса и изпъна пръст:

— Едно.

Не каза име, възраст или каквото и да е друго. Беше настроена делово. Опита да ни принуди да започнем първи.

— Най-напред вие — каза Танър. — Кажете ни с какво разполагате, а ние ще ви обясним защо е безполезно.

— Не се съмнявам — отговори Бони. — Добре.

Включи диктофона и направи нужното въведение.

— Ник, вие твърдите, че никога не сте купували вещите в бараката, собственост на сестра ви.

— Точно така.

— Отпечатъците ви са по почти всички вещи в бараката.

— Моля? Това е лъжа! Не съм докосвал нищо, нищичко вътре! С изключение на бележката от Ейми и подаръка ми за годишнината, който тя е оставила вътре.

— И който донесохме днес тук — поясни Танър.

— Отпечатъците ви са по порното, стиковете за голф, кутиите на часовниците и дори по телевизора.

И тогава си дадох сметка с какво удоволствие е осъществила всичко това Ейми: моят дълбок и самодоволен сън (с който се фуках пред нея и твърдях, че ако е по-спокойна и лежерна като мен, безсънието й ще изчезне) се обърна против мен. Представях си всичко: Ейми е на колене, топлото ми хъркане гали бузите й, докато тя притиска един от пръстите ми тук, друг — там, и то месеци наред. Можела е дори да ме дрогира, без да се усетя. Помня как се взираше в мен една сутрин, като се събудих със залепнали от съня устни, и каза:

— Знаеш ли, спиш като прокълнат. Или като дрогиран.

Бил съм и двете, но не съм го знаел.

— Искате ли да обясните отпечатъците? — попита Гилпин.

— Разкажете ни и останалото — подкани го Танър.

Бони остави малък кожен класьор с три халки върху масата пред нас, овъглен по ръбовете.

— Това познато ли ви е?

Свих рамене и поклатих глава.

— Дневникът на съпругата ви.

— А, не, Ейми не си водеше дневник.

— Всъщност си е водела, Ник. Около седем години — осведоми ме Бони.

— Добре.

Предстоеше да се случи нещо лошо. Жена ми отново се правеше на умна.