Джой Филдинг
За първи път (22)

22

— Е, как мина при Розмари? — питаше Мати, въртеше се на мястото си и гледаше очаквателно Ким.

Ким сви рамене, притисна нос към прозореца на колата и почувства с кожата си студенината му, а топлият й дъх го замъгли. Нарисува с показалец по стъклото кокалеста фигура на жена с къдрава коса.

— Добре — каза тя и веднага изтри образа с ръкава на палтото си.

— Изглежда много приятна жена.

— Предполагам. — Ким затвори очи и изчака да чуе, че майка й се обръща напред, преди да ги отвори отново. Тя се отпусна на луксозната кожа на седалката в колата на баща си и се втренчи през страничния прозорец към купчините упорит сняг. Никога ли нямаше да свърши тази зима? Вече беше началото на март, а на земята имаше една педя сняг. Разбира се, колкото по-бързо минаваше времето, толкова по-малко време оставаше. Поне що се отнасяше до майка й. Ким се изправи на мястото си, протегна се и докосна рамото й. Но майка й и баща й си шепнеха заговорнически и Ким бързо дръпна ръка.

— Да, миличка? — попита майка й, сякаш имаше очи на тила си. — Искаше ли да кажеш нещо?

Ким изсумтя, когато минаха покрай една червена спортна кола от вътрешната лента. Баща й бе успял някак да убеди автокъщата да вземат обратно червения корвет, който майка й си бе купила по времето, когато за първи път разбра за болестта си. Защо ли се изненадвам, зачуди се Ким, докато разсеяно броеше червените коли на пътя, както обичаше да прави, когато беше малка. Ако баща й можеше да убеди наглед разумни хора да пускат на свобода убийци, то сигурно не му е струвало голямо усилие да убеди продавачите да си вземат обратно червените корвети. Той беше Джейк Харт, в края на краищата, Великият защитник, представен като лъв и почти канонизиран в последния брой на списание „Чикаго“. Той можеше да убеди всекиго във всичко.

— Някой в училище каза ли нещо за статията, посветена на баща ти? — попита Мати, сякаш бе наясно с всяка мисъл в главата на дъщеря си.

— Не — отвърна Ким, макар че няколко от учителите действително бяха обърнали внимание.

— Какво мислиш ти за нея, Кими? — попита баща й.

— Не съм я чела — излъга тя. Истината беше, че я прочете толкова много пъти, че я знаеше наизуст.

— Мисля, че бе твърде похвална — каза Мати и Ким чу баща си да се смее. — Какво толкова смешно има? — попита майка й.

— Аз използвах същите думи днес следобед — обясни Джейк и Ким се размърда на мястото си.

Изведнъж бяха станали толкова дяволски съвместими, помисли си тя. Вече никога не се караха. Никога дори не повишаваха тон. Откакто баща й се бе преместил в спалнята на майка й, бяха станали господин и госпожа Приветливост. Понякога, посред нощ, тя се събуждаше и лежеше в леглото си в очакване на някога успокояващите звуци на техния напрегнат шепот, с които бе отрасла и които бяха сигнал за нея да скочи от леглото и да изтича в защита на майка си. Но единственият шепот, който Ким чуваше напоследък, обикновено биваше последван от приглушен кикот, а веднъж, когато отиде на пръсти до спалнята на родителите си, за да се увери, че всичко е наред, видя тялото на баща си да се извива в чаршафите, намествайки се върху майка й и тя разбра, с не по-малко отвращение, че те правят любов.

Така вървяха нещата тия дни в къщата на семейство Харт: родителите й винаги се съгласяваха един с друг, смееха се на безвкусните си шеги, съветваха се един друг за най-добрия начин да се разрешат трудни ситуации. Както стана с настояването им тя да посещава терапевт, след като я откриха с Теди, помисли си Ким и потисна едно пъшкане. Не че да експериментира със секса бе същото като да има умствено заболяване, побързаха да обяснят те. Естествено било за тийнейджърите да опитват секс, подчертаха те, за да не звучат прекалено критично. Просто това, прибавено към поведението й напоследък, както и тяхната скорошна раздяла и събиране, без да споменаваме състоянието на Мати, е, на Ким явно много й се бе насъбрало. Имала нужда да поговори с някого, да й се помогне да подреди чувствата си в това трудно време.

За какво толкова имаше да се говори, чудеше се Ким и упорито пазеше мълчание през по-голямата част от първия си сеанс при терапевтката. Теди дори не се беше обадил след припряното напускане на спалнята й онази нощ. Ако случайно се натъкнеше на нея по училищните коридори, той изтичваше от другата страна. И разбира се, цялото ученическо тяло бе чуло какво се е случило, как презервативът се бе изхлузил, как тя му беше крещяла да го извади, как майка й бе налетяла на тях, докато са спели, как той е трябвало да си грабне дрехите и да бяга, за да си спаси живота. Дефлорирана и изоставена, помисли си Ким и си позволи лека усмивка. Първи път, който си струва да запомниш.

— Как се почувства, когато видя майка си да стои там? — попита почти агресивно непривлекателната Розмари Коликос на първия им сеанс.

— Притеснена — отговори Ким неохотно. — Ядосана.

— Облекчена? — попита Розмари.

Глупав въпрос, помисли си тогава Ким. Защо би се почувствала облекчена от това, че майка й я е открила в леглото с Теди Кранстън? И все пак, колкото повече сеанси имаше Ким с жената на средна възраст, чиято прошарена руса коса изглеждаше сякаш е била включена направо в контакта, толкова по-малко глупав й се струваше този въпрос.

Същото беше с повечето въпроси, които Розмари задаваше: „Как смяташ, кое те е подтикнало да правиш секс с Теди под покрива на родителите си?“, „Сърдита ли си на майка си, че е болна?“, „Какво смяташ, че ще пожертваш, ако простиш на баща си?“.

„Страстта.“ „Разбира се, че не.“ „Нищо“, идваха незабавните отговори на Ким. Може и да е била облекчена от това, че я откриха. Може би тъкмо това е имала наум, когато покани Теди там — да я открият. И ако не бе сърдита на майка си, тогава защо толкова се дразнеше от всичко, което майка й казваше или правеше тези дни? Колкото до това, какво би пожертвала, ако успееше някак да прости на баща си, е, Ким можеше да го обобщи в една дума — властта.

— И как стана така, че отиваме у баба Вив? — попита Ким нарочно предизвикателно. — Мислех, че не обичате да ходим там.

— Мина много време — призна Мати.

— И защо точно сега? Какъв е специалният случай? — Ким видя как раменете на майка й се стегнаха, в огледалото за обратно виждане забеляза как очите на баща й се свиха. В този момент разбра, че щяха да казват на баба й за състоянието на майка й. Щяха да казват на баба й, че нейната дъщеря умира.

— Лошо ми е — викна внезапно Ким, — спри колата. Мисля, че ще повърна.

Баща й веднага спря колата отстрани на пътя. Ким отвори вратата, изскочи навън и стигна приведена до средата на тротоара. Слабата й фигура се гърчеше от серия сухи спазми. Тя усети как майка й клекна до нея и покровителствено обви с ръце раменете й.

— Дишай дълбоко, миличка — утешаваше я тя и отмахваше косата от лицето й. — Дишай дълбоко. — Така ли щеше да се чувства майка й, зачуди се Ким, докато се бореше за въздух. Така ли се чувства човек, ако се дави до смърт?

Не беше за първи път да й се случва нещо подобно. Случи й се и онзи ден в училище, докато отиваше към кафето. Ужасно накъсване на дишането, въздухът буквално се смразяваше в устата, сякаш голямо парче лед бе заседнало в гърлото й. Тогава изтича в най-близката умивалня, заключи се в една от кабинките, взе да обикаля из тясното пространство пред тоалетната като тигър в клетка в зоопарка и да размахва ръце пред лицето си, мъчейки се да вкара въздух в дробовете си. Умирам, разбра тя в онзи момент. Бе наследила ужасната болест на майка си.

Амиотрофична латерална склероза.

Нормално безпокойство, породено от изпитанията.

Поне според Розмари Коликос.

— Което не означава, че тези пристъпи не са плашещи и ужасни — каза й терапевтката. — Просто не са фатални.

— А какво ще кажете за това, че кракът ми постоянно изтръпва? — попита я Ким по време на днешния сеанс.

— Може би не е лошо от време на време да махаш тези тежки ботуши — предложи Розмари и махна към стегнатите й високи до коляното черни кожени ботуши. — Ако стоиш по цял ден с ботуши като тези, кракът ти задължително ще изтръпва от време на време. Ти не умираш, Ким — увери я тя. — Ще бъдеш съвсем добре.

Така ли? Ако беше така, какво правеше по ръце и колене, повръщайки жлъчката си на заледения тротоар посред Чикаго в мразовития петъчен следобед?

Сякаш след цяла вечност задушаването спря и Ким усети как гърдите й се изпълват с въздух. Тя избърса сълзите от очите си, положи глава на рамото на майка си и почувства студеното слънце изненадващо топло на бузите си.

Тогава обаче сянката на баща й надвисна над тях и препречи слънцето.

— Добре ли си? — питаше я той.

Тя кимна, бавно се изправи на крака и се обърна да помогне на майка си. Но Джейк вече беше до Мати, едната му ръка под лакътя й, с другата обгърнал кръста й и Мати с цялата си тежест се облягаше на него. Тя не се нуждаеше от помощта на Ким.

— Добре ли си, миличка? — попита я Мати, когато се качиха в колата.

— Чудесно — отговори Ким. — Трябва да е от онзи хотдог, който погълнах на обяд.

— Мислех, че не ядеш червено месо — каза баща й.

А после никой нищо не каза, докато колата не спря пред къщата на баба й.

 

 

— Хайде, вземи едно. — Майка й развълнувано сочеше към котилото от осем новородени кученца, пълзящи едно върху друго в големия кашон на пода в кухнята на баба Вив. На лицето на Мати бе изобразена огромна смахната усмивка, а в очите й имаше сълзи, онзи вид сълзи, които идват, когато знаеш, че правиш някого наистина щастлив. Дори и на лицето на баща й бе залепнала някаква няма усмивка. И Ким усещаше същото глупаво изражение да разтяга устните й. Баба й се усмихваше дискретно иззад готварската си печка с цвят на авокадо в другия край на малката зелено-бяла кухня. Поне шест други кучета обикаляха около масивните й глезени. Тя бе единственият човек в стаята, който все още изглеждаше като човешко същество, а не като тъпо извънземно.

— Това някаква шега ли е? — внимателно попита Ким, боейки се да приближи мърдащия кашон.

— Кое от тях искаш? — попита майка й.

— Не мога да повярвам. Ти ми даваш да си имам кученце?

— Честит рожден ден, Кими — каза баща й.

— Честит рожден ден — повтори майка й.

— Рожденият ми ден е чак другата седмица. — Ким се дръпна от кашона. Имаше ли някаква причина, поради която те празнуваха рождения й ден една седмица по-рано? Да не би да имаше някакъв нов проблем с майка й?

— Всичко е наред, Ким — каза майка й, още веднъж нахлувайки в най-дълбоките ниши на ума й, без позволение. — Просто искахме да е изненада. Бояхме се, че ако чакаме до другата седмица…

— Не зная кое да избера — викна Ким, хвърли се към кашона преди майка й да довърши обяснението си и взе да повдига едно след друго малките бели купчинки. — Толкова са сладки. Не са ли най-сладките неща, които някога сте виждали? — Тя задържа едно кученце в протегнатата си ръка, гледаше как късите му крачета висят измежду пръстите й, очичките му, малки като копчета, имаха цвета на черен шоколад. Очите на Теди, помисли си Ким, върна кученцето в кашона и взе друго, чиито очи все още бяха наполовина затворени.

— Каква порода са? — попита Мати.

Ким забеляза, че Мати внимателно избягва зрителен контакт с майка си.

— Пекипуди — обяви баба Вив, изправи и бездруго гордите си рамене и потупа по късата си сивееща вече кестенява коса. — Наполовина пудели, наполовина пекинези. По-умни от двете породи, взети заедно.

— Искам това — каза Ким, докато целуваше отново и отново бялата му козина. Кученцето вдигна малката си главица и облиза долната част на устата й.

— Не му давай да те ближе по устните — предупреди я Мати.

Ким пренебрегна това и остави кученцето да я ближе по устата; чувстваше езика му, нетърпелив и влажен, да си пробива път между устните й.

— Ким… — каза баща й.

— За бога, вие двамата, няма нищо. Техните усти са по-чисти от вашите. — Баба Вив пропъди тревогата им с нетърпеливо движение на ръката. — Как ще го наречеш, Кими?

— Не зная. Какво име е подходящо? — Очите на Ким се местеха от баба й, на баща й и майка й, не смеейки да се спре за по-дълго на никой от тях. Значи най-накрая й даваха да си има куче. Защо? Майка й винаги бе мразила кучетата. Бе отишла дори толкова далеч да се преструва, че е алергична към тях онова лято, когато Ким донесе вкъщи едно бездомно куче и настоя да го дадат на баба Вив. Ким ходеше всяка седмица да го посещава, но това не бе същото като да си имаш куче вкъщи, което да те следва от стая в стая и да се увива около краката ти в леглото. Защо беше тази внезапна промяна? Защо сега, когато последното нещо, от което майка й се нуждаеше, беше някакво малко, необучено куче в краката й?

Това бе официален жест, разбра в този момент Ким и се пребори с ново внезапно задъхване. Майка й умираше.

— Кое име смяташ, че би било подходящо, мамо? — Ким избута думите през блокадата в гърлото си.

— Той е твоето бебче — каза Мати. — Ти избери.

— Това е голямо решение.

— Да, така е — съгласи се майка й.

— Какво ще кажеш за Джордж?

— Джордж? — едновременно запитаха Мати и Джейк.

— Харесва ми — каза баба Вив. — Джордж е идеално име за него.

— Джордж и Марта — каза Ким и се усмихна на майка си. — Вървят заедно.

— Никога не разбрах защо майка ти толкова мрази името Марта — промърмори баба Вив. — Винаги съм мислела, че е прекрасно име. Не си представяш Марта Стюърт да се нарича Мати, нали? Някой иска ли чай? — изговори тя на един дъх.

— Чай звучи добре — каза Джейк.

— Чай би било добре — съгласи се и Мати.

С крайчеца на окото си Ким гледаше как майка й наблюдава своята майка и се опита да види баба Вив с нейните очи. Те не си приличаха много. Баба й беше по-ниска и по-набита от майка й, а късата й тъмнокафява коса бе къдрава и все повече се примесваше със сиво. Чертите й бяха по-груби, отколкото на единственото й дете, носът й по-широк и сплеснат, челюстта й по-квадратна, очите й — не сини, а зелени. Мати винаги бе настоявала, че изглежда точно като баща си, но никъде нямаше негови снимки, за да се провери твърдението й. За разлика от майка й, баба й никога не носеше грим, макар че когато се ядосаше или разстроеше, бузите й се зачервяваха, а идеалният тен на майка й рядко се изпъстряше с такива петна. И все пак, Ким откриваше нещо от баба си в гордо изпънатите рамене на майка си, в начина, по който двете жени държаха главите си, в това как използваха ръцете си, за да изразят някоя по-трудна мисъл.

— Какво се е случило между теб и баба Вив? — питаше понякога Ким.

— Нищо не се е случило — отговаряше винаги майка й.

— Тогава как така никога не я посещаваш? Защо тя не идва у нас на вечеря?

— Това е дълга история, Ким. Няма лесни отговори. Защо не попиташ баба си?

— Питах я.

— И?

— Тя каза да питам теб.

Сега майка й гледаше странно, помисли си Ким, сякаш бе попаднала в чужда къща и не знаеше как да се измъкне учтиво и най-вероятно се чувстваше точно така. От колко ли време не е била в къщата на баба Вив все пак? На колко години е била, когато е излязла от предната врата за последен път? Може би не много по-голяма от баща й, когато е напуснал своя дом, реши Ким. Странно, помисли си тя, докато целуваше меката главица на новото си кученце. Родителите й си приличаха повече, отколкото смяташе.

— Видя ли статията за Джейк в списание „Чикаго“? — попита майка си Мати, очевидно опитвайки се да съживи разговора.

— Не. — Баба Вив отиде до мивката и взе да сипва студена вода в един чайник. — Донесохте ли ми един брой?

— Всъщност, имам един в чантата си. — Мати се пресегна за кафявата си кожена чанта на кухненската маса.

— Кажи ми, че не е вярно — възпротиви се Джейк.

Той наистина ли се изчерви? Ким превъртя очи към тавана.

— О, да. — Мати гордо се закиска, отвори чантата си, извади списанието и тъкмо се канеше да го подаде на майка си, когато то се изтръгна от ръцете й и прелетя през стаята, принуждавайки кучетата в нозете на майка й да се разбягат, лаейки ужасено.

— Е, няма нужда да го хвърляш по мен — раздразнено каза баба Вив. — Всичко е наред, бебчета — обърна се тя към кученцата, които бавно запълзяха обратно в стаята.

Ким забеляза, че лицето на майка й придоби пепеляв цвят, а очите й застинаха от ужас.

— Толкова съжалявам. Не зная какво стана.

— Добре ли си? — попита Джейк.

— Разбира се, че е добре. — Баба Вив се наведе да вдигне списанието от пода. — Винаги е била малко непохватна. Хубава снимка, Джейк. На предната корица, не по-малко.

— Очевидно статията е твърде похвална — каза Ким, докато наблюдаваше как лицето на майка й си възвръща цвета. Нарочно използва нейните думи, същите, които баща й твърдеше, че е казал по-рано. Нали сме едно семейство, мислеше си тя и се бореше с пристъпа на задушаване, поемайки няколко пъти дълбоко дъх.

— Добре ли си, миличка? — попита майка й.

Нищо не пропуска, каза си Ким. Гледаше как баба й сложи чайника на печката и извади голяма бяла торта от една кутия на плота, всичко това с едно плавно движение.

— Защо всеки пита дали всички са добре? — попита баба Вив и сложи тортата по средата на кухненската маса. — Забелязвам, че никой не пита аз как се чувствам.

— Не се ли чувстваш добре, бабо Вив?

— Добре съм, скъпа. Благодаря ти, че питаш. И така, кой иска розичка?

— Аз — едновременно казаха Ким и майка й.

Всички седнаха около кръглата маса, малкото кученце спеше в скута на Ким, баба Вив взе в своя един неуморен черен териер, като се опитваше да го умиротвори.

— Мислиш ли, че би могла да махнеш кучето от тортата? — попита майка си Мати, но това бе повече изискване, отколкото молба.

— Той не е близо до тортата. — Като по магия по бузите на баба Вив избиха малки червени петна, но тя сложи кучето на земята и скочи на крака. — Май съм забравила свещичките. — Започна шумно да отваря и затваря кухненските шкафчета. — Зная, че тук някъде имам няколко.

— Всичко е наред, бабо Вив. Няма нужда от свещички.

— Какво говориш? Разбира се, че ти трябват свещи. Какво е тортата за рожден ден без свещички?

— Кими — каза баща й, — можеш ли да сложиш долу Джордж, докато ядем?

— Джордж остава в мен — изстреля Ким. — И не ме наричай Кими.

— Намерих ги — победоносно заяви баба й, върна се на масата и нареди свещичките върху тортата в четири спретнати малки редички. — Шестнайсет свещички — каза тя, усмихвайки се на единствената си внучка и сложи една допълнителна свещичка в средата на мека червена розичка. — И още една за късмет.