Джилиан Флин
Не казвай сбогом (3)

Ник Дън

Денят, когато…

Отворих със замах вратата на бара си, хлътнах в тъмното и за пръв път този ден си поех дълбоко въздух, вдъхнах мириса на цигари и бира, приятното ухание на разлят бърбън, характерната миризма на стари пуканки. В заведението имаше само една клиентка, седнала сама в далечния край на бара: възрастна жена, която се казваше Сю и идваше всеки вторник заедно със съпруга си до смъртта му преди три месеца. Сега тя идваше сама всеки вторник, не говореше много, просто си седеше на чаша бира и кръстословица, поддържайки ритуала.

Сестра ми работеше зад бара, прибрала косата си с малки шноли, а ръцете й бяха порозовели, докато слагаше и вадеше бирените халби в горещата сапунена вода. Го е слабичка и има необикновено лице, с което не искам да кажа, че е непривлекателно. Просто човек се нуждае от мъничко време, за да възприеме чертите й: широката челюст, красивото прищипано носле, тъмните кръгли очи. Ако бяхме в исторически филм, мъжът би килнал назад шапката си, би подсвирнал, щом я зърне, и би казал: „Ето това е страхотна жена!“. Лицето на ексцентрична филмова звезда от трийсетте години невинаги се възприема в нашите времена на нимфетки, но от годините ни заедно знам, че мъжете харесват сестра ми много, което ме поставя в странната братска позиция едновременно да се гордея и да се тревожа.

— Още ли правят руло с бахар и туршия? — попита тя вместо поздрав, без да вдига поглед, понеже знаеше, че съм аз, и веднага изпитах облекчение като всеки път, когато я видех: положението може и да не беше страхотно, но щеше да се оправи.

Моята близначка Го. Произнасял съм тази фраза толкова много пъти, че отделните думи губят смисъл и се получава по-скоро утешителна мантра: моятаблизначкаго. Родени сме през 70-те години, когато близнаците все още бяха рядкост, нещо магично: близнаци на еднорога, братя и сестри на елфите. Дори притежаваме близнашката телепатия. Го буквално е единственият човек в целия свят, с когото съм самият себе си. Не се налага да й обяснявам постъпките си. Не пояснявам, не се съмнявам, не се тревожа. Не й казвам всичко, вече не, но й казвам повече, отколкото на всеки друг, много повече. Казвам й толкова, колкото мога. Прекарали сме девет месеца гръб в гръб, предпазвайки се взаимно. И това ни остана навик за цял живот. За мен никога не е било от значение, че тя е момиче — странно за едно много стеснително дете. Какво да кажа? Тя просто винаги е готина.

— Това е вид колбас, нали? Да, мисля, че правят.

— Трябва да вземем — заяви тя и ме погледна с извита вежда. — Заинтригувана съм.

Без да ме пита, ми сипа наливна бира в една халба със съмнителна чистота.

— По-добре ли си, принце?

Го е категорично убедена, че аз съм взел най-доброто от родителите ни, че аз съм момчето, което са планирали да имат, единственото дете, което са можели да си позволят, а тя просто се е промъкнала на този свят, вкопчена в глезена ми, като нежелана непозната. (За баща ми — твърде нежелана непозната.) Убедена е, че през цялото си детство е била зарязана на самотек, жалко същество, оставено на случайни подаяния и забравени разрешителни бележки от родителите, пестелива издръжка и всеобщо съжаление. Тази представа вероятно бе донякъде вярна, но аз просто не съм в състояние да го призная.

— Да, мой презрени жалки робе — отговорих и махнах с ръка с царствено пренебрежение.

Приведох се над халбата си. Имах нужда да седна и да изпия две-три бири. Нервите ми още бяха обтегнати след днес сутринта.

— Какво ти става? — попита тя. — Много си напрегнат. — Пръсна ме със сапунената вода: повече пяна, отколкото сапун.

Климатикът се включи и разроши косата на темето ми.

Прекарвахме в „Бар“ повече време от необходимото. Заведението се превърна в наш клуб, какъвто не бяхме имали като деца. Предната година след една пиянска нощ бяхме отворили кашоните в мазето на майка и отново се върнахме при играчките и игрите с много „ох“ и „ах“ между глътките бира от кутийка. Коледа през август. След смъртта на мама Го се премести в старата ни къща и ние постепенно прехвърлихме играчките си една по една в бара: кукла „Строубъри Шорткейк“, вече изгубила ягодовото си ухание, ненадейно един ден кацна на високото столче (подарък от мен за Го). Мъничък шевролет „Ел Камино“ с едно липсващо колело изведнъж се появи на полицата в ъгъла (подарък от Го за мен).

Мислехме да въведем вечер на настолните игри, макар че повечето ни клиенти бяха твърде възрастни, за да изпитват носталгия по нашите „Гладни хипопотами“, „Игра на живота“ с мъничките пластмасови колички, които да напълниш с миниатюрни пластмасови съпрузи и миниатюрни пластмасови бебета.

Го отново ми напълни чашата, наля и на себе си. Левият й клепач беше съвсем лекичко увиснал. Беше точно по обед, дванайсет нула нула, и аз се запитах откога ли пие. Последните десет години бяха трудни за нея. Моята умозрителна сестра, с мозък бръснач и дух за родео, която напусна колежа и се премести в Манхатън в края на 90-те години. Тя е едно от истинските явления от епохата на електронните компании — направи луди пари за две години, после пи една студена вода, когато интернет балонът се спука през 2000 г. Но остана невъзмутима. Още нямаше трийсет, беше добре. Второ действие: завърши колежа и се присъедини към издокарания в сиви костюми свят на инвестиционните банкери. Беше на средното ниво, нищо лъскаво, нищо осъдително, но изгуби работата си — бързо — по време на финансовата криза през 2008 година. Дори не знаех, че е напуснала Ню Йорк, докато не ми се обади от къщата на мама: Предавам се. Умолявах я, придумвах я, но отсреща ми отговаряше само раздразнено мълчание. След като затворих, направих тревожно поклонение до апартамента й в Бауъри и видях Гари, любимия й фикус, мъртвешки жълт на пожарната стълба, от което отсъдих, че Го повече няма да се върне.

Барът като че я ободри. Тя се грижеше за счетоводството, тя наливаше бирата. Крадеше от буркана с бакшишите относително редовно, но пък и работеше повече от мен. Никога не говорехме за предишния си живот. Само ние бяхме останали от семейство Дън, бяхме приключили и изпитвахме необичайно задоволство от това.

— И какво? — Обичайното за Го начало на разговора.

— Аха.

— Какво аха? Аха зле ли? Понеже изглеждаш зле.

Свих рамене и тя се вгледа в лицето ми.

— Ейми ли?

Въпросът беше лесен. Пак свих рамене — този път за потвърждение, свиване в духа на „какво да се прави“.

Тя си лепна развеселено изражение, облегна лакти върху бара, обхвана с длани брадичката си и се приготви за прозорлив анализ на брака ми. Давай, експертна комисийо с един-единствен член.

— Какво за нея?

— Лош ден. Просто имам лош ден.

— Не допускай тя да те тревожи. — Го запали цигара. Пушеше само по една дневно. — Жените са луди. — Сестра ми не се смяташе за част от общата категория „жени“ и използваше тази дума подигравателно.

Духнах дима й обратно към притежателката му.

— Днес е годишнината ни. Пет години.

— Аууу! — отметна глава назад Го. Беше ни шаферка, цялата в лилаво — „великолепната дама с гарвановочерна коса и загърната в аметист“, както я описа майката на Ейми — но тя не следи годишнините. — Боже. Мамка му. Пич. Бързичко минаха. — Издуха още дим към мен в ленива игра на „да видим кой ще се разболее от рак“. — Тя ще предприеме някое от нейните… хм… как ги наричаше ти… глупащини…

— Търсене на съкровище — поправих я.

Жена ми обичаше игрите, предимно мисловните, но също така и истинските развлекателни игри, а за годишнината ни винаги организира търсене на съкровище, при което всеки ключ води до скривалището на следващата следа и така най-накрая стигах до подаръка си. Така винаги правел баща й за годишнините им с майка й и не си мислете, че не забелязвам ролята на половете и не схващам намека. Обаче не съм отраснал в семейството на Ейми, а в своето, а последният подарък, който помня, че татко направи на мама, беше ютия, оставена просто така върху кухненския плот, без никаква опаковка.

— Да се обзаложим ли колко точно ще ти се вбеси тази година? — попита Го и се ухили над ръба на халбата си.

Ето какъв е проблемът със съкровищата на Ейми: аз никога не разгадавам следите. На първата ни годишнина още в Ню Йорк отгатнах две от седемте. Най-доброто ми постижение. Първата загадка:

Това място е нещо като дупка в стената,

но един вторник миналата есен се целувахме

страхотно там.

Като дете ходили ли сте на състезания по правопис? През онази нежна секунда след като оповестят думата, докато пресявате всичко през мозъка си, за да видите дали можете да я напишете правилно? Ето така се чувствах — същата сляпа паника.

— Ирландска кръчма на не съвсем ирландско място — подсказа ми тя.

Захапах устната си отстрани и понечих да свия рамене, оглеждайки хола ни, сякаш отговорът ще изникне отнякъде. Ейми ми отпусна още една много дълга минута.

— Бяхме се изгубили в дъжда — каза тя умолително, но на крачка от раздразнението.

Аз довърших свиването на рамене.

— „Макман“, Ник. Помниш ли, когато се изгубихме в дъжда в китайския квартал, докато се опитвахме да намерим онова място, където сервират димсум, уж близо до статуята на Конфуций, обаче се оказа, че има две статуи на Конфуций, а после случайно се озовахме целите вир-вода в онази ирландска кръчма, обърнахме по няколко уискита, а ти ме сграбчи и ме целуна, и беше…

— Да! Трябваше да ми подскажеш с Конфуций, така щях да се сетя.

— Не статуята беше важна, а мястото. Моментът. Просто си мислех, че е специален. — Тя изрече последните думи с детинска напевност, която навремето намирах за пленителна.

— Наистина беше специален. — Придърпах я към себе си и я целунах. — Онази целувка там беше специалното ми изпълнение за годишнината. Хайде пак да го направим в „Макман“.

В заведението барманът — едър като мечок брадат здравеняк — се ухили, като ни видя да влизаме, сипа ни две уискита и побутна към мен следващата гатанка.

Когато печално мечтая,

едно местенце си зная.

Това се оказа статуята на Алиса в Страната на чудесата в Сентръл Парк, за която Ейми ми беше разказвала — сигурна беше, че ми е разказвала много пъти — как оправяла настроението й като малка. Не помня нито един такъв разговор. Казвам го съвсем честно, не помня. Страдам от лек дефицит на вниманието, а и винаги съм намирал жена си за донякъде ослепителна в най-чистия смисъл на думата: както зрението на човек се замъглява, когато погледне към ярка светлина. Стигаше ми да съм близо до нея и да я чувам, че говори — невинаги имаше значение какво точно казва. Би трябвало, но нямаше.

Докато стигнем до края на този ден, до действителната размяна на подаръците — традиционните хартиени подаръци за първата година от брака, Ейми вече не ми говореше.

— Обичам те, Ейми. Знаеш, че те обичам — уверявах я аз, следвайки я сред смаяните семейства от туристи насред тротоара, които ни зяпаха открито и със зяпнала уста. Ейми се провираше из навалицата в Сентръл Парк, маневрираше между бегачи с очи лазери и кънкьори с крака ножици, коленичили родители и клатушкащи се като пияници дечица, все пред мен, стиснала устни, забързана неясно накъде. И аз подире й, опитвам се да я настигна, да я хвана за ръката. Най-накрая тя спря и ме загледа непреклонно, докато аз се обяснявах и мислено притисках раздразнението си с един прът:

— Не разбирам защо трябва да ти доказвам любовта си, като помня точно какво си казала, дума по дума. Това, че не помня, не означава, че не харесвам съвместния ни живот.

Клоунът до нас духна нагоре един балон с формата на животно, някакъв мъж купи роза, дете ближеше сладолед от фунийка и се роди истинска традиция, която никога няма да забравя: Ейми винаги се възторгваше, аз никога не се извисявах на нужната висота. Честита годишнина, задник.

— Допускам, че за петата годишнина… тя здравата ще се вбеси — продължи Го. — Затова се надявам да си й купил много хубав подарък.

— Имам го в списъка.

— Какъв е символът за пет години? Хартия?

— Хартия е за първата година — поправих я, понеже знаех. В края на неочаквано мъчителното търсене на съкровище за първата ни годишнина Ейми ми подари комплект шикозни канцеларски принадлежности с инициалите ми в релеф в горния край, а хартията беше толкова мекичка, сякаш щеше да навлажни пръстите ми. Аз от своя страна подарих на жена си яркочервено евтино хартиено хвърчило, като си представях парка, пикници, топли летни пориви. Нито един от двама ни не хареса подаръка си, всеки предпочиташе подаръка на другия. Точно обратното на разказа на О’Хенри.

— Сребро? — опита се да отгатне Го. — Бронз? Резбована раковина? Помогни ми де.

— Дърво — казах. — Няма романтични подаръци от дърво.

В другия край на бара Сю прилежно сгъна вестника и го остави върху бара до празната халба и петдоларова банкнота. Разменихме си безмълвни усмивки и тя излезе.

— Сетих се — каза Го. — Прибери се у дома, спукай я от чукане, а после я напляскай с пениса си, крещейки: „Ето ти дръвце, кучко!“.

Засмяхме се. После бузите ни порозовяха на едно и също място. Беше една от мръснишките и съвсем не сестрински шеги, които Го обичаше да ми мята като гранати. Освен това точно заради тези неща в гимназията плъзнаха слухове, че двамата сме интимни. Близнакосмешение. Бяхме прекалено близки: имахме си наши шеги, шушукахме си наши неща. Сигурен съм, че не се налага да го казвам, но понеже вие не сте Го и може да ме разберете погрешно, ще го кажа: сестра ми и аз никога не сме се чукали, нито ни е минавало през ума. Ние просто наистина се харесваме.

Го ми показваше нагледно как да нашляпам жена си с онази си работа.

Трябва недвусмислено да отбележа, че Ейми и Го никога няма да се сприятелят. И двете зорко си пазеха територията. Го беше свикнала да бъде най-важната жена в живота ми, а Ейми — най-важната жена в живота на всеки. Макар да живееха в един и същи град вече два пъти — в Ню Йорк и тук сега — те двете почти не се познаваха. Прелитаха през живота ми като актриси в идеален синхрон: едната излизаше през вратата, докато другата влизаше, а в редките случаи, когато обитаваха една и съща стая, бяха някак объркани от създалото се положение.

Преди с Ейми да започнем сериозна връзка, да се сгодим и после да се оженим, аз долавях откъслеци от притеснението на Го в едно или друго нейно изказване. „Странно, не мога да я проумея, не схващам каква е всъщност.“ И: „Има разлика между това наистина да обичаш някого и да обичаш представата за него“. И накрая: „Важното е, че тя наистина те прави щастлив“.

Тогава Ейми наистина ме правеше щастлив.

Ейми също изказваше мнението си за Го: „Тя е много… мисурска, нали?“. И: „Човек просто трябва да е в подходящото настроение за нея“. И: „Малко е прилепчива по отношение на теб, но нали си няма никого другиго“.

Надявах се, че когато всички се озовем в Мисури, двете ще приемат различията си, ще се почувстват свободни всяка да бъде каквато е. Нищо подобно. Го беше по-забавна от Ейми обаче, така че битката не беше равна. Ейми беше умна, унищожителна, саркастична. Ейми беше в състояние да ме извади от кожата, можеше да изтъкне превъзходен язвителен довод, обаче Го винаги ме разсмиваше. Опасно е да се смееш на съпругата си.

— Нали се бяхме разбрали да не споменаваш повече гениталиите ми — изтъкнах. — Че в границите на братско-сестринските ни взаимоотношения аз гениталии нямам.

Иззвъня телефонът. Го отпи още глътка от бирата си и вдигна, завъртя очи и се усмихна.

— Разбира се, че е тук. Един момент, моля. — На мен само с устни поясни: — Карл.

Карл Пели живееше срещу нас с Ейми. От три години беше пенсионер. От две беше разведен. Веднага след това се беше преместил в нашия комплекс. Преди работел като търговски пътник — продавал всичко необходимо за организирането на детски празненства — и аз усещах, че след като четири десетилетия бе живял по мотели, той не се чувстваше съвсем у дома в дома си. Почти всеки ден се появяваше в бара с плик пикантна храна от „Хардис“ и се оплакваше от ограничените си средства, докато не получеше първото си питие от заведението. (Още нещо научих за Карл от времето, което прекарваше в „Бар“ — че успява да функционира, но въпреки това е сериозен алкохолик.) Беше така добър да приема всичко, от което се опитвахме да се отървем, при това искрено: цял месец се наливаше само със зими^[1] в прашни бутилки от около 1992 година, които намерихме в мазето. Когато махмурлукът го задържеше у дома, той си намираше повод да се обади: „Пощенската ти кутия изглежда адски пълна днес, Ники, може би е пристигнал колет“. Или: „Очаква се да вали, дали не искаш да затвориш прозорците?“. Всичките му поводи бяха измислици. Карл просто имаше нуждата да чуе подрънкването на чашите, бълбукането на питието, докато го наливаш. Взех слушалката и разклатих една чаша с лед до слушалката, та да си представи своя джин.

— Здрасти, Ники — долетя сълзливият му глас, — извинявай, че те притеснявам. Но реших, че трябва да знаеш… вратата ти е широко отворена и котката ви е навън. Не би трябвало да е така, нали?

Погледнах часовника. Беше два часът. Два нула нула.

— Бих отишъл да проверя, но нещо не ми е добре — тежко изпъшка Карл.

— Не се тревожи, бездруго ми е време да се прибирам.

* * *

С кола беше на петнайсет минути — право на север по пътя край реката. Понякога потръпвам, когато навляза в нашия комплекс, просто заради броя на зейналите празни къщи — къщи, които никога няма да имат обитатели или които са имали собственици, но те са били изгонени, а домовете са останали победоносно опразнени, безчовечни.

Когато се нанесохме, единствените ни съседи буквално ни нападнаха: една самотна майка на средна възраст, която ни донесе гювеч, млад баща на трима близнаци, който донесе половин дузина бири, възрастно християнско семейство, което живееше през няколко къщи, и разбира се, Карл отсреща. Седяхме на задната веранда и се любувахме на реката, а те всички говореха печално за нула процента лихва, за нулево авансово плащане и отбелязваха, че само ние с Ейми имаме пряк достъп до реката и само ние нямаме деца.

— Само двамата ли сте? В тази огромна къща? — попита самотната майка, разсипвайки по чиниите нещо като бъркани яйца.

— Само двамата сме — потвърдих усмихнат и закимах одобрително, налапвайки някакво тресящо се яйце.

— Струва ми се самотно.

За това имаше право.

Четири месеца по-късно жената, която говореше за „огромната къща“, изгуби битката с ипотеката и изчезна някъде една нощ заедно с трите си деца. Къщата й сега е празна. На прозореца на хола още е залепена детска рисунка на пеперуда, а ярките цветове от флумастерите са избледнели до кафеникаво от слънцето. Една вечер неотдавна минавах оттам и видях някакъв мъж — брадясал, раздърпан — да наднича иззад рисунката, да се носи в тъмното като печална риба в аквариум. На следващия ден оставих кафяв хартиен плик със сандвичи на предните стълби — седя си там недокоснат цяла седмица и влажно прогни, докато не го вдигнах и не го изхвърлих.

Тихо е. В комплекса винаги е притеснително тихо. Докато наближавах към нашата къща, чувайки ясно боботенето на автомобилния двигател, виждах котака на стълбите. Все още си беше на стълбите двайсет минути по-късно. Карл сигурно го беше забелязал. Ейми обичаше котарака, той беше с изрязани нокти, никога не го пускахме навън, ама никога, понеже Блийкър беше сладичък, но извънредно глупав и въпреки че имаше проследяващо устройство, поставено някъде в пухкавата му козина, Ейми знаеше, че никога повече няма да види животното, ако се изсули навън. То щеше да нагази право в река Мисисипи — тра-ла-ла-ла — и да се понесе по водите й чак до Мексиканския залив и до пастта на някоя гладна акула.

Оказваше се обаче, че котакът няма достатъчно ум дори да слезе по стълбите. Блийкър се беше настанил в края на верандата като дундест, но горд страж — наш личен охранител. Докато спирах на алеята, Карл излезе и застана на предните стълби на своята къща. Старецът и котката ме наблюдаваха как излизам от колата и тръгвам към къщата, а червените божури по края изглеждаха сочни и бухнали, сякаш молеха да ги погълнеш.

Тъкмо да препреча пътя и да хвана котката, когато забелязах, че предната врата е отворена. Карл го бе споменал, но аз реших, че е било само за малко, колкото да се изнесе боклукът. Тя обаче зееше зловещо.

Карл стърчеше колебливо отсреща в очакване на реакцията ми и като в някакво нелепо сценично изпълнение аз усетих как влизам в ролята на разтревожения съпруг. Застанах на средното стъпало и се намръщих, после бързо се качих по стълбите, вземайки ги по две наведнъж и викайки жена си.

Мълчание.

— Ейми, вкъщи ли си?

Хукнах право нагоре. Нямаше и следа от Ейми. Дъската за гладене беше разпъната, ютията все още беше върху нея заедно с една рокля в очакване да бъде изгладена.

— Ейми!

Хукнах обратно надолу, свърнах към хола и се заковах на място. По килима лъщяха парченца стъкло, ниската масичка беше разбита. Другите масички бяха прекатурени, а по пода бяха пръснати книги като карти от някакъв номер. Дори тежката отоманка беше катурната с търбуха нагоре, а четирите й крачета стърчаха във въздуха като на мъртво животно. Насред цялата тази бъркотия имаше една хубава остра ножица.

— Ейми!

Хукнах, крещейки името й. Прекосих кухнята, където някакъв чайник вече загаряше, втурнах се към мазето, където беше празната стая за гости, после излетях през задната врата. Тежко минах през двора и се качих на малкия пристан на реката. Надникнах оттам да проверя дали Ейми не се е качила на лодката ни с гребла, където я намерих един ден, завързана за пристана да се поклаща във водата, изложила лицето си на слънце, затворила очи, и докато се взирах към ослепителните отражения във водата, в красивото й спокойно лице, тя внезапно отвори сините си очи, но не ми каза нищо, аз също не казах нищо и тя се върна в къщата самичка.

— Ейми!

Не беше във водата, не беше и в къщата. Ейми я нямаше.

Ейми беше изчезнала.