Джой Филдинг
За първи път (15)

15

— И така, какво мислиш?

Ким сви рамене и огледа тъмната, определено мръсна и мазна закусвалня на ъгъла на Калифорния авеню и Двайсет и осма улица. Баща й вече няколко пъти се извини за липсата на добри ресторанти в околността, но я увери, че „При Фредо“ правят жестоки хамбургери. Жестоки, помисли си Ким, интересен избор на дума.

— Не ям месо — каза тя.

— От кога?

— Откакто това е отвратително, жестоко и се дебелее от него — отговори Ким.

— Но ядеш пилешко.

— Не ям червено месо — конкретизира тя. — На свидетелската скамейка ли съм?

— Разбира се, че не. Просто бях любопитен. Не съм разбрал, че не ядеш червено месо.

Ким направи физиономия, която демонстрира върховната й незаинтересуваност към разискваната тема. Баща й не разбираше още много неща, помисли си тя и се зачуди дали имаше някакъв начин да се измъкне и да не ходи с него в съда след обяд. Точно тогава той я попита какво мисли за досегашния ход на делото, но Ким знаеше, че в действителност баща й я пита какво мисли за неговото изпълнение.

— Беше добре. — Тя отново сви рамене, но по-слабо, не така явно като преди.

— Просто добре?

— Какво искаш да кажа?

— Само се интересувам какво мислиш.

— Мисля, че беше добре. — Този път Ким дори не си даде труда да свие рамене. — Сега можем ли да поръчаме?

Джейк даде знак на сервитьора и той се приближи към тясното им сепаре, вдясно от бързо запълващия се бар, с приготвен химикал да запише поръчката им.

— Имате ли пилешка салата „Тай“? — попита Ким, пренебрегвайки менюто.

Сервитьорът, чиято вълниста тъмна коса бе почти същия цвят като кожата му, погледна притеснено.

— Имаме сандвич с пилешка салата — отговори той със силен испански акцент.

— Не искам сандвич с пилешка салата — упорито произнесе Ким. — Отрупват ги с майонеза. Със същия успех човек може да изяде половин кило масло.

— На мен сандвич с пилешка салата ми звучи добре — каза Джейк, затвори менюто и се усмихна на сервитьора.

Ким се зачуди дали баща й нарочно й се противопоставяше.

— Два сандвича с пилешка салата ли? — попита сервитьорът.

— Не! — Ким почти изкрещя. — О, добре. Но може ли моят да го направите с нискомаслена майонеза?

— Пържени картофи или салата? — Този път сервитьорът попита направо Джейк и напълно пренебрегна Ким.

— Пържени картофи — отговори Джейк.

— Салата — каза Ким, макар че картофите, които някой ядеше в съседното сепаре миришеха вкусно. — И ако може, соса да ми го сложите отделно.

— Нещо за пиене? — Сервитьорът отново се обърна към Джейк.

— Кафе — отвърна той.

— Диетична кола — поръча високо Ким.

— Четох някъде, че диетичната кола не е много полезна — подхвърли Джейк, когато сервитьорът се оттегли, поклащайки глава.

— Аз май прочетох същото за кафето — обади се Ким.

Джейк се усмихна, което на Ким й се стори повече от дразнещо. Защо се смееше? Тя не бе казала нищо смешно, нито мило, нито дори положително. Нарочно ли се опитваше да я провокира? Първо я завлича в съда да го гледа как издевателства над някакъв мухльо на свидетелското място, докато нещастникът не се измъкна с подвита опашка, макар че тъкмо по него бяха стреляли, за бога! И то шест пъти, не по-малко. В гърба! После пък я кара да избира между кафенето в съда и тази странна малка закусвалня. Свети Петре, някой да е чувал за мръсна закусвалня с препълнен бар, където адвокати се конкурират с местни пияници за вниманието на бармана и човек може да ги различи само по дрехите им?

— Къде ходи сутринта, когато изчезна за толкова дълго? — попита Джейк.

— Не беше за дълго.

— Половин час — каза баща й.

Ким въздъхна, погледна към вратата.

— Имах нужда от малко свеж въздух.

— Свеж въздух или свежа цигара?

Ким го стрелна с очи.

— Кой казва, че съм пушила?

— Нямаше нужда никой да казва нищо. Аз и оттук усещам мириса в косата ти.

Ким помисли дали да спори, но се отказа.

— И какво от това? — попита предизвикателно тя, сякаш подканяше баща си да направи нещо по този въпрос.

— Такова, че ти нямаш още дори шестнайсет. Знаеш колко е опасно пушенето.

— Ще ме убие, така ли?

— Твърде е възможно — съгласи се Джейк.

— Мама никога не е пушила.

— Точно така.

— Тя умира. — Ким го каза сякаш констатира факт, но трябваше насила да изтласква думите от устата си.

— Ким…

— Не искам да говорим за това.

— Мисля, че би трябвало да говорим за това.

— Не сега — произнесе тя.

— Кога?

Ким повдигна рамене, пусна една дълбока въздишка и чу баща си да прави същото.

— Пропуснах ли нещо интересно, докато ме нямаше? — попита тя. — Да си направил на мат и маскара още някой нищо неподозиращ глупак?

Баща й изглеждаше искрено изненадан.

— Наистина ли така възприемаш работата ми?

— А не е ли така?

— Обичам да си мисля, че се стремя към истината.

— Истината е, че твоята клиентка е простреляла мъжа си шест пъти в гърба.

— Истината е, че по това време моята клиентка е била в истерично неконтактно състояние.

— Истината е, че клиентката ти е планирала цялото проклето нещо.

— Било е временна невменяемост.

— Било е хладнокръвна преднамереност.

Джейк неочаквано се усмихна.

— От теб ще излезе доста добър адвокат — каза той.

Ким усети истинска гордост в гласа му.

— Не проявявам интерес — изстреля тя и го видя как трепна. — Искам да кажа, наистина, как можеш да защитаваш тези хора? Знаеш, че са виновни.

— Мислиш ли, че всички хора, обвинени в някакво престъпление, са виновни?

— Повечето от тях. — Така ли мислеше действително, зачуди се Ким. Наистина ли?

— Дори и да беше така — възрази Джейк, — нашата правораздавателна система се основава на предпоставката, че всеки има право на най-добрата възможна защита. Ако адвокатите започнат да се правят на съдии и съдебни заседатели и откажат да защитават онзи, когото смятат за виновен, тогава цялата ни система ще се разпадне.

— На мен ми се струва, че вече се разпада. Погледни себе си — ти през цялото време отърваваш виновни хора. Това ли наричаш справедливост?

— Ако перифразирам Оливър Уендъл Холмс, моята работа не е да творя справедливост. Моята работа е да играя играта според правилата.

— И тъй, за теб това не е нищо повече от игра?

— Не казах това.

— Съжалявам. Така ми се стори.

— Искаш да ми кажеш, че в твоя свят няма място за смекчаващи вината обстоятелства ли? — попита Джейк.

Ким изобрази визуален еквивалент на ръмжене. Какво й говореше той?

— Какво е това?

— Смекчаващи вината обстоятелства — повтори баща й. — Това са обстоятелства, които намалят жестокостта на дадено действие, които оправдават…

— Прострелването на собствения си мъж в гърба шест пъти? Добре че мама нямаше пистолет.

Джейк пребледня, сви се, като че ли сам бе прострелян.

— Казвам само, че нещата невинаги са прости и ясни. Понякога има уважителни причини…

— Да отнемеш нечий живот? Не мисля така. И ми се вижда отвратително, че ти мислиш така.

Ким нарочно искаше да ядоса баща си. Но вместо това забеляза усмивка в крайчетата на устата му.

— А какво ще кажеш за „жестоко и от него се дебелее“? — попита той.

— Какво?

— Извинявай. Просто се опитвах да се майтапя.

— Да се майтапиш с мен?

— Извинявай — повтори Джейк, докато Ким се бореше с внезапния прилив на нежелани сълзи. Тя предизвикваше гнева на баща си, не своя. — Честно, Кими, не исках да те засегна.

— Кой казва, че съм се засегнала? Мислиш, че ми пука какво си мислиш?

— На мен ми пука какво ти си мислиш — каза Джейк.

Ким се усмихна подигравателно, отмести поглед и се загледа в младия мъж, който работеше зад бара. Наблюдаваше го как сипва чаша уиски на един от клиентите си, продължи да се взира в него, докато бършеше плота и наливаше чаша водка на някой друг. След миг той усети погледа й и се усмихна. Ким изкриви устните си секси и подканящо, според нея.

— Какво има? — попита баща й. — Да не ти е заседнало нещо между зъбите?

— Какво? За какво говориш?

Келнерът се приближи с напитките им.

— Сандвичите ще са готови след минута — каза той.

— Нямам търпение — отвърна Ким и огледа малката тълпа мъже и жени на бара.

— Коя е тази? — попита тя и кимна към една привлекателна жена в отдалечения край, която им махаше. — Някоя от твоите приятелки ли?

— Казва се Джес Костър — с равен глас каза Джейк, но Ким забеляза слабото трепване в слепоочията му. Той също й махна. — Тя е помощник щатски прокурор.

— Много е симпатична.

Джейк кимна.

— Спал ли си с нея?

— Какво?

Ким видя, че чашата с кафе почти падна от ръцете на баща й.

— Спал ли си с нея? — повтори тя и си представи как баща й се хвърля през тясната издраскана маса помежду им, ръцете му бързо обхващат врата й и я удушават. Как ли ще отговори на обвинението в убийство на собственото си дете, зачуди се тя. Временна невменяемост? Оправдано убийство? Смекчаващи вината обстоятелства?

— Не ставай смешна — каза Джейк, а думите му бяха по-болезнени от всякакви въображаеми ръце около врата й.

Ким почувства, че очите й се пълнят със сълзи. Тя наведе глава, преди баща й да ги е забелязал, грабна голямата си черна кожена чанта, скочи на крака и се измъкна от сепарето, като се оглеждаше безпомощно из помещението, неспособна да фокусира каквото и да било.

— Какво правиш? Къде отиваш? — попита баща й.

— Къде е тоалетната? — обърна се тя към келнера, който се приближаваше със сандвичите им.

Той й посочи с брадичка към дъното на салона.

— Надолу по стълбите — извика след нея.

Ким пъргаво се насочи към дъното на ресторанта, всичко се размазваше пред погледа й. По дяволите, мислеше си тя. Как смееше баща й да се държи толкова пренебрежително? Въпросът й може и да не бе съвсем на място, но това не му даваше право да й се подиграва и да й казва, че е смешна. Не беше смешна. Той бе смешният, с неговия спретнат син костюм и зализана назад коса, със самодоволната си усмивка и самочувствие на всезнайко, да й изнася лекции за правораздавателната система, когато всички знаеха, че няма такова нещо като справедливост. Ако имаше, нейната красива майка, която през целия си живот не бе навредила никому, нямаше да умира от някаква глупава болест, дето даже не можеше да се произнесе, камо ли да се разбере, докато баща й, който лъжеше и мамеше и посвещаваше по-голямата част от живота си на това, да отървава от затвора убийци и всякакви други нищожества, бе жив и здрав. Къде тук беше справедливостта?

Ким откри стръмното стълбище в дъното на задименото главно помещение и бавно слезе надолу, чантата се блъскаше в бедрото й, докато тя се подпираше на стената. Някъде отзад Джон Денвър пееше за славната природа. Да бе, мислеше си Ким, докато отваряше вратата на тясната дамска тоалетна най-долу. Нещастникът прекара живота си да пее за планини и слънце и обикновените радости на живота и какво му се случи накрая? Свърши горивото на експерименталния самолет, който пилотираше, разби се в океана и загина на място. Пак да си говорим за справедливост!

Ким отвори вратата на малката кабинка, затвори тоалетната чиния и седна на капака. Не й се ходеше по нужда. Нуждаеше се от цигара. И не някаква обикновена тъпа цигара, а от ония специалните, които й сви Теди през уикенда. „Хайде, покажи се, където и да си“, мърмореше си тя и претърсваше увисналата кожена чанта. Намери няколко разпръснати джойнта на дъното и пъхна един в устата си. „Какво правиш? Да не ти е заседнало нещо между зъбите?“ изимитира тя баща си, запали небрежно свитата цигара и взе да се киска още преди да вдъхне. Смукна дълбоко и усети как парещият дим веднага изгори дробовете й, но го задържа цели пет секунди, така както й бе показал Теди. „Всичките ми грижи отлитат с дима“ каза си тя и бавно издиша, чувствайки на езика си сладкия вкус на марихуаната. Отново смукна, облегна се назад направо на стената, боядисана в болнично зелен цвят и накара тялото си да се отпусне. Теди беше прав. Само две дръпвания и думите на баща й до голяма степен загубиха своята жлъч. Господин Самата Праведност. Господин Смекчаващи Вината Обстоятелства. Още едно дръпване и нищо от онова, което той казваше, нямаше да я нарани. Още няколко и кой знае, може и справедливостта да възтържествува. Работата ми не е да творя справедливост, бе казал той, цитирайки Шерлок Холмс, или някой подобен. Работата му била да играе играта според правилата.

Само че не го правеше, нали така? Правилата на брака изискваха вярност, преданост, любов. Тази игра Джейк Харт не я играеше по правилата.

Ким затвори очи, усещайки стягане в гърдите си. Защо майка й позволи на баща й да се върне вкъщи, въпреки всичко? Те нямаха нужда от него. Тя можеше да се грижи за майка си, докато се почувства по-добре. И тя щеше да се почувства по-добре, независимо от онова, което Ким каза по-рано. Таблетките, които взимаше, изглежда вършеха работа. Нищо не я болеше. Изглеждаше страхотно. От време на време кракът й изтръпваше и тя губеше равновесие или пък изтърваваше по нещо, но това можеше да се случи на всеки. Нямаше начин майка й да загуби способността си да ходи, да се движи, да говори, да преглъща, както твърдяха всички лекари. Още повече че учените бяха ей на толкова от откриването на лекарство, както я бе уверила майка й. Със сигурност те двете щяха да се справят дотогава без Джейк.

Ким чу стъпки по стълбите пред малкото помещение. Те спряха пред тоалетната. В следващия миг чу вратата да се отваря и затваря, наведе се и видя чифт черни лачени обувки и два стройни крака в пространството между тоалетната и мивката. Ким скочи на крака, вдигна капака на чинията и хвърли вътре малкото, което бе останало от цигарата й. Пусна водата и гледа, докато фасът изчезна. После енергично размаха ръце във въздуха, за да разсее малкото облаче дим. Едва когато се успокои, че нищо не се усеща, тя посмя да излезе.

Ким тутакси позна в жената, стояща до мивката, прокурорката, която бе помахала на баща й. Джес Казънс, или Костнър. Нещо такова. Ким се усмихна на жената, която я изгледа, без да отговори на усмивката й. Киселчок, помисли си Ким, изми си ръцете, макар че нямаше нужда и напусна тоалетната, без да се обръща.

— Добре ли си? — попита я баща й, когато тя се вмъкна обратно в сепарето.

Тя кимна и се опита да се съсредоточи върху сандвича с пилешка салата в чинията пред нея. Но той някак играеше пред очите й и Ким не успяваше да го фокусира.

— Запазих ти малко пържени картофи — каза Джейк.

Ким поклати глава, но веднага съжали за това. От движението й се зави свят. Тя поднесе сандвича до устата си и отхапа голям залък.

— Добър е — чу се да казва, сякаш гласът й принадлежеше на някой друг.

— Виж, Кими — каза баща й. — Зная колко тежък период изживяваш. Зная, че много ти се насъбра.

— Мисля да го изям колкото се може по-бързо — отбеляза тя и се захили.

— Знаеш какво имам предвид. Аз съм насреща, ако искаш да поговорим за това.

— Вече ти казах, че не искам да говорим за това.

— Но аз искам — каза Джейк и Ким се засмя на глас.

— Така че, това, което наистина имаш предвид, е, че аз съм насреща, ако ти искаш да говорим за това. — Отново се засмя, твърде доволна от остроумието си.

— Ким, добре ли си?

— Чудесно. — Отхапа огромна хапка от сандвича си и усети част от пилешката салата да се стича по брадичката й. — Много е вкусно — каза тя. — Фредо прави жестоки сандвичи.

— Зная, че си разстроена от завръщането ми вкъщи — упорстваше Джейк.

— Защо се върна вкъщи? — попита Ким, сама изненадана от страстта, която вложи, още повече че нямаше намерение да задава този въпрос. — И моля те, не обиждай моята интелигентност с твърдението, че си го направил заради мен.

Настана дълга пауза.

— Ти изобщо знаеш ли защо се върна? — попита отново. И добави: — Няма значение. Вече няма значение. Ти се върна. Това е спорният момент. Нали такъв израз използвате вие, юристите? — Тя довърши първата половина от сандвича си и започна втората.

— Ти си много ядосана, Ким. Разбирам.

— Нищо не разбираш. Никога не си разбирал.

— Може би, ако ми дадеш малко шанс…

— Чуй ме — прекъсна го Ким, плесна остатъка от сандвича си в чинията и го видя как се разпада. — Ако майка ми се е съгласила да те пусне обратно след всичко, което направи, добре, това си е нейна работа. Аз й казах какво мисля по този въпрос, но очевидно тя не се е съгласила с мен, така че какъв избор имам? Никакъв. Каквото и да поиска Джейк Харт, той го получава. Иска да флиртува, флиртува. Иска да се махне, маха се. Иска да се върне, връща се. Мисля, че единственият ми въпрос е, колко време още смяташ да се мотаеш наоколо, след като мама се почувства по-добре. — Ким се мъчеше пак да събере сандвича си, опитваше се да напъха пръснатите парченца пилешко обратно между тънките филии хляб.

— Ким, скъпа, тя няма да се почувства по-добре.

— Не би могъл да знаеш. — Ким не искаше да го погледне. Ако го погледнеше, имаше опасност да хвърли остатъка от сандвича си в лицето му.

— Ще става все по-зле.

— Аха, сега пък си доктор, така ли?

— Много е важно да сме единни по този въпрос…

— Не те слушам.

— … да направим всичко по възможностите си, за да осигурим на майка ти удобство и щастие.

— За да успокоим съвестта ти ли? — изстреля обратно Ким. — Да ти помогнем да се почувстваш по-добре.

— Може би — съгласи си Джейк. — Може би и това е част от всичко.

— Това е всичко и ти го знаеш.

Джейк потри чело, поклати глава и накрая хвана брадичката си с ръка.

— Ти наистина ме мразиш, нали? — каза той, повече като констатация, отколкото като въпрос.

Ким сви рамене.

— Не се ли очаква от децата да мразят родителите си? — попита тя. — Ти мразиш своите.

— Така е — съгласи се той.

Ким очакваше той да се защитава, да изтъкне очевидните различия в тяхното положение, но Джейк не каза нищо. Баща й рядко говореше за детството си. Ким знаеше, че той и братята му са били малтретирани. Много пъти искаше да го разпита за това, а сега й се предоставяше идеалната възможност, но тя нямаше да му достави удоволствието да прояви интерес. Изглежда уморен, помисли си Ким и почти го съжали.

— Не трябва ли да тръгваме за съда? — попита тя.

Джейк си погледна часовника и незабавно даде знак на келнера да донесе сметката. Минута по-късно, оставил парите на масата, той поведе дъщеря си към изхода на ресторанта.

— Джейк — повика го някаква жена изотзад.

Ким се обърна и видя Джес Казънс, или Костър, или каквото и да беше името й, да се приближава. Баща й бързо ги представи.

— Как си? — попита той.

— Добре — отвърна Джес Костър, прехвърляйки очи от Джейк на Ким и обратно. — Чудех се, дали можем да поговорим за минута.

— Разбира се.

— Ще почакам отвън — предложи Ким.

— Случило ли се е нещо? — Ким чу баща си да пита, отвори вратата и излезе на улицата, а вятърът тутакси отвя думите му. Случило ли се е нещо, повтори вятърът. Случило ли се е нещо? Случило ли се е нещо?

Случилолисеенещо? Случилолисеенещо? Случилолисеенещо?