Джулиана Багът
Чисти (53)

Преша
Облаци

В някои отношения стаята напомня на Преша за илюстрациите на тема домашен уют в списанията на Брадуел. Там има кресло с апликация на птици, една мъхеста вълнена черга, неголяма висока лампа и завеси. Но завесите не се спускат от двете страни на прозореца. Нали са под земята. А закриват част от стената. Другояче не е възможно.

Но усещането за домашна обстановка се разваля от дългата метална маса, отрупана с комуникационни уреди — радиоапарати, компютри, стари сървъри, монитори. Но никой от тях не работи.

А по протежение на отсрещната стена е разположено нещо твърде невероятно — дълга метална капсула със стъклен похлупак. Прилича и на някакво водно съоръжение. Спомня си, че дядо й й беше разказвал за лодките със стъклено дъно, „капаните за туристи“, както ги наричаше той, които те разхождали сред блатата на Флорида, за да броиш излезлите на брега алигатори. Чувства се странно, като си мисли за Флорида. Това е мястото, откъдето се е връщала у дома, когато дядо й я е посрещнал на летището по време на Детонациите. „Дисни“ и мишката с белите ръкавици. Това никога не се е случило.

Металната капсула със стъкления похлупак напомня на Преша също и за Света Уи, статуята на момичето в криптата и ковчежето зад плексигласа.

Напомня й, разбира се, и за нейния шкаф, за дома.

Дали майка й не е вътре?

Няколко цикади са ги последвали и сега кръжат в кръг на тавана, а Преша за миг си задава въпроса дали Карузо не е побъркан. Което не би било никак чудно, след като години наред беше живял в изолация. Дали майка й не е погребана тук? Дали не е мъртва? Това някаква жестока шега ли е?

Партридж, който вероятно си мисли същото, се обръща и впива яростен поглед в останалия на прага Карузо.

— Какво е това?

— Разполагаме с шейсет и две такива капсули — отвръща Карузо. — Бяхме се подготвили за замърсяване на въздуха и за недостиг на кислород. Всички капсули са заредени с кислород. Не се наложи да ги използваме за тази цел, но се оказаха идеално средство срещу вирусни зарази и при обща органна недостатъчност.

— Шейсет и две ли?

— Навремето това беше единственото, с което можехме да се занимаваме. В един момент тук живееха триста души. Учени. И техните семейства.

— А сега къде са?

— Накрая останахме само двамата с майка ви. Мнозина умряха. Други сами си причиниха белези, за да могат да се впишат сред оцелелите навън, и напуснаха убежището. Но все още държат връзка с нас. Ето как научихме за твоето бягство. От слуховете. Не бяхме сигурни дали отговарят на истината, докато не уловихме светлинния сигнал на скъпоценния камък.

— Излъчвал е светлинен сигнал? — смайва се Преша.

— Да, пречупване на светлината.

Преша не се чувства готова да надникне през стъклото. Тя отстъпва леко зад Партридж, позволявайки му да се приближи пръв. Той се навежда напред и затаява дъх. Лицето му остава скрито.

Тогава Преша също се навежда напред. Зад стъклото се вижда спокойното лице на жена със затворени очи. Това е същата жена от снимката на Партридж, майка им. Косата й, чуплива и тъмна, но започнала да посребрява, лежи разпиляна на възглавницата. Все още е красива, въпреки че кожата й изглежда суха като хартия, а очите — охлузени.

Тялото й обаче представлява пълна развалина. Шията й преминава в ключица, едната от чиито кости представлява стоманена пръчка, завършваща с метално колелце на мястото на рамото. Металът е надупчен като решето, вероятно за намаляване на теглото му. На мястото на китката й има панта със сачмен лагер, а самата ръка завършва с щипци с два метални зъба. Другата й ръка преминава в протеза точно под лакътя. Тя е дървена, тънка и с телесен цвят. Издялана е така, че да прилича на истинска ръка. Изящните пръсти са закрепени на панти. Протезата е пристегната с кожени каишки, които минават през изпъкналата раменна кост.

Краката й също ги няма. Полата й стига до средата на прасеца. Протезите на краката й приличат на кости — два метални пръта, събиращи се на глезена и завършващи с нещо подобно на педали, вместо стъпала. И двата изглеждат нащърбени и очукани от употреба.

Трудно е за обяснение, но Преша намира крайниците й за красиви. Може би е възприела гледната точка на Брадуел, който открива красота в техните белези и сраствания като символ на тяхното оцеляване, което само по себе си е нещо чудесно. В този случай някой е изработил специално за нея тези ръце и крака — металните съединения, шевовете на кожените каишки, покритите болтове, гравирания модел на перфорациите. Във всичко това е вложено внимание, грижа и любов.

Майка й е облечена с бяла риза, закопчана с редица боядисани в жълто перлени копчета, и бяла пола, но Преша не може да прецени къде точно свършват протезите, какъвто е случаят и с главата на куклата. Тя няма нито начало, нито край.

Копчетата върху памучната риза на майка й се издигат и отпускат. Някъде там в гърдите й има чифт бели дробове и едно сърце. Останалите хора, живели в бункера, са били тук по време на Детонациите, но очевидно не и тя. Преша си задава въпроса дали тогава майка й не е била навън, заета да спасява несретниците, превръщайки се в светицата, за която Партридж я беше мислил през всички тези години.

Карузо натиска един бутон в горния край на капсулата, освобождавайки пневматично затворения капак, който се отваря с изщракване.

Партридж се хваща за ръба на капсулата, за да потърси опора.

— Ще ви оставя да си поговорите — отстъпва назад Карузо.

Преша си мисли: Арибел Кординг, госпожа Уилъкс, мамо. По какъв начин трябва да се обръща към нея?

И тогава майка й отваря очи. Цветът им е сив, също като на Партридж и като пепелявосивите облаци. Майка й зърва лицето на Партридж, надвесено точно над нейното. Тя протяга дървената си ръка и го докосва по бузата.

— Партридж — изрича тя и заплаква.

— Да — отвръща той. — Тук съм.

— Ела насам — прошепва тя. — Допри бузата си до моята.

Той я послушва. Преша решава, че майка й иска да усети допира на кожата му.

Сега вече и двамата плачат приглушено. В този момент Преша се чувства неловко, сякаш не е била поканена, сякаш е натрапница. Тогава Партридж се отдръпва от майка си.

— Седж също е тук. Той е горе, на повърхността.

— Седж е тук? — смайва се майка й.

— Преша също е тук.

— Преша ли? — изрича майка й, сякаш никога досега не е чувала това име и може би наистина е така. Все пак това не е рожденото й име. Получила го е по-късно. Всъщност Преша не знае истинското си име.

— Дъщеря ти — обяснява Партридж, който посяга към Преша, улавя ръката й и я избутва напред.

— Какво? — смайва се отново майка й, след което се хваща с щипците за един ремък вътре в капсулата и се повдига до седнало положение. Тя поглежда към Преша, взирайки се объркано в нея.

— Не може да бъде — изрича тя.

Преша навежда глава. Тя отстъпва бързо назад, блъскайки се в масата с апаратурата. Един от тесните радиоапарати се преобръща и издрънчава силно върху металната повърхност.

— Съжалявам — казва Преша и протяга здравата си ръка и главата на куклата, за да вдигне радиото. — Най-добре да вървя. Това беше грешка.

— Не — спира я майка й. — Почакай.

Тя посочва към куклата. Преша пристъпва напред. Майка й разтваря снабдените си с панти пръсти. Преша повдига главата на куклата и я поставя върху дървената длан на майка си.

— Коледа — изрича тя, след което докосва нослето и устните на куклата. После поглежда към Преша. — Твоята кукла. Бих я разпознала навсякъде.

Преша затваря очи. Обзема я чувството, че се разпада на парченца.

— Ти си моя — казва майка й.

Преша кима.

Майка й разтваря широко ръце.

Преша се навежда над капсулата и оставя майка си да я привлече към гърдите си. Това е майка й — истинската й майка. Долавя слабото туптене на сърцето на майка си, издигането и отпускането на крехкия й гръден кош — тя е жива. Иска да й разкаже всичко — спомените, които е събирала като мъниста на огърлица. Иска да й разкаже за дядо си и за задната стаичка на бръснарницата. В този миг се сеща, че камбанката от бръснарницата още се намира в джоба на пуловера й. Ще й я даде. Вярно, че не е кой знае какъв подарък. Но поне е нещо, което може да посочи и да каже: „Това беше животът ми преди, но сега всичко се промени“.

— Какво е истинското ми име? — пита Преша.

— Не знаеш името си?

— Не.

— Еми — отвръща тя. — Еми Бриджит Иманака.

— Еми Бриджит Иманака — повтаря Преша. Струва й се толкова чуждо, сякаш не е никакво име, а само група звуци, които се свързват чудесно помежду си.

Очите на майка й се спират на счупения медальон.

— В крайна сметка се е оказал полезен — казва тя.

— Скрила си го, за да те намерим, нали? — пита Партридж.

— Скрих много неща — отвръща тя. — Не можех да разчитам, че оставяйки една-единствена пътечка от трошици хляб, тя ще оцелее след взривовете. Затова оставих толкова, колкото можах. И една от тях ви доведе при мен!

— Помниш ли песента? — пита Преша.

— Коя песен?

— За мрежата на вратата, която се затръшва, и за момичето на верандата, чиято рокля се полюшва насам-натам.

— Разбира се — после майка й прошепва: — Ти си тук. Успя да ме намериш. Липсваше ми. Цял живот ми липсваш.