Джулиана Багът
Чисти (46)

Партридж
Кафези от кости

Тишината наоколо не му харесва. Не му харесва и това, че вятърът изведнъж беше замрял, че Преша не спира да повтаря: „Нещо не е наред“. И как всичко това изнервя Брадуел.

— Дали не са отишли някъде другаде, където се устройва щур гуляй? — обажда се Партридж.

— Точно така, Партридж, нищо чудно в момента Пясъчните създания да са заети с поглъщането на цял автобус с ученици — отвръща Брадуел. — Би било страшен късмет, нали!

— Знаеш, че нямах предвид това — възразява Партридж.

Пръстта под краката им става мека.

В този миг Партридж зърва малко пепелявосиво на цвят животинче с размерите на мишка, но не е мишка. По тялото му няма козина. Покрито е със сини сажди, а ребрата му изглеждат оголени, сякаш по тях няма кожа. То се стрелва бързо пред тях и изчезва в земята, сякаш погълнато от нея.

— Какво беше това?

— Кое? — пита Преша.

— Приличаше на мишка или на невестулка.

Партридж поглежда към неясната граница, където прахолякът преминава в нискорасли храсталаци, през които се извива пътят за хълмовете. Забелязва движение, но вместо въпросната мишка или невестулка там се надига истинска суматоха, вълна от гърчещи се тела.

— Мисля, че е повече от едно.

И тогава на не повече от стъпка от земята внезапно се надига малък облак, който се понася към тях.

— Колко мислите, че са? — подхвърля Преша.

— Повече, отколкото можеш да преброиш — отвръща Брадуел. Настъпващата към тях вихрушка от Пясъчни създания е придружена от някакъв силно писклив звук — множество цвърчащи гласове, които се сливат ведно.

Отново излиза вятър. Не след дълго тримата се превиват под напора на силните пориви. Преша изважда от якето си два ножа. Партридж е въоръжен с нож и с месарска кука. Въпреки че отсеченият му пръст пулсира, това не се е отразило на захвата му. А Брадуел е екипиран с един електрошоков пистолет и с малък остър нож. Земята под краката им започва да вибрира. Във въздуха се разнася плътната миризма на нещо гнило.

— Какво ще правим? Някой да има план? — надвиква шума Партридж.

— Остани тук заедно с Преша! — отвръща Брадуел, след което вдига високо оръжията и надава силен варварски крясък. И тогава се спуска срещу армията от малки Пясъчни създания.

Пясъчните създания с техните шарещи черни мънистени оченца и частично изложени на показ скелети се придвижват вкупом. Някои са сраснати едно за друго с преплетени гръдни кошове и дори челюсти. Други са със слети ведно черепи. А трети са накачулени едно върху друго. И всички те са свързани със земята. Тя също се носи заедно с тях, когато се нахвърлят върху Брадуел. Никое от тези създания не съществува отделно от другите. Те са едновременно и Групита, и Пясъчни създания, слели се със земята. Съществата плъзват нагоре по тялото на Брадуел, драскайки с нокти и повличайки със себе си полите на земята — едно прашно покривало, с което биха могли да го задушат.

Всичко става много бързо. Брадуел разсича покривалото от земя и мънички тела, нанасяйки светкавични удари с ножа си. Пясъчните създания падат едно след друго, ала след тях прииждат още и още. Покриват го целия, сякаш е омотан в плътно палто от малки гърчещи се пепелявосиви зверчета.

Преша понечва да му се притече на помощ, но Партридж я блъсва толкова силно, че я поваля на земята.

— Аз ще отида.

— Какво ти става на теб? — кресва му тя. Устата й е покрита с шал, а косата й се вее на бурния вятър. В едната си ръка стиска ножа, а с главата на куклата е готова да раздава удари наляво и надясно. Това е малката му сестра. Прозрението го връхлита така внезапно, че за момент се чувства като замаян. Неговата малка сестра.

— Стой тук! — отсича той.

— Не, няма! — кресва му тя в отговор. — Ще се бия.

Нищо не е в състояние да я спре. В мига, в който Партридж се втурва напред, тя хуква подире му. Двамата се присъединяват към Брадуел и започват да разсичат съществата с ножове и куки. Партридж усеща тялото си неимоверно силно и бързо. Вероятно кодирането е на път да достигне до крайната си фаза. Но въпреки това малките Пясъчни създания са прекалено много. Не би могъл да се справи с всички. Тогава Брадуел полита напред, изгубил равновесие. Покривалото на земята затиска краката му, приковавайки го на едно място. Той започва да извива горната част на тялото си също като хваната на въдица риба, но без никакъв ефект.

Пясъчните създания се нахвърлят върху Партридж и Преша. Съществата имат остри зъби и нокти. Той вижда малките точици кръв, осеяли не само неговата, но и блузата на Преша, и забелязва, че малките Пясъчни създания са плъзнали по гърба на Брадуел, нападайки птиците под ризата му.

— Не! Бягайте оттук! — кресва Брадуел на Партридж и Преша.

Но двамата продължават да се бият. Те ритат и разсичат Пясъчните създания, опитвайки се да освободят Брадуел от хватката им.

Тогава обаче ги залива следващата вълна от Пясъчни създания, достигайки чак до гърдите им. В края на тази вълна се виждат цели колони от надигащите се Пясъчни създания. Те имат глави, рога и покрити с остри шипове гърбове. Партридж е сигурен, че това е краят. Никога няма да успее да открие майка си.

Тогава обаче Преша извисява глас над пискливото кряскане на зверовете:

— Той идва! Чувам го!

— Кой? — пита Брадуел.

Партридж долавя някакъв странен звук — едно басово ръмжене, което си проправя път сред високото цвърчене на животните. Чува се рев на мотор и свирене на клаксон.

Кола, една чудна черна кола пердаши направо през вълната от Пясъчни създания, оставяйки подире си две бразди. Край нея изригва фонтан от ребра, зъби и искрящи очи. Колата описва рязък завой и спира странично пред тях. Партридж не вижда почти нищо през новата пелена от пепел, вдигнала се във въздуха от спрялата кола, но чува нечий глас да се провиква отвътре:

— Влизайте, дявол го взел! Влизайте вътре!

Няма представа дали може да се довери на този глас, но в момента не е в позиция да бъде придирчив. Той се обръща и вижда, че Преша помага на Брадуел да се изправи на крака.

— Отвори вратата! — кресва му Брадуел.

Партридж се втурва напред и я отваря. Брадуел и Преша скачат бързо вътре, а Партридж подире им. Колата потегля, още преди вратата да се затръшне.

Шофьорът седи приведен ниско над волана заради нещо, което носи на гърба си. Той извива към Партридж своето обезобразено и покрито със следи от изгаряния лице.

— Това той ли е, Преша? Чистия?

— Да! — отвръща тя. Очевидно го познава. — А това е Брадуел.

Шофьорът завърта рязко волана, удряйки челно едно Пясъчно създание, при което се вдига облак от пепел и върху колата се изсипва дъжд от прах и ситни камъчета. Жилав и слаб, мъжът управлява колата така, сякаш не е с всичкия си. Партридж стиска здраво седалката. В Купола единственият начин за придвижване е влакчето. Почти не помни автомобилите от миналото, а и досега никога не се е возил на пердашеща бясно кола, управлявана от маниак.

— Мислех, че вие двамата сте мъртви — обажда се Преша.

— Ние също!

— Това е Ел Капитан! — представя го Преша.

Брадуел посочва към предното стъкло.

— Отпред има цяла глутница! Господи!

Блъскат голяма група Пясъчни създания, която експлодира при удара с колата.

— Знаем ли къде се намира майката на Чистия? — пита Ел Капитан.

Партридж сграбчва седалката пред себе си и се навежда напред.

— Какво знаеш за майка ми?

И тогава на гърба на шофьора се появява втора глава, сякаш изникнала от нищото. Лицето е дребно, бледо и набраздено с белези. Устата, която прилича на малка черна дупка, се отваря и казва:

— Майка ми.

— Божичко! — възкликва Партридж, тръшвайки се обратно на седалката.

Шофьорът се разсмива и завърта волана толкова силно, че главата на Партридж се удря в прозореца.

— А това е Хелмут — обяснява Преша. — Братът на Ел Капитан.

А Брадуел е не само целият нахапан и изподран, но и единият от двата шева, минаващи на гърба на ризата му, е съдран. През процепа Партридж вижда една от птиците на гърба му — пърхащи сиви крила, някои от които изцапани с кръв. Изглежда, птиците са само три. Партридж беше очаквал да са много повече при цялото това движение на гърба му. Две от тях махат неспокойно с крила. А най-кротката, тази, която вижда най-добре, е забила клюн в мускулите и кожата на Брадуел, осеяна със стари белези. Кожата около червената човка стои набръчкана. Блестящото черно око на птицата е полускрито под тъмните пера. За миг му се струва, че птицата се взира уплашено в него със своето мънистено и неподвижно око, сякаш иска да му зададе някакъв въпрос. Изглежда болна и осакатена.

— Една от птиците — казва Партридж с лепнеща от прахоляка уста. — Наранена е.

— Майка ти разполага с лекарства — отвръща Ел Капитан. — Нали по нареждане от Купола тъкмо тях трябва да опазим, щом я открием. Сигурен съм, че ще има нещо за лекуване на рани.

— Лекарства ли? — смайва се Брадуел и поглежда към Преша.

— Ако успеем да я открием, държат всичко, с което тя разполага, за да остане невредима — обяснява Преша.

Изведнъж Партридж осъзнава, че въобще не познава тези хора. Беше се вмъкнал неканен в живота им и за него те са напълно чужди. И изобщо не ги разбира, нито пък света, в който живеят. Дали и майка му няма да му се стори също толкова чужда?

Поглежда през прозореца. Движат се бързо. Равнинният сумрачен пейзаж изглежда размазан. Дали майка му е още жива някъде там сред онези хълмове? Дали му беше разказала приказката, за да може той да си я спомни след всичките тези години? Кога за последен път беше изпълнен с увереност, че знае какво прави? Той втренчва поглед в пропукания медальон, висящ на верижката на врата на Преша. Той се поклаща в ритъма на подскачащата кола, удряйки се в ключицата й, изцапана с кръв и сажди. Синьото око на лебеда изглежда малко и крехко. За какво служи то? И какво означава?