Джулиана Багът
Чисти (61)

Епилог

Наблюдават обвитата в пламъци къща, застанали насред поле от угар. Тънките жици греят като пукнатини, полазили по фасадата на ярко осветената къща. Жиците се запалват една след друга. Преша предполага, че в къщата също е имало бомба и че някой в Купола я е задействал.

Пожарът се разпростира бързо и навсякъде. Извива се нагоре на мощни вълни от кълбящ се пушек и вихрушка от сажди. Прозорците избухват на парченца. Пердетата горят като факли. Изпепелена е дори окървавената кърпа, която висеше от единия от прозорците. Изгарящата жега напомня на Преша за разказите, които е чувала за Детонациите. Сякаш греят хиляди слънца.

Лайда е стиснала здраво ръката на Партридж, като че ли се бои, че може отново да избяга. Или по-скоро той стиска нейната с надеждата, че така ще останат заедно.

Брадуел и Преша наблюдават пожара, облегнати един на друг, също като двойка, която допреди миг е танцувала, но не иска да се раздели, въпреки че музиката е спряла.

Ел Капитан е откарал колата далеч от пожара. И сега двамата с Хелмут наблюдават през предното стъкло на автомобила. Войниците стоят зад колата, използвайки я като преграда срещу стелещата се навред жега. Тялото на Ингършип е в къщата. Ел Капитан беше наредил на войниците да го оставят там, където е.

— Бързо погребение! — казал беше с усмивка, въпреки че Ингършип нямаше да получи никакво погребение.

С гръб към пожара стои единствено жената на Ингършип, Илиа, която е вперила поглед в далечния хълм. Преша разглежда профила на лицето й, покрит с белези и синини. Найлоновата материя, събрала се около шията й, прилича на оръфана яка.

Трябва да тръгват, ала никой от тях не е в състояние да помръдне от мястото си. Огънят ги задържа там.

С течение на времето споменът на Преша за този ден ще избледнее. Дори вече усеща как дребните детайли се стопяват в съзнанието й — как фактите и реалността се размиват.

Накрая пожарът започва да угасва сам. Огънят тлее едва-едва. Предната част на къщата още се издига на мястото си. Вратата зее широко отворена. Преша прави няколко стъпки към верандата.

— Недей — предупреждава я Брадуел.

Но тя започва да тича. Сама не знае на какво се дължи това непреодолимо чувство на страх, че нещо е забравено, някакво усещане за загуба. Няма ли какво да бъде спасено? Тя изкачва стъпалата на един дъх и се спуска в изгорялото преддверие. Поглежда към трапезарията. Полилеят се е откъртил от тавана, пропадайки през масата. Отгоре зее голяма дупка, а под нея полилеят изглежда като поругана кралица върху почернелия си трон.

— Преша, не трябва да влизаме вътре — гласът на Брадуел идва от вратата.

Преша посяга към полилея. Тя докосва едно от покритите с пепел кристалчета. То е с форма на сълза и още пари. Започва да го върти между пръстите си, докато накрая кристалчето не се отделя от полилея. Като че ли откъсва плод от дърво. Дали го е правила като дете? Тя пуска кристалчето в джоба си.

— Преша — обажда се нежно Брадуел. — Да се махаме оттук.

Пристъпва към кухнята, която е разрушена. Сред отломките се пръскат искри. Тя се обръща и се озовава лице в лице с Брадуел. Той я сграбчва за раменете и казва:

— Трябва да тръгваме.

Именно в този момент до слуха им достига тихо потракване, сякаш дращене на плъх. Тогава зърват слаба светлина, процеждаща се сред отломките. Чува се жужене и дрезгаво бръмчене. Сеща се за звука, който издаваше вентилаторът, заседнал на гърлото на дядо й. За един шеметен миг си представя, че той е жив и идва да я вземе.

От най-дълбоката част на отломките, където подът е хлътнал в намиращата се отдолу изба, изпълзява една малка черна метална кутия с роботизирани ръце и множество колелца. Тя си прокопава път нагоре, като чарковете й се закачват тук-там. Светлинките, които покриват горната част на кутията, примигват, след което угасват.

— Какво е това? — пита Преша.

— Мисля, че е черна кутия — отвръща Брадуел. — Изработват ги така, че да оцелеят дори при самолетна катастрофа, и съдържат запис на полета с всички допуснати грешки, за да се предотврати тяхното повтаряне.

Гредите отгоре пропукват. Брадуел прави крачка напред.

Черната кутия се дръпва назад, по-далече от него.

Започва да духа вятър.

— Къде се опитва да отиде? — пита Преша.

— Вероятно има радиокомпас.

Радиокомпас. Преша знае, че черната кутия се опитва да се върне обратно у дома — в Купола, което й напомня, че тя вече си няма дом.

Гредите пропукват, издавайки стон. Преша вдига поглед към тавана.

— Няма да издържи — казва тя.

Брадуел се стрелва напред, грабва черната кутия и я притиска към гърдите си.

После хукват навън през задната част на къщата и се хвърлят във високата трева, приземявайки се един до друг. И двамата са запъхтени.

Къщата проскърцва. Дъските й стенат и се пропукват. Тогава гредите поддават и останалата част от къщата най-сетне се сгромолясва в плътен облак от прах.

— Добре ли си? — пита я Брадуел.

Преша се пита дали няма да я целуне отново. Така ли ще живее оттук насетне — постоянно ще се чуди дали той няма да се наведе към нея?

— Ами ти?

Той кимва утвърдително.

— Нямаме друг избор — отвръща той. — Просто сме длъжни да бъдем добре.

Те са оцеляващи. Това умеят най-добре. Той се изправя и протяга ръка към нея. Тя поема ръката му, изтегляйки се нагоре.

Виждат, че другите още са в полето пред къщата. Навън е студено и дъхът им излиза на облачета пара през устата, които обаче са почти невидими заради издигащия се от къщата дим.

Брадуел държи черната кутия под мишница. Той докосва нежно лицето на Преша с опакото на ръката си, след което го обхваща с две ръце.

— Нали уж беше с нас, воден от собствения си интерес и егоистични подбуди? Преди време спомена, че имало някаква конкретна причина.

— Да, има.

— И каква е тя?

— Ти си моята егоистична причина.

— Обещай ми, че някой ден ще имаме свой дом — казва тя.

— Ще имаме — отвръща той. — Обещавам.

Преша осъзнава, че в този миг го обича така всеотдайно, защото знае, че мигът няма да продължи вечно. Но решава да повярва на обещанието му и позволява на Брадуел да я притисне към себе си. Биенето на сърцето му е също толкова неспокойно като птиците на гърба му и тя си представя как саждите ще покрият земята с нова пелена от прах, черен сняг, благословена пепел.

Тогава забелязват някакво движение изпод разрушената къща, сгромолясала се в собствената си изба. Оттам се показва още една черна кутия със стържещи чаркове, която започва да си проправя път сред отломките с помощта на ръце, задвижвани с колянови валове. И тогава на същото това място тлеещите отломки се раздвижват и от овъглените останки една подир друга започват да изскачат малки черни кутии.

Край на Първа книга