Метаданни
Данни
- Серия
- Адвокат и агент на ФБР (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Something About You, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Христова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 97 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джули Джеймс
Заглавие: Любовни престрелки
Преводач: Милена Христова
Издание: първо
Издател: Санома Блясък България
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Инвестпрес АД
Излязла от печат: май 2011
Редактор: Мая Жилиева
Художник: Eduard Stelmakh
Коректор: Мая Жилиева
ISBN: 978-954-8186-50-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9989
История
- — Добавяне
Глава девета
В сряда следобед, докато пътуваше към Съдебната палата за предварителните заседания, Камерън почти успя да убеди самата себе си, че животът й отново е нормален. Почти.
За щастие, полицейското наблюдение се оказа далеч по-ненатрапчиво, отколкото се бе опасявала. Почти не забелязваше полицаите, които обслужваха дневната смяна — заставаха на поста си пред дома й в шест часа сутринта, докато тя все още спеше, кимваха й любезно с глава, когато изкарваше колата от гаража на път за работа, следваха я плътно през града до офиса, след което буквално бездействаха чак до шест часа следобед, когато предаваха щафетата на нощната смяна. Тази седмица трябваше да се яви в съда няколко пъти, но тъй като съдебните зали на Районния съд на Северен Илинойс и Апелативният съд на Седми чикагски район се помещаваха в сградата на американската прокуратура, на полицаите не им се наложи да я придружават. И аз не бих отказала такава сладка работа — да отговаряш за сигурността на някого, който работи в една от най-строго охраняваните сгради в града, където и птиче не може да прехвръкне, помисли си Камерън. Утре щеше да се направи на луда и да изтича до близкото кафене, за да види как ще реагират полицайчетата. Все пак имаха нужда от малко движение, а и щеше да бъде весело.
Момчетата, които застъпваха на пост пред къщата й през нощта, бяха много по-различни и далеч по-възпитани. Още при първото си дежурство те учтиво се представиха и с всеки изминат ден Камерън чувстваше как дистанцията между нея и полицай Кеймин и полицай Фелпс неусетно се стопява напук на абсурдната ситуация. През последните три нощи тримата си бяха изградили стриктен режим: полицаите я следваха с колата си от офиса до къщата, проверяваха дали всичко вътре е наред и нищо не застрашава безопасността й, изчакваха я отвън, в колата, докато тя си облече спортния екип, след което я придружаваха до фитнес залата и я връщаха обратно у дома. Разбира се, постоянната компания на двамата мъже често пъти я караше да се чувства странно — особено когато тренираше на уреда за бягане и повдигайки поглед, виждаше как двамата полицаи пият сок на бара и не свалят очи от нея. В подобни моменти си напомняше, че алтернативата може да означава смърт за нея, което определено й помагаше да преглътне всички неловки ситуации.
Вече безброй много пъти беше връщала лентата назад към онзи момент, в който видя убиеца. Наблюдаваше го през шпионката, а той излезе от съседната стая 1308. Колкото повече мислеше за случилото се, толкова по-убедена беше в едно — нямаше как да е разбрал, че тя го наблюдава. Той не погледа нито веднъж към вратата на нейната стая. Нито едно от движенията му не подсказваше, че подозира присъствието на свидетел.
Това беше нейната версия за събитията онази нощ и нямаше никакво желание да бъде опровергавана. По принцип, твърдо вярваше, че прекомерните мерки за сигурност са най-доброто решение, когато става въпрос за вземане-даване с убиец, който удушава жени с възглавници. И преди да са хванали този престъпник, нямаше нищо против за нея да се грижат агентите на ФБР и чикагските полицаи.
Както и очакваше, предварителното заседание сутринта протече съвсем гладко. Бе първото й появяване в съда след впечатляващата й победа предната седмица. Чувстваше се добре в съдебната зала, макар и точно този случай да не й беше много на сърце. На подсъдимата скамейка беше изправен полицай от шерифския офис на окръг Кук, обвинен, че е сътрудничил на врага в дванайсет сделки с наркотици, разиграни от агентите на ФБР.
Изобщо не й беше приятно да се опитва да вкара в затвора полицай. Въпреки това беше настояла именно тя да поеме случая — ако имаше нещо, което я отвращава повече от обикновен криминален тип, това беше криминален тип в униформа. Обвиняемият беше срам за честните полицаи като баща й и именно затова Камерън изобщо не го съжаляваше. Случаят със сигурност нямаше да я направи много популярна в шерифския офис, но все някак щеше да го преживее. Ако поемаше само случаи, с които да се хареса на всички, нямаше да бъде по-различна от Сайлъс.
— Имате ли някакви въпроси?
Камерън се изправи и застана срещу съдията.
— Да, няколко, ваша чест — каза тя и отиде до свидетелското място, където я чакаше агент Траск. Беше последният й свидетел за днес и Камерън имаше ясното усещане, че съдията иска да приключи заседанието колкото е възможно по-бързо.
— Агент Траск, по време на кръстосания разпит адвокатът на обвиняемия ви зададе няколко въпроса, касаещи уговорката, която сте имали с обвиняемия, докато сте работили под прикритие. В разговорите си с обвиняемия обсъждали ли сте конкретно споразумение, което да гарантира, че той ще поеме охраната при сделки с наркотици, организирани като част от полицейски акции на ФБР?
Агентът кимна утвърдително с глава.
— Уговорката ни беше повече от ясна. Платих на обвиняемия пет хиляди долара. В замяна той се съгласи да поеме охраната и да бъде готов да се намеси, в случай че други полицаи опитат да попречат на сделката с наркотици.
— Има ли дори и малка вероятност обвиняемият да не е знаел, че извършвате сделки с наркотици?
Агент Траск поклати глава.
— Изключено. Преди всяка сделка проверявах дали обвиняемият носи огнестрелното си оръжие, след което обсъждах лично с него точното количество кокаин или хероин, замесени в сделката. После моят партньор пристигаше на предварително определеното място и се представяше за купувач, а обвиняемият ми помагаше да занеса брезентните чували с наркотици до колата. Веднъж дори се пошегува с мен и партньора ми, казвайки, че очевидно сме доста глупави, щом правим трансфер на наркотици на паркинги пред заведения за бързо хранете и то посред нощ. Според него, това било първото място, което той и неговите колеги щели да заподозрат. Беше така добър да ни информира, че ако искаме да се занимаваме с търговия на наркотици, гарата е далеч по-добра опция.
Адвокатът на защитата стана от стола си.
— Протестирам, това са доказателства, основаващи се на чисти спекулации. Настоявам свидетелят да борави само с ясни и точни факти.
Камерън се обърна към съдията:
— Това е предварително изслушване, ваша чест.
— Отхвърля се.
След като приключи изказването си, Камерън зае мястото си на масата за прокурори. Но тъй като в офиса бяха затрупани от работа, а и кадрите както винаги не достигаха, и тъй като това беше предварително изслушване на случай, който тя считаше за вече приключен, седеше сама.
Съдията погледна към адвоката на защитата.
— Искате ли да разпитате свидетеля?
— Не, ваша чест.
Агент Траск слезе от свидетелското място. След това, докато минаваше покрай масата на Камерън, се случи нещо много странно. Той я погледна и учтиво й кимна.
Камерън премигна два пъти, подозирайки, че просто така й се е сторило. Може би е някакъв тик, който никога досега не бе забелязала. През последните три години ФБР агентите, с които бе работила в Чикаго, дори не я поглеждаха, след като си свършваха работата като свидетели, да не говорим за учтив поздрав. Очевидно сега, след като Джак се завърна, бяха решили да „простят“ вменените й прегрешения.
— Прокурор? — обърна се към нея съдията.
Тя се изправи.
— Нямам повече свидетели, ваша чест.
Съдията обяви решението си.
— Вземайки предвид свидетелските показания, които чух днес, както и подробната писмена клетвена декларация на ФБР, внесена заедно с жалбата, намирам, че има основателна причина този случай да бъде разгледан в съда. Насрочвам първото заседание по делото за петнадесети декември в десет часа сутринта.
След като обсъди набързо останалите технически подробности по предстоящия процес, съдията тръгна да напуска съдебната зала и всички се изправиха. Адвокатът прошепна нещо на обвиняемия, след което се насочи към масата на Камерън.
— Бихме искали да обсъдим възможностите за извънсъдебно споразумение с прокуратурата — каза той.
Камерън не беше изненадана от предложението, но не даваше и пет пари.
— Съжалявам, Дан. Няма да стане.
— Имало е няколко други полицаи, които са работили за шерифа на окръг Кук и са правили абсолютно същото нещо. Моят клиент може да ти даде имената им.
— Вече имам имената от Алварес — каза тя, имайки предвид друг мъж, когото ФБР бяха арестували, цивилен гражданин, който предоставял услугите си за допълнителна „сигурност“ по няколко нагласени сделки с наркотици.
— Но Алварес не е присъствал на срещата на четвърти юни — възпротиви се Дан.
Камерън прибра нещата в куфарчето си.
— Ако толкова много ми пукаше за срещата на четвърти юни, щях да дойда при теб с предложение за споразумение, не при адвокатите на Алварес.
Дан понижи гласа си:
— Хайде, Камерън, дай ми нещо, което мога да кажа на моя клиент! Нещо, каквото и да е.
— Добре. Кажи му, че не правя сделки с мръсни ченгета.
Дан я нарече „кучка“ и си тръгна, а клиентът му се затътри след него. Камерън вдигна рамене и го изпрати с поглед.
Ех… Беше страхотно, че е отново в съда.
Когато се прибра по-късно следобед обратно в офиса, Камерън прекара няколко часа в делови телефонни разговори, шегувайки се със себе си, че все някак си ще намери време да напише изложението за Апелативния съд, което трябваше да е готово до следващата седмица. В шест и половина обаче вдигна ръце, предаде се и взе нещата си. Часовете в офиса никога не стигаха, особено в ден като този.
След като обясни каква е ситуацията на полицай Фелпс и полицай Кеймин, тя реши тази нощ изцяло да се отдаде на срещата си с Макс — инвестиционният банкер, с когото се сблъска на ескалатора в Блумингдейл. Фелпс и Кеймин изглеждаха много впечатлени от историята. Преди няколко седмици, след като разгледа всички обувки в магазина по време на обедната си почивка и бе на път обратно към офиса, Камерън тъкмо се качи на ескалатора, когато чу, че телефонът й вибрира. Беше получила ново съобщение. Видя, че е от съда, който толкова дълго бе чакала да се произнесе. Ето защо побърза да слезе от ескалатора, за да прочетете решението. Когато приключи, беше забравила къде се намира и пристъпи направо към ескалатора. Ала точно в този момент от него слизаше мъж. Двамата се сблъскаха, а дамската и пазарската чанта на Камерън полетяха във въздуха.
— О, боже, много съжалявам! — каза Камерън, когато се спъна, но побърза да се изправи на краката си. — Изобщо не гледам къде стъпвам.
Когато повдигна поглед обаче, видя какво чудо на природата стоеше пред нея. Той бе не само висок, но също така рус, загорял от слънцето, с две думи — убийствено красив. Сега беше повече от готова да си отваря очите на четири.
Камерън се усмихна сдържано.
— Здравейте.
И ето че богът проговори.
— Мисля, че изпуснахте някои неща.
Той се наведе, за да вдигне чантите й от земята. Какъв джентълмен само! А и изглеждаше зашеметяващо в небесносиния си костюм, чиято цена също беше толкова зашеметяваща, поне ако се съдеше по кройката.
Кутията за обувки се беше отворила и от нея се подаваше едно от десетсантиметровите токчета на новите й сребристи сандали.
— Хубави обувки — каза бронзовият бог одобрително, докато й подаваше чантата и портмонето. После повдигна вежди — Някакъв специален случай?
— Сватбата на най-добрата ми приятелка — каза Камерън. — Ще бъда шаферка. Каза, че може да носим и сребърни обувки, но сега не съм толкова сигурна. Надявам се, че ще ги хареса.
На лицето на Аполон грейна чаровна усмивка.
— Е, не знам какво ще каже булката, но мисля, че гаджето ви определено ще ги хареса.
— Гаджето ми, м-дааа… все още работя по този въпрос — каза Камерън. Богът с тен на спасител на плажа протегна ръка.
— В такъв случай, приятно ми е, Макс.
Пет минути по-късно той си тръгна с номера на мобилния й телефон.
— Интересно ми е как ли щеше да се казва този господин, ако му беше отговорила, че ще ходиш на сватбата с гаджето си — подразни я Колин, когато тя му се обади по-късно вечерта.
Камерън затвори телефона и звънна на Ейми.
— Десетсантиметрови токчета? Сигурна ли си, че ще бъдеш в състояние да извървиш разстоянието до олтара с тях? — попита тя.
— И двамата пропускате най-важното в тази история — ядоса се Камерън.
— С него ли ще дойдеш на сватбата?
— Знаеш ли, през онези цели шест минути, докато говорихме, някак си, и аз не знам защо, забравих да го попитам.
— Да, да, разбирам.
След кратка пауза на другия края на линията Ейми каза:
— Хипотетично погледнато, в случай че наистина го доведеш на сватбата, трябва да знам още сега дали предпочита пържола, или сьомга. Какво мислиш? Какъв тип е? Просто от мен се очаква да дам бройката с ястията на фирмата за кетъринг до петък.
Като че ли Камерън вече не се чувстваше достатъчно притисната да си намери мъж, който да я придружава на сватбата, ами сега за капак на всичко се и оказа, че несемейният й статус беше риск за най-перфектната сватба на света и можеше да превърне фините й настройки в пълен хаос.
— Ейми, мога ли да ти отговоря на този въпрос малко по-късно? — попита тя.
Почти три седмици по-късно обаче Камерън все още не беше дала отговор на Ейми. И то не само относно хамлетовския въпрос за пържолата или сьомгата. Макар че вече беше излизала няколко пъти с Макс, тя все още не можеше да реши дали да го покани на сватбата. Ако събитието беше в Чикаго, нямаше да се замисли дори за миг. Но Камерън беше раздвоена дали иска да прекара целия уикенд с Макс в Мичиган, което щеше, разбира се, да означава, че двамата ще споделят хотелската стая. Разбира се, Макс щеше да изглежда неземно красив, хванал я под ръка по пътя към олтара в църквата — фактор, който не трябваше да бъде напълно игнориран — но като човек той се оказа съвсем не това, което тя очакваше от първата им среща.
Отначало си мислеше, че Макс бе успял да вземе телефонния й номер така бързо просто защото се държеше много уверено. Сега обаче разбра, че той бе действал така просто защото бързаше. Макс се оказа тотален работохолик — за него кариерата беше храна, въздух и вода. Камерън лесно можеше да разбере хората, които дават всичко от себе си в името на професията — самата тя спадаше към тази категория — но за трите седмици, откакто се виждаха, Макс отложи две от техните срещи. Вярно, извини се, но все пак това бе предупредителен знак.
Тази вечер щеше да вземе категорично решение. Вече минаваше трийсетте, нямаше време да си играе с несериозни типове. Тази вечер щеше да реши дали остава с Макс, или не.
Беше крайно време работният й ден да приключи. Тя изключи компютъра и прибра нещата си в куфарчето. Току-що бе облякла палтото си и бе на път към вратата, когато телефонът звънна. Видя, че е Сайлъс, и първата й мисъл бе да не му вдигне. Но имайки предвид, че кабинетът му се намира точно на ъгъла в коридора, той несъмнено знаеше, че тя е все още тук.
Камерън грабна телефона.
— Здравей, Сайлъс. Още една минута и щеше да ме изпуснеш. Тъкмо си тръгвах.
— Супер. Отбий се при мен, преди да излезеш — каза той и затвори.
Камерън погледна слушалката на телефона. Разговорите й със Сайлъс винаги бяха едни от най-приятните…
Трябваше да признае, че част от вината за това може и да е нейна. Тя така и не можа да преглътне факта, че Сайлъс я продаде като стока, когато трябваше да решат какво правят със случая Мартино. След като видя какво се случва с другите помощник-прокурори, разбра, че това не е първият път, когато Сайлъс си опича питката за сметка на някой друг, нито ще бъде последният. През последните три години неведнъж стана свидетел как Сайлъс жертва помощник-прокурорите, за да поемат най-лютите критики срещу работата на отдела, но бързо попада в светлината на прожекторите всеки път, когато те успяваха да извоюват важна победа.
Много от останалите прокурори приемаха това положение като част от политиката на офиса и до известна степен Камерън знаеше защо. Немалка група от колегите й, както и самата тя, бяха работили в големи правни кантори, преди да стигнат до американската прокуратура, и бяха разбрали, че просто така функционира системата: адвокатите на върха на хранителната верига обират всичката слава, докато малките риби на дъното вършат цялата работа, очаквайки деня, в който ще се издигнат до върха и неизбежно ще започнат да се отнасят по абсолютно същия начин към дребните риби, които работят за тях. Кръговратът на адвокатския живот.
Освен това относно Сайлъс нямаше какво толкова да направят така или иначе. Сайлъс беше в силата си, когато трябваше да се сприятелява с влиятелни хора (тъй като със сигурност вече никога нямаше да стъпи в съдебната зала), а и точно по този начин беше достигнал до високата си позиция. И тъй като в САЩ прокурорите се назначават от самия президент, освен ако това не се възпрепятства от някои непредвидени обстоятелства, Камерън и всичките й колеги от северния район на Илинойс нямаха друг избор, освен да търпят Сайлъс поне до следващите избори.
Това не означаваше, че Камерън се съгласява с всичките му простотии — съвсем не. Много неща се бяха променили в отношенията им през последните три години. Вече не беше младши прокурор и в действителност имаше най-много работа, като понякога отговаряше за почти седемдесет и пет дела — някои с вече повдигнати обвинения, друга в етап на разследване. Също така имаше най-много успешни дела сред близо 130 прокурори в отдела за наказателно право, отговарящи за северния район на Илинойс — факт, който я правеше практически незаменима и й даваше много възможности и влияние. Поради това отношенията между нея и Сайлъс бяха скрепени с неписан закон — докато победите й в съдебната зала продължават да се отразят добре върху имиджа му и да привличат похвали относно работата на отдела, той нямаше да й се бърка. По този начин бяха изградили работни отношения, които най-малкото бяха приемливи и за двете страни.
Но все пак отношенията им си оставаха трудни. Сайлъс изискваше лоялност — или поне привидна такава — от своите помощник-прокурори, а Камерън непрекъснато имаше чувството, че трябва много да внимава как се държи с него. Въпреки че тя лично бе понесла удара около случая Мартино, Сайлъс знаеше, че това никак не й бе харесало, и оттогава я следеше изкъсо.
Това е и причината, поради която Камерън никога нямаше да му позволи да разбере как се беше намесила, за да помогне на Джак преди три години.
Сайлъс обърна цялото Министерство на правосъдието с краката нагоре, настоявайки Джак да бъде уволнен заради непристойно поведение — с други думи, заради коментарите, които си бе позволил по адрес на Камерън. Тя подозираше, че това не е толкова свързано с факта, че Сайлъс се е почувствал обиден от нейно име и иска да я защити, колкото с опитите му да фокусира вниманието на всички върху нещо, различно от истинския въпрос — защо реши да не повдига обвинения срещу Роберто Мартино.
Това, което Сайлъс не знаеше, е, че Камерън има вътрешен човек в Министерството на правосъдието — стар приятел от Юридическия факултет — и че работи зад кулисите, опитвайки се да издейства преместването на Джак извън Чикаго, като така премахне опасността от уволнение. За да изглежда тезата й по-убедителна, рано една сутрин, няколко дни след изцепката на Джак, тя отиде в офиса на Дейвис.
Беше рисковано, Камерън знаеше това, но също така знаеше, че Дейвис се бори със зъби и нокти за Джак и инстинктът й подсказваше, че може да му се довери. Обясни ситуацията, каза, че Сайлъс прави всичко възможно, за да бъде Джак уволнен и разкри името на своя човек в министерството. Двама души, работещи зад кулисите, са повече от един, каза тя на Дейвис и го помоли да не обсъжда с никого целта на посещението й.
— Защо правиш това? — попита Дейвис, докато я изпращаше до вратата на кабинета. — След всичко, което Джак каза за теб, мислех, че ще си доволна, ако Джак остане без работа.
Камерън сама си беше задавала този въпрос много пъти. И отговорът бе, че в крайна сметка държеше много на принципите си. Колкото и ядосана да беше на Джак заради коментарите му, когато ставаше въпрос за работа, личните разногласия бяха без значение. Дори и в този случай.
Камерън беше прочела докладите на Джак. Сайлъс не си беше направил труда, нито пък чиновниците от по-висшите етажи в министерството, но тя се съмняваше, че едва ли има човек, който да знае толкова много, колкото тя, за двата дни, които Джак е прекарал в плен, и да не изпита възхищение от неговата всеотдайност към работата. Вярно, като човек Джак имаше много трески за дялане, но въпреки това трябваше да му се признае, че е невероятен агент.
— А вие искате ли да видите Джак уволнен? — попита тя Дейвис в отговор на въпроса му.
— Разбира се, че не. Според мен, той е дяволски добър в работата си, може би най-добрият във ФБР.
— Съгласна съм с вас.
С тези думи Камерън отвори вратата и излезе от кабинета.
Точно срещу нея стоеше Джак. Гледаше я право в очите.
За част от секундата Камерън изпадна в паника. Никой не трябваше да знае, че е била в кабинета на Дейвис. Все пак успя да запази, самообладание. С каменно изражение на лицето и без да обелва и дума мина покрай Джак.
Много добре знаеше какво си мислеше Джак, какви предположения се въртяха в главата му, след като я видя в кабинета на Дейвис този ден. Мислеше, че тя е настоявала да бъде прехвърлен, дори вероятно предполагаше, че е отишла при Дейвис, за да се оплаква от него. За съжаление, нямаше как да му обясни, че това съвсем не е така. Беше се опитала да защити Джак и то през главата на Сайлъс, а според неговите разбирания за лоялност това беше сериозно нарушение. Изобщо не се и съмняваше, че Сайлъс би я уволнил на секундата, ако някога разбере какво е направила. Ето защо бе решила да преглътне тази несправедливост и да остави Джак да живее в заблуда.
Освен това той вече я презираше заради делото Мартино. Още малко масло в огъня едва ли щеше да й навреди много.
Когато Камерън стигна до кабинета на Сайлъс, тя почука на вратата. Сайлъс отвори и я покани с жест да влезе.
— Заповядай, Камерън.
Тя влезе в офиса, доста голям по държавните стандарти и богато украсен, и седна на един от столовете пред бюрото на Сайлъс.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но не мога да остана много дълго. Трябва да бъда някъде след по-малко от час, а преди това ще се отбия и вкъщи.
— Няма да те задържам — каза Сайлъс. — Просто исках да се уверя, че си добре. Нали разбираш, след всичко, което ти се случи миналия уикенд. Въпреки че думите му бяха мили, а тонът — учтив, в погледа му прозираше някакво раздразнение. Може би дори гняв.
Камерън отговори предпазливо, тъй като не беше сигурна какво точно знае Сайлъс.
— Добре съм. Благодаря за загрижеността.
— Нека си спестим баналностите, Камерън. Знам всичко за разследването по случая Менди Робърдс. Директорът на ФБР ми се обади от Вашингтон днес следобед, за да каже колко много оценява сътрудничеството с прокуратурата по този въпрос. Разбира се, аз нямах никаква представа за какво говори. Сигурно просто е предположил, че ще съм информиран за това, че един от моите прокурори е станал очевидец на престъпление, в което е замесен американски сенатор, а освен това е и поставен под полицейско наблюдение. На негово място бих предположил абсолютно същото.
Тъй като тайната вече беше разкрита, Камерън се опита да замаже положението. Можеше да си представи колко се е ядосал Сайлъс, когато не някой друг, а шефът на ФБР го е хванал натясно.
— Съжалявам, ако без да искам съм те поставила в неловка ситуация — каза тя. — ФБР агентите, които отговарят за разследването, ме предупредиха, че не бива да обсъждам с никого това, което се случи.
— Разбирам, че това е конфиденциална информация, но аз трябва да знам, когато някой от моите прокурори получава заплахи.
— Ако получа реални заплахи, веднага ще те уведомя. За момента това е само предпазна мярка.
Камерън не можеше да разбере дали думите й го успокоиха, или не. Реши, че най-добре ще бъде да го разсее, като започне разговор на друга тема.
— Не знам дали директорът ти е споменал, но по случая работи Джак Пелъс.
Сайлъс ахна от изненада.
— Пелъс се е завърнал? Кога? Камерън повдигна рамене.
— Мисля, че съвсем скоро.
Да, Джак Пелъс наистина се беше завърнал не само в Чикаго, но и в живота й. И по всичко личеше, че щеше да играе доста важна роля в него поне известно време.
— И така, какво мислиш?
Джак потри уморено с ръка лицето си и погледна Уилкинс, който стоеше от другата страна на бюрото.
— Мисля, че ако се наложи да разговарям с още един адвокат, дори и в другия ми живот ще бъде твърде скоро.
Както се очакваше, кадрите от видеокамерите в хотела не доведоха до никакви улики и агентите трябваше да насочат вниманието си към разпитите на сенатор Ходжис и неговия екип.
Разбира се, адвокатите му се постараха да направят нещата възможно най-трудни. Но все пак агентите успяха да изкопчат няколко важни факта — членове от екипа на Ходжис признаха, че са знаели за аферите му с момичета на повикване, а част от тях дори споменаха конкретно Менди Робърдс.
Първите двама души, които разпитаха, бяха Алекс Драйскъл, шеф на сенаторския щаб, и Грант Ломбарт, личният му охранител. По време на разпита както Драйскъл, така и Ломбарт заявиха, че са били в домовете си и са спали по време на убийството на Менди Робърдс. Оказа се, че няма доказателства, които да отрекат или да потвърдят алибито и на двамата. Признаха, че са знаели за връзката на Ходжис с Менди Робърдс, знаели са дори, че Ходжис планира да я види в нощта на убийството. Ломбарт е уредил формалностите с агенцията за момичета — нещо, което Ходжис призна, че е молил Ломбарт да прави „от време на време“. Драйскъл пък присъствал на благотворителната вечеря със сенатора и твърдеше, че едва тогава е научил за плановете на Ходжис да се срещне с Робърдс по-късно през нощта.
Нито Ломбарт, нито Драйскъл бяха особено словоохотливи, когато стана въпрос за извънбрачните връзки на сенатора, но бидейки негов личен бодигард и началник на щаба, това можеше да се очаква. И макар да нямаше доказателства за твърденията им, че са били вкъщи по време на убийството, спали са и то сами в леглото (Драйскъл беше разведен, а Ломбарт никога не се беше женил), това също не беше нещо необичайно. Въпреки това и двамата отговаряха на грубото описание, което Камерън бе направила на мъжа, излязъл от стая 1308.
Не беше много важна улика, Джак знаеше това много добре, но все пак бе достатъчен повод и двамата да останат сред заподозрените.
— Нека прегледаме разпечатките от телефонните разговори на Драйскъл и Ломбарт и след това да ги сравним с номерата, които имаме от Менди — каза Джак на Уилкинс. — Освен това предлагам да разгледаме и движението по кредитните карти за последните две години и да видим дали ще забележим нещо необичайно. В същото време трябва да прегледаме и списъка с имената на хора, които имат зъб на сенатора, поне според него.
Уилкинс кимна в знак на съгласие и точно в този момент телефонът звънна. Джак видя, че го търсят от охраната.
— Пелъс — каза той.
— Полицаи Кеймин и Фелпс от чикагската полиция са тук, за да те видят. Твърдят, че имат нещо за теб от някой си детектив Слонски — каза служителят, който беше поел вечерната смяна.
— Благодаря. Изпрати ги горе при мен.
Джак затвори телефона и погледна към Уилкинс.
— Кеймин и Фелпс идват насам — каза той и се намръщи. — Не са ли това момчетата, на които Слонски повери наблюдението на Камерън?
Уилкинс погледна часовника си.
— Би трябвало вече да са застъпили на нощна смяна.
— Какво правят тук тогава?
— Ще трябва да попиташ самите тях — каза Уилкинс, който вече усещаше как над главата на Джак се надвесва тъмен облак от недоволство. — Нека опитаме да се държим добре, Джак. Не забравяй, че все пак работим с тези момчета.
Когато Кеймин и Фелпс пристигнаха в кабинета, Уилкинс стана от стола и ги поздрави със сърдечна усмивка:
— Здравейте, полицаи. Какво ви води тук тази вечер?
По-старото ченге представи себе си и своя партньор.
— Аз съм Боб Кеймин, а това е моят партньор Дани Фелпс — каза той и подаде голям запечатан плик. — Детектив Слонски ни помоли да ви донесем това. Каза, че е доклад от лабораторията, който чакате.
Джак стана от бюрото си и взе плика от Кеймин.
— Благодаря.
Той улови тайния поглед, който му хвърли Уилкинс, и го увери също с поглед, че всичко е наред.
— По някаква причина, и аз не знам защо, решихме, че вие сте момчетата, на които е възложен надзора на госпожица Линд. Явно сме сгрешили.
— Не, напротив, точно така е — каза Кеймин. — Ние отговаряме за нощната смяна. Симпатично момиче. Говорим си много по пътя за фитнес залата.
— О, така ли? Тогава нека кажем, че Уилкинс и аз сме просто любопитни да разберем защо вие, двамата, сте тук, а не с нея?
Кеймин махна с ръка.
— Не се притеснявайте. Трампихме се с друг полицай, разбирате ли?
— Трампили сте се… Страхотно. Би ли ми припомнил защо сте направили това? — попита Джак.
— Наложи се. Тази вечер Камерън има важна среща с мъж — обясни Кеймин.
Джак поклати изненадано глава.
— Среща?
Фелпс се намеси в разговора с пискливия си глас.
— Да, нали знаете, това е онзи Макс, инвестиционният банкер, с когото Камерън се сблъскала на ескалатора в Блумингдейл.
— Явно съм пропуснал тази история.
— О, това е страхотна история — увери го Кеймин. — Камерън тръгнала към ескалатора, но нещо се била замислила и не видяла, че точно в този момент от него слиза мъж. Двамата се сблъскали, а пазарската чанта на Камерън полетяла във въздуха. От нея се изсипали новите й обувки, които той много харесал.
— Ах… каква идилия! — каза Уилкинс с усмивка.
Джак му хвърли смразяващ поглед.
— Я повтори пак?
— М-да, истинска идилия — повтори Уилкинс. — В романтичните комедии това е моментът, в който съдбата среща един мъж и една жена за първи път и те откриват голямата любов — каза той и потърка брадичката си, сякаш размишлявайки върху собствените си думи. — Не знам, Джак… ако Камерън вече е срещнала голямата любов, това не предвещава нищо добро за теб.
Видимо шокиран от думите на Уилкинс, Джак премина няколко пъти, опитвайки се да разбере какво, по дяволите, би трябвало да означава това.
Фелпс поклати глава.
— Лично аз не бих използвал толкова силни думи. Камерън все още е много предпазлива с този мъж и не е решила дали връзката им трябва да продължи. Той е работохолик и работата много пречи на личния му живот. Но тя е под голямо напрежение около сватбата на Ейми — остават й само около десет дни, за да си намери партньор.
— Ще бъде главната шаферка, нали разбирате сега колко голям е проблемът — поясни Кеймин.
Джак гледаше втренчено тримата мъже. Виждаше, че устните им се движат и чуваше, че от тях излизат думи, но му се струваше, че говорят на чужд, неразбираем език.
Кеймин се обърна към Фелпс:
— Честно казано, мисля, че просто трябва да отиде с Колин, тъй като той вече се е разделил с Ричард.
— Да, но нали чу какво каза Камерън. Тя и Колин трябвало да престанат взаимно да се използват като „патерици“ в личния си живот, защото това вече пречело на взаимоотношенията им с другите хора.
Джак не можеше да повярва на ушите си. Прокара ръка през косата си. Идеше му да се оскубе от яд. След това обаче трябваше да благодари на Камерън Линд за плешивото си теме и тази мисъл го вбеси още повече.
— Може ли да се върнем към въпроса за трампата?
— Да, разбира се, извинявай. Беше предложение на Слонски. Оказа се, че срещата й тази вечер е в ресторант „Спиаджиа“. Нали знаеш къде е? — попита Фелпс.
Джак кимна. Никога не беше ходил там, но беше чувал за мястото. Петзвезден ресторант, един от най-добрите в града. Намираше се в най-северната точка на шикозната улица Магнифисънт Майл и беше известен с романтичната си гледка към езерото Мичиган.
— Е, оказа се, че Слонски познава полицай, който вечер охранява ресторанта. Реши, че е по-добре да остави госпожица Линд в неговите ръце, докато е в ресторанта, тъй като познавал добре разположението на мястото и всичко останало — каза Кеймин.
Фелпс го побутна с лакът.
— Кажи му и за другото.
Кеймин скръсти ръце на гърдите си и се нацупи.
— Слонски каза също така, че това момче ще се впише по-добре в обстановката на ресторанта от нас. Каквото и да означава това.
Погледът на Джак беше привлечен от маншетите на изтърканата риза на Кеймин, които бяха изцапани с мистериозен червен сос. Предположи, че виновникът е някой набързо излапан хотдог с чили.
— Ето защо оставихме Камерън в ресторанта, уверихме се, че всичко е наред, и се разбрахме да се върнем, щом тя е готова да тръгне. Каза, че ще ни се обади — обясни Фелпс.
Планът не се понрави на Джак — изобщо не бе въодушевен от идеята Слонски да повери сигурността на Камерън на някой от новите си хора. Въпреки че след като прекара три минути с Фелпс и Кеймин, вече не беше сигурен, че и те са кой знае колко благонадеждни. И все пак, нямаше конкретна причина да бъде недоволен — Слонски отговаряше за тази част от разследването и по всичко личеше, че беше помислил и за най-малката подробност. Истината бе, че цялата тази история за срещата на Камерън развали настроението му.
Вместо да каже нещо, което би могло да го издаде, Джак благодари на Фелпс и Кеймин, че са му донесли лабораторния доклад, и ги изпрати по живо по здраво. Побърза да направи това, преди те отново да започнат с глупостите си за срещата на Камерън и Макс, което всъщност изобщо не го интересуваше, романтичната им идилия и други подобни. Макс й бил казал, че харесва обувките й — и какво от това? Цялата работа звучеше по-скоро като запознанство с някакъв закъсал нещастник.
— Гордея се с теб, Джак — каза Уилкинс, след като Кеймин и Фелпс излязоха. — Нито един кръвнишки поглед за цял ден.
— Пак ли ще говорим за това?
Преди Уилкинс да си отвори устата, за да отговори, телефонът на Джак отново звънна. Той вдигна.
— Пелъс.
На другия край на линията операторът от централата го информира, че Колин Маккен иска да говори с него. Джак се намръщи.
— Добре, дай да го чуя.
— Съжалявам, че ви безпокоя — каза Колин веднага след като операторът го свърза, — но става въпрос за Камерън и не знаех на кого друг да се обадя. Знам, че това нещо, с което се занимава сега, е поверително.
— Нещо не е наред ли? — попита Джак.
Като чу тези думи, Уилкинс погледна разтревожено към Джак.
— Може би си въобразявам и всичко е наред — каза Колин. — Тази вечер Камерън има среща и може би е просто… заета.
Джак стисна зъби. Ако още някой спомене тази проклета среща…
— Какъв е проблемът тогава?
— Не отговаря на мобилния си телефон. Опитах се да й се обадя няколко пъти, но постоянно се включва гласовата поща.
— Вероятно го е изключила — отсече Джак. Най-вероятно не иска нищо да прекъсва приказната й нощ с Макс, който очевидно има фетиш към дамските обувки.
— Това със сигурност ще й е за първи път — каза Колин. — Тя никога, ама наистина никога не изключва телефона си, поне доколкото на мен ми е известно. Държи го включен, защото винаги може да я потърсят от офиса.
Джак за момент се замисли.
— Добре, ще проверим какво се случва.
Той затвори телефона и се обърна към Уилкинс:
— Беше Маккен. Каза, че Камерън не отговаря на мобилния си телефон. Може би просто й е паднала батерията, но все пак съм длъжен да проверя дали е така.
Джак взе телефона си и се обади на Слонски. Когато детективът не отговори, му пусна съобщение с молба да звънне при първа възможност.
— Случайно Фелпс или Кеймин да са споменали името на новия човек, който охранява Камерън?
Уилкинс поклати глава.
— Не.
Джак намери номера на ресторант „Спиаджиа“ и го набра. Затвори телефона само двайсет секунди по-късно, а нивото на разочарованието му видимо се беше покачило.
— Включва се запис, който ме съветва да опитам отново след няколко минути, в случай че се обаждам по време на нормалното работно време.
— Много полезна информация — съгласи се Уилкинс.
— Имаме ли телефонните номера на Фелпс или Кеймин?
— Не.
Страхотно. Беше ясно, че на тази патова ситуация трябва да се сложи край възможно най-бързо.
— Нека им се обадим по радиостанцията и да им пуснем съобщение. Колко хубаво би било, ако бихме могли да намерим някого, който знае нещо.
— Ресторантът е само на три километра — каза Уилкинс. — Предлагам ти следното — защо аз не остана тук, за да се опитам да се свържа с чикагската полиция и Камерън, а ти не провериш как стоят нещата на място в ресторанта? С колата ще отидеш дотам и ще се върнеш за не повече от петнайсет минути.
Джак кимна — беше си помислил абсолютно същото. Имаше един куп напълно невинни причини, поради които Камерън може би не вдига телефона си. Но мисълта за една не толкова невинна причина го накара да хукне като луд. Грабна ключовете и ги пусна в задния джоб на дънките си.
— Фелпс и Кеймин казаха, че са я видели да влиза в ресторанта, така че знаем поне това. Ако успееш да се свържеш, увери се, че всичко е наред с новото ченге на Слонски, който и да е той, след това ми се обади. Най-вероятно всичко това е много шум за нищо.
— Ами ако не е за нищо? — попита Уилкинс.
Джак отвори чекмеджето в горния десен ъгъл на бюрото, извади резервния си пистолет, компактен Глок 27, и го постави в калъфа около глезена си.
— В такъв случай аз ще направя така, че да изглежда като нищо още щом отида там.
Никой нямаше право да се отнася грубо с неговите свидетели.
Дори и с този.
Шест минути по-късно, след като профуча през целия град със скорост, която бе далеч над позволеното от закона и която само опитни водачи и агенти със значки на ФБР можеха да си позволят, без да се страхуват, че ще умрат или ще бъдат арестувани, Джак спря в северния край на улица Магнифисънт Майл. Паркира своя Триумф отпред и показа бързо и с рязък жест значката си на охранителя на лобито, за да не бъде вдигнат. Джак влезе бързо в мраморното фоайе на ресторант „Спиаджиа“.
Управителят изникна зад ъгъла и изглеждаше много разтревожен.
— Извинете за закъснението. Надявам се, че не сте чакали дълго. Днес посетителите са повече, отколкото очаквахме. Какво мога да направя за вас?
След като най-сетне си пое дъх, мъжът спря погледа си върху дънките на Джак и присви скептично очи.
Джак все още държеше значката в ръката си.
— Джак Пелъс, ФБР. Търся ваша посетителка тази вечер. Камерън Линд — тъмнокоса жена, възраст — около тридесет години, височина — метър и шейсет.
Управителят проучи внимателно значката на Джак.
— Анди ме предупреди, че нямам право да давам подобен вид информация. Дори изрично ми каза, че трябва да му се обадя, ако някой попита за Камерън Линд тази вечер.
Чикагската полиция се беше сетила поне за това, помисли си Джак.
— Ето какво ти предлагам — ти се обади на Анди, а през това време аз ще хвърля един поглед в ресторанта.
Без да се бави нито секунда повече, Джак влезе в големия салон и бързо се огледа. Ресторантът се състоеше от две нива — основна трапезария и едно по-ниско ниво, където масите бяха обградени от внушителни прозорци, които се простираха от пода чак до тавана. Въпреки натруфените полилеи осветлението в ресторанта беше слабо — вероятно за да изпъкне гледката към града и езерото Мичиган. На Джак му бяха нужни няколко минути, за да сканира гостите на първото ниво. Тъй като не видя Камерън, той се отправи към балкона и започна да я търси сред хората на масите долу. Забеляза я на втората маса отляво, точно до прозореца. Беше сама.
За момент дъхът му секна. Той застина на мястото си. Не виждаше нищо друго, освен зашеметяващата гледка, която се разкри пред очите му. А той съвсем не гледаше езерото.
Меката светлина от свещите на масата огряваше златните кичури в дългата й коса с цвят на кестени. Носеше черна рокля без ръкави, подчертаваща всяка извивка на тялото й, което, Джак трябваше да признае, беше много секси.
Седеше на масата, зареяла поглед в гледката от прозореца до нея. Джак видя как тя отпи от чашата с вино, която държеше в ръка. Изглеждаше примирена. Погледна часовника си, а след това прехвърли единия си крак върху другия, разкривайки част от бедрото си заради цепката по страничния шев на роклята.
Джак забеляза, че на масата има само един винен лист. Не трябваше да си специален агент, за да разбереш какво се бе случило. Не че на него му пукаше, но въпросният Макс явно е голям простак, за да остави момиче като Камерън само в ресторанта.
Мобилният телефон на Джак започна да вибрира в джоба на сакото му. Той го извади и видя, че е Уилкинс.
— Току-що говорих с ченгето в ресторанта. Казва се Анди Зукерман. Твърди, че Камерън е добре — докладва Уилкинс.
— Вече видях това сам — потвърди Джак. — Изглежда всичко е наред. Ще разбера какъв е проблемът с телефона й и ще ти се обадя отново.
Затвори и тръгна към нейната маса.