Джой Филдинг
За първи път (25)

25

— Джейк, имаш ли няколко минути?

Беше повече заповед, отколкото молба и Джейк го знаеше.

— Разбира се.

— В моя кабинет — каза Франк Ричардсън и затвори телефона, преди Джейк да успее да попита за какво щеше да е срещата.

Не че не знаеше. Всички в офиса знаеха. Всички в сградата знаеха. По дяволите, до тоя момент вече всички от бранша, без съмнение, бяха уведомени за инцидента в „Грейт Импаста“ миналия петък вечер. Един адвокат се нахвърля на друг посред известен италиански ресторант — сякаш го бяха обявили с тържествени фанфари. Особено когато единият от адвокатите беше самият Велик защитник, Джейк Харт.

Клюката гласеше, че някак си жена му била въвлечена. Историята мълвеше, че тя била толкова пияна, че си заваляла думите. Да, представете си, абсолютно неадекватна, не можела даже името си да каже. Не е учудващо. Не беше ли тя онази, която избухна в съда миналата есен? Нали пак тя се напила, помляла си колата и свърши в болницата? Нещо такова. Не я ли напусна Джейк скоро след това? Премести се при приятелка? Не е ли вярно, че винаги малко е кръшкал? Вероятно тъкмо за това са се карали в „Грейт Импаста“. Може би заради това тя пие толкова много. Горкият Алън Питърс. Той само искал да каже „здрасти“. Разбрахте ли? Все още можели да се видят отпечатъци от пръстите на Джейк по врата му. Горкият човек, целият бил покрит със синини. Цяла седмица не можел да говори.

Джейк остави брошурата, която преглеждаше, за хотел „Даниел“ в сърцето на Латинския квартал в Париж, върху малката купчина туристически брошури, събрани от него през последните седмици и отмести стола си от бюрото. Изправи се, закопча маслиненозеленото си сако, изглади несъществуващите гънки по жълто-зелената вратовръзка и пое дълбоко дъх, преди да отвори със замах вратата на кабинета и да излезе в коридора.

— Ще съм в кабинета на Франк Ричардсън, ако ме потърсят — уведоми той секретарката си.

— Имате уговорена среща след двайсет минути. Синтия Брум — напомни му тя, в отговор на въпроса, изписан на лицето му.

— Виждал ли съм я преди? — Защо не помнеше нищо? Със сигурност днес вече поне веднъж бяха провели този разговор.

— За първи път.

Джейк кимна с облекчение, примесено с тревога. После пое по дългия коридор, отминавайки с тръсване на глава меките пейзажи и спокойните цветни картини, окачени по стените. Откакто взе да придружава Мати в нейните походи до разнообразни галерии, той се научи да различава истинското изкуство от онова, което бе просто украса. Преди Джейк никога не отделяше много време да мисли за каквото и да било изкуство. В интерес на истината, винаги бе смятал изучаването му за загуба на време, за отвличане от действително важните неща. Имаше ли изобщо разлика между импресионизма и експресионизма, класицизма и кубизма, между Моне и Мондриан, Дали и Дега?

Джейк се засмя. Голяма разлика, вече бе открил той, а сега осъзнаваше, че движенията му се наблюдават от поне десетина чифта очи. Какво зяпате, изкушаваше се да попита секретарките, докато подминаваше поредното отрупано бюро. Да им даде да разберат. Но не каза нищо, подмина дяволитите им погледи и не дотам тихите прошепвания и изчезна към ъгъла, в посока към далечния край на млечнобелия коридор.

— Синтия Брум — повтори той на глас няколко пъти, в опит да се върне на юридическа вълна, чудейки се коя ли бе тя и защо искаше да го види. Дано да не се окажеше някоя проклета репортерка, помисли си Джейк, надявайки се случаят й да е лесен, нещо, което да не изисква твърде много съсредоточаване. От една седмица имаше проблеми със съсредоточаването. Вероятно защото през цялото време очакваше полицията всеки миг да нахлуе през вратата, да му прочете правата и да го арестува за нападение над колега от високоуважаваната му професия.

— Наистина трябва да му се обадиш и да се извиниш — цяла седмица го караше Мати, а речта й вече бе почти нормална.

— Няма начин — упорито отказваше Джейк. Нямаше начин да се извини на някакъв глупак с квадратна глава, който бе обидил жена му. Задникът бе достатъчно умен да не му се мярка тази седмица. Ако се натъкнеше на него в коридора, Джейк не знаеше какво може да направи. Ужасно му бе харесало усещането да стиска дебелия врат в ръцете си.

Не че Джейк не пое своя дял от извинения последните няколко дни.

— Съжалявам, че бях такъв глупак — не спираше да повтаря на Мати.

— Аз съм тази, която излезе от равновесие — бързаше да отговори тя. — Нямах работа да се правя на психолог.

— Ти каза, че използвам вината си като средство да стоя близо до Люк. Така ли мислиш наистина?

— Не зная — призна тя.

Какво искаше да каже, че не знае? Джейк внезапно спря по пътя си. Как можеше Мати да направи това? Да отвори огромна кутия с червеи и просто да я пусне, да остави червеите да изпълзят от удобната си тъмница и да се изправят срещу опасната светлина на деня.

Джейк направи бърз завой и потъна в близката тоалетна, доволен, че няма никой. Жените винаги търсеха по-дълбок смисъл, когато нямаше никакъв, помисли си той и се взря в отражението си в огромното огледало над зелената мраморна мивка, изненадан да открие колко спокоен и овладян изглежда. Попитай някой защо харесва спорта и той ще ти отговори защото харесва спорта. Дълбай по-надълбоко и ще откриеш някой, който наистина харесва спорта. Но жените не можеха да приемат това. Ето защо, според Мати, не беше достатъчно той да се чувства виновен, понеже бе изоставил брат си и това бе допринесло за неговата смърт. Не, истинската причина да съхрани вината си през всичките тези години, беше защото това бе неговият начин да не се откъсне, да задържи всички други емоции настрани. Докато се чувстваше виновен, нямаше нужда да чувства каквото и да било друго. В края на краищата, само толкова място имаше в душата му. А вината успяваше да заеме много място.

Джейк наплиска лицето си със студена вода. Мати не бе казала нищо за това, че използва вината си като средство да избегне други емоции. Кой тогава се правеше на психолог, ядосано се зачуди той и блъсна вратата на тоалетната по-силно, отколкото имаше намерение. Тя се удари в отсрещната стена, като едва не нарани един специалист по данъчно право.

— Извинете — каза Джейк на потресения адвокат, който бързо се отмести от пътя му. Ставам твърде добър в извиненията, помисли си той.

Кабинетът на Франк Ричардсън заемаше югоизточния ъгъл на трийсет и седмия етаж и засега бе най-просторният и най-желан кабинет във фирмата, което бе обяснимо, като се има предвид положението на възрастния мъж като един от основоположниците на фирмата.

Секретарката му, Майра Кинг, която със своите шейсет и седем години бе почти толкова стара, колкото и шефа й, вече стоеше права пред вратата му, в очакване да въведе Джейк.

— Майра — поздрави я Джейк, мина покрай нея и влезе в кабинета на Франк Ричардсън.

— Господин Харт — отвърна тя, затвори вратата след него и се оттегли на безопасно място при бюрото си.

Франк Ричардсън стоеше пред прозореца и се правеше, че с интерес разглежда улицата долу. Той бе мъж със среден ръст и тегло, с оредяла сива коса, която едва-едва се придържаше към слепоочията му. Профилът му не беше внушителен, с твърде изразено чело, твърде тънка брадичка и твърде сплеснат нос. Но всичко това се променяше, щом се обърнеше с лице към събеседника си. Тъкмо тогава човек усещаше цялата сила на почти деспотичния ум, скрит зад тъмнокестенявите му очи, очи, които свеждаха останалите му черти до ненужни подробности.

— Джейк — топло произнесе Франк Ричардсън и посочи на Джейк един от трите дълбоки червени тумбести стола, подредени около малка стъклена масичка за кафе в единия край на стаята. В ъгъла на другия край се извиваше голямо бюро с формата на четвърт луна, което цялото бе отрупано със снимки на децата и внуците на Франк. Стената зад бюрото бе изпъстрена с дипломи и цитати в рамки. Едно голямо платно щеше да стои по-добре на това място, нещо ярко и драматично от художник като Тони Шърман, улови се, че мисли Джейк и си спомни изложбата, на която го бе завела Мати миналата седмица. Или може би някоя от екзотичните фотографии на Рафаел Голдчейн, някое цветно и дръзко петно върху иначе скучната стена. Джейк седна в един от столовете и без учудване установи, че той не бе много удобен. Сядай, но не се задържай дълго, казваше столът, докато Франк Ричардсън заемаше мястото до него.

— Разбрах, че си отхвърлил случая Маклийн — каза Франк, без да губи време в предисловия.

Определено човек, който не вярва в увертюрите, помисли си Джейк, а мисълта му го върна към предната нощ в леглото, когато езикът на Мати галеше члена му. Тя искаше да опита от всичко, така му каза. „Няма да се счупя — добави. — Не се дръж с мен като с порцеланова кукла.“

— Джейк. — Очите на Франк сякаш прогаряха дупка в мозъка му. — Случаят Маклийн — повтори той. — Имаш ли нещо против да ми кажеш защо го отхвърли?

Джейк прогони езика на Мати в крайните ниши на ума си, далеч от проницателния поглед на Франк.

— Хлапето е виновно.

Франк Ричардсън изглеждаше смаян.

— Твое мнение?

— Не мисля, че бих могъл да му осигуря най-добрата възможна защита, на която има право по закон — сухо произнесе Джейк.

— Мога ли за момент да ти напомня, че баща на хлапето е Томас Маклийн, основател и главен изпълнителен директор на „Магазини с намалени цени Маклийн“, едно от най-бързо развиващите се предприятия в щата. За нашата фирма той е безценен, без да споменаваме, че този случай е точно по твоята част. Ще бъде по първите страници на вестниците за месеци.

— Еди Маклийн и двама от неговите приятели неандерталци са изнасилили петнайсетгодишно момиче.

— Според бащата на момчето, момичето изглеждало двайсетгодишно и е участвало доброволно.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че тя сама се е съгласила да бъде изнасилена групово и анално? Франк, аз имам дъщеря, която също е на петнайсет години.

— Твоята дъщеря не е канила някакво момче, с което току-що са се запознали на парти в най-близката спалня. — Франк Ричардсън скръсти дългите си елегантни ръце.

— Нещо смешно ли има? — попита той, когато Джейк се опита да прикрие усмивката си.

— Не, сър. — Джейк почти се изсмя. Кога за последен път се бе обръщал към някого със „сър“? И защо се смееше, за бога? Опита се да не мисли за описанието, което Мати направи на кокалестия млад човек, подскачащ гол из стаята на дъщеря им.

— Виж, Джейк, оценявам чувствителността ти в тази област, но този случай е скроен като по мярка за теб и ти го знаеш. Можеш да го спечелиш със затворени очи.

— Вече го дадох на Топин.

— Маклийн иска теб.

— Не проявявам интерес.

Франк Ричардсън скочи на крака, върна се при прозореца и отново се престори, че разглежда улицата.

— Как вървят нещата вкъщи, Джейк?

Значи, в края на краищата, случаят Маклийн е бил увертюра, удиви се Джейк.

— Много добре, сър — пак каза той и се почувства, като че ли се бе върнал в армията.

— Твоята съпруга…

Джейк почувства мускулите на гърлото му да се стягат.

— Добре е. — Думата се процеди неохотно.

— Аз, разбира се, съм уведомен за злополучния епизод миналия петък вечер.

— Сигурен съм, че Алън Питърс не е имал търпение да ви запознае с всички страховити подробности.

— Всъщност, не — отговори Франк Ричардсън и изненада Джейк. — Дейв Корбър ми каза какво се е случило. Алън не е говорил нищо. Разбирам, че е решил да отмине въпроса.

Въпреки нежеланието си, Джейк въздъхна с облекчение.

— Явно той чувства, че ти си бил в състояние на стрес, че имаш семейни проблеми, за които ние очевидно сме в неведение.

Джейк се изправи на крака.

— Бих предпочел да не дискутираме личния ми живот ако не възразявате, сър. Наистина, не влиза в работата на никого…

— Всичко е моя работа, щом засяга тази фирма. — Франк Ричардсън посочи към столовете. — Седни, ако обичаш. Не съм свършил още.

— С цялото ми уважение…

— Спести си уважението — прекъсна го Франк. — От опит знам, че когато някой каже „с цялото ми уважение“, не проявява никакво.

— Виж, Франк — додаде Джейк по-меко, с нисък глас. — Миналият петък се ядосах, загубих самообладание и постъпих неуместно. Уверявам те, че това няма да се повтори. — Дали да каже на Франк истината за състоянието на жена си, поколеба се той. Мати бе казала на всичките си приятели, на повечето си колеги и на някои от клиентите си. До сега той не бе казал нищо на никого. От месеци носеше твърде тежък товар и бе започнал да се препъва под тежестта му. Това оказваше влияние върху оценките му, работата му, изглежда даже и върху кариерата му. Може би щеше да му помогне, ако се разкриеше пред Франк.

— Джан Стивънс ми каза, че си отклонил предложението й да се включиш в Асоциативния комитет по развитие — продължи Франк Ричардсън, без да е наясно с вътрешния монолог на Джейк.

— Наистина, точно сега нямам време, Франк.

— Така ли? Разбрах, че си зает твърде малко време, че през последните шест месеца часовете, за които ти се плаща, значително са намалели, че рядко си тук преди девет часа сутринта и често си тръгваш преди четири, да не споменавам, че от месеци никой не те е виждал около офиса през уикендите. Греша ли?

— Работех извън офиса, вкъщи.

— Разбрах също, че планираш отпуска през април — продължи Франк Ричардсън, пропускайки обяснението на Джейк с леко повдигане на веждите си. — Бих искал да я отложиш.

— Да я отложа? Защо?

— Както без съмнение знаеш, този април в града ще се проведе международно съвещание на юристите и „Ричардсън, Бъкли и Ланг“ се съгласиха да бъдат едни от домакините. От всички партньори се очаква да вземат активна роля.

— Но аз никога не съм се включвал…

— Време е да започнеш, не смяташ ли?

— С всичкото ми уваж… — започна Джейк, млъкна, после пак почна. — Боя се, че не мога да променя плановете си, Франк.

— Ще си дадеш ли труда да ми обясниш защо?

— Не съм взимал отпуска, откакто съм на работа в тази фирма — отговори Джейк, надявайки се, че това ще е достатъчно да удовлетвори най-старшия партньор във фирмата, макар да знаеше, че няма да стане. — Дал съм обещание, Франк. Не ме карай да го наруша.

— Боя се, че те карам да направиш точно това.

— Поставяш ме в безизходна ситуация.

— Ти си много добър в безизходните ситуации — припомни му Франк, докато се приближаваше към вратата, канейки се да я отвори. — На прага си да станеш пълноправен партньор. Сигурен съм, че не би искал да проиграеш това. Говори отново с Том Маклийн. Знам, че той с огромно нетърпение очаква да те види на страната на сина си.

— Франк… — започна Джейк, докато Франк отваряше вратата. — Има нещо, за което бих искал да поговорим.

Франк Ричардсън незабавно затвори вратата и с внимателно накланяне на главата даде знак, че слуша.

— Става въпрос за съпругата ми. — Джейк млъкна и въздъхна дълбоко. — Тя е много болна.

— Чух клюките — призна Франк, през лицето му премина руменина от смущение и се установи в дълбоките бръчки под проницателните му кафяви очи. — Алкохолизмът е много коварна болест. Съпругата ти заслужава топлота и подкрепа от твоя страна. Но ти не бива да й позволяваш да те повлече надолу. Има много добри клиники, където би могла да отиде.

— Тя умира, Франк. — Джейк гневно изтласка думите направо от гърлото си.

— Не разбирам.

— Тя няма проблем с пиенето. Има нещо, наречено амиотрофична латерална склероза. Болестта на Лу Гериг.

— Мили боже!

— Не знаем колко време й остава… — Джейк усети как гласът му пресеква като натиснат спусък, чу думите си да експлодират и изхвърчат като шрапнели, а в същото време сякаш от отприщен бент, сълзи като капки кръв рукнаха по бузите му. Какво му ставаше, за бога? — Съжалявам — проплака той, щом видя ужасения поглед на Франк Ричардсън и се опита да спре потока от непристойни сълзи. Но сълзите продължаваха да напират, не искаха да стихнат, независимо колко яростно се бореше с тях. — Не зная какво ми става… — Наистина ли се прекърши пред най-старшия партньор на фирмата?

Какво ставаше с него? Къде отиде самоконтролът му? Защо беше толкова дяволски разстроен?

Вярно е, двамата с Мати се бяха сближили през тези последни няколко месеца, откакто той се съгласи да се прави на неин любовник. Но това бе всичко — преструване. Просто се опитваше да направи последните месеци от живота на една умираща жена колкото е възможно по-приятни. Не я обичаше наистина, за бога. Какво му ставаше? Как можеше да избухва пред хората? Как можеше да рискува цялата си кариера?

— Виж, за тази конференция през април… — започна Джейк.

— Убеден съм, че ще измислим нещо, Джейк, дори ако това означава да отложим партньорството ти за една година.

— Сигурен съм, че ще успея да променя програмата си. — Джейк прочисти гърло, покашля се в дланта си. — Няма причина Мати и аз да не можем да направим екскурзията си през май или юни.

— Разбира се, това би било чудесно — съгласи си Франк, мускулите на лицето му се отпуснаха, макар че очите му си останаха нащрек за някой нов изблик.

— И ще се свържа с Том Маклийн. Сигурен съм, че има начин да уредим нещо.

— Той няма търпение да се чуете — каза Франк, като че ли никога не е имало никакво съмнение по този въпрос.

Джейк пое дълбоко дъх и се насили да се усмихне.

— Благодаря — произнесе той, въпреки че не беше сигурен за какво благодари на възрастния мъж. Вероятно за това, че върна нещата в правилното им русло, помисли си, докато излизаше в коридора.

— Благодаря ти, че се отби — каза Франк. — Моля те, предай на съпругата си най-сърдечните ми благопожелания.

 

 

— Мамка му, по дяволите, копеле, мамка му! — мърмореше Джейк на минаване покрай секретарката си. Какво, по дяволите, щеше да прави сега? Как щеше да съобщи на Мати, че екскурзията им се отлага, макар и временно? Какво да каже, за да смекчи удара, да намали разочарованието й? Какво можеше да й каже? Че е било отвъд неговите възможности? Че има смекчаващи вината обстоятелства? Че нищо не им пречи да заминат през май? Един месец определено не е от голямо значение. Мати със сигурност ще разбере в какво безизходно положение го е поставила. Не че тя нарочно е искала да провали кариерата му. Но тъкмо това ставаше. И само защото се бе съгласил да участва в тази продължаваща имитация на брак, не означаваше, че е съгласен да се отрече от всичко, върху което толкова упорито бе работил през целите тези години. Време беше да си възвърне приоритетите, да постави живота си отново на неговите релси. До тук с преструването. Накрая човек трябва да се върне в реалния свят. Мати просто ще трябва да разбере.

— Синтия Брум ви очаква… — каза секретарката му и тръгна след него. — В кабинета ви — продължи тя, а жената, седнала пред бюрото му, се усмихна към него.

Джейк усети как дъхът му секна.

— Желаете ли още една чаша кафе, госпожице Брум? — попита секретарката.

— Не, благодаря.

— Аз съм отвън, ако промените мнението си. — Секретарката излезе бързо и затвори вратата след себе си.

Джейк се взря в дребната жена пред огромното си бюро. Тя стана. Червените й къдрици отрупваха кръглото й лице, яката на бялата й копринена блуза наполовина се подаваше изпод морскосиния й блейзър. Какво правеше тук?

— Планираш екскурзия? — попита Хъни и махна към брошурите на бюрото. — Чувала съм за хотел „Даниел“. Изглежда, че е чудесен.

— Хъни, какво по дяволите, става? Какво правиш тук?

Върху лицето на Хъни се изписаха едновременно объркване, срам, предизвикателство, надежда.

— Исках да те видя. Не можах да се сетя за никакъв друг начин.

— Коя, по дяволите, е Синтия Брум?

— Героинята в моя роман.

Джейк се засмя, пристъпи към нея, спря се наблизо, а тялото му се полюшна в разстоянието помежду им.

— Извинявай, че не ти се обадих цяла седмица.

— Няма нищо.

— Тук беше някакво безумие.

— Разбирам. Зная колко си зает.

— Как си? — попита Джейк.

— Добре. А ти?

— Добре.

Хъни се засмя неловко.

— Чуй ни само. В следващия момент сигурно ще заговорим за времето.

— Хъни…

— Джейсън — произнесе тя със същата неловка усмивка.

Джейк трепна при споменаването на рожденото му име.

— Изглеждаш великолепно.

— Всеки ден ходех в гимнастическия салон с надеждата да те срещна там.

— Не съм бил в салона от векове. Съжалявам.

— Недей. Мисля, че свалих няколко килограма. — Хъни се опита да се засмее, но слабият звук приличаше повече на плач. — Толкова ми липсваше, Джейсън.

— И ти ми липсваше.

— Наистина ли?

Наистина ли, почуди се Джейк. Истината беше, че я бе избутал далеч в дълбините на ума си и през цялата седмица почти не се бе сещал за нея.

Хъни отметна рошавата си червена коса от лицето.

— Мислех дали да не я отрежа цялата — каза тя.

— Недей.

— Не зная. Мисля, че е време за промяна.

— Аз обичам косата ти.

— Аз обичам теб. — Очите й се напълниха със сълзи. — По дяволите, обещах си да не правя това. — Тя изтри сълзите си, пое дълбоко дъх, засмя се накриво и предизвикателно повдигна носа си с пръст. — Така как е? — попита.

— Много по-добре.

Те тихо се засмяха.

— Мисля, че една прегръдка ще ми дойде добре — заяви тя.

— Хъни…

— Съвсем малка. Просто за да знам, че не си част от въображението ми като Синтия Брум.

Какво толкова, помисли си Джейк и я обгърна с ръце.

— Господи, липсваше ми това — прошепна тя и повдигна лице към неговото. Устните й молеха за целувка.

Джейк осъзна, че я усеща странно в ръцете си. Ниска, докато Мати бе висока. Мека там, където Мати бе стегната. Заоблена там, където Мати бе плоска. Вече бе отвикнал да я прегръща. Бе изгубил навика да нагажда тялото си към нейното. Мати му пасваше много по-естествено, помисли си той и притисна Хъни по-силно, като че ли се опитваше да изцеди от ума си Мати.

— Обичам те — отново произнесе Хъни.

Джейк знаеше, че тя очаква и той да каже същото, че любовното й признание всъщност бе молба да чуе същото от него. Но защо той не можеше да го каже? Обичаше Хъни, нали така? Нима не бе напуснал жена си и дъщеря си заради нея? Беше се върнал вкъщи, само защото Мати бе смъртно болна. Беше се съгласил да не се вижда с Хъни, само за да дари щастие на Мати, понеже като не се виждаше с едната, можеше да концентрира вниманието си върху другата. Имаше сериозно намерение да се върне при Хъни веднага щом цялата тази ужасна бъркотия приключеше. Нали така?

Нали така?

Какво ставаше с него? Не стига че почти бе съсипал кариерата си, но ако не внимаваше, щеше да загуби и Хъни и всичко, само защото почти бе допуснал малката игра на преструване да излезе от контрол. Ако срещата му с Франк беше предупредителен сигнал, то неочакваното появяване на Хъни като Синтия Брум му напомни за всичко, което можеше да изгуби, ако позволи продължителната шарада, която играеше, да го обсеби.

Той сведе поглед към Хъни. Тя се взираше в него очаквателно с изпъстрените си със злато кафяви очи, все още влажни от сълзите. Бе проявила толкова търпение, толкова разбиране. И той се чувстваше така добре, помисли си Джейк, докато я целуваше плътно по устните, а ръцете му обгръщаха дупето й и той си представяше меката плът под грубите избелели дънки.

— О, Джейсън, Джейсън — стенеше тя, ръцете й се промъкнаха под сакото му, задърпаха ризата. — Заключи вратата — каза тя, издърпа блузата от дънките си, сложи ръцете му на гърдите си, целуваше го отново и отново, а зажаднялата й уста заплашваше да го погълне цял. — Заключи вратата, Джейсън — настоя Хъни и го поведе към дивана в края на стаята.

Би било толкова лесно, помисли си Джейк. Да заключи вратата, да каже на секретарката си никой да не го безпокои. Нито партньорите му, нито клиентите, нито жена му.

Жена му, помисли си Джейк, докато езикът на Хъни се плъзгаше между разтворените му устни. Можеше ли наистина да направи това на Мати? Не беше ли достатъчно, че се готвеше да разбие плановете за екскурзията им до Париж? Трябваше ли да разбива и сърцето й?

Господи, Мати, никога не съм имал намерение да те карам да се чувстваш зле.

Пукната пара не давам за твоите намерения! Това, което искам от теб, е страст. Искам вярност. Искам твоята любов.

Как ще узнае, почуди се той, целуна сълзите в очите на Хъни, но се отдръпна назад, защото от лицето на Хъни го гледаха очите на Мати.

Мати ще узнае, осъзна Джейк. Щеше да разбере, по начина, по който винаги го правеше.

— Не мога — произнесе той и ръцете му безпомощно се отпуснаха.

— Джейсън, моля те…

— Не мога. Съжалявам.

Хъни не каза нищо, само долната й устна потрепери, а очите й неуморно обикаляха кабинета.

Джейк се наведе напред и зарови лице в меките й червени къдрици. Усещането от гъстата й коса бе така различно от онова при Мати, чиято коса бе по-фина, по-копринена. Не можеше да сбърка спарената миризма на цигари, която изпълни ноздрите му.

— Мислех, че си отказала пушенето — тихо каза той.

— Не мога да се откажа от толкова много неща едновременно — отговори му Хъни с глас, който бе сложна смесица от примирение и сълзи. — Освен това, четох един доклад. Взели двеста човека, сто пушачи и сто непушачи. И знаеш ли какво? Всички те умрели.

Джейк се засмя. Беше му приятно да я види. Тя наистина му бе липсвала.

— Като говорим за мъртъвци, как е Мати? — Хъни ахна, затвори очи, поклати глава и потресена размаха ръце във въздуха. — Не мога да повярвам, че казах това. Моля те, прости ми, Джейсън. Не исках да го кажа. Не знам какво ми стана. Толкова съжалявам. Господи, това бе ужасно. Как можах да кажа такова отвратително нещо?

— Няма нищо — опита се да я успокои Джейк, макар че главата му се въртеше. Как бе възможно тя да каже толкова безчувствено нещо? — Зная, че не го мислиш така, както прозвуча.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Добре. Защото, ако трябва да съм напълно честна — призна Хъни и големите й кафяви очи отново се напълниха със сълзи, — аз не съм толкова сигурна.

— Какво?

— Страх ме е, Джейсън. Нещо ужасно става с мен.

— Не разбирам.

— Нито пък аз. Точно това ме плаши.

— Добре ли си?

— Това няма нищо общо със здравето ми — сопна се Хъни. — Не всеки страда от неизлечима болест, Джейсън. Господи, ето пак. Чуй ме само. Превръщам се в някакво чудовище.

— Ти не си чудовище.

— Нима? А какво съм? Прекарвам цялото си време в очакване някой да умре, молейки се някой да умре.

Джейк не каза нищо. Какво можеше да каже?

— Имаш ли някаква представа какво е всяка нощ да си лягам с надеждата, че на сутринта ще ми се обадиш и ще ми кажеш, че Мати е умряла? Господи, понякога наистина се мразя.

— Толкова съжалявам.

— А аз толкова се страхувам да не те загубя.

— Няма да ме загубиш — каза Джейк, изненадан колко неубедително звучи дори на самия себе си.

— Вече те губя. — Хъни се върна до бюрото му и взе в ръце брошурите за Париж. — През април в Париж. Каква чудна романтична идея. Кога смяташе да ми кажеш за това? Или просто щеше да ми пратиш картичка?

— Беше само една идея. Изглежда, че в крайна сметка няма да ходим.

Хъни пусна обратно брошурите.

— Аз ревнувам, Джейсън. Аз действително те ревнувам от една умираща жена.

— Няма причина да ревнуваш. Ти знаеш защо се върнах вкъщи. И се съгласи.

— Съгласих се да остана на заден план. Никога не съм се съгласявала да изчезна. — Тя поклати глава и червените й къдрици се разлетяха около лицето. — И не мисля, че мога да продължавам така.

— Моля те, Хъни. Потърпи още съвсем малко.

— Спиш ли с нея?

— Какво?

— Спиш ли с жена си?

Джейк безпомощно се огледа из стаята, някаква внезапна болка се появи в слепоочията му. Това бе по-лошо от кавгата в ресторанта, по-лошо дори от срещата му с Франк.

— Не мога да я изоставя, Хъни. Знаеш го.

— Не те питам за това, Джейсън.

— Зная.

Джейк почака Хъни пак да си зададе въпроса, но тя не го направи. Вместо това го погледна с крива усмивка, избърса си сълзите и напъха обратно блузата си в дънките. После изправи рамене, пое дълбоко дъх и се отправи към вратата.

— Хъни… — извика след нея той.

Но тя бе вече заминала.