Джой Филдинг
За първи път (6)

6

— О, боже мой, махнете ме оттук! Махнете ме оттук!

— Опитай се да не мърдаш, Мати. За теб е важно да стоиш съвсем спокойно.

— Махнете ме оттук! Не мога да дишам! Не мога да дишам!

— Дишането ти е чудесно, Мати. Просто стой спокойно. Сега те изваждам.

Мати почувства как тясната маса, на която лежеше, започна да се движи и я избута с краката напред, извън чудовищната машина MRI. Тя се опита да си поеме въздух, но изпита чувството, че някой е стъпил на гърдите й с метални токчета. Те проникваха в тънката й синя болнична нощница, пробиваха плътта й, пронизваха дробовете й и дори и най-слабото вдишване беше болезнено, почти невъзможно.

— Сега можеш да си отвориш очите, Мати.

Мати отвори очи и те веднага се напълниха със сълзи.

— Съжалявам — каза тя на лаборантката — дребна, чернокожа и обезпокоително млада. — Не мисля, че мога да го направя.

— Доста е страшничко — съгласи се лаборантката и нежно потупа контузената й ръка. — Но докторът иска резултатите бързо.

— Някой обади ли се на съпруга ми?

— Мисля, че му е съобщено, да.

— А на Лайза Кацман? — Мати се повдигна на лакти и без да иска избута възглавниците от двете страни на главата си. Болка, като от хиляди малки ножове, прониза ставите й. Нямаше място по нея, което да не я боли. Проклетата въздушна възглавница почти ме уби, помисли си тя и разтри възпалената си челюст.

— Доктор Кацман ще ви чака, когато свършим тук.

Лаборантката, чието име, според картичката, окачена на гърдите й, беше Норийн Алиуолия, изобрази слаба усмивка, докато оправяше възглавниците й.

— Колко ще продължи това?

— Около четирийсет и пет минути.

— Четирийсет и пет минути?!

— Знам, че изглежда дълго време…

— То си е дълго време. Знаете ли какво е да си вътре в това нещо? Като че ли си погребан жив. — Защо ли й създавам проблеми? — почуди се Мати, мечтаейки за успокояващия глас на приятелката си Лайза, спокоен и разумен, той я утешаваше още от детството им.

— Вие сте претърпели катастрофа. — Норийн Алиуолия й припомни търпеливо. — Изгубили сте съзнание. Получили сте сериозно сътресение на мозъка. MRI е необходим, за да се уверим, че няма някакви скрити хематоми.

Мати кимна и се опита да си припомни какво означаваше съкращението MRI. Нещо, свързано с магнитното изображение, каквото и да означаваше това. Модерно име за рентгеновите лъчи. Неврологът вече й го беше обяснил, докато идваше в съзнание в спешното отделение, но тя едва бе обърнала внимание, тъй като мозъкът й се опитваше да възстанови какво точно се бе случило. Главата й бучеше, в устата си имаше вкус на засъхнала кръв и изпитваше затруднение да си спомни точния ред на нещата. Всичко я болеше, макар да й съобщиха, че като по чудо няма счупени кости. И изведнъж вече я караха с носилка в приземния етаж на някаква болница — казаха й коя, но тя не помнеше — и тази млада жена, рентгеновата лаборантка с мелодичното име Норийн Алиуолия, която изглеждаше, сякаш току-що е излязла от университета, я помоли да легне на тясната маса и да си сложи главата в една кутия, подобна на ковчег.

Машината MRI приличаше на голям стоманен тунел. Заемаше по-голямата част от малката стая без прозорци, със сиви стени, лишени от каквито и да било украшения. На входа на тунела имаше правоъгълна кутия с кръгла дупка. Дадоха на Мати чифт тапи за уши — „Вътре става малко шумно“, обясниха й — а от двете страни на главата й сложиха възглавници, за да я крепят неподвижна. В ръката й поставиха един електрически звънец, за да го използва, ако почувства, че ще киха или кашля, или нещо друго, което може да попречи на работата на машината. Ако мръдне по време на процедурата, обясни й Норийн, рентгенът ще пропадне и ще трябва да започват всичко отначало. Затвори си очите, посъветва я Норийн. Мисли за нещо приятно.

Паниката я обзе почти веднага, щом главата на Мати бе поставена в кутията и капакът бе издърпан пред лицето й до гърдите. Дори и със затворени очи, чувството беше като че ли лежи в гроб и се задушава. Тогава масата, на която лежеше, започна бавно да се плъзга навътре в дългия тесен тунел и тя се почувства като една от онези руски кукли: една кукла, вътре в друга и в трета. Мати разбра, че трябва да излезе от тази проклета машина, по-лоша и от катастрофата, по-лоша и от въздушната възглавница, по-лоша от всичко, което бе преживяла в живота си. Трябваше да излезе или щеше да умре. Взе да крещи на лаборантката да й помогне, забравила за звънеца, забравила за всичко освен за паниката си, докато Норийн не й каза, че може да отвори очи. Тя започна да плаче, защото навсякъде я болеше, държеше се като бебе и никога в живота си не беше се чувствала толкова самотна.

А сега Норийн Алиуолия я молеше да остави настрана всичкия си страх и самота, и да го направи наново, докато Мати си мислеше, че по-скоро ще рискува да има вътрешен кръвоизлив в мозъка или каквото се таеше там, отколкото пак да мине през всичко това. Тя изпитваше таен страх от задушаване, от факта да бъде жива погребана. Не можеше да го направи. Нямаше да го направи.

— Ще ме извадите ли, ако пак се паникьосам? — чу се да пита. Какво й ставаше? Луда ли беше?

— Просто натиснете звънеца. Веднага ще ви извадя. — Учудващо силните ръце на Норийн положиха обратно на масата раменете на Мати. — Опитайте се само да се отпуснете. Можете дори да заспите.

О, боже, о, боже, о, боже, мислеше си Мати, с плътно затворени очи, притиснала звънеца с лявата си ръка към разхлопаното си сърце, когато главата й отново бе поставена в кутията, а капакът се плъзна над лицето към гърдите й, потопи я в пълна тъмнина и жалко отчаяние. Не мога да дишам, мислеше си тя. Задушавам се.

— Е, от кога познавате доктор Кацман? — Норийн явно се мъчеше да я разсее.

— Винаги съм я познавала — отвърна Мати през здраво стиснати зъби и си представи доктор Лайза Кацман като луничаво дете. — Тя е най-добрата ми приятелка откакто бяхме тригодишни.

— Това е удивително — каза Норийн, а думите й заглъхнаха, когато се отдалечи. — Сега ще пусна машината, Мати. Как си?

Не кой знае как, помисли си тя. Масата под нея се задвижи и я вкара в машината. Стой мирно. Стой мирно. Скоро всичко ще свърши. Четирийсет и пет минути. Това не е толкова много. Твърде много е! Почти час, за бога! Не мога да го направя. Трябва да изляза. Не мога да дишам. Задушавам се.

— Първата серия рентгенови лъчи ще започне сега — каза Норийн. — Ще звучи малко като конски тропот и ще продължи около пет минути.

— А после? — Продължавай да дишаш, каза си Мати. Стой мирно. Мисли си за нещо приятно.

— После ще има прекъсване за няколко минути и след това още рентгенови лъчи. Общо пет серии. Готова ли сте?

Не, не съм готова, безмълвно изкрещя Мати при звука на идващите от далечината коне. Интересно е, откри, че си мисли тя, а паниката й временно отстъпи пред силното трака-трак, трака-трак на черно-белите жребци, препускащи към нея иззад плътно затворените й очи. Черно-бели, замисли се Мати. Нещата рядко са черно-бели, само различни нюанси на сивото. Къде беше чула това?

Катастрофата, сети се тя, озовала се внезапно пак в колата, безпомощно наблюдаваща как се отклонява в насрещното движение. Черното и бялото се сблъскаха. Различни нюанси на сивото. Какво беше мислила?

— Добре ли си, Мати?

Мати промърмори, като се мъчеше да си представи, че капакът на кутията не е на сантиметри от носа й. Имам много място, каза си. Лежа на един празен, светъл, пясъчен плаж на Бахамите, очите ми са затворени, океанът докосва краката ми. А сто коня галопират насреща ми и се канят да ме погребат жива под пясъка, помисли си, когато втората серия рентгенови лъчи започна. Стой мирно. Стой мирно. Звънецът е в ръката ти. Можеш да го натиснеш по всяко време. Мисли позитивно. Мисли спокойно. Ти си на плаж на Бахамите. Ти си на една маса в някаква болница насред Чикаго. Правят снимки на вътрешността на главата ти. Какво ли ще кажат като открият, че е празна?

Не мога да дишам. Задушавам се. Трябва да изляза оттук.

Мисли позитивно. Мисли, че си лежиш в леглото. Не, това не е добре. Кога за последен път се почувства сигурно и безопасно в леглото си? Не и откак бях малко момиче, каза си Мати и моментално си се представи: едно дете със сериозно изражение, лежащо под синьо-белия си юрган, баща й седи до главата й, опрян с гръб на таблата на леглото, чете от любимите й приказки за лека нощ.

— Това е всичко за тази вечер — чува го да казва, целува я по челото, мустаците му леко боцват нежната й кожа.

— Ще стоиш ли при мен, докато заспя? — задаваше тя един и същи въпрос всяка вечер.

И всяка вечер той отговаряше:

— Вече си голямо момиче, няма нужда да стоя при теб. — Даже и когато се настаняваше в краката й, дори когато майка й го викаше, застанала на вратата, нетърпеливо скръстила ръце и той все пак сядаше на леглото в краката й, докато заспи, независимо колко време му отнемаше това.

— Започва третата серия — обяви Норийн.

Колко ли време бе изминало? — почуди се Мати и се канеше да попита на глас, но я спря звукът на новите коне. Този и още един звук. Трясък, като че ли някой удряше с чук по тавана на тунела. Как се предполагаше, че ще заспи, ако продължаваха така силно да удрят?

Звукът й напомни за времето, когато правеше ремонт на кухнята. Работниците къртеха старите шкафчета и ги заменяха с по-нови модели, а Джейк не се съгласяваше да сменят старата електрическа печка с газова, както тя предпочиташе, оплакваше се от бъркотията, от това, че не може нищо да си намери, че не може да мисли при този непрестанен шум.

О, господи — Джейк! Тази сутрин в съда. Заключителната му реч. Смехът й, толкова неочакван, толкова неуместен. Изражението върху лицето на Джейк. Съдията удря с чукчето си и неприятният звук заглушава шума от рентгеновия апарат. Толкова силен. Трябваше ли да бъде толкова силен? И тази вибрация в ушите й, като рояк досадни пчели, само дето беше по-лошо, защото пчелите сякаш бяха вътре в нея, сякаш бръмчаха неистово в черепа й, отчаяно търсещи изход навън.

— Скоро ли ще свърши? — попита Мати, след като конете се оттеглиха и вибрациите престанаха.

— Минаха три. Остават две. Справяш се чудесно.

Само още няколко минути, Мати, чу баща си да казва. Справяш се чудесно.

Кога ще мога да го видя? — нетърпеливо попита детското й гласче.

Ей… сега. Баща й отстъпи назад от триножника си насред недовършеното приземие, гордо изправен, а тя се втурна към него.

Мати дълго и упорито се взираше в портрета, над който баща й бе работил цели седмици и отчаяно се мъчеше да не издаде разочарованието си. Картината изобщо не приличаше на нея.

Какво мислиш?

Мисля, че трябва да се придържаш само до продаването на застраховки, разнесе се отнякъде гласът на майка й. Мати дори не я бе чула да идва по стълбите.

Мисля, че е красива, каза тя, моментално заставайки в защита на баща си.

Какво стана с тази картина? — почуди се сега Мати. Дали баща й не я беше взел със себе си, когато внезапно напусна работата си и града? Тя почти се разплака, но навреме спря, преди да е провалила изследването и да започнат всичко отначало. Ето какво бих искала да направя с живота си. Да започна всичко отначало. И този път да го направя както трябва. Да си намеря баща, който няма да ме напусне. Да си намеря майка, която да предпочита хора пред кучета. Да си намеря съпруг, който да ме предпочита пред другите жени. Да открия нещо в мен, което някой друг би могъл да обича.

— Ето. Номер четири.

Почти свърши, каза си Мати, щом почнаха засилващите се вибрации от четвъртата серия рентгенови лъчи. Чувстваше се така, като че ли си сдържа дъха под водата, сякаш дробовете й всеки момент щяха да избухнат. Тя си се представи, прегърбена над ръба на басейна, в очакване да мине изтръпването на крака й. Какъв странен ден, помисли си сега и си припомни как падна на килима, когато изтръпналият й крак не можа да намери пода. Започна деня си с мисли как да убие мъжа си и го завърши като почти уби себе си. Без да се споменава междувременно оня малък епизод в съда.

Мати се зачуди дали Джейк ще я чака, когато я пуснат или вече си е събрал нещата и я е напуснал. Като баща й, който беше напуснал заради по-зелени пасбища. Заради места непознати. Защото е чудесен човек. Бог да ми е на помощ. Трябва да се махна оттук, помисли Мати, преди напълно да се побъркам.

— Последната.

Мати си пое дълбоко дъх, но тялото й остана неподвижно. Преждевременно мъртвешко вкочаняване, каза си тя, съвършено подходящо да бъдеш погребан жив. Тя се стегна за приближаването на галопиращия табун, в очакване на трясъците над и около главата й и в страх от идващите вибрации.

Дали Джейк е тук? — чудеше се Мати. Дали са успели да се свържат с него? Как ли е реагирал на вестта за катастрофата й? Беше ли го грижа изобщо? Облекчение ли е почувствал, или разочарование, когато е разбрал, че все още е жива?

Вибрациите изпълниха устата й, проникнаха в зъбите й като зъболекарска бормашина. Тя скоро щеше да натроши зъбите й и да атакува корените им, да пробие дупка във венците й и да проникне направо в мозъка. Ставаше дума за скрити хематоми. Не можеше да допусне това да се случи. Трябваше да се махне. Трябваше да се махне сега. Не я интересуваше, че мъчението почти беше свършило или че рентгеновото изследване ще се провали. Трябваше да излезе от тази проклета машина. Да се махне веднага.

— Това е. Свършихме — обяви Норийн Алиуолия и Мати усети как машината изплюва тялото й, а капакът на ковчега се повдига от главата й. Пое си въздух с нетърпението и настървението на новородено.

— Беше чудесна — каза й Норийн Алиуолия.

 

 

— Така, кажи ми какво точно се случи — говореше й Лайза Кацман с дълбок и силен глас, неочаквано контрастиращ със слабата й фигура, подобна на птичка. Къса кестенява коса обрамчваше тясното й овално лице, нашарено от лунички; носът й бе силно извит в тънкия си край; устата й бе закривена надолу в естествена гримаса, така че само очите й разкриваха кога се усмихва. Тя седеше отстрани на болничното легло на Мати, облякла бяла престилка над черните си панталони и пуловер, панталоните, вкарани във високите й до коляното черни кожени ботуши. Бе изобразила най-добрата си докторска физиономия, но Мати можеше да забележи загрижеността, струяща от меките кафяви очи на приятелката й.

— И аз бих искала да зная. — Мати намести тънката възглавница зад гърба си и се вторачи в картината с цветя на бледозелената стена зад главата на Лайза.

— Казала си на невролога, че кракът ти е изтръпнал?

— Да. Това беше най-проклетото нещо. Не можах да почувствам педала на спирачките. Натисках там, където знаех, че е, но не усещах нищо. Беше отвратително.

— Случвало ли ти се е и преди?

— Случи се по-рано през деня. Не можах да усетя пода и паднах. Джейк тук ли е?

— Беше. Трябваше да се върне на работа.

— Как изглеждаше?

— Джейк? Чудесно. Загрижен за теб, разбира се.

Разбира се.

— И така, днес следобед и сутринта, само тогава ли ти се е случвало подобно нещо?

— Е, не. И преди ми се е случвало. Знаеш как понякога кракът на човек изтръпва. — Гласът й замря. Защо Лайза й задаваше тези въпроси? — На къде клониш?

— Колко пъти? — попита Лайза, без да обръща внимание на въпроса й, с извити надолу устни, но очите й все още се усмихваха, опитваше се да представи нещата като рутинни въпроси. — Веднъж седмично? Всеки ден?

— Може би по няколко пъти седмично.

— И от кога продължава това?

— Не знам. Май от два месеца.

— Защо никога преди не си споменавала за това?

— Не мислех, че трябва да се безпокоя. Не мога да ти звъня за всяко дребно нещо.

Лайза я погледна по начин, който казваше — от кога?

— Не разбирам какъв е проблемът — продължи Мати. — Нима не им изтръпват на всички хора краката понякога?

— Днес за първи път ли падна?

Мати кимна енергично. Започваше да чувства нарастващо неудобство от разговора, не искаше да продължават. Къде беше Лайза Кацман, приятелката й? Лайза Кацман, лекарката, започваше да й ходи по нервите.

— Някой свърза ли се с Ким?

— Джейк й се обади. Ще я доведе по-късно да те види. Той мисли, че е по-добре тя да остане при майка ти, докато се върнеш вкъщи.

— При майка ми ли? Горкото дете. Никога няма да ми прости.

— Няма да останеш тук толкова дълго, че да те намрази. Джейк ми каза, че си се смяла на глас по средата на обръщението му към журито — каза Лайза, сякаш едната мисъл естествено следваше от другата.

— Той ти каза това? О, господи, беше ли много разстроен?

— Мислех, че си решила да не ходиш в съда. — Изражението на лицето на Лайза говореше: Защо ми искаш съвет, ако няма да се съобразяваш с него?

Не можах да устоя, отвърнаха очите й и разговорът продължи безмълвно няколко секунди, нямаше нужда от думи.

— Защо се смя? — внезапно попита Лайза.

— Не знам — откровено призна Мати. — Просто някак от само себе си стана.

— Мислеше ли си за нещо смешно?

— Не и за нещо, което да се сещам.

— Просто взе да се смееш?

— Да — съгласи се Мати. — Защо? Какво общо има това?

— Случвало ли ти се е по-рано?

— Какво да ми се е случвало по-рано?

— Да се смееш без причина. Или да плачеш. Някакви реакции, които нямат връзка с конкретната ситуация.

— Случвало ми се е няколко пъти — отвърна Мати и при спомена за сълзите си на стълбите на Института по изкуствата почувства, че се носи и клатушка по течението, като балон, който бавно изпуска въздух.

— В последните два месеца?

— Да.

— А ръцете ти? Там усещаш ли изтръпване?

— Не. — Тя направи пауза. — Е, понякога имам проблеми с ключовете.

— Какви проблеми?

— Невинаги искат да влязат в ключалката.

Лайза погледна разтревожено и се опита да прикрие това, като взе да покашля в шепата си.

— Някакви проблеми с преглъщането?

— Не.

— Има ли нещо, което не ми казваш?

— Какво например? — попита Мати. — Знаеш, че ти казвам всичко. — Тя пак спря и отметна няколко невидими косъма от челото си. Беше казала на Лайза всичко за последната авантюра на Джейк. — Мислиш ли, че това може да е свързано със стреса?

— Би могло. — Лайза се наведе и взе ръцете на Мати в своите. Опита се да разтегне устни в усмивка. — Нека почакаме, докато излязат резултатите от MRI.

— И тогава какво?

Лайза изопна рамене и възприе възможно най-професионално държане.

— Нека вършим всичко едно по едно, става ли?

Но усмивката в очите й бе изчезнала. Останала беше само гримасата.