Джулиана Багът
Чисти (51)

Преша
Тунел

Отначало Преша си казва, че дядо й не е мъртъв. Сигурно са извадили вентилатора, оперирали са гърлото му и са го зашили. Тя продължава да седи на колене. Няма сили да се изправи. Вдига очи към лицето на момичето. Тя също е Чиста. Партридж я познава. Нарича я Лайда.

— Той не е мъртъв — казва Преша.

— Наредиха ми да ти предам, че това е всичко, което е останало — изрича внимателно Лайда.

Малките перки на вентилатора изглеждат излъскани, сякаш някой доста се е постарал. Дядо й е мъртъв. Това е смисълът на съобщението. А какво означава светлината, процеждаща се през заровения в земята прозорец — че майка й е жива? Така ли е устроен светът — отнема ти едно, но ти дава друго? Това е жестоко.

Все още на колене, Преша загребва шепа пръст.

В главата й има бомба. Куполът вижда и чува, каквото вижда и чува тя. Чули са всичко, което двамата с Брадуел бяха споделили помежду си през последната нощ — признанието за неговата лъжа, желанието да види баща си с двигател, вдълбан в гръдния кош, белега й. Чувства се напълно оголена. Тя поглежда към Брадуел. Красивото му лице е изкривено от болка. Преша затваря очи. За да им попречи да виждат. Тя затиска уши с главата на куклата и с ръката си, почерняла от пръстта. Ще им отмъсти — на враговете си, на хората, които убиха дядо й и които могат да убият и нея, взривявайки главата й с помощта на някакво дистанционно. Но така само влошава нещата. Опитвайки се да накаже тях, тя наказва самата себе си. „Убийте ме — иска й се да прошепне. — Просто го направете.“ Като че ли ги предизвиква да изпълнят заканата си. Само че това не са празни закани.

Тя поглежда отново към Брадуел. Той се взира в нея, сякаш отчаяно иска да й помогне. Изрича името й, но тя поклаща глава. Какво би могъл да стори той? Бяха убили Одуолд Белз, а после бяха накарали някой да излъска вентилатора, изваден от гърлото му, да го увие в бледосиня амбалажна хартия и да намери най-подходящата кутия. Хората, извършили всичко това, в момента се намират в главата й. Такива са неопровержимите факти.

Преша се изправя, като продължава да стиска пръстта в ръката си. Заплаква тихичко. Сълзите потичат по лицето й.

Партридж изглежда разтърсен. Изражението му представлява странна смесица от страх и може би нервно очакване. Погледът му е прикован в момичето, Лайда, и във войника до нея. Значи, зверовете, които бяха забелязали с Ел Капитан преди няколко дни, са войници. Някога те са били човешки същества, момчета. Тогава забелязва цикадата. Насекомото е кацнало с прибрани криле на едно покрито с козина листо. Светлината му е избледняла.

Войникът, който бе пристигнал пръв, се приближава към Партридж. Преша напряга слух, за да чуе какво ще каже. Ушите й звънтят.

— Предай ни майка си. После напусни квартирата й. Остави всичко на нас. В замяна ще получиш момичето. В противен случай ще убием момичето и ще отведем майка ти.

— Добре — съгласява се бързо Партридж. — Ще го направим.

— Няма да мога да се провра през този прозорец — казва Брадуел.

— Нито пък аз — обажда се Ел Капитан. — Заради него. — Той посочва към Хелмут.

Единият от войниците се приближава към прозореца, поставен под лек ъгъл, съобразен с наклона на хълма. Той забива коляно в стъклото, пробивайки дупка в него. Останалото натрошава с голи ръце, но кръв не потича.

— Само момчето на Уилъкс и Преша — казва войникът.

— Тя може да не е вътре — обажда се Преша. — Може да е умряла.

Отначало войникът не отвръща нищо, сякаш очаква потвърждение на заповеди.

— Тогава донесете тялото — отсича накрая той.

Прозорецът представлява тъмен полумесец, осветен неясно отвътре. Партридж се промушва с краката напред. Налага се да пъхне едната си ръката в рамката и едва тогава да скочи. Преша сяда на ръба на прозореца, около който са пръснати натрошени стъкла. Тя отпуска краката си вътре, разлюлявайки ги за миг. После усеща, че Партридж я хваща. Поглежда назад за последен път. Там са Ел Капитан и Хелмут, хвърлящи яростни погледи. Чистата с нейната избръсната глава, заобиколена от звероподобните войници, извисяващи се над нея. Там е и Брадуел с лице, покрито с мръсотия и кръв. Той я гледа настойчиво, сякаш се опитва да запомни лицето й, вероятно от страх, че може никога вече да не го види.

— Ще се върна — казва тя, въпреки че не е сигурна дали ще успее да спази обещанието си. Как можеш да обещаеш подобно нещо? Спомня си усмихнатото личице, което бе нарисувала на прашната врата на шкафа. Това е детинско. Глупаво. Истинска лъжа.

Тя се пуска от ръба и пропада надолу. Но въпреки помощта на Партридж, се приземява тежко на пода.

Намират се в малко помещение. Подът и стените са мръсни. От стаичката има само един изход, извеждащ в тесен коридор, покрит с мъх. Тя поглежда нагоре през полукръглия прозорец, но зърва само частица небе, затулено от сиви облаци и пресечено от няколко клона.

В дъното на коридора прозвучава мъжки глас:

— Насам!

След малко там се появява висока фигура с тесни рамене. Тъй като светлината е зад гърба на мъжа, чертите на лицето му остават в сянка и не могат да бъдат различени. За миг в съзнанието на Преша изниква думата „татко“. Но не остава там задълго. Просто не й се вярва. Вече не вярва на нищо.

Тя се обръща към Партридж и прошепва напрегнато:

— Трябва да знам за момичето.

— Лайда.

— Ще предадеш ли майка ни, за да спасиш нея?

— Исках да спечеля време. Лайда знае нещо. Тя знае за лебеда. Но кой очаква появата на лебеда? И какво означава всичко това?

— Ще предадеш ли майка ни, в случай че е още е жива? — настоява Преша.

— Не мисля, че накрая бих могъл да взема такова решение.

Преша го сграбчва за ризата.

— Кажи? Би ли го направил? За да спасиш Лайда. Аз вече го направих. Пожертвах дядо си. И сега той е мъртъв.

Съществувала ли беше възможност да го спаси? Ако бе последвала заповедите…

Партридж се взира настойчиво в нея.

— Ами Брадуел?

Въпросът я хваща неподготвена.

— Откъде изобщо ти хрумна да ме питаш такова нещо?

— На какво си готова, за да го спасиш?

— На мен никой не ми е предлагал да предам майка си, за да спася него — отвръща Преша. Дали не я укорява заради чувствата й към него? — Така че няма никакво значение.

— Ами ако трябваше да избираш?

Преша не знае какво да отвърне.

— Бих предпочела да предам себе си.

— Но, ако няма такъв вариант?

— Партридж — прошепва тя. — Те чуват и виждат всичко това.

— И бездруго вече не ми пука — казва той. Очите му са насълзени, гласът му трепери. — Седж. Брат ми. Той не е мъртъв. А е един от тях.

— От кои?

— Специалните сили — отвръща Партридж. — Той е един от войниците там горе. Превърнали са го във… дори не знам дали това е още той. Нямам представа какво са сторили с душата му. Не можем да…

Мъжът пред тях се обажда отново:

— Насам — гласът му е дълбок и нетрепващ. — Ето къде сме.

Партридж посяга да хване ръката й, но вместо това улавя главата на куклата. Преша очаква той да се отдръпне, но това не се случва. Обхваща с длан главата на куклата, все едно е ръката й, и я поглежда.

— Готова ли си?