Джилиан Флин
Не казвай сбогом (16)

Ейми Елиът Дън

16 октомври 2010 г.

Честит ми юбилей от един месец! Цял един месец като местна и ето че се превръщам в истински жител на Средния запад. Да, вече съм нов човек и съм си заслужила наградата (тук това ще бъде картофен чипс). Водя си бележки, спазвам традициите. Аз съм Маргарет Мийд на скапаното Мисисипи.

Да видим, какви са новостите? В момента двамата с Ник сме въвлечени в нещо, което започнах да наричам (мислено) главоблъсканица с часовник с кукувица. Безценният часовник на родителите ми изглежда нелепо в новата къща. Всъщност това важи за всичките ни нюйоркски вещи. Внушителният ни мамут „Честърфийлд“ — диванът с неговите бебенца отоманки, стои в дневната някак слисан, сякаш докато е спял, са го отмъкнали от естествената му среда и се е събудил на това странно място в плен, заобиколен от синтетични килими, изкуствено дърво и грапави стени. Липсва ми предишната ни къща — с всички неравности, тънички пукнатини и ръбчета, образували се с десетилетия. (Спирам, за да се пренастроя.) Новото също е хубаво! Просто е различно. Часовникът не би се съгласил. Кукувицата също трудно привиква с новото място: птичето изхвърча навън като пияно десет минути след точния час, седемнайсет минути по-рано, четирийсет и една по-късно. И вие на умиране, а Блийкър всеки път дотърчава от скривалището си делово, с обезумял поглед и с настръхнала опашка, вдигнал глава към перата и птичето скриптене.

— Боже, родителите ти трябва наистина да ме мразят — казва Ник, когато и двамата чуваме шума, но е достатъчно умен, за да не настоява веднага да се освободим от тази чудесия.

Всъщност и на мен ми се иска да го изхвърля. Аз съм по цял ден вкъщи (нали съм безработна) и само го чакам да ми изквичи — като напрегнат кинолюбител, който се подготвя за следващото избухване на лудия зрител отзад — а после и двамата сме доволни (ето го!) и гневни (ето го!) всеки път, когато го чуем.

Голяма врява цареше вкъщи денонощно заради партито по повод настаняването ни (о, погледни това, старинен часовник с кукувичка), за което настояваше мама Морийн Дън. Тя превръща нещата в реалност само като ги приеме за такива: още от първата сутрин, след като се преместихме, когато се появи на стълбите с бъркани яйца и с голяма опаковка тоалетна хартия (която пък не говореше добре за бърканите яйца), тя заразказва за въпросното парти, все едно вече е факт. Кога да организираме партито? Мислили ли сте кого да поканя на партито? Парти ли искате, или нещо по-забавно, например купон „да заредим бара“? Все пак традиционното парти винаги е приятно. После изведнъж вече беше определена дата и тя беше вчера, а семейство Дън и приятелите им изтърсваха чадърите си от октомврийския дъжд и съвестно триеха обувките си в изтривалката, която Морийн ни беше купила сутринта. На изтривалката пише: „Който влезе тук, е приятел“. От магазин „Костко“ е. Научих за пазаруването на едро през двата месеца, откакто живея край Мисисипи. Републиканците пазаруват в „Самс Клъб“, демократите — в „Костко“. Но всички пазаруват на едро — за разлика от жителите на Манхатън — понеже всички имат място да съхраняват 24 буркана с туршия. (Нито едно събиране не струва без туршиите „Лейзи Сюзан“ и испански маслини направо от буркана. И бучка сол.)

Ще ви опиша сцената: днес е от онези дни, които обещават големи неща, когато хората вкарват мириса на дъжд отвън вътре — с ръкавите си, в косата си. По-възрастните жени — приятелките на Морийн — ни носят ястия, опаковани с алуминиево фолио и в подходящи за съдомиялна съдове, които после ще искат да им върнем. И разпитват, разпитват. Сега знам, че би трябвало да измия съдовете и да върна всеки в съответната къща, обаче тогава не знаех каква е процедурата. Най-съвестно рециклирах пластмасовите кутии, затова се наложи да отида да купя нови и да ги разнеса по къщите на жените. Най-добрата приятелка на Морийн, Вики, веднага забеляза, че кутията й е чисто нова, току-що купена, заместител, а когато й обясних объркването, тя се ококори: „Значи така постъпват в Ню Йорк!“.

А самото парти: по-възрастните жени са приятелки на Морийн отдавна, от родителските срещи, от литературните клубове, от магазина за обувки в мола, където тя е работила почти двайсет и пет години, помагайки на жените на определена възраст да пробват практични обувки с платформи. (Може да прецени кой номер обувки носиш само с поглед — 36, тясно краче — демонстрира го като номер.) Всички обичат Ник, всички имат да разказват мили истории за нещата, които е правил за тях през годините.

По-младите жени, които евентуално ще се сприятелят с мен, до една са с еднакво боядисани къси руси коси, до една с чехли. Дъщери са на приятелките на Морийн, всички обичат Ник и имат да разказват мили истории за нещата, които е правил за тях през годините. Повечето са останали без работа след затварянето на мола или пък съпрузите им са останали без работа зарази затварянето на мола, затова всички ми предлагат рецепти за „евтини и лесни ястия“, които обикновено включват задушено, приготвено от супа в консерва, масло и чипс.

Мъжете са приятни и свестни, събират се в кръг, говорят за спорт и ми се усмихват доброжелателно.

Всички са мили. По-мили от това няма накъде. Морийн, най-сърдечната пациентка на химиотерапията в трите околни щата, ме представя на всичките си приятели, както човек показва малко опасен домашен любимец: „Това е съпругата на Ник, Ейми, родена и отраснала в Ню Йорк“. А приятелките й, пълнички и сърдечни, тутакси получават пристъп на някакъв говорен дефект: повтарят „Ню Йорк, Ню Йорк“, стиснали ръце, и още нещо, на което просто няма какво да отговориш: „Там сигурно е хубаво“. Или пък дрезгаво пеят „Ню Йорк, Ню Йорк“ и се олюляват настрани, размахвайки ръчички. Приятелката на Морийн от магазина за обувки, Барб, казва провлечено: „Нююю Йооорк! Дай въже“, а когато присвивам неразбиращо очи срещу нея, добавя: „О, това е от стара реклама на салса!“, и понеже продължавам да не разбирам, тя се изчервява, слага ръка върху моята и ме уверява: „Нямаше да те обеся наистина“.

Накрая всички избухват в смях и признават, че никога не са ходили в Ню Йорк. Или пък са били — веднъж — и не им е харесало особено. После аз казвам нещо като „Ще ви хареса“ или „Определено не е за всеки“ или „Хммм“, понеже вече не знам какво да кажа.

— Дръж се дружелюбно, Ейми — изсъсква в ухото ми Ник, докато налива напитки в кухнята, (жителите на Средния запад обичат двулитрови бутилки с газирана вода. Винаги двулитрови бутилки, а си наливат в големи червени пластмасови чаши. Винаги.)

— Държа се — простенвам. Наистина ме обижда, понеже ако попиташ някого в стаята дали съм се държала любезно, ще каже „да“, сигурна съм.

Понякога ми се струва, че Ник си е втълпил някаква моя версия, която не съществува. Откакто сме се преместили тук, съм излизала вечер по женски, участвала съм в благотворителни походи, готвила съм задушено за баща му и съм помагала в продажбата на билети за лотария. Изтеглих и последните си пари, за да ги дам на него и на Го да купят бара, който винаги са искали, и дори сложих чека в картичка с формата на бирена халба — Наздраве! — а той само ми благодари неохотно. Не знам какво да правя. Старая се.

Поднасяме газирани безалкохолни, усмихваме се и се смеем още по-силно — самото въплъщение на благосклонност и добро настроение, питаме всички дали имат нужда от още нещо, досипваме на жените плодова салата, салата от раци и резенчета туршия със сирене крема в ролце от парче салам.

Бащата на Ник пристига с Го. Застават мълчаливо на входа — същинска готика от Средния запад: Бил Дън е длъгнест и все още красив, на челюстта му има мъничко парче лейкопласт, до него Го със сериозно изражение, прибрана с шноли коса и извърнат от баща си поглед.

— Ник — казва Бил Дън, ръкувайки се със сина си, влиза вътре и ме поглежда намусено.

Го влиза след него, дръпва Ник зад вратата и шепти:

— Нямам представа как е сега с главата. Не знам дали има лош ден, или просто се държи като тъпак. Нямам представа.

— Добре, добре, не се тревожи. Ще го наглеждам.

Го раздразнително свива рамене.

— Сериозно ти казвам, Го. Върви си вземи бира и се отпусни.

А аз си мисля: ако бях аз, той щеше да се оплаче, че съм прекалено чувствителна.

По-възрастните жени продължават да кръжат около мен, уверяват ме, че Морийн винаги ни е описвала като чудесна двойка и явно е имала право — ние сме създадени един за друг.

Предпочитам тези добронамерени клишета пред приказките, които слушахме, преди да се оженим. Бракът е компромис и сериозна работа, после още сериозна работа, разговори и компромиси. И отново работа. Надежда всяка тука оставете.

На празненството за годежа ни в Ню Йорк беше най-зле — всички гости бяха разгорещени от изпитото вино и от възмущение, като че ли всяка съпружеска двойка беше водила спор на път за клуба. Или си бяха спомнили някакъв спор. Като Бинкс. Бинкс Мориарти, осемдесет и осем годишната приятелка на най-добрата приятелка на майка ми, която ме спря на бара и изрева: „Ейми, трябва да говоря с теб!“, с тон на абсолютна наложителност. Въртеше скъпоценните си пръстени на пръстите си с изпъкнали кокалчета — завъртане, после на обратно, изпукване — и стисна ръката ми (по онзи старчески начин, със студени пръсти, които жадно се вкопчват в твоята хубава, мека, топла и млада кожа), после ми довери как покойният й съпруг цели шейсет и три години не можел „да си го държи в гащите“. Бинкс го каза с една от онези усмивки „Вече мириша на пръст, така че ми е позволено да говоря такива неща“ и със замъглени от катаракта очи. „Просто не можеше да си го държи в гащите — повтори настойчиво, стиснала в смъртоносна и смразяваща хватка ръката ми. — Обаче мен обичаше повече от другите. Сигурна съм, и ти бъди сигурна.“ Поуката от тази история беше: „Господин Бинкс може и да е бил неверен тъпанар, но да знаеш, че бракът е компромис“.

Побързах да се отдръпна и започнах да обикалям из тълпата, да се усмихвам на цялата редица сбръчкани лица с онези изтормозени и разочаровани изражения, които имат хората на средна възраст, а там всички лица бяха такива. Освен това повечето бяха пияни и танцуваха със стъпки от своята младост — поклащаха се на нещо като фънк от кънтри клубовете — което изглеждаше още по-зле. Тъкмо отивах към френските прозорци за глътка въздух, когато нечия ръка стисна моята. Майката на Ник, мама Морийн, с нейните черни пронизващи очи и нетърпеливото й като на мопс лице. Тя пъхна в уста няколко крекера и парче козе сирене и успя да каже: „Не е лесно да се свържеш с някого завинаги. Възхитително е и аз много се радвам, че и двамата сте се решили, но да знаете, че понякога ще ви се иска никога да не го бяхте правили. И това ще са хубавите дни, когато съжалявате само за няколко дни, не за месеци“. Явно съм изглеждала шокирана — определено бях шокирана — понеже Морийн побърза да добави: „Но ще има и хубави моменти. Сигурна съм. Между вас двамата. Много хубави моменти. Затова, скъпа, не обръщай внимание на онова, което ти казах преди малко. Дрънкам като глупава стара разведена жена. О, майчице, май виното ми дойде повечко“. После ми махна с ръка за сбогом и се изниза между всички останали разочаровани двойки.

* * *

— Не знам какво търсиш тук — чух внезапно да казва Бил Дън, при това на мен. — Защо си тук? Не може да идваш.

— Аз съм Ейми — обясних и докоснах ръката му, сякаш се опитвах да го събудя. Бил винаги ме е харесвал, дори когато не се сещаше какво да ми каже, усещах, че ме харесва — гледаше ме, като че ли съм рядка птичка. Сега обаче бе начумерен, изпъчил беше гърди към мен — карикатура на млад моряк, който си търси сбиване. Няколко метра встрани Го се изправя и се приготвя да тръгне към нас безшумно, сякаш се опитва да улови муха.

— Защо си в къщата ни? — попита Бил Дън, кривейки уста. — Бива си те, госпожичке.

— Ник? — провикна се Го зад него, не силно, но настойчиво.

— Ще се погрижа — появи се внезапно Ник. — Татко, това е жена ми Ейми. Помниш ли Ейми? Върнахме се да живеем тук, за да те виждаме по-често. Това е новата ни къща.

Ник ме измери с гневен поглед — аз настоях да поканим баща му.

— Само казвам, Ник — заяви Бил Дън, навирайки показалеца си почти в лицето ми. Всички бяха притихнали, няколко мъже се приближиха бавно и предпазливо откъм другата стая, ръцете им потрепваха, готови за действие. — Не й е тук мястото. Малката кучка си въобразява, че може да прави каквото си поиска.

В този момент към нас се спусна мама Мо, прегърна бившия си съпруг — както винаги на висотата на положението.

— Разбира се, че й е тук мястото, Бил. Това е нейната къща. Тя е съпругата на сина ти. Помниш ли?

— Искам тя да се махне оттук, ясно ли е, Морийн? — Избута ръката й и отново тръгна към мен. — Тъпа кучка. Тъпа кучка.

Не знам дали имаше предвид мен или Морийн, но после Бил ме огледа и стисна устни.

— Не й е тук мястото.

— Тръгвам си — казах, обърнах се, излязох през вратата навън на дъжда. Просто е болен от алцхаймер, мислех си, опитвайки да омаловажа случилото се. Обиколих квартала в очакване Ник да се появи, да ме отведе обратно в дома ни. Обърнах се към къщата и видях само затворената врата.