Джилиан Флин
Не казвай сбогом (39)

Ник Дън

Изчезнала от осем дни

Веднага след разговора си с Боби набирам номера на Хилари Ханди. Ако е лъжа, че съм убил Ейми, ако е лъжа, че Боби О’Хара я е изнасилил, защо да не е лъжа и че Хилари е преследвала Ейми?

Когато тя вдигна, аз избъбрих:

— Обажда се Ник Дън, съпругът на Ейми Елиът. Наистина трябва да говоря с вас.

— Защо?

— Много ми е нужна информация. За вашето…

— Не казвайте приятелство — долових гневната нотка в гласа й.

— Не, няма. Просто исках да чуя вашата версия. Не се обаждам, понеже смятам, че имате нещо — каквото и да е — общо със съпругата ми, със сегашното положение. Обаче наистина бих искал да разбера какво се е случило. Истината. Защото мисля, че може би ще хвърлите светлина върху… модела на поведение на Ейми.

— Какъв модел на поведение?

— Заради който се случват лоши неща на хората, които я ядосат.

Тя дишаше тежко в слушалката.

— Преди два дни не бих разговаряла с вас — поде тя. — Но после, бях на питие с приятели, телевизорът работеше и обсъждаха факта, че Ейми е бременна. Всички, с които бях, толкова ви се ядосаха. Мразеха ви. И аз се замислих, че знам как се чувствате. Понеже тя не е мъртва, нали? Още я смятат за изчезнала, ако не греша. Не са намерили тяло?

— Точно така.

— Нека ви кажа нещо. За Ейми. И за гимназията. Какво се случи тогава. Почакайте малко. — Чувах анимационните филмчета някъде край нея — гумени гласчета и сладкозвучна музика, а после изведнъж спря. Чуха се мрънкащи гласчета. — Вървете да гледате долу… И така, първи курс. Аз съм от Мемфис. Всички останали са от Източното крайбрежие, кълна се. Чувствах се странна, различна, разбирате ли? Всички момичета в академия „Уикшър“ все едно бяха отгледани на едно място — дрехите им, езикът, прическите. Не че съм се чувствала като парий, просто бях… неуверена. Ейми вече беше момичето с главно „М“. Помня, че още първия ден всички я познаваха, всички говореха за нея. Тя беше Невероятната Ейми — бяхме чели тези книжки като малки, освен това беше превъзходна. Нали разбирате, тя беше…

— Да, знам.

— Така. Скоро Ейми започна да проявява интерес към мен, искаше да ме вземе под крилото си. Шегуваше се, че тя е Невероятната Ейми, а аз съм приятелката й Сузи, дори започна да ми казва Сузи, а след нея — и всички останали. Нямах нищо против. Бях й като слугинче: носех й питие, ако беше жадна, перях й дрехите, ако се нуждаеше от чисто бельо. Един момент.

Пак чух как косата й се плъзга по слушалката. Мерибет беше донесла със себе си всички семейни албуми на Елиът, в случай че ни потрябват още снимки. Беше ми показала снимка на Ейми и на Хилари, опрели бузите си и широко усмихнати. Затова сега си представих Хилари, със същата руса коса като тази на жена ми, но с по-обикновено лице, с мътни лешникови очи.

— Джейсън, говоря по телефона, дай им сладолед, не е чак толкова трудно… Извинете. Децата не са на училище, а съпругът ми рядко се грижи за тях, затова е малко объркан и не знае какво да прави през десетте минути, докато говоря с вас. Извинете. Така… така… аз бях малката Сузи, играехме тази игра месеци наред — август, септември, октомври, беше страхотно. Като близко приятелство, бяхме заедно през цялото време. После се случиха едновременно няколко странни неща, които бях сигурна, че я притесниха.

— Какви?

— Един тип от мъжкото училище, с което бяхме побратимени, се запозна с нас на танците през есента, а на следващия ден се обади на мен, а не на Ейми. Сигурна съм, че той постъпи така, понеже Ейми всяваше страх, но все пак… А после, няколко дни по-късно, оповестиха оценките ни в средата на срока и се оказа, че моите са малко по-добри, 4,1 срещу нейното 4,0. Малко след това една от приятелките ни ме покани да прекарам Деня на благодарността със семейството й. Мен, не Ейми. И в този случай съм сигурна, че беше заради… понеже Ейми плашеше хората. С нея не се общуваше лесно, човек имаше чувството, че непрекъснато трябва да я впечатлява. Обаче аз усещах, че нещата се променяха по мъничко. Личеше си, че наистина се дразни, макар да не го признаваше.

Вместо това започна да ме кара да правя разни неща. Тогава не си давах сметка, но започна да ми устройва капани. Пита ме дали може да боядиса косата ми в същия цвят като своята, понеже моята била невзрачна и щяла да изглежда много по-добре по-светла. Започна да се оплаква от родителите си. Винаги се оплакваше от тях, но вече отиде твърде далеч: как я обичали само като представа, а не каквато била наистина, поради което искала да им го върне. Караше ме да се обаждам в дома й и да казвам на родителите й, че аз съм Невероятната Ейми. Отивахме с влак до Ню Йорк през някои уикенди, а тя ме принуждаваше да стоя пред къщата им — веднъж ме накара да изтичам към майка й и да й кажа, че ще премахна Невероятната Ейми, че ще стана нейната нова Ейми и други подобни глупости.

— И вие просто изпълнявахте?

— Бяха просто момичешки глупости. Преди да се появят мобилните телефони и киберпрестъпленията. Начин да убиваме времето. Непрекъснато правехме подобни пакости, глупави неща. Състезавахме се коя ще е по-дръзка и по-плашеща.

— И после?

— След това тя започна да се отдръпва. Стана студена. И аз си помислих, че вече не ме харесва. Момичетата в училище започнаха да ме гледат странно. Изключиха ме от кръга на готините. Дотук добре. Обаче един ден ме извикаха в кабинета на директора. Ейми претърпяла ужасна злополука — изкълчен глезен, фрактура на ръката, цялата била в синини. Паднала по дълго стълбище и твърдяла, че аз съм я бутнала. Един момент… Слизайте долу. Вървете долу. Вървете долуууу!… Извинете, ето ме пак. Не ви трябват деца.

— И така, Ейми твърдеше, че вие сте я бутнали.

— Да, понеже съм била луда. Била съм обсебена от нея и съм искала да бъда Сузи, а после това вече не ми било достатъчно и на всяка цена съм искала да стана Ейми. И разполагаше с всички доказателства, които самата тя ме накара да създам. Родителите й ме бяха виждали да се навъртам край къщата. На теория аз заговорих майка й. Косата ми беше боядисана руса, дрехите ми бяха като дрехите на Ейми — дрехи, които бяхме купили заедно, но не можех да го докажа. Всичките й приятелки се намесиха и обясниха как през последните месеци Ейми се страхувала от мен. Всякакви подобни глупости. Представиха ме като напълно откачена. Родителите й извадиха ограничителна заповед срещу мен. Кълнях се, че не съм аз, но после се почувствах толкова нещастна, че бездруго исках да напусна училището. Затова дори не оспорихме изключването. Вече копнеех да се отскубна от нея. Бях уплашена, че това петнайсетгодишно момиче е способно да скрои такъв номер. Да измами приятелите си, родителите си, учителите.

— И всичко това заради някакво момче, оценките и поканата за Деня на благодарността?

— Около месец след като се върнах в Мемфис, получих писмо. Не беше подписано, а напечатано, но явно беше от Ейми. Беше списък на всичко, за което съм я подвела. Шантава история: „Забрави да ме изчакаш след часа по английски, два пъти. Забрави, че съм алергична към ягоди, два пъти“.

— Боже!

— Обаче според мен истинската причина изобщо не беше в онзи списък.

— И каква е истинската причина?

— Имам чувството, че Ейми искаше хората да вярват, че тя наистина е съвършена. А когато се сприятелихме, аз я опознах. Не беше съвършена. Нали разбирате? Беше блестяща, очарователна и всичко, обаче освен това беше властна, обсесивно-компулсивна, падаше си по драмите и послъгваше. Но аз нямах нищо против. Тя имаше. Освободи се от мен, понеже знаех, че не е съвършена. Това ме накара да се замисля… за вас.

— Защо?

— Приятелите виждат повечето свои недостатъци. Съпрузите виждат всички. Ако тя беше способна да накаже приятел само след няколко месеца, като се хвърли от стълбите, какво ли е способна да причини на мъжа, имал глупостта да се ожени за нея?

* * *

Затворих, когато едно от децата на Хилари вдигна дуплекса и запя приспивна песен. Веднага звъннах на Танър и му преразказах разговора си с Хилари и с Боби.

— Значи имаме два разказа, страхотно — каза Танър. — Наистина страхотно! — Обаче тонът му подсказваше, че не е страхотно. — Чувал ли си се с Анди?

Не бях.

— Един от хората ми я чака в блока — осведоми ме той. — Дискретно.

— Не знаех, че си довел свои хора.

— Всъщност онова, което трябва да направим, е да намерим Ейми — заяви той, пренебрегвайки думите ми. — Не мога да си представя, че момиче като нея може да остане скрито много дълго. Нещо да ти хрумва?

Непрекъснато си я представях в скъпарски хотел с тераса към океана, загърната в бяла хавлия, дебела като килим, пийва си прекрасно „Монтраше“, докато следи падението ми по интернет, по кабелните телевизии и по таблоидите. И се наслаждава на безкрайните репортажи и хвалебствия за Ейми Елиът Дън. Как присъства на собственото си погребение. Запитах се дали осъзнава достатъчно добре една истина — че е откраднала цяла страница от Марк Твен.

— Представям си я близо до океана — отговорих. После замълчах и се почувствах като евтин медиум. — Не, всъщност нищо не ми хрумва. Може да е буквално навсякъде. Съмнявам се, че ще я видим, освен ако сама не реши да се върне.

— Е, това не ми се струва вероятно — тихо и раздразнено каза Танър. — Да опитаме да намерим Анди и да проверим какво става в главата й. Не ни остава много място за действие.

* * *

После дойде време за вечеря, слънцето залезе и отново останах сам, в обитаваната си от привидения къща. Мислех за всички лъжи на Ейми и за това дали бременността е една от тях.

Ако беше лъжа, целта й бе да ме унищожи.

Винаги бях смятал, че с Ейми ще имаме деца. Това беше една от причините да се оженя за нея, понеже си представях, че ще имаме деца. Помня първия път, когато си го представих, два месеца след като започнахме да излизаме: вървях от апартамента си на Кипс Бей към един любим малък парк на Ийст Ривър по път, който минаваше покрай огромната, сякаш построена от детски конструктор сграда на Обединените нации, над която се развяваха държавните флагове на най-различни държави. Това много би харесало на едно дете, помислих си. Толкова много цветове и напрегнатата игра да свържеш всяко знаме с конкретна държава. Ето Финландия, ето Нова Зеландия. Еднооката усмивка е на Мавритания. И после осъзнах, че нямам предвид някое дете, а нашето дете, моето и на Ейми. Нашето дете, излегнало се на пода със стара енциклопедия, точно както правех аз, само че то нямаше да е само, аз щях да лежа до него. Щях да му помагам да направи първите стъпки във вексилологията — звучи не толкова като наука за знамената, колкото като наука на раздразнението, тоест отношението към мен на собствения ми баща. Но не и на моето към сина ми. Представях си и как Ейми се присъединява към нас на пода, ляга по корем, вдига крака във въздуха и посочва знамето на Република Палау — жълтата точка вляво от центъра на яркосин фон, което не се съмнявах, че ще й бъде любимото.

Оттогава това момче стана реално (понякога беше момиченце, но в повечето случаи беше момче). Беше неизбежно. Изпитвах редовни и упорити бащински трепети. Месеци след сватбата преживях нещо странно пред шкафчето в банята, докато почиствах зъбите си с конец и си мислех: „Тя иска деца, нали? Трябваше да я попитам“. Разбира се, че трябваше да попитам. Когато поставих въпроса — заобиколно, смътно — Ейми отговори: разбира се, разбира се, някой ден, но всяка сутрин заставаше пред мивката и си изпиваше хапчето. В продължение на три години го правеше всеки ден, а аз кръжах около темата, но не успявах да изрека думите искам да имаме бебе.

След уволненията ни ми се стори, че би могло да се случи. Изведнъж Ейми вече разполагаше с времето, което преди изяждаше работата й, и един ден на закуска тя вдигна поглед от препечената си филийка и каза: „Спрях хапчетата“. Просто така. Не ги пи пет месеца, но нищо не се случи, а скоро след като се преместихме в Мисури, уговори час за преглед за двама ни, за да предприемем медицинска интервенция.

— Ще трябва да направиш своето — каза тя на път за Сейнт Луис. — Знаеш, че трябва да дадеш сперма.

— Знам. Защо го казваш така?

— Мислех, че ще си прекалено горд. Горд и стеснителен.

Аз наистина представлявах доста неприятна смесица от тези черти, но в клиниката добросъвестно влязох в странната стаичка за онанизъм: място, където стотици мъже бяха влизали с единствената цел да лъснат бастуна, да изпразнят пушката, да ръкоблудстват, да изжулят пръчката, да изцедят адамовия сок, да врътнат една бейрутка, да ударят яка чекия, да се отдадат на ръкопашна.

(Понякога прибягвам до хумора като самозащита.)

В стаята имаше покрит с мушама стол, телевизор и масичка с порно списания и кутия със салфетки. Списанията бяха от началото на деветдесетте, ако се съди по прическите на жените (и горе, и долу), и бяха умерена работа. (Друга хубава тема: Кой избира порно списанията в клиниките по фертилитет? Кой преценява какво ще помогне на мъжете да се изпразнят, без да е твърде унизително за всички жени извън стаичката: медицинските сестри, лекарките и обнадеждените напрегнати съпруги?)

Влизах в тази стаичка три пъти — обичат да се презапасяват — а Ейми не правеше нищо. Би трябвало да започне да пие хапчета, но не го направи, доста време. Тя трябваше да забременее, тя трябваше да предостави тялото си на бебето, затова няколко месеца не я притисках, а само държах под око шишенцето с хапчетата, за да видя дали намаляват. Най-накрая, след няколко бири през една зимна нощ се качих по стълбите към дома ни, свалих посипаните си със сняг дрехи, свих се до нея на леглото, заровил лице в рамото й, вдъхнах мириса й и затоплих върха на носа си в кожата й. Прошепнах думите — хайде да го направим, Ейми, хайде да си направим бебе — и тя каза „не“. Очаквах нервност, предпазливост, тревога — Ник, дали ще бъда добра майка? — а получих едно кратко и остро „не“. Без никакви пробойни. Нищо драматично, никакви превземки, просто нещо, което бе престанало да я интересува. „Понеже разбрах, че всъщност аз ще върша всички трудни неща — обясни тя. — Смяната на пелените, прегледите при лекаря, дисциплината, а ти само ще се правиш на добрия татко. Аз ще върша цялата работа, за да направя децата ни добри хора, а ти ще ми пречиш, обаче те ще обичат теб, а мен ще мразят.“

Отговорих на Ейми, че това не е вярно, но тя не ми повярва. Казах й, че не просто искам дете, че се нуждая от дете. Трябваше да знам, че съм способен да обичам някого безусловно, че мога да накарам това мъничко същество да се чувства постоянно желано, независимо от обстоятелствата. Че мога да бъда различен баща, не като своя. Че мога да възпитам момче, което не прилича на мен.

Умолявах я. Тя остана непреклонна.

Месеци по-късно получих съобщение по пощата: клиниката щеше да изхвърли моя материал, ако не се свържем с тях. Оставих писмото върху масата в трапезарията — отворен укор. Три дни по-късно го видях в кофата. Тогава за последен път засегнахме темата.

Тогава вече тайно излизах с Анди от половин година, така че нямах право да се разстройвам. Обаче все пак ме заболя и не престанах да мечтая за нашето момченце, моето и на Ейми. Бях се привързал към него. Истината е, че двамата с нея щяхме да създадем прекрасно дете.

* * *

Марионетките ме гледаха с тревожните си черни очи. Надникнах от прозореца, видях, че новинарските бусове са си тръгнали, и излязох в топлата нощ. Време беше за разходка. Може някой самотен репортер от таблоид да ме следеше, но не давах и пет пари. Запътих се извън комплекса, после повървях четирийсет и пет минути покрай реката, после по магистралата, която минаваше през центъра на Картидж. Трийсет шумни и жежки минути — покрай автокъщи с примамливо изложени на показ пикапи, покрай заведения за бързо хранене и магазини за алкохол, магазини и бензиностанции — докато не стигнах до отклонението за центъра. Не срещнах никого, покрай мен в колите прелитаха само размазани силуети без лица.

Беше точно преди полунощ. Подминах „Бар“ и се изкуших да вляза, но навалицата ме спря. Сигурно сред хората дебнеше и някой репортер. Аз така бих направил. Обаче имах нужда да вляза в някой бар. Исках да бъда заобиколен с хора, да се забавлявам, да изпусна парата. Повървях още петнайсет минути до другия край на централната част, до по-шумен бар с по-млада и буйна клиентела, където в тоалетните винаги имаше следи от повръщано в събота вечер. Сигурно на такива места ходеше компанията на Анди и кой знае, може да я бяха домъкнали със себе си. Хубаво щеше да е да извадя малко късмет и да я заваря там. А ако я нямаше, щях да пийна нещо.

Влязох възможно най-навътре в бара — Анди я нямаше. Лицето ми беше частично скрито под бейзболна шапка. Въпреки това на няколко пъти се сепвах, докато минавах покрай пияниците: глави, които рязко се завъртаха към мен, ококорено разпознаване. Този тип? Сериозно?

Средата на юли. Чудех се дали през октомври вече няма да съм станал толкова противен, че да се превърна в безвкусен костюм за Вси светии: руса перука, книжка „Невероятната Ейми“ под мишница. Го ми каза, че няколко човека звънели да питат дали „Бар“ има рекламна фланелка, която се продава.

Седнах и си поръчах скоч от бармана — тип на моята възраст, който се взира в мен твърде дълго, преди да реши дали да ми сервира. Накрая неохотно постави пред мен малка чаша и ноздрите му потръпнаха. Когато извадих портфейла си, той притеснено вдигна длан срещу мен:

— Не ти искам парите.

Въпреки това оставих сумата. Задник.

Когато опитах да привлека вниманието му за още едно питие, той се извърна, поклати глава и се наведе към жената, с която си бъбреше. След няколко секунди тя дискретно погледна към мен, уж се протягаше. Ъгълчетата на устните й провиснаха, когато кимна: „Това е той, Ник Дън“. Барманът не дойде повече при мен.

А не можеш да извикаш, не можеш да прибегнеш до сила: ей задник, ще ми донесеш ли проклетото питие или какво? Не можеш да се държиш като негодника, за когото те мислят. Просто трябва да седиш и да ги изтърпиш. Аз обаче не смятах да си ходя. Седях пред празната чаша и се преструвах, че размишлявам усилено. После извадих телефона си и наредих един пасианс, уж потънал в играта. Съпругата ми ме беше превърнала в мъж, който не може да си поръча питие в родния си град. Боже, колко я ненавиждах!

— Скоч ли беше?

Пред мен стоеше момиче на възрастта на Анди. Азиатка, с дълга до раменете черна коса, симпатична.

— Моля?

— Скоч ли пиехте?

— Да. Не мога да си поръчам…

Тя отиде в края на бара, навря се точно под носа на бармана с широка усмивка на лице — момиче, свикнало да забелязват присъствието му, после се върна със скоч в голяма чаша, като за мъж.

— Заповядайте — побутна ме и аз поех чашата. — Наздраве — вдигна тя прозрачно газирано питие. Чукнахме се. — Може ли да седна?

— Няма да остана дълго.

Огледах се, за да се уверя, че никой не ни снима с фотоапарат или с телефон.

— Е, добре — каза тя с небрежна усмивка. — Можех да се престоря, че не съм разбрала, че сте Ник Дън, но няма да ви обиждам. Между другото, стискам ви палци. Според мен адски кофти опирате пешкира.

— Благодаря. В момента не ми е лесно.

— Сериозно говоря. Нали сте чували в съда да говорят за влиянието на сериала „От местопрестъплението“ — всички съдебни заседатели са го гледали и са убедени, че науката може да докаже всичко.

— Аха.

— Е, според мен е налице и въздействието на документалните програми като „Дейтлайн“. Всички са ги гледали, а в тях винаги съпругът е убиецът, затова хората механично заключават, че той е лошият.

— Точно така е — съгласих се. — Благодаря ти. Точно така е. И Елън Абът…

— Майната й на Елън Абът — каза приятелката ми. — Тя е просто ходещо и дърдорещо, мразещо мъжете женско извращение на правосъдната система.

Момичето отново вдигна чашата си.

— Как се казвате? — попитах.

— Още един скоч?

— Прекрасно име.

* * *

Оказа се, че тя се казва Джули. Имаше кредитна карта и здрава глътка. (Още едно? Още едно?) Беше от Мускатайн, Айова (друг град на брега на Мисисипи), и се беше преместила в Ню Йорк след колежа, за да стане писателка (като мен). Била помощник-редактор в три различни списания — за булки, за работещи майки и за тийнейджърки — но и трите били закрити през последните години и сега тя работела в криминалния блог „Кой е извършителят“ и всъщност била в града (изкиска се), за да ме интервюира. Боже, как да не харесам ненаситната й младежка дързост: Просто ме изпратете там — големите телевизии може и да не се доберат до него, обаче аз ще успея!

— Чаках ви пред дома ви заедно с всички останали, после пред къщата на сестра ви, а после реших, че искам да пийна. И вие влязохте. Твърде идеално. Твърде странно, не мислите ли? — На ушите си имаше малки златни халки, с които постоянно си играеше, прибрала косата зад ушите си.

— Трябва да тръгвам — казах. Думите ми бяха лепкави по краищата, започвах да ги завалям.

— Така и не ми казахте защо сте тук — поде Джули. — Трябва да призная, че според мен се изисква голяма смелост да излезете навън сам, без приятел, без подкрепление. Обзалагам се, че сте привлекли доста гадни погледи.

Свих рамене — голяма работа.

— Хората преценяват всяка ваша постъпка, без изобщо да ви познават. Като онази снимка с мобилния телефон в парка. Сигурно сте постъпили точно като мен — просто сте искали да бъдете учтив. Обаче никой не се интересува от истинската история. Те искат само… пипнах те! Нали разбирате?

— До гуша ми дойде хората да ме преценяват според някакво клише.

Тя изви вежди, обеците й потрепнаха.

Замислих се за Ейми, седнала в скапания си контролен щаб, където и да се намираше — как ме преценява от всевъзможни ъгли, как дори от разстояние ми намира недостатъци. Можеше ли да забележи нещо, която да я накара да прекрати цялата тази лудост?

— Искам да кажа, хората мислят, че бракът ни е бил „разклатен“, но точно преди да изчезне, тя организира търсене на съкровище за мен.

Ейми би желала едно от двете: да си взема поука и да се измъча, понеже съм лошо момче, или да си взема поука и да я обичам както заслужава, да стана покорно, добро, разкаяно и безполово момченце.

— Прекрасното търсене на съкровища — усмихнах се. Джули поклати глава леко невярващо. — Съпругата ми винаги организира търсене на съкровища за годишнината ни. Една от следите води към специално място, където намирам другата, и така нататък. Ейми… — постарах се в очите ми да бликнат сълзи, готов да ги изтрия. Часовникът над вратата показваше 1 часа и 12 минути. — Преди да изчезне, тя беше скрила всички следи. За тази година.

— Преди да изчезне точно за годишнината ви.

— Само това ме крепи. Така се чувствам по-близо до нея.

Джули извади малка видеокамера.

— Позволете да ви интервюирам. На запис.

— Лоша идея.

— Ще поставя интервюто в контекст — каза Джули. — Точно от това имате нужда, Ник, кълна се. От контекст. Отчаяно се нуждаете от това. Хайде, само няколко думи.

— Твърде опасно е — поклатих глава.

— Просто повторете това, което казахте току-що. Сериозно ви казвам, Ник, аз съм пълна противоположност на Елън Абът. Неин антипод. Нужна съм ви. — Тя вдигна камерата и малката червена лампичка се впери в мен като око.

— Сериозно, изключете я.

— Помогнете на едно момиче в беда. Получа ли интервю от Ник Дън, кариерата ми е в кърпа вързана, а вие ще сте направили добрината си за тази година. Мооооля ви? Какво толкова, Ник, само една минутка. Кълна се, че ще ви представя в добра светлина.

Тя махна с ръка към съседното сепаре, където щяхме да бъдем скрити от зяпачите. Кимнах и двамата се преместихме, като малката червена лампичка не ме изпускаше нито за секунда.

— Какво искате да узнаете? — попитах.

— Разкажете ми за търсенето на съкровища. Звучи романтично. Странно и страхотно романтично.

Дръж историята под контрол, Ник. И заради публиката, и заради съпругата си. В момента, казах си, съм мъж, който обича съпругата си и иска да я намери. Аз съм мъж, който обича жена си, аз съм добрият. Трябва да бъдете на моя страна. Не съм съвършен, но жена ми е съвършена и отсега нататък ще бъда много-много покорен.

Можех да го направя по-лесно, отколкото да се преструвам на тъжен: както казах, аз действам открито. Въпреки това усетих как гърлото ми се стяга, когато се приготвих да изрека думите.

— Съпругата ми е най-готината жена, която познавам. Колко мъже могат да се похвалят с това? Ожених се за най-готиното момиче, което познавам.

Скапанакучкаскапанакучкаскапанакучка. Върни се, за да те убия.