Джилиан Флин
Не казвай сбогом (32)

Ейми Елиът Дън

Онази сутрин

Знаете ли как разбрах? Видях ги. Мъжът ми е такъв глупак. Една снежна априлска сутрин се почувствах много самотна. Пиех топло амарето, бях у дома с Блийкър и четях, легнала на пода, валеше сняг и слушах стари надраскани плочи, както правехме двамата с Ник (това поне е вярно). И изведнъж ме обзе романтична веселост: можех да го изненадам в бара, да пийнем по няколко питиета и да поскитаме из празните улици, хванати за ръка. Можехме да се разходим из притихналия център на града, който приличаше на захарни облаци под снега. Ник щеше да ме притисне до някоя стена и да ме целуне. Точно така, толкова силно го пожелах, че ми се прииска да пресъздам този момент. Отново ме обзе желание да бъда някой друг. Помня, че си казах: все още можем да намерим начин да ни се получи. Вяра! Последвах го чак в Мисури, понеже вярвах, че отново ще ме обикне, че ще ме заобича по онзи свой силен и страстен начин, който правеше всичко останало толкова хубаво. Вяра!

Пристигнах тъкмо навреме, за да видя, че си тръгва с нея. Бях на проклетия паркинг, на пет-шест метра зад него, а той дори не ме забеляза, все едно бях привидение. Не я беше прегърнал, още не, но аз разбрах. Личеше си, понеже нея прекрасно я забелязваше. Последвах ги и после изведнъж той я притисна към едно дърво — насред града — и я целуна. Ник ми изневерява, помислих си сковано и преди да успея да кажа нещо, двамата вече се качваха към апартамента й. Чаках цял час, седнала на стълбите, после ми стана твърде студено — ноктите ми посиняха, зъбите ми затракаха — и се прибрах. Той не разбра, че знам.

И изведнъж се сдобих с нова самоличност, но не по мой избор. Бях средностатистическата глупачка, омъжена за средностатистическия подлец. Той собственоръчно беше направил Невероятната Ейми съвсем вероятна.

Познавам жени, чиято личност е изтъкана от блага посредственост. Животът им е списък от неприятности — гадже, което не ги цени, излишни пет килограма, презрителен началник, лукава сестра, изневеряващ съпруг. Винаги съм се издигала над техните истории, кимала съм състрадателно и съм си казвала колко са глупави, че позволяват да им се случват такива неща, колко са недисциплинирани. А сега съм една от тях! Една от жените с безкрайни истории, които карат хората да кимат състрадателно и да си мислят: горката тъпа кучка.

Представям си как хората биха разказвали историята: как Невероятната Ейми, непогрешимото момиче, допуснала да я замъкнат без пукната пара някъде насред страната, където съпругът й я отхвърлил и предпочел по-млада жена. Колко предсказуемо, колко посредствено, колко жалко. Ами мъжът й? Той бил по-щастлив от всякога. Не. Не можех да го допусна. Не. Никога. Никога. Няма да му позволя да ми причинява такива неща и въпреки това да печели. Не.

Затова започнах да съчинявам различна история, по-хубава история, която щеше да съсипе Ник заради онова, което ми причини. История, която ще възстанови съвършенството ми. Ще ме превърне в героиня — безукорна и обожавана.

Понеже всички харесват Мъртвото момиче.

* * *

Да натопиш съпруга си за убийство е доста крайно, разбира се. Да знаете, че го съзнавам. Всички съдници ще кажат: трябвало е просто да напусне, да си тръгне с онова, което е останало от достойнството й. Да прояви великодушие! Две злини не правят добрина! Всякакви такива неща, които дрънкат безгръбначните жени, които бъркат слабостта си с морала.

Няма да се разведа с него, понеже той точно това иска. Няма и да му простя, защото не възнамерявам да обръщам другата буза. Колко по-ясно да го кажа? Този финал няма да ме задоволи. Лошият да спечели? Майната му.

Вече повече от година усещам мириса на онази й работа по върховете на пръстите му, когато се вмъква в леглото до мен. Виждала съм го как се оглежда доволно в огледалото като тийнейджър, как се приготвя като надървен бабуин за срещите им. Наслушала съм се на лъжите му — от семпли детински измислици до сложни фантасмагории като машинариите на Руб Голдбърг^[1]. Усещала съм вкуса на карамелени бонбони по сухите му устни — лепкав вкус, непознат преди. Усещам наболата му брада — той знае, че не я обичам, но явно на онази й харесва. Усещах изневярата с петте си сетива. Повече от година. Така че може и да съм полудяла. Знам, че да натопиш съпруга си за убийство, е нещо прекомерно за повечето нормални жени.

Но на мен ми е необходимо. Някой трябва да натрие носа на Ник. Досега не му се е случвало. Живее си живота с онази своя очарователна усмивка на любимото мамино детенце, с лъжите и увъртанията си, с недостатъците и себичността си и никой не го държи отговорен за нищо. Мисля, че това преживяване ще го направи по-добър човек. Или ще го накара да съжалява повече. Скапаняк.

* * *

Винаги съм мислила, че съм способна да извърша съвършеното убийство. Залавят престъпниците, които нямат търпение, които не планират. Отново се усмихвам, когато давам на пета скапаната кола, с която бягам (Картидж вече е на сто двайсет и пет километра назад в прахта), и се приготвям за един камион, който се движи с висока скорост — колата като че ли иска да хукне да бяга всеки път, когато покрай мен мине камион с ремарке. Обаче се усмихвам, понеже тази кола показва колко съм умна: купих я в брой за хиляда и двеста долара по обява в интернет от Арканзас. Преди пет месеца, така че никой да не помни ясно. Форд „Фиеста“ от 1992 година, най-малката и най-невзрачната кола на света. Срещнах се с продавачите през нощта, на паркинга на един „Уол Март“ в Джоунсбъро. Отидох дотам с влак и пари в брой в чантата си — осем часа в едната и после в другата посока, докато Ник беше на пътуване с „момчетата“ (тоест докато се чукаше с пачаврата). Хапнах във вагон-ресторанта на влака — купчина маруля и две чери доматчета, които менюто описваше като салата. Настаниха ме на една маса с меланхоличен фермер, който се връщаше у дома, след като за пръв път беше ходил да види внучката си.

Двойката, която продаваше колата, искаше не по-малко от мен всичко да стане дискретно. Жената остана във форда през цялото време с бебе с биберон в ръцете и наблюдаваше как с мъжа й си разменяме ключовете срещу парите. После тя слезе и аз се качих. Бързо и лесно. В огледалото за обратно виждане видях как двамата влизат в „Уол Март“ с парите. Държах колата на паркингите за дълъг престой в Сейнт Луис. Отивах там два пъти в месеца да я местя. Плащах в брой. Носех бейзболна шапка. Лесна работа.

Това е само един пример. За търпение, планиране и изобретателност. Доволна съм от себе си, имам още три часа, докато стигна в сърцето на планините Озарк и целта си — малък архипелаг от хижи в гората, където можеш да платиш в брой седмичния наем и има кабелна, задължително условие. Възнамерявам да се затворя там за седмица-две — не искам да съм на път, когато новината се разчуе, а това е последното място, където Ник би допуснал, че ще се скрия, щом разбере, че се крия.

Този отрязък от магистралата е особено грозен. Унилостта на Средните щати. След трийсетина километра забелязвам силуета на самотна семейна бензиностанция — празна, но не със заковани с дъски прозорци, и когато спирам отстрани, виждам широко отворената врата на женската тоалетна. Влизам — няма електричество, но виси разкривено метално огледало и водата все още тече. На следобедното слънце и в палещата жега изваждам от чантата си метална ножица и кестенява боя за коса. Отрязвам дълги кичури от русата си коса и те отиват в един плик. Усещам въздуха с тила си и главата ми става съвсем лека, като балон — завъртам я няколко пъти, за да се насладя на усещането. Намазвам боята, поглеждам си часовника и заставам на вратата, зареяла поглед към ширналата се на километри равнина, осеяна с мотелчета и заведения за бързо хранене. Сякаш чувам индиански плач. (Тази шега изобщо не би харесала на Ник. Плоско! А после би добавил: „Макар че да използваш думата «плосък» като критика е плоско“. Трябва да го прогоня от мислите си — той навлиза в моята територия и от сто и петдесет километра разстояние.) Измивам си косата над мивката, изпотявам се от топлата вода, после се връщам в колата с торбата косми и отпадъци. Слагам си чифт стари очила с телени рамки, поглеждам се в огледалото и отново се усмихвам. С Ник никога нямаше да се оженим, ако изглеждах така, когато се запознахме. Всичко това щеше да бъде избегнато, ако не бях толкова красива.

Номер 35: промени външността си. Отметнато.

* * *

Не съм съвсем сигурна как да бъда Мъртвата Ейми. Опитвам се да разбера какво означава това за мен, каква ще бъда през следващите няколко месеца. Допускам, че всичко друго освен личностите, които вече съм била. Невероятната Ейми. Богата ученичка от осемдесетте. Изключителната любителка на фризби и изчервяващата се наивница. Умното иронично момиче и бохемката (най-новото повторение на любителката на фризби). Готиното момиче и Обичната съпруга, Необичаната съпруга и Отмъстителната и надменна съпруга. Ейми, която пише дневник.

Надявам се Ейми от дневника да ви е харесала. Целта й беше да се хареса. Да се хареса на хора като вас. Лесно е да я харесаш. Никога не съм разбирала защо това се смята за комплимент — че някой те харесва. Няма значение. Мисля, че написаното в дневника се получи добре, а и не беше просто. Трябваше да се представям като приятна, макар и понякога наивна личност, като жена, която обича съпруга си и вижда недостатъците му (иначе би била твърде голяма глупачка), но му е искрено предана — като същевременно непрекъснато води читателя (в този случай ченгетата, толкова ми се иска да го намерят) към заключението, че Ник наистина е планирал да ме убие. Толкова много следи има да се откриват, толкова много изненади предстоят!

Ник винаги се е подигравал на безкрайните ми списъци. („Като че ли на всяка цена държиш никога да не си доволна, винаги да има какво още да се изпипва, вместо просто да се наслаждаваш на момента“.) Но кой печели? Аз печеля, понеже моят списък, главният ми списък, озаглавен „Да разкажем играта на Ник Дън“, беше взискателен — това беше най-пълният и прецизен списък, създаван някога. В него фигурираше задачата да направя дневник за периода от 2007 до 2012 година. Седем години, вписани в дневник — не всеки ден, но поне два пъти месечно. Знаете ли каква дисциплина е нужна за такова нещо? Дали Готината Ейми е способна да го направи? Да проучва събитията всяка седмица, да се консултира с предишните ми планове за деня, за да е сигурна, че няма да пропусне нищо важно, а после да пресъздаде реакцията на Ейми, която пише дневник, към всяко събитие? В повечето случаи беше забавно. Чаках Ник да тръгне за бара, да отиде при любовницата си, при своята непрестанно тракаща есемеси, дъвчеща дъвка банална любовница с нейните изкуствени нокти и анцузи с надпис на задника (не е точно такава, но може да бъде), наливах си кафе или отварях бутилка вино, вземах една от трийсет и двете си различни писалки и по малко пренаписвах живота си.

Вярно е, че понякога, докато правех всичко това, не мразех Ник чак толкова. Лекомислената гледна точка на Готиното момиче има подобно въздействие. Понякога Ник се прибираше у дома, вонящ на бира или на течния сапун, с който измива тялото си след съвкупление с любовницата си (макар че вонята никога не изчезва докрай — явно е доста миризлива), усмихва ми се виновно, държи се мило и угоднически и аз почти си казвам: няма да го направя. А после си го представям с нея, с нейните прашки, как му позволява да я унижава, понеже е решена да се преструва на Готиното момиче, преструва се, че й харесва да прави свирки, че обича футбол и да се натаралянква. Имам чувството, че съм се омъжила за кретен, за мъж, който винаги ще предпочита това. А когато тази глупава повлекана му омръзне, ще си намери друго момиче, което ще се преструва, че е онова момиче, а на него никога няма да му се налага да прави в живота си нищо трудно.

Решимостта ми се засили.

Общо сто петдесет и две вписвания в дневника. Мисля, че никога няма да изгубя нейния глас. Много старателно създадох Ейми от дневника. Измислена е така, че да се хареса на полицаите, да се хареса и на обществото, ако част от него стане обществено достояние. Трябва да четат дневника като че ли е готическа трагедия. Прекрасна и добросърдечна жена — пред която е целият й живот, на която всичко предстои и каквото там казват за умрелите — избира неподходящ партньор и плаща най-високата цена.

Трябва да я харесат. Нея.

Разбира се, родителите ми са притеснени, но как да ми стане мъчно за тях, след като те ме направиха такава, а после ме изоставиха? Така и не оцениха изцяло факта, че печелят пари от моето съществуване, че аз би трябвало да получавам авторските хонорари. А после, след като пропиляха моите пари, моите „феминистични“ родители позволиха на Ник да ме отведе в Мисури, все едно съм торба с лични вещи, булка по поръчка, имотна замяна. И ми подариха скапан часовник с кукувичка за спомен. Благодарим ти за трийсет и осемте години служба! Заслужават да ме мислят за мъртва, понеже на практика ме обрекоха на това състояние: без пари, без дом, без приятели. Затова и те заслужават да страдат. Ако не можете да се грижите за мен, докато съм жива, бездруго вече сте ме убили. Точно като Ник, който унищожаваше и отблъскваше истинската ми същност късче по късче — твърде си сериозна, Ейми, твърде си напрегната, Ейми, много премисляш нещата, прекалено анализираш, вече не си забавна, караш ме да се чувствам безполезен, Ейми, караш ме да се чувствам зле. Той отрязваше късове от мен с доволен замах — независимостта ми, гордостта ми, самоуважението ми. Аз давах, а той вземаше ли, вземаше. Изсмука ме, като че бях Щедрото дърво.

Тази курва, предпочете тази курва пред мен. Уби душата ми, а това би трябвало да е престъпление. Всъщност е престъпление. Поне според мен.