Джой Филдинг
За първи път (4)

4

Мати стоеше на външните стълби на чикагския Институт по изкуствата и чувстваше как студеният бриз я шиба по лицето. „По-силно“, промърмори тя безгласно и вирна лицето си срещу вятъра, сякаш го предизвикваше да я удари. Хайде, събори ме. Издухай ме. Унизи ме пред всички тези височайши покровители на изкуствата. Заслужавам тъкмо това. Време е за разплата заради унижението, на което подложих моя съпруг в съда тази сутрин. „Продължавай — прошепна тя, като все още се опитваше да осмисли случилото се. — Дай най-доброто от себе си.“

— Мати?

Щом чу името си, Мати се обърна и разтвори устни в пресилена усмивка, когато Рой Крофърд, мъж със загрубяло лице на боксьор и гъвкава фигура на танцьор, сиви блестящи очи под гъста сива коса, се приближи. Ходи с раменете си, забеляза Мати, която го изучаваше, докато той крачеше уверено към нея, дясно рамо, ляво рамо, дясно рамо. Определено важна личност, в обичайните си черни панталони и кремаво поло, без палто, въпреки нарастващия студ. Рой Крофърд бе направил първия си милион преди да стане на трийсет години, а наскоро бе отбелязал петдесетия си рожден ден с това, че смени съпруга номер три и се изнесе да живее с най-добрата приятелка на най-малката си дъщеря.

— Рой — произнесе тя и разтърси ентусиазирано ръката му. — Толкова се радвам, че успя да излезеш по-рано.

— Аз притежавам компанията — отвърна непринудено той. — Аз поставям правилата. Имаш яка ръкохватка.

— Съжалявам. — Мати незабавно освободи пръстите му.

— Няма за какво да съжаляваш.

Няма за какво да съжаляваш, повтори тя безмълвно, а умът й се завъртя обратно към съдебна зала седемстотин и три, споменът за това, което направи, грейна пред нея като уловен в светлината на микроскоп, разкривайки замразени във времето образи, оставили незаличими следи в ума й. Няма за какво да съжаляваш. Ах, но тъкмо тук грешите, господин Крофърд. Имаше много неща, за които да съжалява. Като се започне с нездравата идея да иде в съда тази сутрин и се продължи със сцената, която разигра там, и не просто каква да е сцена, а майката на всички сцени, сцена направо от ада. Сцени от един брак, помисли си тъжно Мати, защото знаеше, че съпругът й никога няма да й прости, че бракът й бе приключил, това жалко подобие на брак, бракът, който никога не беше се състоял, въпреки близо шестнайсетте години и дъщерята, родена от него — единственото нещо в живота й, за което не съжаляваше.

— Наистина много съжалявам — повтори Мати и изведнъж избухна в сълзи.

— Мати? — Сивите очи на Рой Крофърд внимателно погледнаха ту на една, ту на друга страна, устните му се свиха, отпуснаха се и пак се свиха, докато се приближаваше към Мати, после обхвана с ръце треперещото й тяло. — Какво има? Какво се е случило?

— Толкова съжалявам — повтори пак Мати, неспособна да каже друго. Какво ставаше с нея? Първо смехът в съда, а сега сълзи на стълбите на прочутия чикагски Институт по изкуствата. Може би се дължеше на околната среда, някаква коварна форма на оловно натравяне. Може би беше алергична към величествени стари сгради. Каквото и да бе, не й се искаше да напусне удобството и сигурността на ръцете на Рой Крофърд. От дълго време никой не я беше прегръщал с такава открита нежност. Дори когато правеха любов с Джейк, а през годините тяхната любов се бе запазила учудващо страстна, тъкмо тази нежност липсваше. Сега тя разбра точно колко й е липсвало това. Точно колко е изпуснала. „Толкова съжалявам.“

Рой Крофърд леко се отдръпна, но силните му ръце продължаваха да лежат върху нейните рамене, големите му пръсти масажираха плътта й под палтото.

— Мога ли да направя нещо?

Горкият, помисли си Мати. Той не е направил нищо и пак изглежда толкова виновен, сякаш е свикнал да кара жените да плачат и е готов да поеме цялата отговорност, независимо че е невинен. За момент тя се почуди дали всички мъже се чувстват така, дали преминават през живота в страх от властта на женските сълзи.

— Дай ми една минута, ще се оправя. — Мати отправи на Рой възможно най-обнадеждаващата си усмивка. Но тя усещаше, че устните й треперят, вкусваше солени сълзи през здраво стиснатите си зъби, а той изглеждаше всичко друго, но не и обнадежден. Всъщност, изглеждаше ужасен.

Кой би могъл да го обвинява? Той смяташе, че има среща със своята изкуствоведка, за да разгледат една фотографска изложба, а с какво се сблъска вместо това? С кошмара на всеки мъж — истерична жена, която прави сцена на обществено място! Не е чудно тогава, че Рой Крофърд изглеждаше така, като че ли желаеше земята да се разтвори и да го погълне целия.

И все пак, неудобството, изписано на лицето на Рой Крофърд бе нищо, в сравнение с изражението на същински ужас, завладял цялото същество на съпруга й при нейния изблик в съда. Какво ли си е помислил! Какво ли си мисли сега! Той никога няма да й прости, това поне беше сигурно. Нейният брак бе свършил и то не с обвинения и контраобвинения, а със смях.

След като излетя от съдебната зала, Мати продължи да се смее гръмко, докато бягаше по Калифорния авеню между Двайсет и пета и Двайсет и шеста улица, определено не най-добрата област на града, и по едно време забеляза някакъв пиян да пресича улицата на зигзаг, за да я избегне. Дори и пияниците бягат от мен, мина й тогава през ума, взе да се смее още по-силно и чу стъпки зад себе си; обърна се, надявайки се да види Джейк, но вместо него видя двама чернокожи, с плетени вълнени шапки нахлупени ниско надушите, които се извърнаха на другата страна, докато я отминаваха.

Колата й, бял интрепид, който имаше нужда от измиване, беше паркирана през две пресечки от съда. Тя си пребърка чантата за ключовете, откри ги, изтърва ги на тротоара, взе ги и отново ги изтърва. Стисна ги здраво и на няколко пъти се опита да отключи колата. Но ключът се извърташе в ръката й и колата си оставаше все така заключена. „Сигурно получавам удар — обяви Мати на редицата западнали малки сгради до нея. — Това е. Получавам удар.“

По-скоро нервна криза, реши тя. Как иначе да си обясни пълната липса на самоконтрол?

Изведнъж ключът влезе в ключалката. Мати си пое дълбоко дъх, после пак, разтърси пръсти, размърда крака в черните си кожени обувки. Изглежда, че всичко бе наред. А и спря да се смее, забеляза с облекчение, като се плъзна зад кормилото и погледна отражението си в огледалото. После се обади на Рой Крофърд по телефона в колата си и го попита дали не могат да променят часа на срещата. Ако е възможно да разгледат изложбата по-рано, а после да обсъдят възможните покупки докато обядват, тя черпи.

Хубава почерпка, помисли си сега Мати и избърса последните сълзи в опит да постигне поне подобие на самоконтрол. Защо Джейк не я последва? Той определено трябва да е разбрал, че нещо не е наред. Със сигурност трябва да е схванал, че избликът й нямаше за цел да го злепостави. Макар че как би могъл да знае това, след като тя самата не беше сигурна?

— Мислиш ли, че вече си добре? — попита Рой Крофърд, а очите му се молеха за едно простичко „да“.

— Чувствам се чудесно — отвърна му с признателност Мати. — Благодаря ти.

— Бихме могли да отложим това за друг път.

— Не, наистина, добре съм.

— Искаш ли да говориш за това? — Този път очите на Рой се молеха за простичко „не“.

— Не мисля. — Мати си пое дълбоко дъх, видя, че и Рой прави същото. Има твърде голяма глава, помисли си тя отсъстващо. — Ще влизаме ли?

Няколко минути по-късно те вече стояха пред една гола жена, изящно приведена над старинен умивалник, така че любопитното око на камерата бе уловило само задните й части и извивката на лявата й гърда.

— Уили Ронис е член на известния триумвират на френските фотографи — обясняваше Мати с най-професионалния си глас и се опитваше да задържи мисълта си в сегашно време, а тренирания си поглед — на великолепното изложение на черно-бели фотографии, подредени върху стените на една от по-дискретните приземни стаи на института.

Когато смесим черно и бяло, чу тя Джейк да се намесва, получаваме сиво. И при това, различни нюанси на сивото.

Махай се, Джейк, нареди безмълвно Мати. Ще се видим в съда, помисли си тя и почти се разсмя, наложи се дори да прехапе долната си устна, за да запази мълчание.

— Другите двама члена на групата, разбира се, са Анри Картие-Бресон и Робер Доано — продължи тя, когато реши, че е безопасно. — Тази конкретна снимка, озаглавена Nu provencal, е може би най-известната и показвана фотография на Ронис.

И така, нека отделим няколко минути и да разгледаме различните нюанси на сивото.

Нека да не го правим, помисли си Мати.

— Интересът към голите женски форми е отличителна черта на работата на Ронис — отбеляза тя.

— Има ли някаква причина да викаш? — прекъсна я Рой Крофърд.

— Виках ли?

— Само малко. Не е нещо, за което да се безпокоиш — добави бързо той.

Мати тръсна глава в опит да се освободи веднъж завинаги от гласа на съпруга си.

— Съжалявам.

— Моля те, не се извинявай. — Рой явно се изплаши да не би да започне да плаче наново. После се ухили с широка усмивка, която много отиваше на голямата му глава и в този миг Мати разбра защо жените от всички възрасти го намираха за толкова привлекателен. Едновременно мошеник и хлапак — смъртоносна комбинация.

— Винаги съм искала да отида във Франция — сподели Мати, като понижи гласа си и се концентрира върху фотографиите. Опитваше се да увери самата себе си, че е способна да води нормален разговор, независимо от факта, че несъмнено се намираше в процес на тотален нервен срив.

— Никога ли не си била там?

— Не още.

— Човек би помислил, че някой с твоите познания и интереси отдавна ще е отишъл във Франция.

— Някой ден — отвърна Мати и си спомни колко пъти се беше опитвала да пробута на Джейк идеята за една ваканция в Париж, но той постоянно отказваше. Казваше, че няма време, а всъщност имаше предвид, че щяха да имат твърде много време. Твърде много време, което да прекарват заедно. И недостатъчно любов. Мати си отбеляза на ум да се обади на своята пътническа агенция, щом се върне вкъщи. Тя не бе ходила до Париж за медения си месец. Може би щеше да отиде там за развода си.

— Както и да е — продължи тя, думите й отекнаха в пространството и ги изненадаха и двамата. — Тази снимка е на жената на Ронис на лятната им вила.

— Много е еротична — коментира Рой. — Не мислиш ли?

— Мисля, че това, което я прави толкова чувствена — съгласи се тя, — е почти осезателното пресъздаване на атмосферата; можеш действително да усетиш топлината на слънцето, идваща от отворения прозорец, да помиришеш въздуха, да почувстваш грапавината на стария каменен под. Голотата е част от еротиката, но само част от нея.

— Кара те да се съблечеш и да скочиш право в картината при нея.

— Интересна идея — каза Мати и се помъчи да не си представя Рой Крофърд гол, докато го водеше към друга група фотографии — двама мъже, спящи на пейка в парка, стачкуващи работници, почиващи на парижка улица, дърводелци на работа във френската провинция.

— Има някаква невинност в тези ранни снимки — отбеляза Мати и изведнъж й хрумна обезпокоителната мисъл, че Рой Крофърд може би флиртува с нея, — която липсва в повечето от късните му творби. И макар че симпатията към работническата класа си остава отличителен белег на цялостното му творчество, в снимките след Втората световна война има повече напрежение. Като тази. — Тя посочи към по-късна снимка, озаглавена „Коледа“, на която мъж със замислено изражение на сериозното си лице стоеше самотен сред тълпа от хора пред парижки универсален магазин. — Няма я предишната връзка между хората — обясни Мати, — и тази дистанция често става предмет на фотографията. Намираш ли някакъв смисъл в това?

— Между хората има дистанция — повтори Рой. — За мен има смисъл.

Мати кимна. За мен също, помисли си тя, докато разглеждаха тези късни фотографии няколко минути в тишина. Тя усети ръката на Рой да докосва леко нейната отстрани, почака да се отдръпне и изпита странно задоволство, когато той не го направи. Може би, в края на краищата, дистанцията не е чак толкова голяма, реши Мати.

— Аз предпочитам тези.

Мати усети отдръпването на Рой Крофърд от ръката й като лейкопласт, който бавно отлепят от все още прясна рана. Той се върна при по-ранните голи тела и се втренчи в тялото на млада жена, предизвикателно отпусната върху един стол: главата и вратът й бяха извън обсега на камерата, виждаше се едната й гърда, ясно изразеният триъгълник на пубиса й бе в центъра на снимката, а дългите й голи крака се протягаха към камерата. В левия ъгъл се мяркаше обут мъжки крак.

— Композицията на тази фотография е особено интересна — започна Мати. — И разбира се, взаимното разположение на различните материали — камъкът, дървото…

— Голата плът.

— Голата плът — повтори тя. Наистина ли флиртуваше с нея?

— Простите неща в живота — каза Рой Крофърд.

Нещата рядко са толкова прости, колкото изглеждат, чу отново съпруга си Мати. И ние всички знаем това.

— Ела да погледнем тук. — Мати поведе Рой към втора група стаи.

— Какво имаме тук?

— Дани Лайън — отвърна Мати отново с най-професионалния си тон. — Може би един от най-влиятелните фотографи в Америка днес. Както сам виждаш, той е твърде различен от Уили Ронис, въпреки че споделя интереса на Ронис към обикновените хора и актуалните събития. Тези снимки, посветени на разрастващото се движение за граждански права между 1962 и 1964 година, той прави след като напуска нашия роден чикагски университет, поема на автостоп на юг и става първият щатен фотограф на СККПН, което както си спомняш, е съкращение от…

— Студентски Координационен Комитет Против Насилието. Да, спомням си го добре. По онова време бях на четиринайсет години. А ти не си била дори и светлинка в очите на баща си.

Светлинка, която изгаси, когато си тръгна, помисли си Мати.

— Всъщност, аз съм родена през 1962 година — отбеляза тя. Той наистина флиртуваше с нея.

— Което те прави…

— Почти два пъти по-възрастна от настоящата ти приятелка. — Мати бързо се отправи към първата група снимки, а лекият смях на Рой Крофърд се носеше след нея. — Е, какво мислиш? Нещо хваща ли ти окото?

— Много неща — каза Рой Крофърд, като гледаше право в Мати, пренебрегвайки фотографиите.

— Ти флиртуваш ли с мен? — попита тя с прямота, която изненада и двамата.

— Мисля, че да. — Рой Крофърд се ухили с широката си усмивка.

— Аз съм омъжена жена. — Мати потупа тънката златна халка на безименния пръст на лявата си ръка.

— Е, и?

Мати се усмихна, защото разбра, че се забавлява повече, отколкото би трябвало.

— Рой — започна тя, а една досадна усмивка заплашваше да провали преднамерено сериозния й тон, — ти си мой клиент от колко години — пет, шест?

— По-дълго от двата ми последни брака, взети заедно — съгласи се той.

— И през тези години аз обзавеждах с произведения на изкуството разнообразните ти жилища и офиси.

— Ти внесе култура и добър вкус в дебелашкото ми битие — добави галантно Рой Крофърд.

— И през цялото това време ти никога не ми налетя.

— Предполагам, че е така.

— Е, защо сега?

Рой Крофърд изглеждаше объркан. Веждите му, черни на фона на сивата коса, се събраха на върха на носа му и образуваха една дълга рунтава черта.

— Кое е различно? — настоя Мати.

— Ти си различна.

— Аз съм различна?

— Има нещо различно в теб — повтори Рой.

— Мислиш, че само защото си изпуснах нервите преди малко, ще бъда лесна плячка?

— Надявах се.

Мати откри, че се смее на глас. Това я уплаши и я накара да задуши звука в гърлото си, преди да го чуе отново. Чудесно, сега ме е страх от собствения ми смях, помисли си тя и преглътна с усилие.

— Май видяхме достатъчно фотографии за един ден.

— Време за обяда?

Мати въртя халката си, докато кожата около нея се зачерви. Би било толкова лесно, помисли тя и си представи голямата глава на Рой Крофърд между стройните си бедра. Защо се притесняваше? Нейният съпруг я мамеше, нали? А и бракът й се беше разпаднал, не е ли така?

Не е ли?

— Ще бъдеш ли ужасно против, ако отложим обяда си за друг път? — чу се да пита тя, отпускайки ръце.

В отговор Рой Крофърд моментално вдигна своите ръце, като че ли едното действие предизвика другото:

— Ти се обади — изрече с лекота той.

— Ще се съобразя с теб — каза му минута по-късно Мати и му махна за довиждане от предните стълби.

— Разчитам на това — извика след нея той.

Много умно, помисли Мати. Тя откри колата си на паркинга зад ъгъла на галерията и се качи в нея. И професионално. Много професионално. Вероятно никога вече нямаше да чуе Рой Крофърд, но още докато мисълта минаваше през ума й, тя беше изместена от друга — картина на голото й тяло предизвикателно отпуснато на стол, а обувката на Рой Крофърд се мяркаше в ъгъла на съзнанието й. „Господи, ти си болна“, каза си Мати и отпъди обезпокоителната представа с решително тръскане на главата.

Мати подаде квитанцията си на служителя на паркинга, който й махна да минава, без да й върне остатъка от депозита. Тя потегли, на първия ъгъл зави надясно, на следващия наляво, без да обръща внимание къде всъщност отива и се почуди какво да прави с остатъка от деня. Една жена без планове, каза си, която се опитва да намисли какво ще каже на Джейк, когато той се върне вкъщи — ако се върне. Може би трябва да се посъветва с психиатър, реши, някой, който ще й помогне да се справи с разстройствата си, с потиснатата си враждебност, преди да е станало прекалено късно, макар да разбираше, че вече беше твърде късно. Бракът й се бе провалил. „Бракът ми се провали“, каза си простичко тя.

Нищо не е толкова просто, колкото изглежда.

Мати видя светофара от няколко пресечки разстояние, отбеляза червената светлина и си премести крака от газта на спирачката. Ала спирачката сякаш внезапно бе изчезнала. Мати започна неистово да бие петата си в пода на колата, но не усети нищо. Кракът й бе изтръпнал, тя удряше във въздуха, а колата се движеше твърде бързо. Нямаше начин дори да намали, камо ли да спре, а на пешеходната пътека имаше хора, мъж с две малки деца, за бога, и тя щеше да ги удари, щеше да връхлети с колата си върху две невинни малки деца и нищо не можеше да направи, за да предотврати това. Или беше луда, или получаваше някакъв удар, но и в двата случая един мъж и две хлапета щяха да загинат, ако скоро не направеше нещо по този въпрос. Трябваше да направи нещо.

В следващия миг Мати рязко изви кормилото наляво, влетя в лентата на насрещното движение право срещу една приближаваща кола. Шофьорът на колата, черен мерцедес, се отклони, за да избегне челен сблъсък. Мати чу свиренето на гумите, удара на метала, чупенето на стъкла. Разнесе се силен пукот, като експлозия, когато въздушната й възглавница се отвори и я блъсна в гърдите като гигантски юмрук, прикова я на седалката, навря й се в лицето като нежелан ухажор, отнемайки й жизненото пространство. Бялото и черното се сблъскаха, мислеше си Мати и за да не загуби съзнание, се опитваше да си спомни какво бе казал Джейк в речта си за малкото бели и черни неща и множеството варианти на сивото. Усети вкус на кръв, видя другия шофьор да излиза от колата и да крещи и жестикулира бясно. Помисли си за Ким, красивата сладка чудесна Ким и се зачуди как дъщеря й ще се оправя без нея.

И тогава, най-милостиво, всичко изчезна в различни нюанси на сивото и тя вече не виждаше нищо.