Джилиан Флин
Не казвай сбогом (29)

Ник Дън

Изчезнала от седем дни

Веднага щом Бони си тръгна, си наредих да не припадам. Направѝ нещо веднага. Вдигнах телефона и си уговорих среща. Трябваше да си наема адвокат, още днес, и той щеше да е точно адвокатът, когото не исках и от когото абсолютно се нуждаех.

Танър Болт. Категорична необходимост. Прегледайте правните канали, документалните предавания за престъпления и тутакси ще изникне физиономията с фалшив тен на Танър Болт — възмутен и загрижен от името на поредния откачен клиент, когото представлява. Станал е известен на 34, когато представлявал Коуди Олсън, чикагски ресторантьор, обвинен, че е удушил бременната си съпруга и захвърлил тялото й на сметище. Специално обучени да откриват мъртъвци кучета надушили мириса на мъртво тяло в багажника на мерцедеса на Коуди, след претърсване на лаптопа му установили, че е принтирал карта на най-близкото сметище на сутринта, когато жена му изчезнала. Тъпак. Когато Танър Болт приключил, всички — полицейското управление, чикагските банди от Уест Сайд, един недоволен клубен бияч — се оказаха обвиняеми освен Коуди Олсън, който излязъл от съдебната зала и купил на всички коктейли.

През следващите десет години Танър Болт се прочу като Съпружеския ястреб — негов специалитет беше да връхлита нашумели случаи и да представлява мъже, обвинени, че са убили съпругите си. Успяваше в малко повече от половината случаи, което не беше зле, като се има предвид, че случаите обикновено бяха много тежки, а обвиняемите — крайно неприятни — лъжци, нарцисисти, социопати. Другият прякор на Танър Болт беше Защитник на гаднярите.

Бройте и мен сред тях.

* * *

— Обажда се Мерибет Елиът. Моля, оставете съобщение и аз веднага ще се свържа с вас — каза тя с глас, много подобен на този на Ейми. На Ейми, която не се връщаше.

Карах бързо към летището, за да замина за Ню Йорк и да се срещна с Танър Болт. Когато поисках от Бони разрешение да напусна града, тя видимо се развесели: „Много филми си гледал“.

— Здрасти, Мерибет, отново е Ник. Много искам да говорим. Исках само да ти кажа, че… наистина не знаех за бременността. Шокиран съм не по-малко от теб. Освен това… ще си наема адвокат, искам да го знаете. Надявам се да ми звъннеш…

* * *

Кантората на Танър Болт се намираше в центъра на града, недалеч от предишната ми месторабота. Асансьорът ме изстреля двайсет и пет етажа нагоре, но се движеше толкова плавно, че не усещах нищо, докато ушите ми не изпукаха. На двайсет и петия етаж се качи блондинка с елегантен костюм и тънки устни. Нетърпеливо потропваше с крак, докато чакаше вратата да се затвори, после ми се сопна: „Защо не натиснете копчето?“. Удостоих я с усмивката си за кисели жени, слънчевата усмивка, която Ейми наричаше усмивка „Ник слънчицето“, и едва тогава жената ме позна.

— О! — възкликна тя. Доби вид, все едно й е замирисало на гнило.

Като че се почувства лично отмъстена, когато слязох на етажа на Танър.

Този тип беше най-добрият, аз имах нужда от най-добрия, но освен това не исках да ме свързват с него по никакъв начин — с този мазник, с този фукльо, с този защитник на виновните. Толкова силно ненавиждах Танър Болт, че очаквах кабинетът му да е като сцена от сериала „Маями Вайс“. Но той се оказа точно обратното — беше много адвокатски, изпълнен с достойнство. Зад безукорно чистите стъклени врати облечени с хубави костюми хора сновяха делово между кабинетите.

Красив млад мъж с вратовръзка с цвета на тропически плод ме посрещна и ме настани в една лъскава приемна с много стъкло и огледала, тържествено ми предложи вода (отказах), а после служителят се върна на лъскавото си бюро и вдигна лъскав телефон. Седях на дивана, наблюдавах силуета на града и товароподемните кранове, които ту се издигаха, ту се привеждаха като механични птици. После извадих от джоба си последната следа, която ми беше оставила Ейми. Символът на пет години брак е дървото. Какво щеше да ме очаква в края на търсенето на съкровища? Нещо за бебето — дървена дрънкалка, резбовано бебешко дъбово кошче? Нещо за нашето бебе и за нас, за новото ни начало, семейство Дън — презареждане.

Го ми звънна, докато още се взирах в следата.

— Наред ли е помежду ни? — попита тя веднага.

Сестра ми смяташе, че може да съм убил съпругата си.

— Наред е, доколкото може при дадените обстоятелства.

— Ник, съжалявам. Обаждам се да ти се извиня. Събудих се и се почувствах напълно откачила. И гадно. Не знам какво ми стана. За момент му изгубих края. Искрено те моля за извинение.

Мълчах.

— Не можеш да отречеш, Ник — изтощението и стресът, и… съжалявам. Наистина.

— Добре — излъгах.

— Радвам се, че изяснихме нещата.

— Била е бременна.

Стомахът ми се обърна. Отново изпитах усещането, че съм забравил изключително важна подробност. Бях пропуснал нещо и щях да си платя.

— Съжалявам — каза Го и изчака няколко секунди. — Всъщност…

— Не мога да говоря за това. Не мога.

— Добре.

— Всъщност съм в Ню Йорк. Имам среща с Танър Болт.

— Слава богу. Успя да си уговориш среща толкова бързо?

— Понеже случаят ми е много объркан. — Свързаха ме с Танър почти незабавно — изчаках на телефона няма и три секунди, след като се представих. А щом му разказах за разпита в дневната ми, той ми нареди да се кача още на следващия самолет.

— Доста съм изплашен — добавих.

— Постъпваш разумно. Сериозно.

Още една пауза.

— Не може истинското му име да е Танър Болт^[1], нали? — опитах се да разведря обстановката.

— Чувала съм, че е анаграма на Ратнър Толб.

— Сериозно?

— Не.

Засмях се — неуместно усещане, но приятно. После видях, че от дъното на стаята анаграмата вече идва към мен — черен костюм на райе, светлозелена вратовръзка, хищна усмивка. Приближи се с протегната ръка, делово.

— Ник Дън, аз съм Танър Болт. Елате с мен, да се залавяме за работа.

* * *

Кабинетът на Танър Болт беше обзаведен като мъжки клуб на много скъпо игрище за голф — удобни кожени кресла, полици с правна литература, газова камина, чиито пламъци потрепваха на струята на климатика. Седни, запали пура, оплачи се от жена си, пусни някоя съмнителна шега — тук сме само мъже.

Болт умишлено избра да не сяда зад бюрото си. Поведе ме към една малка маса, като че ли щяхме да играем шах.

— Това е разговор между партньори — поясни той, макар да не се налагаше. — Ще седнем на масата на войната и ще се заловим за работа. Господин Дън, хонорарът ми е 100 000 долара. Това несъмнено са много пари, затова съвсем ясно ще ви обясня какво предлагам и какво очаквам от вас, става ли?

Той насочи немигващия си поглед към мен, придружи го със съчувствена усмивка и зачака да кимна. Само на Танър Болт можеше да му се размине безнаказано да накара мен, клиента, да долетя при него и после да започне да ми нарежда как трябва да танцувам, за да му дам парите си.

— Аз печеля, господин Дън, печеля губещи случаи, а според мен делото, пред което не след дълго ще се изправите — и не го казвам покровителствено — е много трудно. Финансови проблеми, проблемен брак, бременна съпруга. Медиите са се настроили срещу вас, обществеността също.

Завъртя пръстена с печат на дясната си ръка и зачака да дам признаци, че го слушам. Отдавна съм чувал фразата: „на четирийсет лицето на мъжа е такова, каквото си го е спечелил“. Четирийсетинагодишното лице на Болт имаше хубав тен, почти никакви бръчки и беше приятно закръглено от егото му. Това беше самоуверен мъж, най-добрият в своята област, човек, който харесваше живота си.

— Повече никакви разпити с полицията в мое отсъствие — каза Болт. — Много съжалявам, че се е случило такова нещо. Но преди да стигнем до правните проблеми, ще се заемем с общественото мнение, понеже, както вървят нещата, трябва да допуснем, че всичко ще стигне до пресата: кредитните ви карти, застраховката живот, вероятно инсценираното местопрестъпление. Всичко изглежда много зле, приятелю. И е като параграф двайсет и две: ченгетата смятат, че вие сте извършителят, и съобщават на обществеността. Хората са възмутени и настояват за арест. Така че, първо: трябва да намерим друг заподозрян. Второ: трябва да спечелим подкрепата на родителите на Ейми, изключително важно е. Трето: трябва да оправите имиджа си, понеже ако отидем на процес, той ще повлияе на съдебните заседатели. Промяната на мястото, където се гледа делото, вече не е от значение — при денонощната кабелна телевизия и интернет целият свят е в съдебната зала. Затова е от огромно значение да обърнем всичко в своя полза.

— И аз бих искал, повярвайте ми.

— Как стоят нещата с родителите на Ейми? Можем ли да получим от тях изявление за подкрепа?

— Не съм говорил с тях, откакто се потвърди, че Ейми била бременна.

— Че е бременна — намръщено ме погледна Танър. — Тя е бременна. Никога не говорете за съпругата си в минало време.

— Мамка му! — За миг закрих лицето си с длан. Не си бях дал сметка какво казвам.

— Не се тревожете за това пред мен — успокои ме Болт и великодушно махна с ръка. — Но пред всеки друг внимавайте. Много внимавайте. Отсега нататък не искам да отваряте уста, преди много сериозно да сте помислили какво ще кажете. Значи не сте говорили с родителите на Ейми. Това не ми харесва — допускам, че сте опитали да влезете във връзка с тях?

— Оставих няколко съобщения.

Болт нахвърли нещо върху жълтите листове, каквито ползват всички адвокати.

— Добре, да допуснем, че тази новина не е добра за нас. Обаче трябва да ги намерите. Някъде на публично място, където някой глупак с камера да ви заснеме — не можем да допуснем още една случка като с Шона Кели. Или пък изпратете сестра си на разузнавателна мисия да провери какво се случва. Всъщност така постъпете, по-добре е.

— Добре.

— Наистина искам да изготвите списък, Ник. На всички хубави неща, които сте направили за Ейми през годините. Романтични неща, особено през последната година. Може да сте й готвили пилешка супа, докато е боледувала, или сте й изпращали любовни писма, докато е била в командировка. Да не е лъскаво. Не ме интересуват бижута, освен ако не сте ги избирали заедно на почивка или нещо такова. Трябват ни истински лични моменти, като от романтични филми.

— Ами ако не съм типът от романтичните филми?

Танър стисна устни, после отново ги отпусна.

— Измислете нещо, става ли, Ник? Изглеждате ми свестен човек, сигурен съм, че през изминалата година сте направили някакъв жест.

Не се сещах дори за едно свястно нещо, което да съм направил през изминалите две години. В Ню Йорк през първите години от брака ни с всички сили се стараех да доставя удоволствие на жена си, да се върна към онези непосредствени дни, когато тя прекосяваше тичешком паркинга на някоя аптека и се хвърляше в обятията ми — спонтанен израз на радост от покупката на лак за коса. Лицето й постоянно беше притиснато към моето, искрящите й сини очи бяха ококорени, русите й мигли докосваха моите, топлият й дъх точно под носа ми… покоят. Две години се старах, докато предишният ми живот се изплъзваше, много се старах — без гняв, без спорове, без постоянно сервилничене и капитулации, без да се държа като съпруг от телевизионна комедия: Да, скъпа. Разбира се, скъпа. Проклетата ми енергия изтичаше от тялото ми, докато мислите ми се стрелкаха като зайци, докато се питах как да я направя щастлива, а всяко действие, всеки опит тя посрещаше с отчаяно завъртане на очи и с тъжна въздишка. Ти просто не разбираш, ей такава въздишка.

Когато напускахме Мисури, бях ядосан, срамувах се от спомена за себе си — от дезертиралия обеднял и наведен скапаняк, в който се бях превърнал. Не бях романтичен, не бях дори мил.

— Освен това ще ми трябва списък на хора, които биха могли да наранят Ейми, които може да й имат зъб.

— Трябва да ви кажа, че тя явно е опитала да си купи оръжие през седмиците преди да изчезне.

— Ченгетата знаят ли?

— Да.

— Вие знаехте ли?

— Не, докато не ми каза типът, от когото тя се е опитала да го купи.

Танър Болт размисли точно две секунди.

— Обзалагам се, че според тяхната теория тя е искала оръжието, за да се предпази от вас — каза. — Била е откъсната от света и уплашена, не се е чувствала сигурна. Искала е да ви вярва, но е усещала, че нещо не е наред… Затова е трябвало да има пистолет, за всеки случай, ако страхът й се окаже основателен.

— Боже, бива си ви!

— Баща ми беше ченге — обясни ми той. — Но идеята с пистолета ми харесва — сега трябва само още някой освен вас да потвърди историята. Нищо не би било прекомерно. Дори ако непрекъснато се е карала с някой съсед заради лаещото му куче, ако е била принудена да отблъсква някой флиртаджия, каквото и да се сетите, казвайте. Споменахте за двама — Хилари Ханди и Деси Колингс — но те имат алиби. Идеята е такава обаче. Какво знаете за Боби О’Хара?

— Точно така! Знам, че той няколко пъти се обади на горещата телефонна линия.

— Бил е обвинен, че е изнасилил Ейми по време на среща през 2007 година.

Усетих се, че зяпвам, но не казах нищо.

— Била е неангажираща среща. Имали уговорка за вечеря в дома му, положението излязло от контрол и той я изнасилил — така е според полицейския доклад.

— Кога през 2007 година?

— През май.

Било е през осемте месеца, когато бях изгубил Ейми — времето между запознанството ни в Ню Йорк и когато я намерих отново на Седмо авеню.

Танър пристегна вратовръзката си, завъртя инкрустираната си с диаманти брачна халка и ме изгледа преценяващо.

— Тя не ви е казала.

— Не съм чувал нищичко за това — отговорих. — От никого. Най-малко от Ейми.

— Ще се чудите колко много жени смятат това за позорно. Срамуват се.

— Не мога да повярвам, че…

— Старая се да не се явявам на среща без нова информация за клиента си — каза той. — Искам да ви покажа колко сериозно гледам на случая ви. И колко много се нуждаете от мен.

— Този тип може ли да бъде заподозрян?

— Разбира се, защо не — отговори Танър твърде оживено. — В миналото му, свързано със съпругата ви, има насилие.

— Лежал ли е в затвора?

— Тя свалила обвиненията. Допускам, че не е искала да свидетелства. Ако решите двамата с вас да работим заедно, ще поръчам да го проверят. А междувременно помислете за някого, който се интересува от жена ви. По-добре, ако е човек от Картидж обаче. По-достоверно е. А сега…

Танър кръстоса крака и показа долните си зъби — някак сгъчкани и на петна в сравнение с безукорните му като варосана ограда горни зъби. Захапа горната устна с кривите си зъби.

— Сега идва трудната част, Ник. Искам да бъдете напълно откровен с мен, иначе няма да се получи. Разкажете ми всичко за брака си, дори най-лошото. Защото, ако знам кое е най-лошото, ще мога да планирам. Но ако ме учудят с нещо, ще бъдем прецакани. А ако ние сме прецакани, вие ще бъдете прецакан. Понеже ще се наложи аз да отлетя със своя частен „Гълфстрийм“.

Поех си дъх. Погледнах го в очите.

— Изневерих на Ейми. Още й изневерявам.

— Добре. С много жени или само с една?

— Не, не са много. Никога преди не съм й изневерявал.

— Значи с една жена? — попита Болт, отмести поглед и се загледа към един акварел с лодки, въртейки брачната си халка. Представях си как по-късно се обажда на жена си и казва: „Само веднъж, само веднъж ми се иска да ми се падне някой, който не е кретен“.

— Да, само с едно момиче, тя е много…

— Не казвайте „момиче“ — поправи ме Болт. — Жена. С жена, която е много специална за вас. Нали това щяхте да кажете?

Разбира се.

— Знаете ли, Ник, „специална“ всъщност е по-зле от просто… приятна. Колко време?

— Малко повече от година.

— Говорили ли сте с нея, откакто Ейми изчезна?

— Да, по мобилен телефон с предплатена карта. И веднъж на живо. Два пъти. Но…

— На живо?

— Никой не ни видя. Кълна ви се. Само сестра ми.

Той си пое дъх и отново погледна към платноходката.

— И как се отнася тази… как се казва?

— Анди.

— Как се отнася Анди към цялата история?

— Държи се страхотно… докато не оповестиха бременността. Сега ми се струва, че е малко… напрегната. Много е напрегната. Много е… ами… много е взискателна, но може би това не е точната дума.

— Говорете направо, Ник. След като ви се струва взискателна…

— Такава е. Вкопчва се. Има нужда да й вдъхвам увереност. Тя е наистина сладко момиче, но е млада и очевидно й е трудно.

Танър Болт отиде до минибара си и извади бутилка доматен сок. Целият му хладилник беше пълен с доматен сок. Отвори я, изпи я на три глътки и попи устни със салфетка от плат.

— Трябва изцяло и завинаги да прекъснете контакта си с Анди — каза той. Понечих да кажа нещо, но той вдигна ръка. — Незабавно.

— Не мога да скъсам с нея просто така. Най-неочаквано.

— Не подлежи на обсъждане. Ник, хайде, приятел! Моля ви, наистина ли трябва да го кажа? Не може да ходите по срещи, докато бременната ви жена е в неизвестност. Ще отидете в затвора. Важното е да го направите така, че да не я настроите срещу вас. Без да събудите у нея желание за отмъщение, за публични изяви — нищо такова, само мили спомени. Убедете я, че така е почтено, че така ще сте в безопасност. Как се справяте с разделите?

Понечих да отвърна, но Танър Болт не изчака:

— Ще ви подготвим за разговора, както ще ви подготвим и за клетвените показания, нали? А сега, ако искате, ще долетя в Мисури, ще си устроя лагер и ще се заловим за работа. Мога да пристигна още утре, ако ме искате за свой адвокат. Искате ли ме?

— Да.

* * *

Върнах се в Картидж преди вечеря. Беше странно, след като Танър извади Анди от картинката — след като стана ясно, че тя не може да остане — колко бързо приех този факт, колко малко тъгувах за нея. Бързо осъществих прехода от влюбен в Анди към невлюбен в Анди. Все едно минаваш през някаква врата. Връзката ни тутакси премина в тоналност сепия — превърна се в минало. Колко странно, че бях разрушил брака си заради едно момиче, с което нямах нищо общо, освен че и двамата обичахме да се посмеем и да пийнем студена бира след секс.

Разбира се, че бързо ще сложиш край, би казала Го. Нали стана трудно.

Обаче имаше и друга причина: Ейми заемаше огромно място в съзнанието ми. Нямаше я, но въпреки това присъстваше в мислите ми повече от всеки друг. Бях се влюбил в Ейми, защото с нея бях най-съвършеният Ник. Любовта към нея ме превръщаше в свръхчовек, караше ме да се чувствам жив. Дори когато беше най-непринудена, с Ейми беше трудно, понеже мозъкът й постоянно работеше, работеше, работеше — трябваше да се напрягам, за да бъда в крак с нея. По цял час съчинявах най-обикновен имейл до нея, заех се да изучавам тайно разни неща, за да задържа интереса й: поетите от Езерната школа, Кодекса на дуелите, Френската революция. Съзнанието й беше едновременно широко и дълбоко, а с нея самият аз станах по-умен. И по-грижовен, по-активен, по-жив и по-наелектризиран, понеже с Ейми любовта е като пиянство, като алкохол или порно — за да постигаш същия ефект, трябва да влагаш все повече и повече.

Ейми ме накара да повярвам, че съм изключителен, че съм на нейното ниво, и точно това ни създаде, но и ни съсипа. Защото аз не можех да се справям с изискванията за величие. Закопнях за непосредственост и простота и се намразих за това, а и тутакси осъзнах, че наказвам нея за това. Превърнах я в раздразнителното и крехко същество, което стана. Преструвах се на един, а се оказах съвсем друг. Още по-лошо, убедих сам себе си, че трагедията ни е предизвикана от нея. Години наред се бях превръщал в онова, което можех да се закълна, че представлява сега самата тя: кълбо от основателна омраза.

По време на обратния полет толкова дълго се взирах в четвъртата следа, че я наизустих. Исках да се измъчвам. Нищо чудно, че този път бележките й бяха толкова различни: съпругата ми е бременна, тя иска ново начало, връщане към нашата ослепителна, щастлива виталност. Представях си я как обикаля града и крие тези мили писъмца, нетърпелива като ученичка да стигне до края — когато ще ми съобщи, че е бременна, че носи нашето дете. Дърво. Сигурно беше старинна бебешка люлка. Познавах жена си — най-вероятно беше бебешко кошче. Макар че бележката не беше точно с тона на жена, която очаква бебе.

Представи си ме: аз съм много лошо момиче и трябва да бъда наказана.

Там са нещата за петата ни годишнина.

Извинявай, ако ти се струва твърде заплетено!

Подходящият момент е сега, в слънчевото пладне,

после да излезем за коктейл — толкова ще е приятно!

Затова веднага се върни и нетърпелив бъди,

вратата отвори и изненадата си намери.

Почти бях стигнал до вкъщи, когато го разгадах. Нещата за петата ни годишнина — трябваше да е нещо дървено. Някога са наказвали децата в бараката за дърва. Ставаше дума за бараката зад къщата на сестра ми — държахме там резервни части за косачката и ръждясали инструменти — порутена стара постройка като от филм на ужасите, в която някой убива туристите един по един. Го никога не ходи там и откакто се е преместила в къщата, често се шегува, че ще изгори бараката. Вместо това обаче я остави да обрасне с бурени и да се покрие с паяжини. Винаги сме се шегували, че мястото е подходящо да заровиш труп.

Не може да бъде.

Прекосих града с изтръпнало лице и схванати ръце. Колата на Го беше на алеята, но аз минах покрай прозореца на дневната, спуснах се по стръмния склон и след малко се скрих от погледа й, скрих се от погледа на всички. Бях съвсем сам.

Бараката беше в дъното на двора, точно пред дърветата.

Отворих вратата. И разбрах какво съм пропуснал.