Джулиана Багът
Чисти (23)

Лайда
Ленти

От стаята си Лайда успява да зърне лицата на другите момичета, когато надникват навън през малките правоъгълни прозорчета, намиращи се в горния ляв ъгъл на всяка врата. Тя е от най-дълго тук. Другите лица от това крило идват и остават само за ден и после изчезват — къде ли? Лайда няма никаква представа. Дислокация, така го наричат надзирателките. А когато й носят храната на подносите с преградки, все ще зачекнат въпроса за нейната дислокация. Чудят се защо още я държат тук. Подхвърлят почти шеговито: „Какво търсиш още тук?“. Това е пълна загадка за тях, но нямат право да задават много въпроси. Някои от тях знаят за връзката й с Партридж. Понякога дори понижават глас и я разпитват за него. Една от надзирателките я попита:

— За какво щеше да използва ножа?

— Какъв нож? — отвърна тя.

Лицата на момичетата, които се виждат, сякаш лишени от тела, в очертанията на правоъгълните прозорчета на останалите затворнически клетки, са един от начините за отброяване на отминаващите дни. Идва ново момиче. После друго заема мястото му. Понякога отиват на терапия, след което се връщат. Понякога не ги вижда повече. Главите им лъщят на светлината, обръснати до кожа, а очите и носовете им са подути и зачервени от плач. Още щом я погледнат, разбират, че е различна от тях. Че не е изгубена, а само залостена тук. Взират се в нея с умоляващи погледи. Някои от момичетата се опитват да задават въпроси, като жестикулират с ръце. Но това е почти невъзможно. Надзирателките все обикалят наоколо и тропат по вратите с малките си палки. А и момичетата изчезват, преди да се развие какъвто и да било език на жестовете.

Днес обаче се появява една от надзирателките, преди да е станало време за хранене. Тя отключва вратата и казва:

— Отиваш на трудова.

— Трудова какво? — пита Лайда.

— Терапия. Ще плетеш рогозка за сядане.

— Добре — съгласява се Лайда. — Тук трябва ли ми рогозка за сядане?

— На кого изобщо му трябва рогозка за сядане? — отвръща надзирателката, след което се усмихва. — Това е добър знак — прошепва тя. — Някой се е застъпил за теб.

Лайда се пита дали майка й не е задействала някои връзки. Дали това не е началото на истинската рехабилитация? Значи ли това, че според някого тя ще може отново да оздравее, въпреки че никога не се е разболявала?

Коридорът прилича на съвсем друг свят. Тя поглъща с поглед покрития с плочки под, чистите фуги, шумолящата униформа на надзирателката пред нея, поклащащия се на бедрото й „Тазер“^[1], стаичката на разсилния, в която има една изключена от контакта подочистачка.

На едно от малките правоъгълни прозорчета се появява лицето на момиче с обезумели от страх очи, а после и друго, излъчващо кротост. Лайда веднага ги категоризира — първото още не е получило лекарствата си, за разлика от второто. Напоследък тя се преструва, че пие хапчетата. След като надзирателката си тръгне, Лайда ги изплюва и ги стрива на прах.

Надзирателката поглежда клипборда си, спира и отваря една врата, недалеч от стаята на Лайда. Момичето вътре е ново и Лайда не разпознава лицето му, тъй като още не го е виждала да се мярка на своето правоъгълно прозорче. Момичето има широк ханш и тънка талия. Главата й е току-що обръсната. Кожата й е покрита с пресни драскотини. По веждите на момичето си личи, че е червенокосо.

— Ставай! — нарежда надзирателката на червенокосата. — Хайде.

Момичето хвърля поглед първо към Лайда, а после и към надзирателката. След това взима лежащия в скута й шал и покрива с него главата си, завързвайки го на тила. Тогава тръгва подире им.

Надзирателката ги отвежда в едно помещение с три дълги маси и пейки. Там има и други момичета. Лайда вижда целите им тела, не само лицата, което я учудва. Сякаш е забравила, че имат и тела. Неколцина от тях разпознава от прозорчетата през последните няколко дни. Главите им, също като нейната, са покрити с шалове. Всичките са облечени с еднакви бели гащеризони. „Защо бели?“, пита се Преша. На бялото личи всяко петънце. Изведнъж й хрумва, че този начин на мислене е отживелица — страхът от петна е част от стария й живот. Тук няма място за него. Няма и смисъл. Не и при сковаващия страх от доживотен затвор.

Момичетата плетат рогозки, както бе казала надзирателката. Разполагат с пластмасови ленти в различни цветове, които сплитат под формата на шахматна дъска, сякаш се намират на лагер.

Надзирателката казва на Лайда и на червенокосата да седнат. Лайда заема мястото до най-крайното момиче, а червенокосата се настанява срещу нея. Червенокосата си избира няколко ленти — само червени и бели, след което начева да плете чевръсто, навела глава над работата си.

Момичето до Лайда вдига към нея тъмнокафявите си очи, сякаш я е разпознала, след което отново навежда глава и продължава да плете. Лайда не го е виждала. Насядалите в редица момичета се обръщат едно по едно и я поглеждат. След като я забелязва, всяко едно от тях смушква следващото. Получава се верижна реакция.

Тук Лайда е известна, но, изглежда, останалите момичета знаят доста по-добре от нея на какво се дължи тази известност.

Надзирателките са се оттеглили в другия край на стаята. Скупчени до стената, те разговарят нещо помежду си.

Лайда хвърля поглед към тях и грабва шепа пластмасови ленти. Пръстите й потрепват нервно. След известно време момичето до нея нарушава настъпилото мълчание и й прошепва:

— Още си тук, значи.

Дали говори за занаятчийското ателие или за болницата? Лайда не отговаря. И защо да го прави? Очевидно е още тук.

— Всички смятаха, че отдавна са те отвели от тук?

— Къде да ме отведат?

— Да те накарат да говориш.

— Но аз не знам нищо.

Момичето я поглежда с недоверие.

— Знаят ли къде е отишъл? Какво се е случило с него? — пита Лайда.

— Би трябвало ти да знаеш.

— Да, но не знам.

Момичето се засмива.

Лайда решава да не й обръща внимание. Докато работи, червенокосата започва да си тананика — една детска песничка, която майката на Лайда й пееше като малка: „Блести, блести, звездичке малка…“. Това е една от онези мелодийки, които е достатъчно да чуеш веднъж, за да се загнездят в съзнанието ти, особено когато си затворен в пълна изолация. В състояние са да те подлудят. Червенокосата е обсебена от песничката, мисли си Лайда. Надява се да не е заразно. Червенокосата спира да си тананика за миг, сякаш иска да й каже нещо, но не събира смелост. После пак продължава да си тананика.

Това започва да я дразни. Лайда се обръща към момичето с тъмнокафявите очи, което й се присмя:

— Кое е толкова смешно? — пита я тя.

— Наистина не знаеш, нали?

Лайда поклаща глава.

— Казват, че е избягал?

— От къде е избягал?

— От Купола.

Момичето продължава да плете. Избягал? Но защо му е да бяга? На кого би му хрумнало да бяга от Купола? Оцелелите навън са зли и побъркани. Те са злобни, деформирани и вече не са хора в истинския смисъл на думата. Чувала е стотици мрачни и ужасяващи разкази за момичета, оцелели и запазили частица от човешката си същност, само за да бъдат изнасилени или изядени живи. Но какво ще се случи с Партридж? Ще бъде изкормен, сварен и изяден.

Няма сили да си поеме въздух. Взира се в надвесените над рогозките лица. Едното от момичетата среща погледа й. Лицето му е бледо и усмихнато. Лайда се пита дали усмивката й не се дължи на лекарствата, които взима. Какво друго тук би могло да те накара да се усмихнеш?

Червенокосата тупва рогозката си върху масата, продължавайки да си тананика, и втренчва поглед в Лайда, сякаш да привлече вниманието й или да си изпроси одобрение. Рогозката е най-обикновена, бяла на цвят с една червена ивица по средата. Червенокосата я поглежда въпросително, като че ли иска да каже: „Ето, видя ли? Видя ли какво направих?“.

Момичето с тъмнокафявите очи прошепва на Лайда:

— Сигурно вече е мъртъв. Кой би могъл да оцелее навън? А той беше само един ученик. Приятелят ми каза, че даже не бил преминал през програмата за кодиране.

Партридж. Чувства се така, сякаш той е отишъл на друга планета. Но не и мъртъв. Продължава да вярва, че би усетила, ако беше умрял. Би се почувствала мъртва отвътре. Спомня си как я прегърна през кръста, докато танцуваха, спомни си последвалата целувка, и стомахът й се преобръща отново, както всеки път, когато се замисли за него. Ако беше мъртъв, нямаше да се чувства така. Щеше да изпитва ужас и тъга. Но единственото, което изпитва сега, е надежда.

— Той ще се справи — прошепва тя. — Ще оцелее.

Момичето се засмива отново.

— Млъкни! — прошепва й остро Лайда, след което се обръща към червенокосата и се сопва и на нея: — Млъкни!

Червенокосата замръзва.

Останалите момичета се обръщат към тях.

Надзирателките поглеждат към масата.

— Работете, дами! — отсича едната. — Това е полезно за вас! Продължавайте.

Лайда впива очи в цветните ленти. Но те се размазват и започват да подскачат пред погледа й. В очите й напират сълзи, но тя ги изтрива с опакото на ръката си. Не иска никой да вижда, че плаче. „Продължавай — казва си тя. — Продължавай.“